Николай Островски
Как се каляваше стоманата (2)

Втора глава

В малкия градец като вихър се втурна зашеметяващата новина: „Царят е свален!“

В градеца не искаха да вярват.

От влака, допълзял всред веявицата, на перона изскочиха двама студенти с пушки върху шинелите и отряд революционни войници с червени ленти на ръкавите. Те арестуваха стражарите на гарата, стария полковник и началника на гарнизона. И в градеца повярваха. По снежните улици към площада се заточиха хиляди хора…

Жадно слушаха новите думи: свобода, равенство, братство.

Отминаха шумните дни, напоени с възбуда и радост. Настъпи затишие и само червеното знаме над градската управа, дето хазяйничеха меншевиките и бунтовните, говореше за станалата промяна. Всичко друго си остана по старому.

В края на зимата в градеца се настани гвардейски кавалерийски полк. Сутрин ескадрони отиваха на гарата да ловят дезертьори, избягали от югозападния фронт.

Кавалергардите имаха сити лица, бяха едри, здрави хора. Офицерите — повечето графове и князе, пагоните им златни, по бричовете им сребърни кантове, всичко като в царско време — сякаш не е имало революция.

Отмина седемнадесета година. За Павка, Климка и Серьожка Брузжак нищо не се промени. Старите господари си останаха. Едва през дъждовния ноември почна да става нещо необичайно. По гарата засноваха нови хора, повечето войници от фронта, с чудноватото име „болшевики“.

Отде дойде това име — твърдо и тежко, — никой не проумяваше.

Не беше лесно на гвардейците да задържат дезертьорите от фронта. Все по-често се чупеха стъклата на гарата от пушечна стрелба. От фронта се откъсваха цели групи и при задържане се бранеха с щикове. В началото на декември нахлуха цели ешелони.

Гвардейците заприщиха гарата, смятаха, че ще ги задържат, но ги слиса картечна пукотевица. Свикналите със смъртта хора наизскачаха от вагоните.

Сивите фронтоваци прогониха гвардейците в града. Прогониха ги, върнаха се на гарата и потеглиха по-нататък ешелон след ешелон.

През пролетта на хиляда деветстотин и осемнадесета година тримата приятели излязоха от дома на Серьожа Брузжак, дето бяха играли на карти. По пътя се отбиха в градината на Корчагин. Легнаха на тревата. Беше им скучно. Омръзнали им бяха всички обикновени занимания. Заловиха се да измислят как по-добре да прекарат деня. Зад гърба им затропаха конски копита и на пътя изскочи конник. С един скок конят прескочи канавката, която отделяше шосето от ниската градинска ограда. Конникът махна с камшика към легналите Павка и Климка:

— Ей, момчета, елате тук!

Павел и Климка скочиха и припнаха към оградата. Конникът беше цял в прах; с дебел слой сив прах бяха покрити килнатата на тила фуражка, рубашката и панталоните със защитен цвят. На здрав войнишки каиш висяха наган и две немски бомби.

— Донесете да пийна вода, дечица! — помоли конникът и когато Павка изтича в къщи за вода, обърна се към зяпналия в него Серьожка: — Кажи, момченце, каква власт има в града?

Серьожка бързо започна да му разправя градските новини:

— Вече две седмици няма никаква власт. Самоотбрана е нашата власт — всички жители излизат поред нощем да пазят града. А вие какви сте? — на свой ред попита той.

— Е, ако знаеш много, ще остарееш — с усмивка отвърна конникът.

От къщи тичаше Павка с канче вода в ръка.

Конникът я изпи жадно, наведнъж, подаде канчето на Павка, дръпна поводите и като подкара веднага в кариер, полетя към боровата горичка.

— Какъв беше? — учудено попита Павка.

— Отде да знам — отвърна Климка, като вдигна рамене.

— Сигурно пак ще има смяна на властта. Затуй и Лешчински заминаха вчера. А щом богатите офейкват, значи, ще дойдат партизани — окончателно и твърдо разреши Серьожка този политически въпрос.

Доводите му бяха тъй убедителни, че с него се съгласиха веднага и Павка, и Климка.

Не можаха момчетата да си поговорят както трябва за това, по шосето затропаха копита. И тримата се втурнаха към оградата.

Откъм гората, зад къщата на лесничея, която децата едвам виждаха, се движеха хора, коли, а съвсем близо до шосето — около петнадесет души конници с пушки пряко седлата. Пред конниците яздеха двама: единият — възрастен, във френч със защитен цвят, препасан с офицерски ремък и с бинокъл на гърдите; а до него — конникът, когото момчетата току-що видяха. На френча на възрастния — червена лента.

— Какво ви казах! — мушна Серьожка с лакът Павка в ребрата. — Нали виждаш — червена лента. Партизани. Да ослепея, ако не са партизани… — И като свирна от радост, прехвърли се като птица през оградата на улицата.

Двамата приятели го последваха. Сега и тримата стояха на края на шосето и гледаха пристигащите.

Конниците съвсем се приближиха. Познатият кимна на момчетата и сочейки с камшика къщата на Лешчински, попита:

— Кой живее в тая къща?

Павка започна да обяснява, като се мъчеше да не изостава от коня на конника:

— Тук живее адвокатът Лешчински. Вчера избяга. Изглежда, от вас се уплаши…

— Ти отде знаеш кои сме? — попита възрастният е усмивка.

Павка посочи лентата и отвърна:

— А това какво е? Веднага се вижда…

Жителите наизскачаха на улицата и разглеждаха с любопитство влизащия в града отряд. Нашите приятели стояха край шосето и също гледаха напрашените изморени червеногвардейци.

Когато по паважа изтрополи единственото оръдие на отряда и отминаха колите с картечниците, момчетата тръгнаха подир партизаните и се прибраха в къщи едва след като отрядът се спря в центъра на града и почна да се настанява по квартири.

 

 

Вечерта в голямата приемна в къщата на Лешчински, дето се настани щабът на отряда, край голямата маса с гравирани крака седяха четирима: трима от командния състав и командирът на отряда, другарят Булгаков — възрастен, с прошарена коса.

Разгънал на масата картата на губернията, Булгаков движеше по нея нокът, като отбелязваше бойната линия и говореше на седналия срещу него мъж с изпъкнали скули и здрави зъби:

— Ти казваш, другарю Ермаченко, че тук трябва да се бием, а пък аз мисля, че утре сутрин трябва да отстъпим. Добре би било дори през нощта, но хората са уморени. Задачата ни е да можем да отстъпим до Казатин, докато немците не са стигнали там преди нас. Да оказваме съпротива с нашите сили, е смешно… Едно оръдие и трийсет снаряда, двеста щика и шестдесет саби са страшна сила, няма що… Немците вървят като желязна лавина. Ще можем да се бием едва след като се съединим с други отстъпващи червени части. Та ние не бива да забравяме, другарю, че освен немците по пътя си имаме много най-различни контрареволюционни банди. Моето мнение е — още утре сутринта да отстъпим, като вдигнем във въздуха мостчето зад гарата. Докато немците го поправят, ще минат два-три дни. Движението им по железницата ще бъде задържано… Вие как мислите, другари? Хайде да решим — обърна се той към хората около масата.

Седналият по диагонал срещу Булгаков Стружков подъвка с устни, погледна картата, после Булгаков и най-сетне с мъка изрече думите, които бяха заседнали в гърлото му:

— Аз… под… държам Булгаков.

Най-младият, в работническа рубашка, се съгласи:

— Булгаков има право.

И само Ермаченко, същият, който през деня беше говорил с децата, поклати отрицателно глава:

— За кой дявол тогава събирахме отряда? За да отстъпваме пред немците без бой? Според мене тука трябва да се срещнем с тях. Омръзна ми да офейкваме… Ако останеше на мене, непременно щях да се бия тук… — Той рязко отмести стола, стана и закрачи по стаята.

Булгаков го погледна неодобрително:

— В боя се иска разум, Ермаченко. А да осъдим хората на сигурен разгром и унищожение — това не можем да направим. Пък и смешно е. След нас идва цяла дивизия с тежка артилерия, бронирани коли… Остави тия детинщини, другарю Ермаченко… — И като се обърна вече към останалите, завърши: — И така, решено: утре сутрин отстъпваме… Другият въпрос е за свръзката — продължаваше съвещанието Булгаков. — Понеже ние отстъпваме последни, върху нас ляга задачата да организираме работата в германския тил. Тук е голям железопътен възел, градчето има две гари. Трябва да се погрижим на гарата да работи сигурен другар. Сега ще решим кого от нашите да оставим да организира работата. Предлагайте.

— Мисля, че тук трябва да остане морякът Жухрай — каза Ермаченко, като пристъпи към масата. — Първо, Жухрай е от тоя край. Второ, той е шлосер и монтьор, ще може да си уреди да работи на гарата. Никой не е виждал Фьодор с нашия отряд — той ще пристигне едва през нощта. На него му сече пипето и ще оправи тук работата. Според мен той е най-подходящ.

Булгаков кимна с глава.

— Правилно, съгласен съм с тебе, Ермаченко. Имате ли възражения, другари? — обърна се той към останалите. — Не. Значи, въпросът е изчерпан. Оставяме на Жухрай пари и мандат за работа… Сега третият и последен въпрос, другари — каза Булгаков. — Това е въпросът за оръжието, което се намира в града. Тук има цял склад с пушки — двайсет хиляди парчета, останали още от царската война. Струпани са в една селска плевня и лежат там, забравени от всички. Съобщи ми го селянинът, стопанин на плевнята. Иска да се отърве от тях… Разбира се, не може този склад да се остави на немците. Смятам, че трябва да се изгори. И то веднага, до утре всичко да бъде свършено. Само че е опасно да се пали: плевнята се намира на края на града, между бедняшки дворове. Могат да се запалят селските постройки.

Набитият Стружков, с отдавна небръсната брада като четина, се размърда:

— За… за… защо да ги горим? Аз мис… мисля да раз… раздадем оръжието на населението…

Булгаков се извърна бързо към него:

— Да го раздадем ли, казваш?

— Правилно. Ето това е правилно! — възхитено извика Ермаченко. — Да го раздадем на работниците и на останалото население, на хората, които искат. Поне ще има с какво да понажулят немците, когато много ги притиснат. Защото те, както му е редът, ще ги притиснат здравата. А като стане много напечено, момчетата ще грабнат пушките. Стружков право каза: да се раздадат. Добре ще е дори в село да се закарат. Селяните ще ги скрият хубаво, а когато немците почнат да реквизират поголовно, ох, как ще влязат в работа тия пушчици!

Булгаков се засмя:

— Да, но нали немците ще заповядат да се предаде оръжието и всички ще го предадат. Ермаченко запротестира:

— Е, всички няма да го предадат. Някои ще го предадат, а други ще го задържат.

Булгаков изгледа въпросително седналите.

— Да раздадем, да раздадем пушките — подкрепи младия работник Ермаченко и Стружков.

— Какво пък, да ги раздадем — съгласи се Булгаков. — Туй са то всички въпроси — каза той, като ставаше от масата. — Сега можем да си починем до утре. Когато пристигне Жухрай, нека се отбие при мене. Ще поговоря с него. А ти, Ермаченко, иди да провериш постовете.

Като остана сам, Булгаков мина в съседната на гостната спалня на хазаите, постла шинела си на дюшека и легна да спи.

 

 

Сутринта Павка се връщаше от електростанцията. Вече цяла година работеше като помощник-огняр.

В градеца цареше необикновено оживление. Това оживление веднага му се хвърли в очи. Из пътя все по-често и по-често срещаше хора, които носеха по една, по две и по три пушки. Павка забърза към къщи, без да разбира нещо. Пред имението на Лешчински вчерашните му познайници се качваха на конете.

Павка се втурна в къщи, изми се набързо и като разбра от майка си, че Артьом още го няма, изскочи навън и хукна при Серьожка Брузжак, който живееше на другия край на града.

Серьожка беше син на помощник-машинист. Баща му имаше собствена малка къщурка и малко стопанство. Серьожка не беше в къщи. Майка му, пълна, белолика жена, погледна Павка недоволно:

— Че дявол знае къде е! Изскочи още по тъмно, мътните да го вземат! Оръжие, каза, раздавали някъде, та, изглежда, и той е там. Пръчка за вас, сополанковци-аскери! Страшно сте се разхайтили. Мира няма от вас. Педя човек, и то тича за оръжие. Ти му кажи, да знае келешът му неден: ако донесе дори един патрон в къщи, главата му ще откъсна! Ще домъкне разни боклуци, а после отговаряй за него… Ти какво, и ти ли за там бързаш?

Но Павка вече не слушаше свадливата майка на Серьожка, а бе изскочил на улицата.

По шосето вървеше мъж и носеше по една пушка на всяко рамо.

— Чичо, отде ги взе? — изтича при него Павка.

— Че ей там ги раздават, на баира.

Павка хукна с все сила към посоченото място.

Като измина две улици, срещна един хлапак, който влачеше тежка пехотинска пушка с щик.

— Отде взе пушката? — спря го Павка.

— Срещу училището, раздават ги от отряда, но вече няма. Всичко се разграби. Раздаваха цяла нощ, останаха само празни сандъци. А тази ми е втора — завърши с гордост хлапето.

Новината страшно огорчи Павка.

„Ех, дявол да го вземе, трябваше веднага да тичам там, а не да ходя в къщи! — мислеше той с отчаяние. — Как можах да изпусна такова нещо!“

И изведнъж, осенен от внезапна идея, рязко се обърна и като настигна с три скока отминалото момче, силом изтръгна пушката от ръцете му.

— Нали имаш една — стига ти. А тази е за мен — заяви Павка с тон, който не допускаше възражения.

Момчето, побесняло от дръзкия грабеж, се нахвърли върху Павка, но той отскочи крачка назад и като насочи напред щика, викна:

— Назад, инак ще се набодеш!

Момчето заплака от яд и побягна обратно, като псуваше с безсилна злоба. А Павка доволен хукна към къщи. Прескочи оградата, вмъкна се в плевнята, скри между гредите под покрива плячкосаната пушка и влезе в къщи с радостно подсвиркване.

 

 

Хубави са украинските летни вечери в такива малки градчета като Шепетовка, дето центърът представлява град, а покрайнините — село.

В такива тихи летни вечери цялата младеж е навън. Момичета, ергени — всички са пред вратите, в градини и градинки, вън на улицата, върху струпаните за строеж греди, на групи, на двойки. Смях, песни.

Въздухът трепти от изобилие и мирис на цветя. Високо нейде в небето едва-едва проблясват звезди като светулки и гласът се чува надалеч-надалеч…

Павка обича сладкозвучната си, двуредна виенска хармоника… Мераклийски я слага на коляното. Ловките му пръсти едва докосват клавишите, бързо се плъзгат от горе надолу, изреждайки ги. Въздъхнат басовете и хармониката подхване някоя буйна, пълнозвучна…

Хармониката се вие, извива, че как да не скочиш да играеш? Не можеш се стърпя — краката сами се движат. Горещо диша хармониката, хубав е животът!

Тая вечер беше особено весело. Върху гредите край къщата на Павка се събра младежта и смехът й закънтя, а най-звънливо от всички се смее Галочка, съседката на Павка. Дъщерята на каменаря обича да си потанцува, да си попее с момчетата. Гласът й е алтов, гръден, кадифен.

Павка се побоява от нея. Остро е езичето й. Ще седне до Павка на гредите, ще го прегърне силно, па се смее:

— Ех ти, славното ми хармонистче! Жалко, че момчето не е достатъчно порасло, инак щеше да ми е добро мъжленце… Обичам хармонистите, сърцето ми се топи по тях.

И Павка се изчервява до уши — добре, че е тъмно, та не се вижда. Дърпа се от палавницата, а тя го държи здраво, не го пуща.

— Хей, миличък, къде тъй бягаш? Ей, че годениче — шегува се тя.

Усеща Павка до рамото си твърдите й гърди и от това му става някак тревожно, трескаво, а наоколо смехът размирява обикновено тихата улица.

Павка опира ръце в рамото на Галочка и казва:

— Пречиш ми да свиря, дръпни се.

И отново гръмогласни смехове, подигравки, шеги.

Намесва се Маруся:

— Павка, изсвири нещо тъжно, да те хване за душата.

Бавно се разтяга мехът, пръстите леко пробягват. Позната на всички родна мелодия. Галина първа подема. След нея — Маруся и другите:

Събрали са се бурлаци

дома да идат,

дето им мило,

мило и драго,

свои да видят.

И звънките млади гласове отлитат надалеко, към гората.

— Павка! — Това е гласът на Артьом.

Павка свива меха на хармониката и закопчава ремъците.

— Викат ме, отивам си.

Маруся казва умолително:

— Постой още, посвири малко. Имаш време.

Но Павка бърза:

— Не. Утре ще свирим още, а сега трябва да вървя. Артьом ме вика. — И тича през улицата към къщи.

Отваря вратата на стаята и вижда — край масата седят Роман, другар на Артьом, и още един, трети — непознат.

— Викаш ли ме? — попита Павка.

Артьом кимна на Павка и се обърна към непознатия:

— Ето го, туй е братлето ми.

Непознатият протегна на Павка възлестата си ръка.

— Ето какво, Павка! — обърна се Артьом към брат си. — Ти казваш, че при вас на електростанцията монтьорът се разболял. Утре разбери ще искат ли да приемат на негово място опитен човек. Ако потрябва, ще дойдеш да ни обадиш.

Непознатият се намеси:

— Не, ще ида заедно с него. Ще поприказвам сам с господаря.

— Разбира се, трябва. Днес станцията не работи, защото Станкович се разболя. Господарят на два пъти довтасва — все диреше някой да го замести, но не намери. А не се реши да пусне юзината само с огняр. А пък монтьорът заболя от тифус.

— На̀, виждаш ли, работата е наред — каза непознатият. — Утре ще мина да те взема и ще идем заедно — обърна се той към Павка.

— Добре.

Павка срещна сивите спокойни очи на непознатия, които го изучаваха внимателно. Твърдият втренчен поглед малко смути Павка. Сивото сако, закопчано от горе до долу, беше силно изопнато на широкия здрав гръб — виждаше се, че му е тясно. Здрава волска шия съединяваше плещите и главата и той целият пращеше от сила като стар, як дъб.

На сбогуване Артьом каза:

— Всичко хубаво, Жухрай. Утре ще идеш с братлето ми и ще уредиш работата.

Немците влязоха в града три дни след заминаването на отряда. За пристигането им съобщи локомотивната свирка на гарата, осиротяла през последните дни. Новината се пръсна из града:

— Немците идат.

И градът загъмжа като разбунен кошер, макар всички да знаеха отдавна, че немците трябва да дойдат. Но това някак малко им се вярваше. И ето тия страшни немци не са някъде си, а са вече тук, в града.

Всички жители се налепиха по оградите и вратните. Бояха се да излязат на улицата.

А немците, в тъмнозелени мундири, с пушки в ръце, вървяха във верига от двете страни на шосето, което оставаше свободно в средата. На пушките — широки като ножове щикове. На главите — тежки стоманени шлемове. На гърбовете — грамадни раници. И те вървяха от гарата към града в непрекъсната лента, вървяха предпазливо, готови всеки миг за отпор, макар че никой нямаше намерение да им се противопоставя.

Отпред крачеха двама офицери с маузери в ръце. По средата на шосето вървеше хетманският старейшина като преводач в син украински жупан и папаха.

Немците се събраха в каре насред площада в центъра на града. Заби барабан. Събра се малка група престрашили се жители. Хетмановецът в жупана се качи на площадката пред аптеката и прочете високо заповедта на коменданта, майор Корф.

Заповедта гласеше:

ЗАПОВЯДВАМ

1. Всички граждани да предадат в срок от 24 часа огнестрелното и хладно оръжие, което притежават. За неизпълнение на настоящата заповед — разстрел.

2. В града се обявява военно положение и ходенето след 8 часа вечерта се забранява.

Комендант на града майор Корф

В зданието, дето по-рано се намираше градската управа, а след революцията се помещаваше Съветът на работническите депутати, се настани немското комендантство. На площадката пред входа стоеше часовой вече не със стоманен шлем, а с парадна каска с огромен императорски орел. Тук, в двора, беше и складът, дето донасяха оръжието.

През целия ден под страха от разстрел гражданите предаваха оръжието си. Възрастните не се показваха. Оръжието донасяха младежи и дечурлига. Немците не задържаха никого.

Ония, които не искаха да го отнесат, през нощта изхвърляха оръжието направо на шосето и сутринта немският караул го събираше, товареше го на военна кола и го откарваше в комендантството.

В един часа на обед, когато изтече срокът за предаване на оръжието, немските войници преброиха трофеите си. Бяха предадени всичко четиринадесет хиляди пушки. И така, шест хиляди пушки немците не получиха обратно. Масовите обиски, извършени от тях, дадоха много слаб резултат.

На другата сутрин край старите еврейски гробища извън града бяха разстреляни двама работници-железничари, у които при обиска бяха намерени скрити пушки.

 

 

Като чу заповедта, Артьом забърза към къщи. На двора срещна Павка, хвана го за рамото и тихо, но настойчиво попита:

— Ти донесе ли нещо от склада?

Павка имаше намерение да премълчи за пушката, но не му се щеше да лъже брат си и му разправи всичко.

Тръгнаха заедно към сайванта. Артьом сне скритата между гредите пушка, извади й затвора, свали щика и като хвана пушката за дулото, замахна и с всичка сила я удари о стълба на оградата. Прикладът се пръсна на парчета. Останките от пушката бяха захвърлени далеч в пустошта зад градинката. Щика и затвора Артьом хвърли в клозета.

Като свърши всичко това, Артьом се обърна към брат си:

— Ти вече не си малък, Павка, разбираш, че с оръжието шега не бива. Сериозно ти казвам — не носи нищо в къщи. За това, знаеш, сега човек може да плати с живота си. Внимавай, не ме лъжи, инак, донесеш ли нещо, ще го намерят и най-напред мене ще разстрелят. Тебе, сополанкото, няма да те закачат. Сега са кучешки времена, разбираш ли?

Павка обеща да не донася нищо.

Когато двамата минаваха през двора към къщи, пред вратата на Лешчински спря каляска. От нея слезе адвокатът с жена си и децата — Нели и Виктор.

— Птичките се върнаха — злобно каза Артьом. — Ей, че бъркотия настава, кучета го яли! — И влезе в къщи.

Цял ден на Павка му бе мъка за пушката. В това време приятелят му Серьожка работеше с всички сили в старата изоставена плевня, като дълбаеше с лопата пръстта до стената. Най-сетне ямата беше готова. Серьожка сложи в нея омотаните в парцали три нови-новенички пушки, които бе получил при раздаването. Нямаше намерение да ги предава на немците — затова ли се мъчи цяла нощ, та сега да се раздели с плячката си.

Като засипа ямата с пръст, плътно я утъпка, надомъкна на изравненото място куп смет и стари неща, разгледа критично резултатите от своята работа, намери ги задоволителни, сне фуражка и изтри потта от челото си.

„Е, сега нека дирят. А и да ги намерят — не се знае чия е плевнята.“

 

 

Павка неусетно се сближи със суровия монтьор, който вече цял месец работеше в електростанцията.

Жухрай показваше на помощник-огняря устройството на динамото и го учеше да работи.

Будното момче се хареса на матроса. В свободните дни Жухрай често идваше при Артьом. Разсъдливият и сериозен матрос търпеливо изслушваше всичко, каквото му разправяха за своето житие-битие особено когато майката се оплакваше от лудориите на Павка. Той умееше да действува тъй успокоително на Мария Яковлевна, че тя забравяше неволите си и се поободряваше.

Веднъж Жухрай спря Павка в двора на електростанцията между стифите строителен материал и усмихнат му рече:

— Майка ти ми разправи, че обичаш да се биеш. „Той, казва, ми е голяма драка, същински петел.“ — Жухрай се засмя одобрително. — Изобщо не е лошо да умееш да се биеш, само че трябва да знаеш кого да биеш и защо го биеш.

Павка не разбираше присмива ли му се Жухрай, или говори сериозно, но отвърна:

— Аз не се бия току-тъй, винаги с право.

Неочаквано Жухрай предложи:

— Искаш ли да те науча да се биеш както трябва?

Павка го изгледа учуден.

— Как тъй както трябва?

— Ще видиш.

И Павка изслуша първата кратка лекция по английски бокс.

Тази наука не се удаде тъй лесно на Павка, но той я усвои отлично. Неведнъж се премята презглава, повален от юмрука на Жухрай, но се оказа прилежен и търпелив ученик.

През един горещ ден Павка се върна от Климка и след като се повъртя из стаята и не си намери работа, реши да се качи на любимото си място — върху покрива на къщичката на пазача, в дъното на градината, зад имението. Той мина през двора, влезе в градинката и като стигна до дъсчения сайвант, качи се по летвите на покрива и легна на слънце.

От другата страна къщичката опираше до градината на Лешчински и ако застанеше в края на покрива, можеше да види цялата градина и едната страна на къщата. Павка се наведе над стряхата и видя част от двора с гарираната там каляска. Виждаше се как ординарецът на немския лейтенант, който живееше у Лешчински, чистеше с четка дрехите на началника си. Павка неведнъж беше виждал лейтенанта пред вратата на големия дом.

Лейтенантът беше набит, червендалест, с малки подстригани мустачки, с пенсне и фуражка с лакирана козирка. Павка знаеше, че лейтенантът живее в страничната стая, чийто прозорец гледаше към градината и се виждаше от покрива.

Сега лейтенантът седеше на масата и пишеше нещо, после взе написаното и излезе. Като предаде писмото на ординареца, той тръгна през градината към вратичката, която излизаше на улицата. Лейтенантът се спря до кръглата беседка — види се, говореше с някого. От беседката излезе Нели Лешчинска. Лейтенантът я хвана под ръка, запъти се с нея към вратичката и двамата излязоха на улицата.

Павка наблюдаваше всичко това. Той вече беше почнал да заспива, когато видя, че в стаята на лейтенанта влезе ординарецът, окачи на закачалката мундира, отвори прозореца към градината и като разтреби стаята, излезе и затвори вратата след себе си. И в същия миг Павка го видя пред конюшнята, дето стояха конете.

През отворения прозорец Павка виждаше добре цялата стая. На масата лежаха някакви ремъци и още нещо лъскаво.

Подтикван от нетърпимия сърбеж на любопитството, Павка тихомълком се прехвърли от покрива върху черешата и се спусна в градината на Лешчински. Превит одве, с няколко скока той изтича до отворения прозорец и надникна в стаята. На масата лежаха поясокът с портупея и кобурът с хубав дванадесетзаряден „Манлихер“.

Дъхът на Павка секна. Няколко секунди в него ставаше борба, но тласнат от отчаяна дързост, той се наведе, грабна кобура и като измъкна от него лъскавия черен револвер, скочи в градината. Огледа се, пъхна предпазливо револвера в джоба и хукна през градината към черешата. Покатери се бързо по покрива като маймуна и се огледа назад. Ординарецът спокойно разговаряше с коняря. В градината беше тихо… Той слезе пълзешком от сайванта и изтича в къщи.

Майка му шеташе в кухнята, за да приготви обед, и не обърна внимание на Павка.

Павка взе хвърления зад сандъка парцал, пъхна го в джоба, незабелязано се измъкна през вратата, пресече градината, прехвърли се през оградата и излезе на пътя за гората. Като придържаше с ръка тежкия револвер, който го удряше по крака, той с всичка сила хукна към старата, изоставена тухларна фабрика.

Краката му едвам докосваха земята, вятърът свиреше в ушите.

При старата тухларна беше тихо. Пробитият тук-там дървен покрив, купищата изпочупени тухли и полуразрушените пещи навяваха тъга. Всичко беше обрасло с бурен. И само тримата приятели понякога се събираха тук за игри. Павка знаеше много потайни места, където можеше да скрие откраднатото съкровище.

Вмъкна се в отвора на пещта и предпазливо се огледа, но пътят беше пуст. Боровете тихо шумяха, лек ветрец въртеше крайпътния прах. Миришеше силно на смола.

Павка сложи увития в парцал револвер в едно ъгълче на самото дъно на пещта и го покри с куп стари тухли. Измъкна се оттам, затрупа входа на старата пещ с тухли, забеляза разположението на тухлите и като излезе на пътя, тръгна бавно назад.

Коленете му леко трепереха.

„Как ли ще свърши всичко това?“ — мислеше той и сърцето му се свиваше някак тягостно тревожно.

В електростанцията отиде по-рано, само и само да не стои в къщи. Взе от пазача ключа и отвори широката врата на помещението, дето стояха двигателите. И докато чистеше вентилатора, помпаше вода в котела и палеше пещта, мислеше: „Какво ли става сега във вилата на Лешчински?“

Вече късно, към единадесет часа, при Павка се отби Жухрай, извика го на двора и тихо попита:

— Защо са правили днес обиск у вас? Павка трепна изплашен:

— Какъв обиск?

Жухрай помълча и добави:

— Да, дребна работа. Не знаеш ли какво са дирили?

Павка добре знаеше какво са дирили, но не се реши да каже на Жухрай за кражбата на револвера. Цял изтръпнал от тревога, попита:

— Артьом арестуван ли е?

— Никой не е арестуван, но са обърнали къщата с главата надолу.

От тия думи му стана по-леко, но тревогата не го напускаше. Няколко минути всеки мислеше за своето. Единият знаеше причината за обиска и се тревожеше за последствията, другият нищо не знаеше и това го караше да се чувствува на тръни.

„Дявол ги знае, може би са надушили нещо за мене. Артьом не знае нищо, а защо правят обиск у него? Трябва да бъда по-предпазлив“ — мислеше Жухрай.

Разделиха се мълчаливо и всеки отиде да работи.

А в имението цареше голяма суматоха.

Като откри, че му няма револвера, лейтенантът извика ординареца; щом узна, че е изчезнал, той, обикновено коректен и сдържан, удари ординареца с всички сили по ухото, ординарецът се олюля от удара, но стоеше изпънат като струна, мигаше виновно и покорно чакаше какво ще стане по-нататък.

Извиканият за обяснение адвокат също започна да се възмущава и да се извинява пред лейтенанта, че в къщата му се е случила такава неприятност.

Присъствуващият Виктор Лешчински изказа пред баща си предположение, че револверът може да е откраднат от съседите, по-специално от хулигана Павел Корчагин. Бащата почна бързо да обяснява на лейтенанта мисълта на сина си и той веднага даде заповед да извикат една команда за обиск.

Обискът не даде никакви резултати. Случката с изчезналия револвер убеди Павка, че дори такива рисковани предприятия понякога завършват благополучно.