Николай Островски
Как се каляваше стоманата (14)

Пета глава

Упорито бръмчейки с електромотора, трамвайната кола се катереше нагоре по улица Фундуклеевска. При оперния театър спря. Слезе група младежи и трамваят отново запълзя нагоре.

Панкратов подканяше изоставащите да побързат:

— Хайде, момчета. Факт, закъсняваме.

Окунев го настигна вече до самия вход на театъра.

— Помниш ли, Генка, преди три години ние с тебе дойдохме тук пак по същия начин. Тогава Дубава се върна при нас от „работническата опозиция“. Беше хубава вечер. А днес ще се бием пак с Дубава.

Панкратов отговори на Окунев, вече в залата, дето влязоха, след като показаха пълномощията си на стоящата при входа контролна група:

— Да, историята с Митяй се повтори пак на същото място.

Изшъткаха им да мълчат. Трябваше да седнат на най-близките столове — вечерното заседание на конференцията бе вече започнало. На трибуната — женска фигура.

— Тъкмо навреме. Седни и слушай какво ще каже женичката ти — пошепна Панкратов, като бутна Окунев с лакът в хълбока.

— … Вярно е, че изразходвахме много сили в дискусията, но затуй пък младежта, която взе участие в нея, научи много. Ние можем да отбележим с голямо задоволство факта, че в нашата организация привържениците на Троцки са разгромени. Те не могат да се оплачат, че не им дадохме възможност да се изкажат и да изложат подробно възгледите си. Дори обратно: свободата на действие, която те получиха, доведе до редица много груби нарушения на партийната дисциплина от тяхна страна.

Таля се вълнуваше, един кичур падаше върху лицето й и й пречеше да говори. Тя отметна глава:

— Чухме тук мнозина другари от районите и те всички говореха за методите, с които са си служили троцкистите. Тук, на конференцията, те са представени в порядъчно количество. Районите съзнателно са им дали пълномощия, та още веднъж да ги изслушаме тук, на градската партийна конференция. Не е наша вината, че малцина от тях вземат думата. Пълният им разгром в районите и в групите все ще ги е научил на нещо. Сега е трудно от тая трибуна да вземат думата и да повторят онова, което са говорили до вчера…

От десния край на партера нечий остър глас прекъсна Таля:

— Ние ще го кажем пак!

Лагутина се обърна:

— Добре, Дубава, излез и го кажи, ние ще слушаме — предложи тя.

Дубава спря върху й тежък поглед и нервно изкриви устни.

— Като му дойде времето, ще го кажем! — извика той и си спомни за вчерашното тежко поражение в своя район, където го познаваха.

Из залата се понесе роптание. Панкратов не се стърпя:

— Какво, още веднъж ли мислите да раздрусате партията?

Дубава позна гласа му, но дори не се обърна, а само силно прехапа устни и наведе глава.

Таля продължи:

— Като ярък пример как троцкистите нарушават партийната дисциплина може да ни послужи например Дубава. Той е наш стар комсомолски работник, познават го мнозина, особено арсеналците. Дубава е студент в Харковския комунистически университет, но ние всички знаем, че вече три седмици той е тук заедно с Школенко. Какво ги е довело тук в разгара на занятията в университета? В града няма нито един район, където те да не са говорили на събрания. Наистина последните дни Михайло започна да изтрезнява. Кой ги е изпратил тук? Освен тях ние имаме редица троцкисти от различни организации. Те всички са работили тук някога и сега са дошли, за да раздухат огъня на вътрешнопартийната борба. Знае ли партийната организация за тяхното пребиваване? Разбира се, не! Конференцията очакваше от троцкистите да вземат думата, за да признаят грешките си.

Таля се опитваше да ги тласне по пътя на признанието и говореше сякаш не от трибуната, а в другарска беседа:

— Спомняте ли си, че преди три години в същия театър Дубава се върна при нас с някогашната група на „работническата опозиция“? Спомняте ли си думите му: „Никога не ще изтървем от ръцете си партийното знаме“, а не минаха дори три години и Дубава го изтърва. Да, заявявам — изтърва го. Защото думите му: „Ние ще го кажем пак“ говорят, че той и другарите му ще отидат по-далеч.

От задните столове се чу:

— Нека Туфта каже нещо за барометъра, той им е метеорологът.

Заобаждаха се възбудени гласове:

— Стига шеги!

— Нека отговарят: прекратяват ли борбата с партията, или не?

— Нека кажат кой е написал антипартийната декларация!

Възбудата нарастваше, председателствуващият дълго звънеше.

Сред шума на гласовете думите на Таля се губеха, но скоро бурята утихна и гласът на Лагутина отново се чу:

— Ние получаваме от периферията писма от нашите другари — те са с нас и това ни въодушевява. Разрешете ми да прочета откъс от едно писмо. То е от Олга Юренева, мнозина тук я познават. Сега тя е завеждаща орготдела на окръжния комитет на комсомола.

Таля извади един лист от купчината писма и като го прегледа набързо, зачете:

— „Практическата работа е изоставена, четвърти ден вече цялото бюро е в районите, троцкистите водят борба с небивала острота. Вчера стана една случка, която възмути цялата организация. Опозиционерите, след като не получиха мнозинство в нито една група в града, решиха да дадат отпор с обединени сили в групата на окрвоенкомата, в която влизат комунисти от окрплана и рабпроса. В групата са четиридесет и двама души, но тук се събраха всички троцкисти. Досега не бяхме чували такива антипартийни речи, както на това заседание. Един от военкоматците взе думата и направо заяви: «Ако партийният апарат не се предаде, ще го разбием със сила.» Опозиционерите посрещнаха тия думи с аплодисменти. Тогава взе думата Корчагин и каза: «Как можахте вие, членове на партията, да аплодирате тоя фашист?» На Корчагин не позволиха да говори повече, тропаха със столове, викаха. Членовете на групата, възмутени от това хулиганство, искаха да се изслуша Корчагин, но когато Павел започна да говори, отново му направиха обструкция. Павел им викаше: «Няма що, хубава ви е демокрацията! Но въпреки всичко аз ще говоря!» Тогава няколко души го уловиха и се опитаха да го смъкнат от трибуната. Получи се истинска диващина. Павел се дърпаше и продължаваше да говори, но го извлякоха от сцената и като отвориха страничната врата, го изхвърлиха на стълбата. Някакъв подлец разкървави лицето му. Почти цялата група напусна събранието. Тая случка отвори очите на мнозина…“

Таля слезе от трибуната.

 

 

Сегал вече два месеца работеше като завеждащ агитационната пропаганда на губкома на партията. Сега той стоеше до Токарев в президиума и внимателно слушаше изказванията на делегатите на градската партийна конференция. Досега говориха изключително младежи, които членуваха още в комсомола.

„Колко са пораснали през тия години!“ — мислеше Сегал.

— На опозиционерите им стана вече горещо — каза той на Токарев, — тежката артилерия още не е поставена в действие: троцкистите са под ударите на младежите.

На трибуната скочи Туфта. В залата посрещнаха появяването му с неодобрителен шум, с кратък взрив от смях, Туфта се обърна към президиума, готов да протестира, загдето го посрещат така, но залата бе вече стихнала.

— Тук някой ме нарече метеоролог. Ето, другари от мнозинството, как се подигравате с политическите ми възгледи! — избоботи той на един дъх.

Дружен смях заглуши думите му. Туфта с възмущение посочи залата на президиума.

— Смейте се, колкото щете, но аз ще кажа още веднъж, че младежта е барометър. Ленин няколко пъти писа за това.

Залата моментално утихна.

— Какво писа? — чу се от залата.

Туфта се оживи:

— Когато се готвеше Октомврийското въстание, Ленин даваше директива да се събере решителната работническа младеж, да се въоръжи и заедно с матросите да се хвърли на най-отговорните участъци. Искате ли да ви прочета това място? Всички цитати съм записал на листчета. — И Туфта бръкна в чантата си.

— Знаем това!

— А какво писа Ленин за единството?

— А за партийната дисциплина?

— Къде Ленин противопоставя младежта на старата гвардия?

Туфта изгуби нишката и премина на друга тема:

— Преди малко Лагутина четеше писмото на Юренева. Ние не можем да бъдем отговорни за някои ненормалности на дискусията.

Цветаев, който седеше до Школенко, прошепна яростно:

— Прати глупака да се моли богу, той и челото си ще разбие.

Школенко също така тихо му отвърна:

— Да! Това говедо ще ни провали окончателно.

Тънкият писклив глас на Туфта продължаваше да дълбае ушите:

— Ако вие сте организирали фракция на мнозинството, и ние имаме право да организираме фракция на малцинството!

В залата се разрази буря.

Туфта бе оглушен от град възмутени възклицания:

— Какво значи това? Пак болшевики и меншевики!

— РКП не е парламент!

— Те се грижат за всички — от Мясников до Мартов!

Туфта размаха ръце, сякаш се готвеше да плува, и яростно започна да сипе думите:

— Да, необходима е свобода на групировките. Инак как ние — мислещите другояче — ще можем да се борим за възгледите си с такова организирано, сплотено от дисциплината мнозинство!

Шумът в залата растеше. Панкратов се надигна и извика:

— Дайте му да се изкаже, това е полезно да се знае. Туфта бръщолеви това, за което другите мълчат.

Стана тихо. Туфта разбра, че бе прекалил. Може би това не биваше да се говори сега. Мисълта му направи скок встрани и като завършваше изказването си, той затрупа слушателите с поток от думи:

— Разбира се, вие можете да ни изключите и да ни изтикате встрани. Това вече започва. Мене вече ме изхвърлиха от губкомола. Нищо, скоро ще видим кой е бил прав. — И той бързо изтича от сцената в залата.

Дубава получи една бележка от Цветаев:

„Митяй, вземи думата сега. Наистина това няма да промени нещата, поражението ни тук е очевидно. Трябва да коригираме Туфта. Нали си е глупак и бъбрица.“

Дубава поиска думата и веднага му я дадоха.

Когато той се качи на сцената, в залата настъпи тишина и всички наостриха уши. Хлад на отчуждение лъхна Дубава от това най-обикновено пред всяка реч мълчание. У него вече нямаше онзи жар, с който вземаше думата в групите. Огънят гаснеше ден след ден и сега като клада, заляна с вода, го обвиваше с лютив дим и тоя дим беше болезненото самолюбие, засегнато от явното поражение и суровия отпор от страна на старите приятели, а освен това и упоритото нежелание да се признае за виновен. Той реши да кара безогледно, макар да знаеше, че това още повече ще го откъсне от мнозинството. Говореше глухо, но отчетливо:

— Моля да не ме прекъсвате и да не ми пречите с реплики. Искам да изложа нашата позиция изцяло, макар предварително да знам, че това е безполезно: вие сте мнозинство.

Когато той свърши, в залата сякаш избухна бомба. Върху Дубава се стовари ураган от викове. Като камшични удари по бузата гневни възклицания зашибаха Дмитрий:

— Позор!

Долу разколниците!

— Стига! Стига си хвърлял кал!

Слизането на Дмитрий от сцената бе изпратено с подигравателен смях и тоя смях го смаза. Ако бяха викали възмутено и яростно, това би било удовлетворение за него. Но те го осмиваха като артист, който бе взел фалшива нота и бе се провалил.

— Думата има Школенко — обяви председателят.

Михайло стана:

— Отказвам се да говоря.

От задните редици прозвуча басът на Панкратов:

— Искам думата!

По тембъра на гласа Дубава позна душевното състояние на Панкратов. Тъй говореше носачът, когато някой тежко го оскърбеше, и затова, изпращайки с мрачен поглед високата, леко прегърбена фигура на Игнат, която бързо отиваше към трибуната, Дубава усети гнетящо безпокойство. Той знаеше какво ще каже Игнат. Спомни си за вчерашната среща в Соломенка със старите приятели, когато момчетата в приятелски разговор се опитваха да го накарат да скъса с опозицията. С него бяха Цветаев и Школенко. Събраха се у Токарев. Там бяха Игнат, Окунев, Таля, Волинцев, Зеленова, Староверов и Артюхин. Дубава остана ням и глух към тоя опит да се възстанови единството. В разгара на разговора той си излезе заедно с Цветаев, като подчерта с това нежеланието си да признае, че възгледите му са погрешни. Школенко остана. Сега той се отказа да вземе думата. „Интелигентско мекотело! Разбира се, те са го проагитирали“ — злобно помисли Дубава. В тая дива борба той бе загубил всичките си приятели. В комвуза^[1] трябваше да скъса старото си приятелство с Жарки, който на заседание на бюрото рязко се опълчи против декларацията на „четиридесет и шестимата“. По-късно, когато разногласията се изостриха, той престана да говори с Жарки. Няколко пъти завари Жарки в квартирата си — у Ана. Ана Борхарт вече от една година беше негова жена. Те имаха отделни стаи. Дубава смяташе, че обтегнатите отношения с Ана, която не споделяше възгледите му, се влошават все повече и от това, че Жарки започна да идва често на гости у Ана. Тук нямаше ревност, но приятелството между Ана и Жарки, с когото Дубава не говореше, го дразнеше. Каза това на Ана. Последва остър разговор, след който отношенията помежду им станаха още по-обтегнати. Той замина за конференцията, без да й се обади.

Бързият бяг на мислите му бе прекъснат от Игнат. Той започна речта си.

— Другари! — твърдо отряза тая дума Панкратов. Той се изкачи на трибуната и се изправи на края на рампата. — Другари! Девет дни слушахме речите на опозиционерите! Ще кажа направо: те вземаха думата не като съратници, революционни борци, наши другари по класа и борба — изказванията им бяха дълбоко враждебни, непримирими, злобни и клеветнически! Да, другари, клеветнически! Опитаха се да представят нас, болшевиките, като привърженици на сопаджийския режим в партията, като хора, които предават интересите на своята класа и на революцията. Най-добрият, най-изпитаният отряд на нашата партия, старата славна болшевишка гвардия, ония, които изковаха, възпитаха РКП, ония, които царският деспотизъм мореше по затворите, ония, които начело с другаря Ленин водеха безпощадна борба срещу световния меншевизъм и Троцки — тъкмо тях се опитаха да обявят за представители на партийния бюрократизъм. Кой друг освен един враг може да говори такива думи? Нима партията и нейният апарат не са едно цяло? На какво прилича това, кажете! Как бихме нарекли ония, които насъскват младите червеноармейци срещу командирите и комисарите, срещу щаба — и при това във време, когато отрядът е обкръжен от врагове? Значи, ако аз днес съм шлосер, според троцкистите мога още да се смятам за „порядъчен“, но ако утре стана секретар на комитет, вече съм „бюрократ“ и „апаратчик“! Не е ли чудно, другари, че между опозиционерите, които се борят против бюрократизма, за демокрация, има например такива хора, като Туфта, който неотдавна бе снет от работа заради бюрократизъм, като Цветаев, който е добре познат на соломенци със своята „демокрация“, или Афанасиев, когото губкомът вече три пъти снема от работа заради командаджийството му и тормоза му в Подолски район? Но факт е, че в борба срещу партията са се обединили всички, които са бити от тая партия. За „болшевизма“ на Троцки нека говорят старите болшевики. Сега, когато противопоставиха това име на партията, необходимо е младежта да знае историята на борбата на Троцки срещу болшевиките, постоянните му пребежки от единия в другия лагер. Борбата срещу опозицията сплоти редовете ни, идейно заздрави младежта. В борбата срещу дребнобуржоазните течения болшевишката партия и комсомолът се каляваха. Истеричните паникьори от опозицията ни пророкуват пълен икономически и политически крах. Нашето утре ще докаже колко струва това пророчество. Те настояват да се върнат при становете нашите старци, например Токарев и другарят Сегал, а на тяхно място да поставим такъв развинтен барометър като Дубава, който иска да представи борбата против партията като някакво геройство. Не, другари, ние не ще допуснем подобно нещо. Старците ще бъдат сменени, но ще ги сменят не ония, които при всяка трудност бясно атакуват линията на партията. Ние няма да позволим да се разрушава единството на нашата велика партия. Старата и младата гвардия никога не ще се разцепят. В непримирима борба срещу дребнобуржоазните течения, под знамето на Ленин, ние ще победим!

Панкратов слезе от трибуната. Бясно му аплодираха.

 

 

На другия ден у Туфта се събраха десетина души, Дубава заяви:

— Ние с Школенко днес заминаваме за Харков. Тук нямаме вече работа. Постарайте се да не се разпилявате. Не ни остава нищо друго, освен да изчакаме да видим как ще се обърнат събитията. Ясно е, че всеруската конференция ще ни осъди, но струва ми се, че е рано да се очакват репресии. Мнозинството реши още веднъж да ни провери в работата. Да продължаваме борбата скрито сега, особено след конференцията, значи да изхвръкнем от партията, нещо, което не влиза в плана на нашите действия. Трудно е да се съди какво ще стане занапред. Струва ми се, че няма за какво да говорим повече. — И Дубава се надигна, като се готвеше да си върви.

Слабичкият, с тънки устни Староверов също стана.

— Не те разбирам, Митяй — започна той, като заекваше и произнасяше гърлено буквата „р“. — Значи, решението на конференцията не ще бъде задължително за нас?

Цветаев го прекъсна рязко:

— Формално е задължително, иначе ще ти отнемат партийния билет. Ще видим какъв вятър ще задуха, а сега да вървим.

Туфта се размърда неспокойно на стола. Школенко, начумерен и бледен, със сини кръгове под очите от безсънните нощи, седеше до прозореца и гризеше ноктите си. При последните думи на Цветаев той се откъсна от мъчителното си занимание и се обърна към събранието.

— Аз съм против такива комбинации — глухо рече той, внезапно раздразнен. — Лично аз смятам, че решението на конференцията е задължително за нас. Ние защищавахме убежденията си, но трябва да се подчиним на решението на конференцията.

Староверов го погледна с одобрение.

— И аз исках да кажа това — изфъфли той.

Дубава се втренчи в Школенко и процеди подчертано подигравателно:

— На тебе изобщо никой нищо не ти предлага. Ти все още имаш възможност да се покаеш на губернската конференция.

Школенко скочи на крака:

— Какъв е тоя тон, Дмитрий! Ще ти кажа направо, твоите думи ме отблъскват от тебе и ме карат да обмисля хубаво вчерашните позиции.

Дубава махна с ръка:

— На тебе нищо друго не ти остава. Иди се разкайвай, додето не е късно.

И той протегна ръка на Туфта и другите, сбогувайки се.

Скоро след него си отидоха Школенко и Староверов.

 

 

Хиляда деветстотин двадесет и четвърта година ознаменува влизането си в историята с леден мраз. Януари се развилня из затрупаната със сняг страна и от втората си половина зави с фъртуни и продължителна буря.

По югозападната железопътна мрежа линиите бяха затрупани със сняг. Хората се бореха с озверилата стихия.

В снежните преспи се врязваха стоманените витла на снегочистачни машини, които пробиваха път на влаковете. От студа и виелицата се скъсваха натежалите от лед жици на телеграфа — от дванадесетте линии работеха само три: индоевропейският телеграф и две линии с пряка жица.

В телеграфната стая на гара Шепетовка-първа три морзови апарата не прекъсват своя понятен само за опитното ухо неуморен разговор.

Телеграфистките са млади: дължината на лентата, която те са изтракали от първия ден на службата си, не надминава двадесет километра, докато старецът, техен колега, вече бе започнал третата стотица километри. Той не чете като тях лентите, не мръщи чело, когато срича трудните букви и фрази. Той записва на бланката дума по дума, като се ослушва в тракането на апарата. Приема по слух: „Към всички, към всички, към всички!“

Телеграфистът записва и мисли: „Сигурно пак циркуляр за борба с преспите.“ Навън вие фъртуна, вятърът хвърля шепи сняг в стъклото на прозореца. На телеграфиста се стори, че някой почука на прозореца, той обърна глава и неволно почна да се любува на красивата ледена рисунка по стъклата. Нито една човешка ръка не би могла да изреже тая изящна гравюра на чудновати листа и стебла.

Привлечен от тая гледка, той престана да слуша апарата и когато откъсна поглед от прозореца, взе лентата на длан, за да прочете пропуснатите думи.

Апаратът предаваше:

„На двадесет и първи януари в шест часа и петдесет минути…“

Телеграфистът бързо записа прочетеното и като хвърли лентата, подпря с глава ръка и започна да слуша:

„… вчера в Горки почина…“

Телеграфистът бавно записваше. Колко пъти през живота си беше слушал радостни и трагични съобщения, пръв бе научавал чуждата мъка и щастие. Отдавна вече бе престанал да се задълбочава в смисъла на лаконичните откъслечни фрази, долавяше ги по слух и машинално ги нанасяше на хартията, без да се замисля над съдържанието.

Ето и сега някой е умрял, някому съобщават за това. Телеграфистът бе забравил заглавието: „Към всички, към всички, към всички!“ Апаратът тракаше. „Владимир Илич“ — превръщаше в букви тракането на чукчето старецът-телеграфист. Седеше спокойно, малко уморено. Нейде е умрял някой си Владимир Илич, сега той ще запише за някого тия трагични думи, някой ще заридае в отчаяние и мъка, а за него всичко това е чуждо, той е страничен свидетел. Апаратът трака точки, тире, пак точки, пак тире и от познатите звукове той вече състави първата буква „Л“. След нея написа втората „Е“, до нея старателно постави „Н“, два пъти подчерта пресечката между двете пръчици, веднага към нея прибави „И“ и вече улови машинално последната буква „Н“.

Апаратът тракаше пауза и телеграфистът за една десета от секундата спря поглед върху написаната от него дума — Ленин.

Апаратът продължаваше да трака, но случайно натъкналата се на познато име мисъл се върна към него. Телеграфистът още веднъж погледна последната дума: Ленин. Какво? Ленин? Кристалинът на окото отрази в перспектива целия текст на телеграмата. Няколко мига телеграфистът гледа листчето и за пръв път през тридесет и две годишната си работа не повярва на онова, което беше написал.

Три пъти погледът му пробягна по редовете, но думите упорито се повтаряха: „Почина Владимир Илич Ленин“. Старецът скочи на крака, вдигна спиралата на лентата и впи очи в нея. Двуметровата ивица потвърди онова, което той не можеше да повярва! Телеграфистът обърна мъртвешки пребледнялото си лице към колежките и те чуха изплашения му вик:

— Ленин умрял!

 

 

Вестта за огромната загуба изхвърча от апаратната през разтворената врата и с бързината на вихър се замята из гарата, втурна се в снежната буря, изви се над линиите и стрелките и с ледения вятър връхлетя през полуотворената половина на кованите железни врати на депото.

В депото над първия ремонтен канал стоеше локомотив, лекуваше го една бригада от цеха за лек ремонт. Старецът Полентовски се беше пъхнал в канала под корема на своя локомотив и показваше болните места на шлосерите. Захар Брузжак изправяше заедно с Артьом изкривените плетеници на скарите. Той държеше решетката върху наковалнята и я подлагаше под ударите на Артьомовия чук.

През последните години Захар беше остарял, преживяното бе оставило дълбока бръчка-коловоз на челото му, а косата на слепите му очи се беше посребрила. Гърбът му се бе превил, а в хлътналите дълбоки очи беше заседнал мрак.

В светлия процеп на вратата на депото се мярна човек и вечерните сенки го погълнаха. Ударите на желязото заглушиха първия вик, но когато човекът дотича при хората край локомотива, Артьом, който бе вдигнал чука, не го стовари.

— Другари! Ленин умрял!

Чукът бавно се изхлузи от рамото и ръката на Артьом безшумно го отпусна върху циментовия под.

— Какво приказваш! — Ръката му сграбчи като клещи кожената полушубка на оня, който бе донесъл страшната вест.

А той, засипан със сняг, тежко дишайки, повтори вече глухо и унило:

— Да, другари, Ленин умрял!…

И от това, че човекът вече не викаше, Артьом разбра страшната истина и в същия миг разпозна лицето му: беше секретарят на партийния колектив.

Хората наизскачаха от канала и мълчаливо слушаха за смъртта на оногова, чието име бе познато на целия свят.

А при входа изрева един локомотив и накара всички да изтръпнат. В края на гарата се обади втори, трети… С техния мощен и пропит с тревога призив се сля сирената на електростанцията, силна и пронизваща като свистенето на шрапнел. Чистият, меден звън на бързоходния хубавец „С“ — локомотива на готовия да потегли за Киев пътнишки влак, ги заглуши.

Агентът на ГПУ изтръпна от изненада, когато машинистът на полския локомотив за пряка връзка Шепетовка — Варшава, след като разбра причината за тревожните сигнали, за миг се ослуша, а след това бавно вдигна ръка и дръпна надолу верижката, която отваряше клапата на свирката. Той знаеше, че свири за последен път, че вече няма да работи на тая машина, но ръката му не се откъсваше от верижката и ревът на неговия локомотив накара изплашените полски куриери и дипломати да наскачат от меките канапета в купетата.

Депото се изпълни с хора. Те се вливаха като поток през четирите врати и когато голямото здание се препълни, посред траурното мълчание се чуха първите думи.

Говореше секретарят на Шепетовския окръжен комитет на партията, старият болшевик Шарабрин:

— Другари! Умря вождът на световния пролетариат — Ленин. Партията понесе непоправима загуба, защото умря оня, който създаде и възпита болшевишката партия в непримиримост към враговете… Смъртта на водача на партията и класата зове в нашите редове най-добрите синове на пролетариата…

Звуци на траурен марш, стотици оголени глави; и Артьом, който през последните петнадесет години не беше плакал, почувствува как гърлото му конвулсивно се сви, а могъщите му рамене потрепераха.

Изглеждаше, че стените на железничарския клуб не ще издържат напора на човешката маса. Навън — жесток студ, двете клонести ели пред входа са облечени в сняг и ледени игли, но в залата е задушно от силно нагорещената холандска печка и от дишането на шестстотинте души, които пожелаха да участвуват в траурното заседание на партийния колектив.

В залата не се чуваха обикновеният шум и разговори. Голямата скръб бе приглушила гласовете, хората разговаряха тихо и в стотици очи се четеше скръбна тревога. Сякаш тук се беше събрал екипажът на кораб, който бе изгубил изпитания си капитан, отнесен от бурята в морето.

Също така тихо заеха местата си до масата на президиума членовете на бюрото. Здравенякът Сиротенко внимателно вдигна звънеца, едва тракна с него и отново го остави на масата. Това бе достатъчно и в залата постепенно се възцари тягостна тишина.

Веднага след доклада от масата стана отговорният секретар на колектива Сиротенко. Онова, което той каза, не учуди никого, макар че беше необикновено за едно траурно събрание. Сиротенко каза:

— Редица работници молят заседанието да разгледа заявлението им, подписано от тридесет и седем другари. — И той прочете заявлението:

„До железопътния колектив на Комунистическата партия на болшевиките, гара Шепетовка, Югозападна железопътна линия. Смъртта на вожда ни призова в редовете на болшевиките и ние молим да ни проверите на днешното заседание и да ни приемете в партията на Ленин.“

Под тия кратки думи следваха две колони подписи.

Сиротенко ги четеше, като всеки път се спираше за няколко секунди, за да могат събраните в залата да запомнят познатите имена:

— Станислав Зигмундович Полентовски, локомотивен машинист, с тридесет и шест годишен производствен стаж.

В залата се понесе одобрителна глъчка.

— Артьом Андреевич Корчагин, шлосер, със седемнадесетгодишен производствен стаж.

Захар Василиевич Брузжак — локомотивен машинист, с двадесет и една годишен производствен стаж.

Шумът в залата растеше, а човекът до масата продължаваше да чете и залата чуваше имената на специалисти от желязно-мазутното отделение.

В залата стана съвсем тихо, когато до масата се приближи първият подписал.

Старият Полентовски не можеше да не се вълнува, като разправяше на присъствуващите историята на живота си:

— … Какво да кажа още, другари? Знае се какъв беше животът на работника в старо време. Живееше в робство и оставаше просяк на старини. Защо да не си призная — когато дойде революцията, аз се смятах за старец. На врата ми висеше семейство и затова не виждах пътя към партията. И макар никога да не помагах на врага в борбата, но и рядко влизах в боя. През деветстотин и пета година бях в стачния комитет на варшавските работници и се борех заедно с болшевиките. Тогава бях млад и силен. Но защо да си спомням стари работи! Смъртта на Илич ме удари право в сърцето, ние загубихме завинаги нашия приятел и закрилник и не мога вече да говоря за старост!… Нека други се изразят по-хубаво, аз не съм майстор на говоренето. Ще кажа само едно: моят път е с болшевиките и нищо повече.

Побелялата глава на машиниста упорито се поклати, а погледът изпод побелелите вежди твърдо и втренчено се устреми в залата, от която той като че ли очакваше решение.

Нито една ръка не се вдигна да направи отвод на тоя нисичък човек с побеляла глава и нито един не се въздържа от гласуване, когато бюрото помоли безпартийните да кажат думата си.

От масата Полентовски се върна комунист.

Всеки в залата разбираше, че сега става нещо необикновено. Там, дето току-що стоеше машинистът, вече се издигаше грамадната фигура на Артьом. Шлосерът не знаеше де да дене дългите си ръце и стискаше с тях ушанката си. Изтърканата на реверите овча полушубка е разтворена, а яката на сивата му войнишка рубашка, прилично закопчана с две медни копчета, прави фигурата на шлосера празнично спретната. Артьом обърна лице към залата и за миг му се мярна познато женско лице: между другарките си от шивашката работилница седеше Галина, дъщерята на каменоделеца. Тя му се усмихна прощаващо, в усмивката й имаше одобрение и още нещо недоизказано, скрито в ъгълчетата на устните.

— Разправи биографията си, Артьом! — чу шлосерът гласа на Сиротенко.

Трудно бе за по-стария Корчагин да разказва историята на своя живот, не бе свикнал да говори на голямо събрание. Едва сега той почувствува, че не е в състояние да предаде всичко, което се бе натрупало в живота му. Думите се редяха тежко, пък и вълнението му пречеше да говори. Никога не бе изпитвал подобно нещо. Ясно съзнаваше, че в живота му настава остър завой, че той — Артьом — прави сега последната крачка към онова, което ще сгрее и осмисли неговото загрубяло като мазол, сурово съществуване.

— Бяхме четири на майка си — започна Артьом.

В залата е тихо. Шестстотин души внимателно слушат високия работник с орлов нос и очи, скрити под черните висулки на веждите.

— Майка ми ходеше да готви по къщята на богатите. Баща си помня малко, той не се разбираше с майка ми. Попийваше си повечко, отколкото трябва. Ние живеехме с майка си. Не й беше по силите да изхрани толкова гърла. Богатите й плащаха по четири рубли на месец и я хранеха, а тя превиваше гръб от сутрин до вечер. Имах късмет да походя две зими в първоначалното училище, научиха ме да чета и пиша, а когато подкарах десетата година майка ми не намери друго спасение, освен да ме даде чирак в една железарска работилница. За три години без заплата — само срещу храната… Собственикът на работилницата беше немец, казваше се Ферстер. Не искаше да ме вземе на работа, защото съм бил малък, но аз бях юнак момче и майка ми притури две години отгоре. Прекарах три години при тоя немец. Не ме учеха на занаят, а ме пращаха по домашни работи и да им купувам водка. Той пиеше здравата… Пращаха ме и за въглища, и за желязо… Господарката ме превърна на слуга: изнасях й гърнетата и белех картофи. Всеки гледаше да ме ритне, често пъти съвсем без причина — просто така, по навик; не угодя ли нещо на господарката — поради пиянството на мъжа си тя се заяждаше с всички, — току ме плесне един-два пъти по мутрата. Изскубна се от нея на улицата, но де ще отида, кому ще се оплача? Майка ми бе на четиридесет версти далеч, пък и нямаше де да ме прибере… В работилницата не беше по-добре. Там се разпореждаше с всичко братът на господаря. Тоя мръсник обичаше да се подиграва с мене: „Подай ми — казва — ей оная шайба“ и посочи на земята в ъгъла, дето е ковашкото огнище. Аз пресегна и хвана шайбата, а той току-що я изковал, след като са я извадили от огнището. Гледаш я на земята черна, а щом я уловиш — пръстите ти изгарят до костта. Викаш от болка, а той се киска, та се къса. Не можех повече да търпя това мъчилище, избягах при майка си. А тя няма къде да ме дене. Поведе ме обратно при немеца, води ме и плаче. На третата година започнаха да ми показват това-онова от железарството, но продължиха да ме пляскат по мутрата. Наново избягах. Заминах на работа в Староконстантинов. В тоя град постъпих в една саламджийска работилница и повече от година и половина я карах кучешки — миех черва. Господарят фалира, не ни плати за четири месеца пукната пара и офейка нанякъде. Така се измъкнах от тоя вертеп. Качих се на влака, слязох в Жмеринка и тръгнах да търся работа. Добре, че един работник от депото ми влезе в положението. Като разбра, че отбирам горе-долу от железарство, зае се да ходатайствува пред началството за мене като за племенник. Поради ръста ми дадоха седемнадесет години и аз станах помощник-шлосер. Тук работя девета година. Това е за миналия живот, а за тукашното всички знаете.

Артьом изтри с ушанката челото си и дълбоко въздъхна. Трябваше да каже най-главното, най-тежкото за него, без да чака въпроси.

И като смръщи гъстите си вежди, той продължи разказа си:

— Всеки може да ме запита защо не съм между болшевиките още от онова време, когато пламна огънят. Какво да ви кажа? Аз, на, съм още далеч от старостта, но едва сега намерих пътя си. Защо ще го крия? По-рано не виждахме тоя път, трябваше да започнем още в осемнайсета година, когато стачкувахме срещу германеца. Жухрай, матросът, неведнъж е разговарял с нас. Едва в двадесета година грабнах пушката. Свърши се попарата, натикахме белите в Черно море, върнахме се. След туй пък — семейство, деца… Затънах в домашни грижи. Но когато загина нашият другар Ленин и партията даде сигнал, аз се взрях в живота си и разбрах какво ми липсва. Не е достатъчно да защищаваш своята власт, трябва с цялото си семейство да влезем в партията на мястото на Ленин, та съветската власт да се издигне като желязна планина. Ние трябва да станем болшевики — нали това е наша партия!

Просто, но с дълбока искреност, като се смущаваше от необикновения стил на речта си, шлосерът завърши и сякаш свали тежест от плещите си, изправи се в целия си ръст и зачака въпроси.

— Ако някой иска, може да попита нещо — наруши тишината Сиротенко.

Човешката маса се разшава, но залата не се отзова изведнъж. Един черен като бръмбар огняр, който бе дошъл на събранието направо от локомотива, решително отсече:

— Какво ще го питаме? Мигар не го познаваме! Приемайте го и толкоз!

Якият, червен от горещината и напрежението ковач Гиляка каза с прегракнал от простуда глас.

— Такъв човек не може преобърна влака, ще ти бъде истински другар. Гласувай, Сиротенко!

В задните редици, дето седяха комсомолците, стана един, който не се виждаше в полумрака, и попита:

— Нека другарят Корчагин каже защо се е вързал за земята и не го ли откъсва селският му живот от пролетарската психология.

В залата се понесе лек шум на неодобрение и нечий глас запротестира:

— Говори по-простичко! Намери какво да каже…

Но Артьом вече отговаряше:

— Нищо, другарю. Тоя момък говори правилно, че съм се вързал за земята. То е истина, но от това аз не съм загубил работническата си съвест. От днес нататък свършено вече. Преселвам се със семейството си по-близо до депото, така е по-сигурно. Че то мене от тая земя ми е трудно да дишам.

Сърцето на Артьом трепна още веднъж, когато гледаше гората от вдигнати ръце, и той тръгна към мястото си, но вече не усещаше тежестта на тялото си, не вървеше прегърбен. Отзад се чу гласът на Сиротенко:

— Пълно болшинство.

Трети застана пред масата на президиума Захар Брузжак. Неприказливият стар помощник на Полентовски, самият той вече отдавна машинист, завършваше разказа за трудовия си живот и когато стигна до последните дни, каза тихо, но всички го чуха:

— Длъжен съм да го доизкарам зарад децата си. Не затова умираха те, да се влача аз с мъката си по задните дворища. Не успях да ги заместя след гибелта им, но сега смъртта на вожда ми отвори очите. За старото вие не ме питайте, истинският ни живот започва отсега нататък.

Развълнуван от спомените, Захар мрачно се навъси, но когато с вдигнати нагоре ръце гласуваха приемането му в партията, без да го засегнат с нито един рязък въпрос, очите му се проясниха и побелялата му глава вече не се сведе.

Прегледът на ония, които идваха на смяна, продължи в депото до късна нощ. В партията бяха приети само най-добрите, ония, които познаваха добре и на които бе проверен целият живот.

Смъртта на Ленин направи болшевики стотици хиляди работници. Смъртта на вожда не разстрои редовете на партията. Така едно дърво, което се е впило дълбоко в почвата със здравите си корени, не загива, ако окастрят върха му.