Николай Островски
Как се каляваше стоманата (17)

Осма глава

Долу, в безредно натрупаните купчини камъни, се плиска морето. В лицето лъха сухият „моряк“, долетял от далечна Турция. Като начупена дъга се е врязало в брега пристанището, отделено от морето с железобетонния вълнолом. Планинският хребет слиза до самото море. И високо нагоре, в планините, се катерят белите като играчки къщички на градските покрайнини.

В стария парк край града е тихо. Отдавна непочистените пътечки са обрасли с трева и върху тях бавно падат жълтите, убити от есента кленови листа.

Старик-колар, персиец, докара Корчагин тук от града и като стовари странния пътник, не се стърпя и каза:

— Защо си дошъл? Госпожица тук нема, театър нема. Само чакали скитат… Какво ще прави, не разбира! Да се върнем, господин другарю!

Корчагин му плати и старецът си отиде.

Паркът е безлюден. Павел намери една скамейка на самия бряг, седна, като изложи лицето си на лъчите на есенното слънце.

Той дойде тук, сред тая тишина, за да помисли върху това, как се очертаваше животът му по-нататък и какво да прави с тоя живот. Беше време да направи равносметка и да вземе някакво решение.

С повторното му идване тук противоречията в семейството Кюцам се изостриха до крайност. Като научи за пристигането му, старецът побесня и вдигна в къщи невероятна врява. От само себе си върху Корчагин легна ръководството на съпротивата. Старецът срещна неочаквано енергичния отпор на дъщерите си и жена си и още първия ден след повторното идване на Корчагин къщата се раздели на две половини, враждебни и ненавиждащи се една друга. Вратата към крилото на старците беше затворена, а една от страничните стаички беше дадена на Корчагин като на квартирант. Парите за стаята бяха връчени на стареца в предплата и той скоро даже сякаш се успокои от това, че дъщерите, като се отделиха от него, няма да му искат средства за преживяване.

От дипломатически съображения Албина остана да живее в крилото на стареца. Старецът не се отбиваше при младите, за да не се среща с омразния човек, но затуй пък на двора пуфтеше като локомотив, за да покаже, че тук той е господар.

Преди работата си в кооперацията старецът бе минал през две професии — обущарска и дърводелска — и в свободното си време поработваше в работилницата, която си направи в бараката. Скоро след това, за да дразни квартиранта, той пренесе тезгяха си под самия му прозорец. Наслаждаваше се, когато с ярост забиваше гвоздеите. Знаеше добре, че пречи на Корчагин да чете.

— Почакай, ще ти дам аз пътя… — съскаше той под носа си.

Далече, почти на хоризонта, се разстилаше като тъмно облаче димът от параход. Ято чайки крещяха пронизително и се стрелкаха към морето.

Корчагин хвана главата си с ръце и дълбоко се замисли. Пред очите му премина целият негов живот, от детинството до последните дни. Добре ли, зле ли преживя той двадесет и четири години? Като прехвърляше в паметта си година след година, преценявайки живота си като безпристрастен съдия, той реши с дълбока удовлетвореност, че не бе го изживял толкова лошо. Но имаше и доста грешки, вършени от глупост поради младостта, а най-много поради незнание. Но най-главното — не проспа напрегнатите дни, намери своето място в желязната схватка за властта и върху червеното знаме на революцията има и няколко капки негова кръв.

Той не напусна строя, докато силите му не пресекнаха. Сега, прострелян, не можеше да държи фронта и му оставаше само едно — тиловите болници. Помнеше той, когато лавините се движеха към Варшава, куршум срази един боец. И боецът падна на земята под краката на коня. Другарите набързо превързаха ранения, предадоха го на санитарите и продължиха по-нататък — да догонят врага. Ескадронът не спираше своя бяг заради загубата на един боец. Тъй е било в борбата за великото дело и тъй трябва да бъде. Наистина имаше и изключения. Той видя и картечари без крака върху тачанки — това бяха хора, страшни за врага, картечниците им сееха смърт и унищожение. С желязната си издръжливост и остро око те станаха гордост на полковете. Но такива бяха малцина.

А как трябваше да постъпи той със себе си сега, след разгрома, когато нямаше надежда за връщане в строя? Нали Бажанова му призна, че занапред трябва да очаква нещо още по-ужасно. Какво да прави? Тоя нерешен въпрос изникна пред него като черна застрашителна дупка.

Защо да живее, когато загуби най-скъпото — способността да се бори? С какво да оправдае живота си сега и в безрадостното утре? С какво да го запълни? Само да яде, да пие и да диша? Да остане пасивен свидетел на това, как другарите му с бой ще вървят напред? Да стане тежест на отряда? Или да прати на оня свят това тяло, което го предаде? Куршум в сърцето — и никакви церемонии! Можал си да живееш смислено — ще можеш и да свършиш навреме. Кой ще осъди боеца, който не иска да агонизира?

Ръката му напипа в джоба плоското тяло на броунинга, с привично движение пръстите стиснаха дръжката. Бавно извади револвера.

— Кой би помислил, че ще доживееш до такъв ден?

Дулото го погледна презрително в очите. Павел сложи револвера на коленете си и ядно изруга:

— Всичко това е книжен героизъм, братле! Всеки глупец може да се гръмне винаги и във всяко време. Този е най-страхливият и лесен изход от положението. Ако животът ти е мъчен — тегли си куршума! А ти опита ли се да победиш тоя живот? Направи ли всичко, за да разкъсаш железния обръч? Забрави ли, че седемнайсет пъти на ден атакувахме Новоград-Волинск и го превзехме въпреки всичко? Скрий револвера и никога никому не разправяй за това! Опитай се да живееш и тогава, когато животът става непоносим. Направи го полезен.

Стана и тръгна към пътя. Случайно минаващ планинец го откара с двуколката си до града. И там, на един кръстопът, той си купи местния вестник. В него имаше съобщение за събрание на градския партиен колектив в клуба „Демян Бедни“. Павел се върна в къщи късно след полунощ. Пред актива, без сам да подозира това, той бе държал последната си реч на голямо събрание.

 

 

Тая не спеше. Обзе я тревога от дългото отсъствие на Корчагин. Какво ли е станало с него? Къде е той? Днес в очите му, тъй живи по-рано, тя прочете нещо остро и студено. Той говореше малко за себе си, но тя чувствуваше, че преживява някаква трагедия.

Часовникът в крилото на майка й удари два, когато вратникът се хлопна, а Тая, наметнала жакета си, тръгна да отвори вратата. Льоля спеше в стаята си, като мърмореше нещо насън.

— Вече се безпокоях за тебе — прошепна Тая, когато Корчагин влезе в пруста, радостна, че бе си дошъл.

— До момента на смъртта ми нищо няма да ми се случи, Таюша. Какво, Льоля спи ли? А ти знаеш ли, че никак не ми се спи. Искам да ти разправя нещо за днешния ми ден. Да идем в стаята ти, че можем да събудим Льоля — отвърна той също шепнешком.

Тая се подвоуми. Как тъй ще разговаря нощно време е него? Ами ако майка й узнае, какво ще си помисли за нея? Но тя не може да му каже това, ще го обиди. И какво иска да й каже? С тия мисли тя вървеше към стаята си.

— Ето каква е работата, Тая — започна Павел приглушено, когато седнаха в тъмната стая един срещу друг тъй близо, че тя усещаше дишането му. — Животът тъй се обръща, че мен дори ми е малко чудно. Последните дни бяха тежки за мен. Не ми беше ясно как ще живея по-нататък на света. Никога още в живота ми не е било тъй тъмно, както през тия дни. Но днес аз свиках заседание на „политбюро“ и взех решение от огромна важност. Не се учудвай, че те посвещавам.

Той й разправи за всичко преживяно през последните месеци и много от премисленото в крайградския парк.

— Това е положението. Пристъпвам към главното. Неразборията в къщи едва сега започва. Трябва да се измъкнем оттук на чист въздух, по-далеч от това гнездо. Трябва да започнем живота отново. Щом веднъж съм влязъл в тази разпра, ще трябва да я изкарам докрай. И твоят, и моят личен живот са сега нерадостни. Решил съм да го запаля като пожар, разбираш ли какво значи това? Ще станеш ли моя другарка, жена?

Досега Тая го слушаше с дълбоко вълнение. При последната дума трепна от изненада.

— Не искам отговора ти още днес, Тая. Ти размисли хубаво всичко. Чудно ти е, че ти говоря такива неща без разни там ухажвания. Всички тия церемонии не са нужни никому, ето ти ръката ми, момиче, давам ти я. Ако ти тоя път повярваш, няма да се излъжеш. Аз нося в себе си много нещо, което ти е нужно, и обратното. Вече реших: съюзът ни се сключва дотогава, докато ти израснеш като истински, наш човек, а това аз ще го направя, инак няма да струвам две пари. Дотогава не бива да разваляме съюза си. А щом пораснеш — свободна си от всякакви задължения. Кой знае, може тъй да се случи, че физически да стана съвсем развалина и ти помни, че и в тоя случай няма да свържа живота ти.

Павел помълча няколко секунди и продължи топло, ласкаво:

— Сега ти предлагам дружбата и любовта си.

Той не пускаше пръстите й от ръката си и беше тъй спокоен, като че тя вече му беше дала съгласието си.

— А ти няма ли да ме оставиш?

— Думите, Тая, не са доказателство. Остава ти само едно: да повярваш, че такива като мен не предават другарите си… стига само те да не ме предадат — горчиво завърши той.

— Днес нищо няма да ти кажа, всичко е тъй неочаквано — отвърна тя.

Корчагин стана:

— Лягай, Тая, скоро ще съмне.

И отиде в стаята си. Легна, без да се съблича, и заспа, щом сложи глава на възглавницата.

В стаята на Корчагин, на масата до прозореца, бяха натрупани книги, донесени от партийната библиотека, връзка вестници, няколко изписани бележника. Креватът на хазаите, два стола, а на вратата към стаята на Тая — огромна карта на Китай, набодена с черни и червени знаменца. В партийния кабинет Корчагин уговори да го снабдяват с литература от партийния комитет, освен това обещаха да поеме шефство над него за книгите завеждащият най-голямата в града, пристанищната библиотека. Скоро той почна да получава оттам цели камари книги. Льоля с учудване наблюдаваше как от ранно утро, с малки прекъсвания за закуска и обед, той четеше и записваше чак до вечерта, която тримата прекарваха винаги в нейната стая — заедно. Корчагин споделяше прочетеното със сестрите.

Късно след полунощ, излязъл на двора, старецът виждаше постоянно светла ивица между капаците на стаята на неканения квартирант. Тихо, на пръсти, доближаваше старецът до прозореца и през цепнатината наблюдаваше наведената над масата глава.

„Хората спят, а тоя хаби осветлението цяла нощ. Ходи из къщи като господар. Момичетата почнаха да ми се зъбят“ — мислеше навъсен старецът и се отдалечаваше.

За пръв път след осем години Корчагин имаше толкова много свободно време и ни едно задължение. И той четеше с жадността на новопосветен. Работеше по осемнадесет часа на денонощие. Кой знае как би се отразило това на здравето му, ако не бяха отронените веднъж от Тая думи:

— Пренесох скрина на друго място, сега вратата на стаята ми се отваря. Ако трябва да говориш с мен за нещо, можеш да минеш направо, без да се отбиваш при Льоля.

Павел се изчерви. Тая се усмихна радостно — съюзът бе сключен.

 

 

В среднощните часове старецът вече не виждаше ивицата светлина в ъгловия прозорец, а майката почна да забелязва в очите на Тая трудно скриваната радост. Едва забележими сенки лежаха под блестящите от вътрешен огън очи — следи от безсънни нощи. В малката квартира по-често почнаха да се чуват звън на китара и песните на Тая.

Жената, пробудена в нея, страдаше от това, че любовта й е някак си крадена. Тя трепваше от всеки шум, все й се счуваха стъпките на майка й. Чудеше се какво да отговори, ако я питат защо нощно време слага куката на вратата на стаята си. Корчагин виждаше това и й казваше нежно, успокоително:

— От какво се боиш? Че всъщност тук ние с тебе сме хазаи. Спи спокойно. В нашия живот е забранен входът за чужди хора.

Тя притискаше бузата си към гърдите му и заспиваше успокоена, прегърнала своя любим. Той дълго се вслушваше в дишането й и не се помръдваше от страх да не изплаши спокойния й сън, обземаше го дълбока нежност към тая доверила му живота си девойка.

Първа узна причината за неугасващия огън в очите на Тая сестра й и от тоя ден между сестрите легна сянка на отчужденост. Узна и майката. По-скоро — досети се. И настръхна. Не това очакваше тя от Корчагин.

— Таюша не е за него — каза тя веднъж на Льоля. — Какво ще излезе от това?

Зароиха се в нея неспокойни мисли, но не се решаваше да говори с Корчагин.

При Корчагин почнаха да идват младежи. В малката стаичка ставаше понякога тясно. До стареца достигаше нещо като шум на пчелен рояк. Неведнъж пееха в дружен хор:

Нашето море безлюдно —

денем, нощем то шуми…

И любимата на Павел:

Светът безкраен тъне в сълзи…

Това беше кръжокът на работническия партиен актив, който комитетът на партията възложи на Корчагин след писмото му, с което искаше да бъде натоварен с пропагандистка работа. Тъй минаваха дните на Павел.

Корчагин пак хвана с две ръце кормилото и животът, направил няколко остри завоя, се насочи към нова цел. Това беше мечтата — да се върне в строя чрез учението и литературата.

Но животът трупаше една пречка след друга и той посрещаше появяването им с неспокойната мисъл дали те няма да спънат приближаването му към целта.

Неочаквано от Москва пристигна с жена си провалилият се студент Жорж. Отседна у тъста си, адвокат, и оттам идваше да измъква пари от майка си.

Пристигането на Жорж влоши много отношенията в семейството. Без да мисли много, Жорж мина на страната на баща си и започна да действува подмолно, като се мъчеше по всякакъв начин да изхвърли Корчагин от къщи и да откъсне Тая от него.

Две седмици след пристигането на Жорж Льоля получи работа в един от близките райони. Тя замина за там заедно с майка си и сина си, а Корчагин и Тая се преселиха в един далечен приморски градец.

 

 

Артьом рядко получаваше от брат си писма, но в дните, когато намереше на масата си в градския съвет сивия плик с познатия ъглов почерк, изгубваше обикновеното си спокойствие, като препрочиташе страниците на писмото. И сега, отваряйки писмото, той си помисли със скрита нежност:

„Ех, Павлуша, Павлуша! Защо не живеехме по-близо, колко щяха да ми бъдат полезни съветите ти, хлапако.“

„Артьом,

Искам да ти разкажа всичко, което преживях. Освен на теб, кажи-речи, на никого не пиша такива писма. Ти ме познаваш и ще разбереш всяка моя дума. Животът продължава да ми нанася поражения в борбата за здравето.

Получавам удар след удар. Едва успея да стъпя на краката си след един удар, когато нов, по-безмилостен от първия, се стоварва върху мен. Най-страшното е, че съм безсилен да се боря. Лявата ми ръка отказа да се подчинява. Това беше жестоко, но след ръката ми измениха и краката и аз, който и без това едва се движех (в границите на стаята), сега с мъка се дотътрям от кревата до масата. Но сигурно няма да се свърши дотук. Какво ще ми донесе утрешният ден, не зная.

Вече не излизам от къщи и от прозореца си виждам само късче от морето. Може ли да има по-страшна трагедия от тази, когато в един човек са съединени предателско тяло, което отказва да ти служи, и сърце на болшевик, волята му, неудържимо устремена към труда, към вас, действуващата армия, настъпваща по целия фронт, там, дето се разгръща желязната лавина на щурма?

Аз още вярвам, че ще се върна в строя, че в щурмуващите колони ще се яви и моят щик. Не мога, нямам право да не вярвам. Десет години партията и комсомолът ме възпитаваха в изкуството на съпротивата и думите на вожда се отнасят и за мен: «Няма крепости, които болшевиките не биха превзели.»

Животът ми сега е учение. Книги, книги и пак книги. Много направих, Артьом. Прехвърлих главните произведения на художествената класическа литература. Завърших и предадох работите за първи курс на задочния комунистически университет. Вечер — кръжок с партийната младеж. Връзката с практическата работа на организацията става чрез тия другари. После Таюша, нейният растеж и напредване, е, и любовта, нежните ласки на другарката ми. Живеем дружно с нея. Икономиката ни е много проста — моята пенсия от тридесет и две рубли и заплатата на Тая. Тя върви към партията по моя път: беше домашна прислужничка, сега мие съдовете в стола (в тоя градец няма промишленост).

Тия дни Тая с гордост ми показа първата си делегатска карта от женотдела. За нея това не е просто парче картон. Аз следя как се ражда в нея новият човек и доколкото мога, помагам за това раждане. Ще дойде време — и големият завод, работническият колектив ще завършат оформяването й. Докато сме тук, тя върви по единствено възможния път.

Майката на Тая идва два пъти. Незабелязано за себе си майката дърпа Тая назад, към един живот, изпълнен с дреболии, затънал в тясното лично, в своето собствено, егоистично. Мъчех се да убедя Албина, че тъмнината на дните й не бива да хвърля сянка върху пътя на дъщеря й. Но всичко се оказа безполезно. Чувствувам, че някога майката ще застане на пътя на дъщеря си към новия живот и че борбата с нея е неизбежна. Стискам ти ръката.

Твой Павел“

Санаториум № 5 в Старая Мацеста. Триетажно каменно здание на изсечена в скалата площадка. Наоколо гора, зигзагообразно надолу се вие коларски път. Прозорците на стаята са отворени, ветрецът донася отдолу мирис на серни извори. Корчагин е сам в стаята си. Утре ще пристигнат нови другари и той ще има съсед. През прозореца се чуват стъпки и нечий познат глас. Говорят няколко души. Но къде е чувал този плътен глас? Напрегнато заработи паметта и измъкна от едно затулено ъгълче скритото там, но незабравено име: „Леденев, Инокентий Павлович. Това е той и никой друг.“ И уверен в това, Павел извика. След минута Леденев вече седеше до него и радостно разтърсваше ръката му:

— А, жив ли си, пушачо? С какво ще ме зарадваш? Ама ти какво, сериозно ли си решил да боледуваш? Не одобрявам. Че ти от мене вземи пример. Мене докторите също ме бяха отписали, а аз напук на тях продължавам да се държа. — И Леденев добродушно се засмя.

Корчагин схвана зад тая шега скрито съчувствие и нотки на огорчение.

Два часа те прекараха в оживен разговор. Леденев разказваше московски новини. От него Корчагин за първи път узна за приеманите от партията извънредно важни решения — за колективизацията на селското стопанство, за преустройството на селото — и жадно попиваше всяка дума.

— Аз вече бях почнал да мисля, че се разхождаш някъде у вас, из Украйна. А то колко неприятно! Но нищо, моите работи бяха по-зле, аз щях да се залежа здравата, но ето виждаш, сега си давам кураж. Разбираш ли, невъзможно е сега да се безделничи. Не върви! Мисля си понякога, имам такъв грях: е, какво пък, ще си почина мъничко, ще си поема дъх. Не са вече младите години, понякога е тежко да изкараш и десет-дванадесет часа работа. А като го помислиш и дори започнеш да си преценяваш работите, за да се разтовариш малко, всеки път излиза едно и също. Започнеш „да се разтоварваш“ — и толкоз дълго се разправяш с това разтоварване, че в къщи по-рано от дванадесет не се връщаш. Колкото по-силен е ходът на машината, толкова по-бързо се въртят колелцата, а у нас — всеки нов ден ходът става по-стремителен и излиза така, че ние, старците, трябва да живеем както на младини.

Леденев прекара ръка по високото си чело и каза бащински топло:

— Е, разкажи сега как вървят твоите работи.

Слушаше разказа на Корчагин за преживяното и Павел чувствуваше върху себе си неговия одобрителен, жив поглед.

 

 

Под сянката на клонестите дървета, в единия ъгъл на терасата, седяха група лекуващи се. Край малката маса четеше „Правда“, свъсил гъстите си вежди, Хрисанф Чернокозов. Черната рубашка, старичкото кепе, загорялото, слабо, отдавна небръснато лице с хлътнали сини очи — всичко у него издава, че е от миньорски корен. Преди дванадесет години, призован да ръководи края, този човек бе оставил своя копач, а изглеждаше, като че току-що е излязъл от шахтата. Това личеше от начина, по който се държеше, говореше, личеше от самия му речник.

Чернокозов бе член на бюрото на краевия комитет на партията и член на правителството. Мъчителен недъг изпепеляваше силите му — гангрена на крака. Чернокозов ненавиждаше болния си крак, който го заставяше вече почти половин година да прекара на легло.

Срещу него, замислено димейки с цигарата си, седеше Жигирьова. Александра Алексеевна Жигирьова е на тридесет и седем години, деветнадесет години е в партията. „Шурочка металистката“, както я наричаха през нелегалния й живот в Питер, почти момиченце беше изпратена на заточение в Сибир.

Третият до масата е Панков. Наклонил своята красива, с античен профил глава, той чете немски вестник, като поправя от време на време огромните рогови очила на носа си. Струва ти се нелепо да гледаш как този тридесетгодишен атлет с усилие повдига крака си, който отказва да му се подчинява. Михаил Василиевич Панков, редактор, писател, работник от Наркомпроса, познава Европа и владее няколко чужди езика. В неговата глава има много знания и даже сдържаният Чернокозов се отнася към него с уважение.

— Това ли е твоят другар по стая? — тихо попита Жигирьова Чернокозов и кимна с глава към количката, в която седеше Корчагин.

Чернокозов откъсна поглед от вестника, лицето му изведнъж се проясни:

— Да, това е Корчагин. Трябва да се запознаете с него, Шура. Болестта му попречи, а инак това момче би ни свършило работа в някои трудни моменти. Той е от първото поколение комсомолци. С една дума, ако подкрепим момъка — а пък аз съм решил това, — той още ще поработи.

Панков даде ухо на неговия разказ.

— От какво е болен? — все така тихо попита Шура Жигирьова.

— Последица от двайсетата. Повреди в гръбнака. Говорих с лекаря тук, разбираш ли, опасяват се, че контузията ще го доведе до пълна неподвижност. Страшна работа!

— Ей сега ще го докарам тук — каза Шура.

Така започна тяхното познанство. Павел не знаеше, че двама от тях — Жигирьова и Чернокозов — ще станат за него скъпи хора и че в годините на тежката болест, която го очакваше, те ще бъдат най-голямата му опора.

 

 

… Животът си вървеше както преди. Тая работеше. Корчагин се самообразоваше. Не бе успял да пристъпи към работа в кръжока, когато нечуто се прокрадна ново нещастие. Параличът го удари в краката. Сега вече го слушаше само дясната ръка. До кръв изхапа устни, като разбра след напразни усилия, че не може вече да се движи. Тая скриваше храбро отчаянието си и безсилната си мъка да му помогне. А той казваше, виновно усмихнат:

— Ние трябва да се разведем, Таюша. Не бяхме се уговорили да я загазвам дотам. Днес, моето момиче, аз ще обмисля всичко както трябва.

Тая не го оставяше да говори. Не можеше да сдържа риданията си. Плачеше с глас, притиснала до гърдите си главата на Павел.

Артьом узна за новото нещастие на брата си, писа на майка си и Мария Яковлевна заряза всичко и дойде при тях. Заживяха трима. Бабичката се сприятели с Тая.

Корчагин продължи учението.

Една студена зимна вечер Тая донесе известие за първата си победа — книжка за член на градския съвет. Оттогава Корчагин почна да я вижда рядко. От кухнята в санаториума, дето миеше съдове, Тая отиваше в женотдела, в съвета и се връщаше късно вечер уморена, но пълна с впечатления. Наближаваше денят, когато щяха да я приемат за кандидат-член на партията. Тя се готвеше за него с голямо вълнение. Но се стовари нова беда. Болестта вършеше своята разрушителна работа. Дясното око на Корчагин пламна от нетърпима болка, от него се запали и лявото. И за пръв път в живота си Павел узна какво е слепота — като с тъмен тюл се забули всичко наоколо.

На пътя му безшумно израсна страшно със своята непреодолимост препятствие и го прегради. Отчаянието на майка му и Тая нямаше граници, а той реши с хладно спокойствие:

„Ще почакам още. Ако наистина няма повече възможност да вървя напред, ако слепотата е сложила край на всичко, което направих, за да се върна към работа, и вече е невъзможно да вляза в строя — трябва да се свърши.“

Корчагин писа на приятелите си. От приятелите му идваха писма, които го призоваваха към твърдост и продължаване на борбата.

В тия тежки за него дни, възбудена и радостна, Тая му съобщи:

— Павлуша, аз съм кандидат-член на партията.

И Павел, заслушан в нейния разказ как групата бе приела в редовете си новата другарка, си спомняше своите първи партийни крачки.

— И така, другарко Корчагина, ние с тебе образуваме комфракция — каза той, като стискаше ръката й.

На другия ден той написа писмо до секретаря на райкома с молба да намине при него. Вечерта пред къщата спря опръскан с кал автомобил и след малко Волмер, възрастен латвиец, обраснал с брада от гушата до ушите, разтърсваше ръката на Корчагин.

— Е, как живеем? Защо се държиш така безобразно? Хайде, ставай, ей сега ще те снемем на земята… — И той се засмя.

Секретарят на райкома прекара при Корчагин два часа, като забрави дори, че вечерта има заседание. Латвиецът ходеше из стаята, слушаше развълнуваните слова на Павел и най-сетне каза:

— Остави кръжока настрана. Ти трябва да си починеш и после да изясниш положението с очите. Може би не е загубено още всичко. Дали няма да е добре да заминеш за Москва? Помисли…

Корчагин го прекъсна:

— Мене ми трябват хора, другарю Волмер, живи хора! Самотен няма да издържа. Трябват ми сега повече от всеки друг път. Прати ми тук младежта, тая, дето е по-зелена. На село тя тегли все наляво, към комуната — в колхоза й е тясно. Че комсата, ако не следиш за нея, често гледа да излезе пред веригата. Самият аз бях такъв, известно ми е.

Волмер се спря:

— Ти отде знаеш това? Че едва днес донесоха тая новина от района.

Корчагин се усмихна:

— Може би си спомняш жена ми? Вчера са я приели в партията. Тя ми разказа.

— А, Корчагина, миячката на съдове? Та тя твоята жена ли е? А пък аз не знаех! — И като помисли малко, Волмер се удари с ръка по челото. — Ето кого ще ти пратим, Лев Берсенев. По-добър другар не ти трябва. Дори си приличате по природа. Ще се получи нещо като два трансформатора с високо напрежение. Някога, знаеш, бях монтьор, та оттам са ми тия думички и тия сравнения. Ами Лев ще ти скалъпи радио, той е професор по тая част. Аз, знаеш, често оставам с наушниците до два часа през нощта. Жената дори захвана да ме подозира: къде, казва, почна да скиташ нощем, стар дяволе!

Корчагин го попита усмихнат:

— Кой е тоя Берсенев?

Волмер, уморен от ходене по стаята, седна на стола и започна да разправя:

— Берсенев е нашият нотариус, но той е толкова нотариус, колкото аз съм балерина. Доскоро Лев е бил отговорен работник. В революционното движение е от дванайсета година, в партията — от Октомври. През гражданската война работел в армейски мащаб, бил в ревтрибунала на Втора конна. В Кавказ мачкал белите въшки. Бил е и в Царицин, и на Южния фронт, и в Далечния Изток, дето въртял Върховния военен съд на републиката. Какво ли не му е минало през главата. Пипнал туберкулоза. От Далечния Изток — та тук. Тук, в Кавказ, е бил председател на губернския съд, заместник-председател на Краевия съд. Най-сетне белите му дробове не издържали. Сега под заплаха от смърт го пратиха тук. Ето отде имаме такъв необикновен нотариус. Службата е спокойна, може да се диша. Тихомълком му дадохме една група, после го вкарахме в райкома, пробутахме му политшколата, после КК; той е несменяем член във всички отговорни комисии по обърканите и опасни дела. На това отгоре е и ловец, после страстен радиолюбител и макар че единият му бял дроб липсва, мъчно е да се повярва, че е болен. От него просто блика енергия. Той сигурно ще си умре някъде, както тича от райкома към съда…

Павел го прекъсна с рязък въпрос:

— Но защо сте го натоварили толкова? Той тук работи повече, отколкото по-рано.

Волмер стрелна Павел с присвити очи:

— Ако на теб дадем кръжок и още нещо друго, и Лев при случай ще каже: „Защо го товарите!“ А сам твърди: „По-добре една година в трескава работа, отколкото пет години, прекарани в болнична обстановка.“ Ще можем да пазим хората си май едва след като построим социализма.

— Това е вярно. Аз също гласувам за една година живот срещу пет години вегетиране, но и тук ние понякога сме престъпно щедри в пилеене на силите. И сега разбирам, че в това има не толкова героизъм, колкото стихийност и безотговорност. Едва сега започвам да разбирам, че не съм имал никакво право да се отнасям тъй жестоко към здравето си. Оказа се, че в това няма никакъв героизъм. Може би, ако не беше това спартанство, бих се запазил здрав още няколко години. С една дума, детската болест, левичарството — ето една от основните опасности за моето положение.

„Тъй казва, но ако стъпи на крака — ще забрави всичко на света“ — помисли Волмер, но премълча.

На другия ден вечерта при Павел дойде Лев. Разделиха се в полунощ. Лев си отиде от новия приятел с чувство, че е срещнал брат си, изгубен преди много години.

Сутринта на покрива пълзяха хора, поставяха антена, а Лев монтираше радиото, като разказваше интересни случки от миналото си. Павел не го виждаше, но по разказа на Тая знаеше, че Лев е блондин със светли очи, строен, с поривисти движения, тоест тъкмо такъв, какъвто си го представяше Павел в първите минути на познанството.

Привечер в стаята се запалиха три „микро“. Лев тържествено подаде слушалките на Павел. В ефира цареше хаос от звуци. Като птички чуруликаха пристанищните „морзовки“, нейде (очевидно близо, в морето) бръмчеше параходният апарат. В тази суматоха от шумове и звуци макарата на вариометъра намери и бързо предаде спокойния и уверен глас:

— Слушайте, слушайте, говори Москва…

Малкият апарат ловеше с антената си шестдесет станции от цял свят. Животът, от който Павел бе изхвърлен, нахлуваше през стоманената мембрана и той усети могъщия му дъх.

Като видя как пламнаха очите му, умореният Берсенев се усмихна.

 

 

В голямата къща всички спят. Тая неспокойно шепне нещо насън. Късно си идва тя в къщи, уморена и премръзнала. Павел я „зърва“ рядко. Колкото повече се задълбочава в работа, толкова по-малко свободни вечери има тя и Павел си спомня думите на Берсенев:

„Ако болшевикът има жена партиен другар, те рядко се виждат един друг. Това има два плюса: няма да си омръзнат и няма да се карат.“

Какво може той да възрази? Това трябваше да се очаква. По-рано Тая му посвещаваше всичките си вечери. Тогава имаше по-голяма топлота, повече нежност. Но тогава тя беше само другарка, жена, а сега е възпитаница и партиен другар.

Той разбираше, че колкото повече расте, толкова по-малко часове ще му отделя Тая, и прие това като нещо естествено.

Павел получи кръжок.

В къщи пак стана шумно вечер. Часовете, прекарани с младежите, зареждаха Павел с бодрост.

През останалото време майка му с мъка отнемаше слушалките на радиото, за да го нахрани.

Радиото му даваше това, което му отнемаше слепотата — възможността да се учи, и в този незнаещ граници стремеж забравяше мъчителните болки на продължаващото да гори тяло, забравяше пожара в очите и целия суров, тъй неласкав към него живот.

Когато антената донесе от Магнитострой известието за подвизите на младите му събратя, сменили под кимовското знаме поколението на Корчагин, Павел беше неизмеримо щастлив.

Представяше си снежната буря, свирепа като глутница вълци, уралските люти студове. Вятърът вие, а в нощта затрупаният от виелицата отряд от второто поколение комсомолци в пожара на волтовите дъги застъклява покривите на гигантските корпуси, за да спаси от сняг и студ първите цехове от световния комбинат. Нищожен изглеждаше горският строеж, дето се бореше с виелицата първото поколение на киевската комса. Страната израсна, израснаха и хората.

А на Днепър водата разкъса стоманените прегради и бликна, като заля машини и хора. И пак комсата се хвърли срещу стихията и след яростен двудневен двубой, без сън и почивка, върна нахлулата стихия обратно зад стоманените прегради. В тази грандиозна борба напред вървеше новото поколение комсомолци. Между имената на героите Павел с радост чу скъпото име на Игнат Панкратов.