Николай Островски
Как се каляваше стоманата (6)

Шеста глава

В голямата стара къща светеше само един прозорец, закрит с перде. В двора залая с внушителен бас вързаният Трезор.

Тоня през дрямка чу тихия глас на майка си:

— Не, не спи още. Влезте, Лиза.

Леките стъпки и ласкавата буйна прегръдка на приятелката разсеяха дрямката.

Тоня се усмихна с уморена усмивка:

— Добре, че дойде, Лиза, имаме радост — вчера мина кризата на татко и днес той спи спокойно цял ден. И ние с мама също почивахме от безсънните нощи. Разправяй новини, Лиза. — Тоня притегли приятелката си до себе си на дивана.

— О, новини, колкото щеш! Но една част мога да разкажа само на теб — смее се Лиза и поглежда хитро Екатерина Михайловна.

Майката на Тоня, представителна дама, която въпреки тридесет и шестте си години имаше живи движения на младо момиче, умни сиви очи и некрасиво, но приятно, енергично лице, се усмихна.

— С удоволствие ще ви оставя сами след няколко минути. А сега разправяйте несекретни новини — шегуваше се тя, като придвижваше стола към дивана.

— Първата новина е, че няма да имаме вече учебни занятия. Учителският съвет е решил да раздаде на седми клас дипломи за завършено образование. Много се радвам — весело разказваше Лиза. — Тъй са ми омръзнали тази алгебра и геометрия! И защо се учи всичко това? Момчетата може би ще учат още, макар че и те не знаят къде. Навред фронтове, сражения. Ужас!… Нас ще ни омъжат, а от жената не се иска никаква алгебра. — При тия думи Лиза се засмя.

Екатерина Михайловна поседя малко с момичетата и отиде в стаята си.

Лиза се премести по-близо до Тоня и като прегърна приятелката си, шепнешком й разправи за схватката на кръстопътя.

— Представи си учудването ми, Тоничка, когато открих, че бягащият е… кой мислиш, а?

Тоня, която слушаше разказа с интерес, вдигна рамене в недоумение.

— Корчагин! — изтърси Лиза. Тоня трепна и болезнено настръхна.

— Корчагин?

Доволна от ефекта, Лиза вече описваше скарването си с Виктор.

Увлечена в разказа, тя не забеляза как пребледня Туманова, как тънките й пръсти нервно опипваха плата на синята блузка. Не знаеше Лиза колко тревожно се свиваше сърцето на Тоня, не знаеше защо тъй неспокойно потрепваха гъстите ресници на прекрасните й очи.

Тоня вече не чуваше разказа за пияния хорунжий, в главата й имаше само една мисъл: „Виктор Лешчински знае кой е нападателят… Защо Лиза му е казала?“ И неволно произнесе тая фраза на глас.

— Какво каза? — не разбра Лиза.

— Защо си разправила на Лешчински за Павлуша, тоест за Корчагин? Нали ще го издаде…

Лиза възрази:

— Ами! Не мисля. В края на краищата защо ще го направи?

Тоня стремително седна, стиснала до болка коленете си с ръце.

— Ти нищо не разбираш, Лиза! Те с Корчагин са врагове, а освен това се прибавя още едно обстоятелство… Направила си голяма грешка, като си разправила на Виктор за Павлуша.

Едва сега Лиза забеляза вълнението на Тоня, а това случайно изплъзнало се „Павлуша“ й отвори очите за неща, за които имаше само смътни догадки.

Почувствува се неволно виновна и млъкна смутено.

„Значи, вярно е — мислеше тя. — Странно, такова увлечение у Тоня — и то по кого? По прост работник…“ Много й се искаше да поговори на тая тема, но се сдържаше от чувство на деликатност. За да заглади някак вината си, тя взе ръката на Тоня:

— Много ли се вълнуваш, Тоничка? Тоня отвърна разсеяно:

— Не, може би Виктор е по-честен, отколкото го мисля.

Скоро дойде Демянов, скромен недодялан момък, техен съученик.

До самото му идване разговорът между момичетата не вървеше.

Като изпрати другарите си, Тоня дълго стоя сама. Облегната на вратнята, тя гледаше тъмната ивица на пътя към града. Лъхаше я напоеният със студена влага и пролетна гнилост вечен скитник — вятърът. Прозорчетата на градските къщи в далечината зловещо мигаха с мътно-червените си очи. Ей там е това чуждо за нея градче. В него, под един от покривите му, без да подозира опасността, е нейният бунтовен другар. И може би я е забравил. Колко дни се изнизаха след последната им среща? Той не беше прав тогава, но всичко вече отдавна е забравено. Утре тя ще го види и дружбата им, тази хубава, вълнуваща дружба, ще се възобнови. Тя ще се възобнови. Тоня знае това. Само нощта да не го предаде. Нощта някак си не обещава нищо хубаво, като че се притайва, дебне… Студено е.

Тоня хвърли последен поглед към пътя и влезе в къщи. В леглото, загърната в одеялото, тя заспа с мисълта: дано само нощта не го предаде!

Събуди се рано сутринта, когато всички в къщи още спяха, и бързо се облече. Тихо, за да не събуди никого, тя излезе на двора, отвърза Трезор, голямото рунтаво куче, и тръгна с него към града. Срещу къщата на Корчагини се спря нерешително за миг. После бутна вратнята и влезе в двора. Трезор тичаше напред, размахал опашка…

Рано тази сутрин се върна от село Артьом. Пристигна заедно с ковача, при когото работеше, на неговата каруца. Вдигна на гръб чувала с припечеленото брашно и влезе в двора. След него ковачът носеше останалите неща. Пред отворената врата Артьом сне от рамо чувала и извика:

— Павка!

Но не получи отговор.

— Носи в къщи, какво гледаш! — каза приближилият се ковач.

Като остави нещата в кухнята, Артьом влезе в стаята и се вцепени. Всичко беше преровено, преобърнато, стари парцали бяха разхвърляни по пода.

— Що за дяволска работа! — с недоумение промърмори Артьом, като се обърна към ковача.

— Да, безредие — потвърди той.

— Къде ли се е дянало хлапето? — разядоса се Артьом.

Но къщата беше празна и нямаше кого да пита. Ковачът се сбогува и си замина.

Артьом излезе на двора и се заоглежда наоколо.

„Не разбирам каква е тая бъркотия! Къщата отворена, Павка го няма.“

Той чу стъпки зад себе си и се обърна. Пред него стоеше грамадно куче с наострени уши. Откъм вратнята се приближаваше непознато момиче.

— Търся Павел Корчагин — каза то тихо, като разглеждаше Артьом.

— И аз го търся. Дявол го знае къде се е дянал! Ей сега пристигнах, къщата отворена, а него го няма. Вие него ли дирите? — обърна се той към момичето.

В отговор чу въпроса:

— Вие не сте ли братът на Корчагин — Артьом?

— Да, какво има?

Но без да му отговори, момичето гледаше с тревога отворената врата. „Защо не дойдох вчера? Нима, нима…“ И тя усети още по-голяма тежест в гърдите.

— Значи, намерихте къщата отворена и Павел го нямаше? — попита тя загледания в нея Артьом.

— Впрочем вие какво общо имате с Павел?

Тоня се приближи до него и като се озърташе, заговори възбудено:

— Не знам точно, но ако Павел не е в къщи, сигурно е арестуван.

— Защо? — нервно трепна Артьом.

— Да влезем в стаята — каза Тоня.

Артьом я слушаше мълком. Когато тя му предаде всичко, което знаеше, той изпадна в отчаяние.

— Ех, проклета участ! Малко ли ни беше мъката, ами и туй отгоре… — потиснато измърмори той. — Сега е ясно защо в къщи е такава неразбория. Каква ли нечиста сила е забъркала момчето в тази история… Де да го диря сега? А вие, госпожице, коя сте?

— Аз съм дъщеря на лесничея Туманов. Позната на Павел.

— А-а-а — неопределено проточи Артьом. — Тъкмо носех брашно да подхраня момчето, а пък то…

Тоня и Артьом се гледаха мълком един друг.

— Аз си отивам. Може би вие ще го намерите — продума тихо Тоня, като се сбогуваше с Артьом. — Надвечер ще намина да ми разкажете.

Артьом мълком кимна с глава.

 

 

В ъгъла на прозореца бръмчеше, пробудена от зимния сън, мършава муха. На края на стария протрит диван, опряла ръце на коленете, седеше млада селянка, втренчила безцелен поглед в мръсния под.

Комендантът, стиснал цигара в единия край на устата, дописваше с едри букви листа и под думите „комендант на град Шепетовка, хорунжий“ с удоволствие тегли сложен подпис, завъртян на края. Пред вратата се чу звън на шпори. Комендантът вдигна глава.

Пред него стоеше с превързана ръка Саломига.

— Какъв вятър те носи? — поздрави го комендантът.

— Хубав вятър, един богуновец^[1] ми премаза ръката до костта.

Без да обръща внимание на присъствието на жената, Саломига изпсува здравата.

— Какво, да не си дошъл тук на почивка?

— Ще почиваме на оня свят. На фронта ни притискат, та душата ни излиза.

Комендантът го спря, като посочи с глава жената:

— После ще поговорим.

Саломига седна тежко на столчето и сне фуражката с кокарда, на която имаше емайлиран тризъбец, държавния герб на УНР^[2].

— Прати ме Голуб — започна той тихо. — Скоро оттук ще мине сичевската стрелкова дивизия. Изобщо тук ще се забърка такава каша, че аз трябва да въведа ред. Може да дойде и „главният“, а с него някаква чуждестранна птица, тъй че тук никой да не говори за „облекчението“. А ти какво пишеш?

Комендантът премести цигарата в другия ъгъл на устата си.

— Тук при мен лежи едно копеле, хлапак. На гарата, знаеш, пипнали оня Жухрай, помниш ли, дето насъска железничарите против нас.

— Е, и? — заинтересувано се приближи Саломига.

— Омелченко, знаеш, оня дръвник, комендантът на гарата, да го изпрати с един казак при нас, а тоя, дето лежи при мен, го изтръгва от ръцете му посред бял ден. Разоръжили казака, избили му зъбите — и дим да ги няма. Жухрай изчезна безследно, а тоя го пипнах. На̀, прочети дознанието. — Той сложи пред Саломига куп изписани листове.

Саломига ги прегледа набързо, прелиствайки с лявата си здрава ръка. Като ги прочете, погледна коменданта:

— И ти нищо ли не можеш да изтръгнеш от него?

Комендантът нервно дръпна козирката на фуражката си.

— Пет дни се мъча с него. Мълчи. „Нищо не знам, казва, не съм го освобождавал.“ Изрод бандитски. Конвойният, знаеш, го позна. За малко не удуши тук тоя мръсник. Едва го изтръгнах от ръцете му. Омелченко наказал на гарата казака с двайсет и пет шомпола заради арестанта, тъй че той си го изкара на него. Повече няма за какво да го държа, изпращам го в щаба да му видят сметката.

— Кам да беше в ръцете ми, щеше да проговори. Не е за теб да правиш дознание, попски сине. Какъв ти комендант става от семинарист? Колко шомпола му удари?

Комендантът кипна:

— Много си позволяваш. Насмешките можеш да запазиш за себе си. Тук аз съм комендант и моля да не ми се месиш.

Саломига погледна наперения комендант и се разсмя:

— Ха-ха… Не се надувай, попски сине, че ще се пукнеш. Дявол да те вземе и тебе, и твоите работи, ти по-добре кажи как да намеря няколко бутилки домашна водка.

Комендантът се ухили:

— Това може.

— А този — тикна Саломига пръст в книжата, — ако искаш да го наредиш, сложи му вместо шестнайсет — осемнайсет години. Заврънкулката направи ей тук, че инак може и да не го утвърдят.

 

 

В склада бяха трима. Брадат старец с износен кафтан лежеше на една страна върху нара, подвил слабите си крака в широки платнени панталони. Той беше арестуван, защото от сайванта му изчезнал конят на квартиранта му петлюровец. На пода седеше възрастна жена с хитри, нечестни очички, с остра брадичка, контрабандистка на водка, обвинена в кражба на часовници и други ценни неща. В ъгъла под прозореца, сложил глава на смачканата си фуражка, в полузабрава лежеше Корчагин.

В склада въведоха млада жена с вързана по селски цветна кърпа, с уплашени големи очи. Жената постоя един миг и седна до контрабандистката на водка.

Бабата огледа изпитателно новата и подхвърли припряно:

— Защо, моме?

Въпреки че не получи отговор, тя не млъкна:

— Защо си тук, а? Да не си варила водка незаконно?

Селянката стана, погледна досадната жена и отвърна тихо:

— Не, арестуваха ме заради брат ми.

— А той какво? — нахалствуваше жената.

Старецът се намеси:

— Какво я безпокоиш? На човек може цял свят да му е крив, а ти дрънкаш.

Жената бързо се обърна към нара:

— А ти кой си, да не си ми господар? Да не говоря нещо с тебе?

Старецът плю:

— Не дотягай на човека, ти казвам.

В склада стана тихо. Селянката постла голям шал, прилегна върху него и подпря глава на ръката си.

Контрабандистката на водка започна да яде. Старецът спусна краката си на пода, сви си бавно цигара и запуши. По склада се понесоха кълба вонещ дим.

Като мляскаше с пълна уста, жената замърмори:

— Да ме беше оставил поне да хапна спокойно, без тая воня: пушиш непрестанно.

Старецът се засмя ехидно:

— Страх те е да не отслабнеш ли? Виж се, че скоро през вратата няма да можеш да минаваш. Да беше дала на момчето да хапне, а не само себе си да тъпчеш.

Жената махна обидено с ръка:

— Казвам му: хапни си — не ще. А за мене много не дрънкай: моето си ям.

Младата жена се обърна към контрабандистката и посочи с глава Корчагин:

— Не знаете ли защо е арестуван?

Жената се зарадва, че й заговориха, и с готовност съобщи:

— Тоз е тукашен ергенак. На готвачката Корчагина по-малкият син.

Контрабандистката се наведе над ухото й и пошепна:

— Освободил един болшевик. Имаше тук някакъв матрос, квартируваше у съседката ми Зозулиха.

Жената си спомни: „Изпращам го в щаба да му видят сметката…“

 

 

Един след друг ешелоните задръстваха гарата. В безредна тълпа се изсипваха оттам курените (батальоните) на сичевските стрелци. По линиите бавно пълзеше обкованият със стомана четиривагонен брониран влак „Запорожец“. От платформите смъкваха оръдията. От товарните вагони изкарваха конете. Веднага ги оседлаваха, възсядаха ги и разблъскали безредните тълпи пехотинци, излизаха на площада пред гарата, дето кавалерийският отряд се строяваше.

Гарата бръмчеше като рояк оси. От безредната купчина разногласни, объркани хора постепенно се оформяваха квадратите на взводовете и скоро потокът от въоръжени хора се вля в града. Чак до вечерта по шосето дрънкаха каруци и се тътреха тиловите опашки на влязлата в града дивизия сичевски стрелци. И най-сетне, завършвайки шествието, мина щабната рота, като сто и двадесет гърла ревяха в един глас:

Що е тоя шум и гръм,

тая врява?

То Петлюра във Украйна

се явява…

Корчагин се изправи до прозореца. През здрача на ранната вечер той чу на улицата грохот на колела, тропот на множество крака, песни на много гласове.

Зад него някой каза тихо:

— Види се, в града влиза войска.

Корчагин се обърна.

Говореше момичето, което доведоха вчера.

Той бе чул разказа й. Контрабандистката бе успяла да постигне своето. Девойката била от едно село на десет километра от градеца. По-големият й брат, Грицко, е червен партизанин, при съветите завеждал комитета на бедняците.

Когато червените си отишли, заминал и Грицко, препасан с картечна лента. И оттогава за семейството няма живот. Имали един кон, и него им взели. Водили баща й в града, измъчил се да седи в ареста. Кметът, един от тия, дето Грицко газил, за отмъщение всеки ден им пращал хора на квартира. Семейството обедняло съвсем. Вчера в селото дошъл комендантът, устроил хайка. Кметът го завел у тях. Комендантът хвърлил око на момичето и сутринта го отвел в града „на разпит“.

Корчагин не можеше да заспи, спокойствието му изчезна безследно и една натрапчива мисъл, от която не можеше да се отърве — мисълта: „Какво ще стане по-нататък?“ — се въртеше в главата му.

Пребитото тяло го болеше много. С животинска злоба го би конвойният.

За да се откъсне от неприятните мисли, той се заслуша в шепота на съседките си.

Момичето разказваше много тихо как комендантът я задирял, заплашвал, уговарял и като получил отказ, се озверил: „Ще те пратя — казва — в мазето, та няма да излезеш оттам.“

Тъмнината нахлуваше в ъглите. Предстоеше нощ — душна, неспокойна. Пак мисли за утрешната неизвестност. Седма нощ, а сякаш са изминали месеци, леглото кораво, болката не минава. В склада сега са само трима. Старецът хърка на нара като в къщи на печката. Старецът е мъдро спокоен и нощем спи здрав сън. Хорунжият пусна контрабандистката да намери водка. Христина и Павел са на пода, почти един до друг. Вчера през прозорчето видя Серьожка. Той дълго стоя на улицата и гледа тъжно в прозорците.

„Види се, знае, че съм тук.“

Три дни му пращаха комати черен, вкиснат хляб. Кой го изпраща, не казваха. Два дена комендантът го тормози с разпити. Какво значеше това?

На разпитите не каза нищо, всичко отричаше. Защо мълчеше, и сам не знаеше. Искаше да бъде смел, да бъде корав като ония, за които четеше в книгите, а когато го арестуваха и подкараха през нощта и край грамадната парна мелница един от водещите го каза: „Какво ще го влачиш, пане хорунжий? Един куршум в гърба — и край“, стана му страшно. Да, страшно е да умреш на шестнадесет години! А какво е смъртта — да не живееш вече.

Христина също мисли. Тя знае повече от тоя хлапак. Той навярно още не знаеше… А тя чу.

Той не спи, мята се по цели нощи. Жали го, о, как го жали Христина! Но тя си има своя мъка: не може да забрави страшните думи на коменданта: „Утре ще се разправя с теб. Ако не щеш с мен, ще те пратя в караулното помещение. Казаците няма да се откажат. Избирай!“

„Ох, колко е тежко, а отнийде не мога да чакам милост! Какво съм крива аз, че Грицко отиде с червените? Пусти жалък живот!“

Тъпа болка сви гърлото й, безпомощно отчаяние и страх я задавиха и Христина глухо зарида.

Потреперва младото тяло от безумна мъка и отчаяние.

В ъгъла край стената се размърда сянка.

— Защо плачеш?

Чу се горещият шепот на Христина — тя изля мъката си пред мълчаливия си съсед. Той слуша, мълчи и само ръката му ляга върху ръката на Христина.

— Ще ме изтезават, проклетниците — шепнеше тя с неосъзнат ужас, като гълташе сълзите си. — Изгубена съм, тяхна е силата.

Какво можеше да каже Павел на това момиче? Няма думи. Няма какво да отговори. Животът ги притискаше като обръч.

„Да не я пусна утре, да се боря? Ще ме смажат от бой, а, току-виж, ме халосали със сабя по главата — и свършено.“ И за да приласкае поне малко тази отровена от мъка девойка, той я погали нежно по ръката. Риданията на момичето стихнаха. От време на време часовоят пред входа извикваше на минувачите своето: „Кой е?“ И пак ставаше тихо. Старецът спи дълбоко. Бавно пълзят неосезаемите минути. И той не разбра как ръцете го прегърнаха здраво и привлякоха към себе си.

— Слушай, гълъбче — шепнат горещите устни, — аз и тъй, и тъй съм загубена: ако не офицерът, ония ще ме затрият. Вземи ме, мило момче, не искам онова куче да ми вземе девството.

— Какво говориш, Христина!

Но здравите ръце не го пущаха. Горещи, пухкави устни, невъзможно да се откъснеш от тях. Думите на момичето са прости, нежни — та той знае защо говори тия думи!

И ето настоящето избяга някъде встрани. Забравени са ключалката на вратата, червенокосият казак, комендантът, зверските побои, седемте душни, безсънни нощи и за миг остават само горещите устни и малко влажното от сълзи лице.

Но изведнъж си спомни за Тоня.

„Как можах да я забравя!… Чудните скъпи очи.“

Намери сили да се изтръгне. Стана като пиян и се хвана с ръка за решетката. Ръцете на Христина го намериха:

— Защо правиш така?

Колко чувство има в този въпрос! Той се навежда към нея и стиснал здраво ръцете й, казва:

— Не мога, Христина. Ти си добра… — И каза още нещо, което сам не разбра.

Изправи се, за да разкъса нетърпимата тишина, пристъпи към нара. Седна на края и сбута стареца:

— Дядо, дай, моля ти се, да запуша.

В ъгъла, загърнато в шала си, момичето ридаеше.

През деня дойде комендантът и казаците изведоха Христина. Тя се прости с Павел с поглед. В него имаше укор. И когато вратата се хлопна зад нея, на душата му стана още по-тежко и непрогледно.

До вечерта старецът не можа да изтръгне от момъка нито дума. Смениха караула и комендантската команда. Вечерта доведоха нов арестант. Павел го позна — беше Долинник, дърводелецът от захарната фабрика. Здраво сложен, набит, с извехтяла жълта рубашка под износено сако. Той огледа склада с внимателен поглед.

Павел бе го видял за пръв път в хиляда деветстотин и седемнадесета година, през февруари, когато революцията стигна и до градеца. На шумните демонстрации той чуваше да говори само един болшевик. Това беше Долинник. Той държеше реч на войниците, покачен на една ограда край пътя. Бе запомнил заключителните му думи:

„Дръжте се, войници, за болшевиките — те няма да пропаднат!“

Оттогава не беше виждал дърводелеца.

Старецът се зарадва на новия си съсед. Виждаше се, че му беше тежко да мълчи цял ден. Долинник седна до него на нара, изпушиха по една цигара и разпита за всичко.

После седна до Корчагин.

— А ти какво ще се похвалиш? — попита той момчето. — Защо си тук?

Получил едносрични отговори, Долинник чувствуваше, че събеседникът му е недоверчив, затова е тъй скъп на думи. Но когато дърводелецът узна в какво обвиняваха момъка, погледна учудено Корчагин с умните си очи. Седна до него:

— Та, казваш, Жухрай си освободил? Я гледай ти. Не знаех, че са те хванали.

От изненада Павел се изправи на лакът:

— Какъв ти Жухрай, аз нищо не знам. Какви ли не работи ми приписват.

Но Долинник се усмихна и седна още по-близо до него:

— Я остави, приятелче, пред мене не се крий. Много повече знам от тебе.

После добави тихо, за да не чуе старецът:

— Аз сам изпратих Жухрай, той е на сигурно място, Фьодор ми разправи всичко за тоя случай.

После помълча малко, замислен за нещо, и добави:

— Ти, както виждам, си момче на място. Но, виж, това, дето са те пипнали и знаят всичко — вече не е добро, тъй да се рече, калпава работа.

Той сне сакото, постла го на пода, седна, опря гръб до стената и пак се залови да свива цигара.

Последните думи на Долинник казаха всичко на Павел. Беше ясно: Долинник е свой човек. Щом е изпращал Жухрай, значи…

Привечер той знаеше, че Долинник е арестуван за агитация между петлюровските казаци. Бил хванат на местопрестъплението, когато раздавал възванията на губернския революционен комитет с призив да се предават и да минават към червените.

Предпазливият Долинник не разправи всичко на Павел.

„Кой знае — мислеше той, — може да вземат да бият момчето с шомполи. Млад е още.“

Късно вечерта, като си лягаше, той изказа опасенията си в кратка обща фраза:

— Нашето положение, Корчагин, е, може да се каже, от лошо по-лошо. Да видим какво ще излезе от това.

На другия ден в склада се появи нов арестант, известният в целия град бръснар Шлема Зелцер, с огромни уши и тънка шия. Той разправяше на Долинник разгорещено, като ръкомахаше:

— И така, Фукс, Блувщайн и Трахтенберг щели да му поднесат хляб и сол. Казвам — щом искате, поднасяйте, но кой ще им подпише от цялото еврейско население? Извинявайте, но никой. Те имат сметка. Фукс има магазин, Трахтенберг — мелница, ами аз какво имам? А останалата голотия? Тия бедняци нямат нищо. Е, аз, виж, имам дълъг език. Днес бръсна един старшина от новите, дето ги пратиха неотдавна. „Кажете, казвам, атаман Петлюра знае ли за погромите, или не? Ще приеме ли той тая делегация?“ Ех, колко пъти съм имал неприятности зарад тоя мой език! Какво, мислите, направи тоя старшина, след като го избръснах, напудрих и направих всичко от хубаво по-хубаво? Става той и вместо да ми плати, арестува ме за агитация против властта. — Зелцер се удряше с юмрук по гърдите: — Каква ти агитация? Какво лошо казах? Само попитах човека… И затова ме затварят…

Разпаленият Зелцер въртеше копчето на ризата на Долинник, дърпаше го ту за едната, ту за другата ръка.

Долинник се усмихна неволно, като слушаше възмутения Шламе. Когато бръснарят млъкна, Долинник каза сериозно:

— Ех, Шламе, ти си умно момче, а си направил голяма глупост. Намерил си време да си чешеш езика! Не ти заблазявам, че си попаднал тук.

Зелцер го погледна с разбиране и махна отчаяно с ръка.

Вратата се отвори и в ареста бутнаха познатата на Павел контрабандистка на водка. Тя озлобено ругаеше казака, който я водеше:

— Огън да ви гори заедно с вашия комендант! Да пукне дано от моята скоросмъртница!

Часовоят хлопна вратата след нея и се чу как пъхна резето.

Жената седна на нара; старецът шеговито я поздрави:

— Е, пак ли при нас, кречетало? Хайде седни, добре си дошла.

Контрабандистката на водка погледна стареца недружелюбно, взе бохчата си и се премести на пода до Долинник.

Пак я затвориха, след като получиха от нея няколко бутилки водка.

Зад вратата в караулното помещение се чуха крясъци, раздвижиха се. Нечий рязък глас даваше заповеди. Всички арестувани в склада обърнаха глави към вратата.

 

 

На площада, пред неугледната черквица със стара камбанария, ставаше необикновено за градеца събитие. Ограждайки площада от три страни, частите на дивизията сичевски стрелци в пълно бойно въоръжение се наредиха в правилни четириъгълници.

Отпред, в редици, като се почне от черковната врата, та чак до училищната ограда, стояха мирно в шахматен ред три пехотински полка.

В сива, мръсна маса, с пушки при нозе, с грозни железни руски шлемове, прилични на разцепени на две тикви, целите окичени с патрони, стояха петлюровските войници от най-боеспособната дивизия на „директорията“.

Добре облечена и обута от запасите на бившата царска армия, повече от половината съставена от кулаци, съзнателно бореща се против Съветите, тая дивизия беше прехвърлена в градеца за защита на твърде важния стратегически железопътен възел.

От Шепетовка излизаха в пет различни посоки бляскавите ивици на железопътните линии. Да изгуби този пункт — за Петлюра значеше да изгуби всичко. „Директорията“ и без това разполагаше с орязана територия. Столица на петлюровщината стана скромният градец Виница.

Главният атаман бе решил лично да провери частите. Всичко беше готово за посрещането му.

В задните редици, по-далеч от погледите, в дъното на площада бяха бутнали един полк новомобилизирани. Това беше боса, пъстро облечена младеж. Никой от тия млади селски момци, смъкнати при нощна хайка от печките или хванати на улицата, не мислеше да се бие.

— Няма глупци — казваха те.

Най-многото, което петлюровските офицери можеха да направят, беше да докарат мобилизираните под конвой в града, да ги разделят на роти и курени и да им дадат оръжие.

Но още на другия ден една трета от доведените изчезваше и всеки ден те намаляваха.

Беше повече от лекомислено да им се дават ботуши, пък и те не се намираха под път и над път. Издадена беше заповед: всички да се явят в казармата обути. Тя даде поразителни резултати. Отде бяха взели тия невъзможни вехтории, които се държаха на краката им само с помощта на тел или върви.

На парада ги доведоха боси.

Зад пехотата се разгъна кавалерийският полк на Голуб.

Кавалеристите задържаха гъстите тълпи от любопитни. Всички искаха да видят парада.

Ще пристигне лично главният атаман! Такива събития в града бяха рядкост и никой не искаше да пропусне безплатното зрелище.

На черковните стъпала се събраха полковници, есаули, двете попски дъщери, група украински учители, група „волни“ казаци, леко прегърбеният председател на управата — изобщо избрани хора, представители на „обществеността“, а сред тях, в черкезка, главният инспектор на пехотата. Той командуваше парада.

В черквата поп Василий се обличаше в своите великденски одежди.

Готвеха се тържествено да посрещнат Петлюра. Донесоха и побиха знамето: жълто и синьо. Пред него трябваше да положат клетва мобилизираните.

Дивизионният командир замина с един мизерен, олющен форд на гарата да посрещне Петлюра.

Инспекторът на пехотата повика стройния полковник Черняк с контешки засукани мустачки:

— Вземете някого със себе си и проверете комендантството и тила, за да бъде всичко чисто и прибрано. Ако има арестанти, проверете ги и изгонете сбирщината.

Черняк тракна токове, взе със себе си първия попаднал му под ръка есаул и препусна.

Инспекторът се обърна любезно към по-голямата попска щерка:

— Как сте с обеда, в ред ли е всичко?

— О, да, комендантът си знае работата — отвърна попската щерка, гледайки втренчено красивия инспектор.

Изведнъж всичко се размърда: по шосето препускаше конник, превит до шията на коня. Той махаше с ръка и викаше…

— Идат!

— По места-та! — извика инспекторът.

Старшините изтичаха в строя.

Когато фордът закиха пред черковната врата, музиката засвири „Още е жива Украйна“.

След дивизионния командир от автомобила тромаво слезе „главният атаман Петлюра“, среден на ръст човек, със здраво сложена ъгловата глава върху червена шия, в син жупан от хубаво гвардейско сукно, стегнат с жълт колан с прикачен към него малък броунинг в кобур от чортова кожа. На главата му — защитна „керенка“, на нея — кокарда с емайлов тризъбец.

Във фигурата на Симон Петлюра нямаше нищо войнствено. Той никак не приличаше на военен.

Недоволен от нещо, той изслуша краткия рапорт на инспектора. После към него се обърна с приветствена реч председателят на управата.

Петлюра слушаше разсеяно, загледан през главата му в строените полкове.

— Да почнем прегледа — кимна той на инспектора.

Петлюра се качи на малката естрада под знамето и се обърна към войниците с десетминутна реч.

Речта беше неубедителна. Петлюра я произнесе без особен патос, видимо уморен от пътуването. Той завърши, изпроводен от принудените викове на войниците: „Слава! Слава!“ Слезе от естрадата и изтри с кърпа потното си чело. После обиколи частите заедно с инспектора и командира на дивизията.

Като минаваше край редиците на мобилизираните, той презрително присви очи, хапейки нервно устни.

Към края на прегледа, когато взвод след взвод в неравни редици мобилизираните доближаваха знамето, дето стоеше с евангелието поп Василий, и целуваха първо евангелието, а после крайчеца на знамето, стана нещо неочаквано.

Кой знае по какъв начин на площада към Петлюра си проправи път една делегация. С хляб и сол в ръце излезе напред богатият индустриалец на дървен материал Блувщайн, след него галантерийният търговец Фукс и още трима солидни търговци.

Лакейски приведен, Блувщайн подаде подноса на Петлюра. Взе го старшината до него.

— Еврейското население изказва искрената си признателност и уважение към вас, държавния глава. Приемете, моля, този поздравителен адрес.

— Добре — измърмори Петлюра, като хвърли бегъл поглед на адреса.

Но в този момент се изтъпанчи Фукс.

— Най-смирено ви молим да ни дадете възможност да отворим предприятията си и да ни защитите от погром — изплю мъчната дума Фукс.

Петлюра се намръщи злобно:

— Моята армия не се занимава с погроми. Добре запомнете това.

Фукс разпери безпомощно ръце.

Петлюра направи нервно движение с рамото. Той бе ядосан от тая ненавременна делегация. Обърна се. Зад гърба му стоеше Голуб, хапейки черния си мустак.

— Тук се оплакват от вашите казаци, пане полковник. Вижте каква е работата и вземете мерки — каза Петлюра, после се обърна към инспектора и заповяда: — Започваме парада.

Злополучната делегация никак не очакваше да срещне Голуб и побърза да се измъкне.

Цялото внимание на публиката се насочи към подготовката за церемониалния марш. Чуха се резките думи на командата.

Голуб надвеси над Блувщайн външно спокойното си лице и каза ясно, макар и шепнешком.

— Плюйте си на петите, некръстени души, че инак ще ви направя на кюфтета.

Музиката гърмеше и първите части замаршируваха по площада. Приближавайки до мястото, дето стоеше Петлюра, войниците крещяха машинално „слава“ и завиваха по шосето в страничните улици. Пред ротите, облечени в нови костюми от зеленокафяв плат, непринудено крачеха старшините, размахали бастунчета като на разходка. Тая мода да се марширува с бастунчета, както и шомполите у войниците, беше въведена най-напред от сичевиките.

На опашката вървяха мобилизираните, вървяха в нестройна тълпа, губеха такта и се блъскаха едни други.

Шляпането на босите крака едва се чуваше. Старшините се мъчеха с всички сили да въведат ред, но това беше невъзможно. Когато се зададе втората рота, деснофланговият момък в ленена рубашка се загледа в „главния“ и зяпнал от почуда, стъпи в една дупка и с все сила се пльосна на шосето.

Пушката се затъркаля със звън по камъните. Момъкът се мъчеше да стане, но веднага го катурваха другите, които идеха отзад.

Между публиката се чу смях. Взводът обърка строя. Минаваха през площада вече кой както може. Злополучното момче, грабнало пушката, догонваше другарите си.

Петлюра се отвърна встрани от това неприятно зрелище и без да дочака края на колоната, тръгна към автомобила. Инспекторът го последва, като попита предпазливо!

— Няма ли да остане на обед пан атаманът?

— Не — рязко отвърна Петлюра.

Зад високата черковна ограда между тълпа зрители гледаха парада Серьожа Брузжак, Валя и Климка.

Здраво стиснал с ръце пръчките на решетките, Серьожа бе вперил очи, пълни с омраза, в лицата на ония долу.

— Да вървим, Валя, панаирът се закрива — каза той предизвикателно високо, за да го чуят всички, и пусна ръце от решетката.

Изгледаха го смаяно.

Без да обръща внимание на никого, той се отправи към вратника. След него тръгнаха сестра му и Климка.

 

 

Пристигналите в комендантството полковник Черняк и есаулът скочиха от конете. Предадоха ги на ординареца и бързо влязоха в караулното помещение.

— Къде е комендантът? — рязко попита Черняк ординареца.

— Не знам — измънка той. — Отиде някъде!

Черняк оглеждаше мръсното, неприбрано караулно помещение, разхвърляните легла, върху които се излежаваха безгрижно казаците от комендантството. Те дори нямаха намерение да станат при влизането на офицерите.

— Какъв е тоя обор! — изрева Черняк. — Какво сте се разплескали като прасни свинки? — нахвърли се той върху налягалите.

Един от казаците седна на леглото, оригна се преситено и недружелюбно измуча:

— Какво ревеш? Ние си имаме кой да ни реве.

— Какво? — подскочи Черняк. — Знаеш ли с кого говориш, кравешка муцуно? Аз съм полковник Черняк! Чу ли, кучи сине? Всички веднага на крак, иначе ще ви нашаря с шомполи! — кръстосваше караулното помещение ядосаният полковник. — За една минута да се измете всичката мръсотия, да се оправят леглата, муцуните ви да добият човешки вид. На какво приличате! Не на казаци, а на пладнешки разбойници.

Яростта му нямаше край. Той гневно ритна баката с помия, която му се изпречи на пътя.

Есаулът не му отстъпваше по нищо, сипеше обилно псувни на майка и убедително размахвайки камшика с три опашки, гонеше ленивците от леглата.

— Главният атаман приема парада, може и тук да се отбие. Бързо шавайте!

Като видяха, че работата взема сериозен обрат и че наистина могат да заиграят шомполите — името на Черняк беше много добре известно на всички, — казаците се разтичаха като попарени.

Закипя работа.

— Да видим арестуваните — предложи есаулът. — Кой ги знае кого са задържали! Ако надзърне главният, може да настъпи голяма дивотия.

— У кого е ключът? — попита Черняк часовоя. — Отваряйте веднага.

Старшията бързо скочи и отвори вратата.

— А комендантът къде е? Докога ще го чакам? Веднага да се намери и да се прати тук — командуваше Черняк. — Охраната да се изведе на двора и да се строи!… Защо пушките са без щикове?

— Ние едва вчера постъпихме — оправдаваше се старшията.

Той се втурна към вратата да дири коменданта.

Есаулът блъсна с крак вратата на склада. От пода се надигнаха няколко души, другите останаха да лежат.

— Отворете вратите! — командуваше Черняк. — Много е тъмно.

Той започна да се вглежда в лицата на арестуваните.

— Защо си задържан? — рязко попита той седналия на нара старец.

Старецът се изправи, поповдигна панталоните си и с леко заекване, изплашен от резкия тон, изфъфли:

— И аз не знам. Задържаха ме — и лежа… Изгубил се конят от двора, какво съм виновен аз…

— Чий кон? — прекъсна го есаулът.

— Ами държавен. Пропиха го наемателите ми, а мене набеждават.

Черняк измери с бърз поглед стареца от глава до пети и рамото му нетърпеливо потрепна.

— Вземай си парцалите и марш оттук! — викна той, обърнат вече към контрабандистката на водка.

Старецът не повярва веднага, че го освобождават, и замига с късогледите си очи към есаула:

— Значи, разрешавате ми да си ида?

Черняк кимна с глава: по-скоро, по-скоро се пръждосвай.

Старецът бързо отвърза торбата си от нара и странишком се шмугна през вратата.

— А ти защо си арестувана? — разпитваше вече контрабандистката Черняк.

И тя, както дояждаше парче баница, забръщолеви:

— Аз, пане офицерине, съм затворена несправедливо. Вдовица съм, изпиха ми водката, а после ме затвориха.

— Ти какво, с водка ли търгуваш? — попита Черняк.

— Каква ти търговия — обиди се жената. — Оня, комендантът, взе четири бутилки и грош не даде. Всички правят така: пият водка, а не плащат. Това търговия ли е?…

— Стига, веднага се пръждосвай по дяволите! Жената не чака повторна заповед, грабна кошницата си и като се кланяше благодарствено, запристъпва заднишком към вратата!

— Господ здраве да ви дава, господа началство. Долинник гледаше тая комедия с широко отворени очи. Никой от арестуваните не разбираше каква е работата. Ясно беше едно: дошлите са някакво началство, което има власт над арестуваните.

— А ти за какво? — обърна се Черняк към Долинник.

— Стани пред пан полковника! — изрева есаулът.

Долинник бавно и тежко стана от пода.

— Защо си задържан, питам? — повтори въпроса Черняк.

Няколко секунди Долинник гледаше засуканите мустаци на полковника, гладко избръснатото му лице, после козирката на новата му „керенка“ с емайлова кокарда и изведнъж му мина безумната мисъл: „Ами ако мине?“

— Арестуваха ме, защото съм ходил из града след осем часа — каза той първото, което му дойде на ум.

Чакаше цял изпълнен с мъчително напрежение.

— А защо се шляеш нощем?

— Не беше късно, единайсет часът.

Каза го, но сам не вярваше в кьоравия случай. Коленете му потрепераха, когато чу краткото:

— Махай се.

Долинник забрави сакото си и тръгна към вратата, а есаулът вече разпитваше следващия.

Корчагин беше последен. Той седеше на пода, съвсем объркан от всичко, което виждаше, и дори не успя да проумее, че Долинник е свободен. Не можеше да разбере какво става. Всички освобождават. Но Долинник, Долинник… Той каза, че е арестуван, защото се е разхождал през нощта… Най-после разбра.

Полковникът започна разпита на слабичкия Зелцер с обикновеното:

— Ти защо си тук?

Бледният, вълнуващ се бръснар отвърна бързо:

— Казват ми, че съм агитирал, но аз не разбирам в какво се състои агитацията ми.

Черняк настръхна:

— Как? Агитация? За какво агитираш? Зелцер разпери ръце недоумяващо:

— Не знам, но казах само, че се събират подписи от еврейското население под молбата до главния атаман.

— Каква молба? — пристъпиха към Зелцер есаулът и Черняк.

— Молба за отменяване на погромите. Както знаете, тук имаше страшен погром. Населението се страхува…

— Ясно — прекъсна го Черняк, — ще ти дадем ние една хубава молба, чифутска мутро. — И като се обърна към есаула, подхвърли: — Тоя подозрителен тип трябва да се пази по-строго. Да се отведе в щаба. Там ще поприказвам с него лично. Ще разберем кой иска да подава молба.

Зелцер се опита да възрази, но есаулът замахна рязко с камшика и го плесна по гърба.

— Мълчи, мръсник!

Сгърчен от болка, Зелцер полетя в ъгъла. Устните му затрепераха, той едва сдържаше надигащите се ридания.

При последната сцена Корчагин стана. В склада от арестантите бяха останали само той и Зелцер.

Черняк стоеше пред юношата и го изучаваше с черните си очи.

— А ти защо си тук?

На въпроса си полковникът чу бърз отговор:

— Отрязах от седлото парче за подметки.

— От какво седло? — не разбра полковникът.

— У нас живеят двама казаци, та отрязах от старото им седло парче за подметки и затова казаците ме доведоха тук. — И обзет от безумна надежда да се измъкне на свобода, добави: — Ако знаех, че не бива…

Полковникът гледаше пренебрежително Корчагин:

— Ех, какво е правил тоя комендант, що за арестанти е насъбрал! — И като посочи с очи към вратата, извика: — Можеш да си вървиш в къщи и кажи на баща си да те натупа хубавичко. Хайде бягай!

Не вярвайки на ушите си, със силно разтуптяно сърце, което едва не изскочи от гърдите му, Корчагин грабна от пода сакото на Долинник и се спусна към вратата. Изтича през караулното помещение и зад гърба на излизащия Черняк се измъкна на двора и оттам през вратичката изскочи на улицата.

В склада остана сам-самичък нещастният Зелцер. Той се огледа с мъчителна тъга, направи инстинктивно няколко крачки към изхода, но в караулното влезе часовоят, затвори вратата, окачи катинара и седна на столчето до вратата.

На входната площадка, доволен, Черняк се обърна към есаула:

— Добре, че се отбихме тук. Виж каква сбирщина са наблъскали, а тоя комендант трябва да го затворим за една-две седмици. Е, да вървим ли?

На двора старшията строяваше войниците си. Като видя полковника, той изтича и рапортува:

— Всичко е наред, пане полковник.

Черняк сложи крак в стремето и леко се метна на седлото. Есаулът се бореше с вироглавия кон. Като хващаше поводите, Черняк каза на старшията:

— Кажи на коменданта, че освободих всичката смет, която беше наблъскал там. Предай му, че ще го накажа с две седмици арест за това, което е направил тук. А онзи, дето е вътре, да се отведе веднага в щаба. Караулът да е готов.

— Слушам, пане полковник — козирува старшията.

Полковникът и есаулът пришпориха конете и препуснаха към площада, дето парадът свършваше вече.

 

 

Чак като прехвърли седмата ограда, Корчагин се спря. Нямаше сили да тича по-нататък.

Гладните дни в душния, непроветряван склад го бяха омаломощили. В къщи не биваше да се връща, а пък ако идеше у Брузжакови, можеше някой да се научи, ще разсипят цялото семейство. Накъде тогава?

Той не знаеше какво да прави и продължи да тича, като оставяше след себе си градините и задните дворове на стопанствата. Опомни се едва когато удари с гърди в някаква ограда. Погледна и изтръпна: зад високата дъсчена ограда започваше градината на главния лесничей. Ето къде го доведоха съвсем уморените нозе. Нима мислеше, че ще дотича дотук? Не.

Но защо се намери тъкмо пред стопанството на лесничея?

На това той не можеше да си отговори.

Трябва да си почине някъде и после да мисли къде да върви; в градината има дървена беседка, там никой няма да го види.

Корчагин подскочи, хвана се за края на една дъска, покатери се на стобора и се стовари в градината. Той се обърна, погледна към едва забелязващата се между дърветата къща и тръгна към беседката. Тя беше открита почти от всички страни. Лете я обвиваше дива лоза — сега всичко беше голо.

Тръгна обратно към стобора, но беше късно; зад гърба си чу бесен лай. По застланата с листа пътечка от къщата към него тичаше със страшно ръмжене огромно куче.

Павел се приготви за отбрана.

Първото нападение беше отбито с ритник. Но песът се готвеше за второ. Кой знае как би свършила тая схватка, ако познат на Павел звънлив глас не бе извикал:

— Трезор, назад!

По пътечката тичаше Тоня. Тя дръпна Трезор за синджира и се обърна към застаналия до стобора Павел:

— Как попаднахте тук? Та кучето можеше да ви изпохапе. Добре, че аз…

Тя се запъна. Очите й широко се разтвориха. Колко много прилича на Корчагин тоя кой знае как попаднал тук младеж!

Фигурата до оградата се размърда и каза тихо:

— Ти… вие не ме ли познахте?

Тоня извика и стремително се спусна към Корчагин:

— Павлуша, ти ли си?

Трезор разбра вика като сигнал за нападение и със силен скок се хвърли напред.

— Марш оттук!

Трезор получи няколко ритника от Тоня, обидено подви опашка и се помъкна към имението.

Тоня стисна ръцете на Корчагин и каза:

— Свободен ли си?

— А ти нима знаеш?

Без да може да се овладее, Тоня буйно отвърна:

— Всичко знам. Лиза ми разправи. Но как попадна тук? Освободиха ли те?

Корчагин отвърна уморено:

— Освободиха ме по погрешка. Избягах. Но сигурно вече ме дирят. Тук попаднах ненадейно. Исках да си почина в беседката. — И добави, като че се извиняваше: — Много съм уморен.

Тя го гледа няколко мига и цяла обзета от изблик на жалост, на гореща нежност, тревога и радост, стискаше ръцете му:

— Павлуша, мили, мили, Павка, скъпият ми, добричкият ми… Обичам те… Чуваш ли? Моето упорито момче, защо избяга тогава? Сега ще дойдеш у дома, при мен. В никакъв случай няма да те пусна. У нас е безопасно, ще останеш, колкото искаш.

Корчагин поклати отрицателно глава.

— Ако ме намерят у вас, какво ще стане? Не мога да дойда у вас.

Ръцете й още по-силно стиснаха пръстите му, клепачите й трепнаха, очите заблестяха.

— Ако не дойдеш, никога вече няма да ме видиш. Артьом го няма, заведоха го под стража да кара локомотив. Мобилизират всички железничари. Къде ще идеш?

Корчагин разбираше тревогата й, но страхът да не изложи на опасност скъпото момиче го спираше. Всичко преживяно го беше уморило, искаше му се да отдъхне, мъчеше го глад и той отстъпи.

Докато седеше на дивана в стаята на Тоня, в кухнята между дъщерята и майката се водеше разговор.

— Слушай, мамо. В стаята ми сега седи Корчагин, нали го помниш? Моят ученик. Няма нищо да крия от теб. Той беше арестуван, задето е освободил един матрос-болшевик. Той е избягал и няма убежище. — Гласът й затрепера. — Моля те, мамо, съгласи се да остане засега у дома.

Очите на дъщерята погледнаха умолително майката.

Майката гледаше Тоня изпитателно в очите:

— Добре, не възразявам. Но къде ще го настаниш?

Тоня се изчерви и смутена, отговори развълнувано:

— Ще го настаня в стаята си на дивана. На татко може да не казваме засега.

Майката погледна Тоня право в очите:

— Това ли беше причина за сълзите ти?

— Да.

— Той е още съвсем момче.

Тоня нервно подръпваше ръкава на блузката си:

— Да, но ако не беше избягал, щяха да го разстрелят като възрастен.

Екатерина Михайловна беше разтревожена от присъствието на Корчагин в къщи. Тревожеше я и арестуването му, и явните симпатии на Тоня към това момче, и това, че тя никак не го познаваше.

А Тоня беше обхваната от домакинска треска.

— Той трябва да се окъпе, мамо. Ей сега ще наредя всичко. Мръсен е като същински огняр. Толкова време не се е мил.

Тя тичаше, суетеше се, палеше банята, приготвяше бельо. И накрая изведнъж без всякакви обяснения хвана Павел за ръка и го повлече към банята.

— Трябва да свалиш всичко от себе си. Ето ти костюм. Дрехите ти трябва да се изперат. Ще облечеш ей това — каза тя, като сочеше стола, дето бяха грижливо сложени синя блуза с бяла матроска яка на черти и широки панталони.

Павел се оглеждаше учудено. Тоня се усмихваше.

— Това е маскарадният ми костюм. Той ще ти стане. Хайде, разполагай се, ще те оставя. Докато се къпеш, ще приготвя ядене.

Тя хлопна вратата. Нямаше какво да се прави. Корчагин бързо се съблече и се вмъкна в банята.

След един час тримата — майката, дъщерята и Корчагин — обядваха в кухнята.

Изгладнелият Павел, без да усети, опустоши три чинии. Отначало той се стесняваше от Екатерина Михайловна, но после, като почувствува дружелюбното й отношение, се отпусна.

Когато след обеда се събраха в стаята на Тоня, по молба на Екатерина Михайловна Павел разправи митарствата си.

— Какво мислите да правите по-нататък? — попита Екатерина Михайловна.

Павел се замисли.

— Искам да видя Артьом и после да офейкам оттук.

— Къде?

— Искам да се промъкна в Уман или в Киев. И аз още не знам, но оттук трябва да се махна на всяка цена.

Павел не можеше да повярва, че всичко се бе изменило толкова бързо. Сутринта още беше в дранголника, а сега до него е Тоня, имаше чисти дрехи и главното — свобода.

Ето как коренно се променя понякога животът: ту непрогледен мрак, ту пак се усмихне слънце. Ако не беше надвисналата опасност от ново арестуване, той сега щеше да е щастлив човек.

Но тъкмо сега, докато е тук, в тази голяма и тиха къща, можеха да го пипнат.

Трябваше да иде където и да е другаде, само да не остава тук.

Но никак не му се ще да се махне оттук, дявол да го вземе! Колко беше интересно да чете за героя Гарибалди! Как му завиждаше, а животът на тоя Гарибалди беше тежък, той беше гонен по целия свят. Ето на, той, Павел, прекара само седем дена в ужасни мъки, а като че ли година е изтекла.

От него, изглежда, няма да излезе голям герой.

— За какво мислиш? — попита го Тоня, като се наведе над него. Очите й му се струват бездънни с тъмната си синевина.

— Тоня, искаш ли да ти разправя за Христинка?…

— Разправяй — оживено каза Тоня.

— … и тя вече не се върна. — Последните думи той изрече с усилие.

В стаята се чуваше как отмерено чука часовникът. Готова да се разплаче, свела глава, Тоня хапеше устни до болка.

Павел я погледна.

— Трябва да се махна оттук още днес — решително каза той.

— Не, не, днес никъде няма да идеш!

Тънките й топли пръсти леко се пъхнаха в непокорните му къдри и ласкаво ги рошеха…

— Тоня, ти трябва да ми помогнеш. Трябва да разбереш в депото за Артьом и да отнесеш записка на Серьожка. В гарвановото гнездо у дома има скрит револвер. Аз не мога да ида, а Серьожка трябва да го вземе. Можеш ли да направиш това?

Тоня стана:

— Веднага ще отиде при Сухарко. С нея ще отидем в депото. Ти напиши записката, аз ще я отнеса на Серьожа. Къде живее той? Ами ако поиска да дойде, да му открия ли къде си?

Павел каза, като помисли:

— Нека сам го донесе довечера в градината.

Тоня се върна късно в къщи. Павел спеше дълбоко. Докосването на ръката й го събуди. Тя се усмихваше радостно:

— Ей сега ще дойде Артьом. Току-що пристигна. Ще го пуснат под гаранция на Лизиния баща. Локомотивът чака в депото. Не можах да му кажа, че си тук. Казах само, че ще му предам нещо много важно. Ето го и него.

Тоня изтича към вратата. Артьом, не вярвайки на очите си, се спря на прага като закован. Тоня затвори вратата след него, за да не чуе от кабинета болният й от тифус баща.

Когато ръцете на Артьом го стиснаха в прегръдките си, костите на Павел изпращяха.

— Братленце! Павка!

 

 

Решиха: Павел ще замине утре. Артьом ще го настани в локомотива при Брузжак, който отива в Казатин.

Обикновено суров, Артьом бе изгубил душевното си равновесие от мъка по брат си, чиято участ му беше неизвестна. Сега той беше безкрайно щастлив.

— Значи, утре в пет часа идваш в материалния склад. На локомотива ще товарят дърва, ще се качиш и ти. Искаше ми се да поговоря с теб, но трябва да се връщам. Утре ще те изпратя. От нас образуват железопътен батальон. Пътуваме под охрана както при немците.

Артьом се сбогува и си отиде.

Вечерният здрач падна бързо. Серьожка трябваше да дойде при градинската ограда. В очакване Корчагин крачеше от единия до другия край на тъмната стая. Тоня и майка й бяха при Туманов.

Със Серьожа се срещнаха в тъмното и здраво си стиснаха ръцете. С него бе дошла и Валя. Говореха тихо:

— Револвера не донесох. Вашият двор е пълен с петлюровци. Разпрегнали са коли, наклали са огън. Беше невъзможно да се кача на дървото. Виж как не ми върви — оправдаваше се Серьожа.

— Здраве да е — успокои го Павел, — може да е за добро. По пътя могат да го напипат и ще ми откъснат главата. Но ти го прибери непременно.

Валя се приближи до него:

— Кога заминаваш?

— Утре, Валя, рано-рано.

— Но как се откопчи, разправи!

Павел разправи набързо шепнешком митарствата си.

Сбогуваха се сърдечно. Серьожа се вълнуваше не на шега.

— На добър час, Павел, не ни забравяй — с мъка издума Валя.

Тръгнаха и веднага се стопиха в тъмнината.

В къщата е тихо. Само часовете крачат с точно отмерени крачки. Никой от двамата не се сеща за сън сега, когато след шест часа трябва да се разделят и може би няма да се видят вече. Нима за толкова малко време могат да си разкажат милионите мисли и думи, които всеки от тях носи в себе си?

Младост, безкрайно хубава младост, когато страстта е още непонятна, само смътно се чувствува в бързото биене на сърцето; когато ръката плахо потръпва и отскача настрана, случайно докоснала гръдта на момичето, и когато младежката дружба предпазва от последната крачка! Има ли нещо по-скъпо от ръцете на любимата, обгърнали шията, от целувката, пареща като удар на ток?

През цялата дружба това бе втората целувка. Освен майка му никой не беше милвал Корчагин, но затуй пък го бяха били мнозина. И толкова по-силно той чувствуваше милувката.

В бедняшкия жесток живот Павел не знаеше, че има такава радост. А това момиче на пътя му е голямо щастие.

Той чувствува уханието на косата й и му се струва, че вижда очите й.

— Толкова те обичам, Тоня! Не мога да ти разкажа това, не умея…

Мислите му секват. Колко е послушно гъвкавото тяло!… Но младежката дружба е над всичко.

— Тоня, когато мине бъркотията, непременно ще стана монтьор. Ако ти не се откажеш от мен, ако наистина сериозно ме обичаш, а не само така, тогава аз ще ти бъде добър мъж. Никога няма да те бия, да не съм човек, ако те обидя с нещо.

И от страх да не заспят прегърнати, за да не си помисли нещо лошо майката, ако ги види, те се разделиха.

Вече се зазоряваше, когато заспаха, сключили здрав договор да не се забравят.

Рано сутринта Екатерина Михайловна събуди Корчагин.

Той бързо скочи на крака.

Докато Павел обличаше в банята дрехите си, сакото на Долинник и обуваше ботушите, майката събуди Тоня.

Бързо вървяха в лепкавата утринна мъгла към гарата. По околен път стигнаха дървените складове. Артьом ги чакаше с нетърпение до натоварения с дърва локомотив.

Бавно приближаваше мощният локомотив „Щука“, обвит в кълба съскаща пара.

През прозореца на локомотивната кабинка гледаше Брузжак.

Бързо се сбогуваха. Павел здраво се хвана за железните перила на локомотивните стъпала. Качи се. Обърна се. На прелеза стояха две познати фигури: високата — на Артьом, а до него — стройната и малка фигурка на Тоня.

Вятърът сърдито дърпаше якичката на блузата й, развяваше къдрите на кестенявата й коса. Тя махаше с ръка.

Артьом погледна под око сдържащата риданията си Тоня и въздъхна:

„Или аз съм съвсем оглупял, или на тия им нещо хлопа. Виж го ти Павка! Виж ти хлапето му!“

Когато влакът се скри зад завоя, Артьом се обърна към Тоня:

— Е, какво, ще бъдем ли приятели? — И в грамадната му лапа изчезна дребната ръчица на Тоня.

Отдалеч достигна грохотът на засилващия хода влак.