Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Как закалялась сталь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
rumboni (2011 г.)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2011 г.)

Издание:

Николай Островски. Как се каляваше стоманата

Роман

Превел от руски: Людмил Стоянов

1977, Народна култура, София

Художествено оформление: Иван Кьосев

Николай Островский

Как закалялась сталь

Издательство „Молодая гвардия“

Москва 1973

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Карамфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Деветнадесето издание

Литературна група IV

Тематичен номер 04-9536372511/5554-12-77

Редактор: Стефка Цветкова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска

Дадена за набор: 15.X.1976 г.

Подписана за печат: януари 1977 г.

Излязла от печат: май 1977 г.

Формат 84Х108/32

Печатни коли 24 1/2

Издателски коли 20.58

Тираж 60125

Цена 1,90 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Как се каляваше стоманата (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Как се каляваше стоманата.

Как се каляваше стоманата
Как закалялась сталь
АвторНиколай Островски
Създаване1930 г.
СССР
Първо издание1936 г.
СССР
Оригинален езикруски
Жанрроман
Как се каляваше стоманата в Общомедия

Как се каляваше стоманата (на руски: Как закалялась сталь) е автобиографичен роман на съветския писател Николай Островски. Той е написан в стил социалистически реализъм. За първи път започва да се публикува през 1932 година в списанието „Млада гвардия“, а през 1936 година излиза отделна книга. Романът е екранизиран 4 пъти: два пъти в СССР, един път в Югославия и един път в Китай. В романа се разказва за младия революционер Павел Корчагин и неговата борба на страната на болшевиките по време на гражданската война (1918-1921).

Външни препратки

Седма глава

До санаториума на ЦК е голямата градина на централната поликлиника. През нея „комунарци“ се прибираха на връщане от морето. Тук, в сянката на един гъст чинар край високата стена от сив варовик, Корчагин обичаше да си почива. Тук рядко надникваше някой. Оттук човек можеше да наблюдава оживеното движение на хората по алеите и пътечките на градината, вечер да слуша музика и пак да бъде далеч от дразнещата блъсканица на големия курорт.

И днес Корчагин се отби тука. С удоволствие се излегна на плетената люлка и отмалял от морската баня и слънцето, задряма. Хавлиената кърпа и недочетеният „Метеж“ от Фурманов лежаха в съседната люлка. Първите дни в санаториума не го напущаше състоянието на напрегната нервност, не спираха болките в главата. Професорите все още изследваха неговото сложно и рядко заболяване. Многократните пречупвания и преслушвания омръзнаха на Павел и го изморяваха. Лекарката-ординатор със странното име Ерусалимчик, симпатична партийка, трудно намираше пациента си и търпеливо го увещаваше да отиде заедно с нея при тоя или оня специалист.

— Честна дума, уморен съм от всичко това — казваше Павел. — По пет пъти на ден разправяй едно и също нещо. Дали не е била луда баба ви, не е ли страдал от ревматизъм прадядо ви? Че дявол го знае от какво е страдал, аз не съм му виждал дори очите! После всеки се опитва да ме склони да призная, че съм бил болен от трипер или дори нещо по-лошо, а, да ви кажа правото, за тия работи ми се иска да чукна някого по плешивата глава. Дайте ми възможност да си почина! Защото, ако продължават да ме изследват месец и половина, аз ще стана социално опасен.

Ерусалимчик се смееше, отговаряше с шеги, но само след няколко минути, като го улавяше под ръка и вървешком му разправяше нещо занимателно, го отвеждаше при хирурга.

Днес не се предвиждаше преглед. До обед има цял час. През дрямката Павел долови нечии стъпки, но не отвори очи. „Ще си помисли, че спя, и ще се махне.“ Напразна надежда: люлката изскърца, някой седна. Фината миризма на парфюм показваше, че до него седи жена. Отвори очи. Първото, което видя, беше ослепително бяла рокля и загорели от слънцето крака в сахтиянови чувяки[1], след това главичка, остригана по мъжки, две грамадни очи, един ред остри като на мишле зъби. Тя смутено се усмихна:

— Извинете, струва ми се, че ви попречих?

Корчагин не отговори. Това не беше много учтиво, но той все се надяваше, че съседката му ще си отиде.

— Ваша ли е тая книга?

Тя прелистваше „Метеж“.

— Да, моя е.

Една минута мълчание.

— Вие, другарю, сте от санаториума на ЦК, нали?

Корчагин нетърпеливо се размърда. „Отде се взе пък тая? Няма що, хубаво си отпочинах. Сега сигурно ще ме попита от какво съм болен. Трябва да се махам.“ Той отвърна нелюбезно:

— Не.

— Но аз сякаш съм ви виждала там.

Павел вече ставаше, когато отзад един гръден женски глас попита:

— Какво си се завряла тук, Дора?

В края на люлката приседна една изгоряла от слънцето пълна блондинка в плажен санаториален костюм. Тя хвърли бърз поглед на Корчагин.

— Май че съм ви виждала нейде, другарю. Вие не работите ли в Харков?

— Да, в Харков.

Корчагин реши да тури край на тия дълги разговори.

— На каква работа?

— В клозеточистачната служба! — И неволно подскочи от избухналия смях.

— Не може да се каже, че сте много учтив, другарю!

Така започна тяхното приятелство и Дора Родкина, член на бюрото на Харковския градски комитет на партията, неведнъж си спомняше това смешно начало на тяхното запознаване.

 

 

Неочаквано в градината на санаториума „Талаз“, дето бе дошъл на един от следобедните концерти, Корчагин се срещна с Жарки. И колкото и странно да е, срещна ги фокстротът.

След дебелата певица, която с яростни жестикулации изпълни „Пламтеше нощта с възторга на сладострастието“, на естрадата изскочи една двойка. Той — с червен цилиндър, полугол, с някакви цветни чапрази на бедрата, но с ослепително бял нагръдник и вратовръзка — с една дума, лоша пародия на дивак. Тя — миловидна, с огромно количество материя на тялото. Под възхитения шум на тълпата от непмани с биволски вратове, която стоеше зад столовете и пейките на болните от санаториума, тая двойка се затресе на естрадата в изкълчен фокстрот. По-отвратителна картина човек не можеше да си представи. Охраненият мъж с идиотския цилиндър и жената се извиваха в гадни пози, прилепени един към друг. Зад гърба на Павел пъшкаше някакво тлъсто туловище. Корчагин тъкмо бе се обърнал да си отива, когато на предната редица до самата естрада някой стана и яростно извика:

— Стига проституиране! По дяволите!

Павел позна Жарки.

Пианистът престана да свири, цигулката за последен път изписка и млъкна. Двойката на естрадата престана да се кълчи. Срещу оня, който бе извикал, злобно зашъткаха от тълпата зад столовете.

— Какво безобразие — да прекъсва номера!

— Цяла Европа танцува!

— Възмутително!

Но от групата на комунарите секретарят на Череповецкия укомол Серьожа Жбанов свирна по разбойнически с четири пръста. Подкрепиха го и други и сякаш вятър помете двойката от естрадата. Дрънкалото-конферансие, прилично на пъргав лакей, заяви на публиката, че трупата си заминава.

— Карай си количката по уличката! Луда глава, ей я Москва! — изпращаше го сред общия смях някакво младо момче в санаториален халат.

Корчагин намери Жарки на един от първите редове. Дълго седяха в стаята на Павел. Ваня работеше като агитпроп в един от окръжните комитети на партията.

— А ти знаеш ли, че имам жена? Скоро ще си имам дъщеря или син — рече Жарки.

— Охо, коя е жена ти? — учуди се Корчагин.

Жарки извади една снимка от страничния си джоб и я показа на Павел:

— Позна ли я?

На снимката бяха двамата с Ана Борхарт.

— Ами Дубава къде е? — още по-учудено попита Павел.

— Дубава е в Москва… След изключването му от партията той излезе от комвуза и сега следва МВТУ. Както чувам, възстановили го, но неправилно! Това е отровен човек… Знаеш ли къде е Игнат? Сега той е заместник-директор на корабостроителен завод. За другите зная малко. Откъснахме се един от друг. Работим в различни краища на страната, а все пак колко приятно е, когато се срещнем и си спомним за миналото — каза Жарки.

В стаята влезе Дора и с нея няколко души. Висок тамбовец затвори вратата. Дора погледна ордена на Жарки и попита Павел:

— Твоят другар член ли е на партията? Къде работи?

Без да разбира каква е работата, Корчагин разправи накъсо за Жарки.

— Тогава нека остане. Току-що пристигнаха другари от Москва. Ще ни разкажат последните партийни новини. Решихме да се съберем в твоята стая на нещо като закрито заседание — обясни Дора.

Почти всички събрани бяха стари болшевики с изключение на Павел и Жарки. Барташев, член на МКК, разправи за новата опозиция начело с Троцки, Зиновиев и Каменев.

— В тоя напрегнат момент нашето присъствие по места е необходимо — завърши Барташев. — Аз заминавам утре.

Три дни след събранието в стаята на Павел санаториумът опустя преди време. Замина си и Павел, без да престои определения срок.

В ЦК на комсомола не задържаха дълго хората. Корчагин получи назначение като секретар на окръжен комитет на комсомола в един от промишлените окръзи и само след седмица градският актив на организацията слушаше първата му реч.

В един от последните есенни дни автомобилът на окръжния комитет на партията, в който Корчагин заедно с двама работници пътуваше към един от отдалечените от града райони, попадна в канавката край пътя и се преобърна.

Всички бяха ранени. На Корчагин бе смазано коляното на десния крак. След няколко дни той бе закаран в хирургическия институт в Харков. След прегледа на отеклото коляно и рентгеновите снимки лекарският консилиум изказа мнение за незабавна операция.

Корчагин се съгласи.

— Тогава утре сутринта — каза в заключение дебелият професор, който възглавяваше консултацията, и стана. След него излязоха и другите.

Малка светла стаичка с едно легло. Безукорна чистота и отдавна забравената от него специфична миризма на лазарет. Корчагин се озърна. Нощна масичка с белоснежна покривка, бяло столче — и нищо повече.

Санитарката му донесе вечеря. Павел се отказа от нея. Полуседнал в кревата, той пишеше писма. Болката в крака му пречеше да мисли, не му се ядеше.

Когато завърши четвъртото писмо, вратата на стаичката тихо се отвори и Корчагин видя до кревата си млада жена в бяла престилка и също такава шапчица.

Във вечерния здрач различи тънко очертани вежди и големи очи, които изглеждаха черни. В едната си ръка жената държеше чанта, а в другата — лист хартия и молив.

— Аз съм вашата лекуваща лекарка — рече тя. — Днес съм дежурна. Сега ще започна да ви разпитвам и вие, щете не щете, трябва да ми разправите всичко за себе си.

Жената приветливо се усмихна. Тая усмивка направи „разпита“ по-малко неприятен.

Цял час Корчагин разправяше не само за себе си, но и за прабабите си.

В операционната имаше няколко души с маски от марля на носа.

Блестящи никелирани хирургичен и инструменти, тясна маса, грамаден леген под нея. Когато Корчагин легна на масата, професорът свършваше да мие ръцете си. Зад него правеха бързи приготовления за операцията. Корчагин се обърна. Сестрата подреждаше ланцети, щипци. Ординаторката Бажанова размотаваше превръзката на крака му.

— Не гледай насам, другарю Корчагин, това действува неприятно на нервите — тихо рече тя.

— За чии нерви говорите, другарко доктор? — И Корчагин подигравателно се усмихна.

След няколко минути плътна маска закри лицето му и професорът каза:

— Не се вълнувайте, сега ще ви дадем хлороформ. Дишайте дълбоко през носа и бройте.

Заглушеният глас изпод маската спокойно отвърна:

— Добре. Предварително моля да ме извините за някои евентуални нецензурни изрази.

Професорът не можа да се сдържи да не се усмихне. Първите капки хлороформ, задушлива отвратителна миризма.

Корчагин дълбоко вдъхна и като се стараеше да изговаря ясно, започна да брои. Така той започна първото действие на своята трагедия.

 

 

Артьом скъса плика почти наполовина и, кой знае защо, развълнуван разтвори писмото. Погълна първите редове и зашари по тях, без да откъсва очи:

„Артьом!

Ние си пишем много рядко. Веднъж, а понякога два пъти в годината! Но въпросът не е в количеството. Пишеш ми, че заедно със семейството си си се преместил от Шепетовка в Казатинското депо, за да изскубнеш корените. Разбирам, че тия корени са назадничавата дребнособственическа психология на Стьоша, на роднините й и прочие. Трудно е да се превъзпитат хора от типа на Стьоша. Страхувам се дори, че за тебе това ще бъде невъзможно. Казваш: «Мъчно е човек да се учи на стари години», но при тебе това не върви зле. Не си прав, дето така упорито отказваш да напуснеш производството, за да постъпиш на работа като председател на градския съвет. Ти би ли се за властта? Тогава вземай я. Още утре постъпвай в градския съвет и започвай работа!

Сега за мен. С мене става нещо лошо. Започнах често да посещавам болниците, два пъти ме рязаха, изтече ми доста кръв, изгубих доста сили, а никой не може да ми каже кога ще има край това нещо.

Откъснах се от работата, намерих си нова професия — «болен», понасям сума страдания и в резултат на всичко това — загубване на движенията на коляното на десния крак, няколко шева по тялото и най-сетне — последното откритие на лекарите: преди седем години съм бил получил удар в гръбначния стълб, а сега ми казват, че тоя удар може да ми струва скъпо. Готов съм да понеса всичко, стига да се върна в строя.

За мене в живота няма нищо по-страшно от това, да изляза от строя. Не мога дори да си го представя. Ето защо се решавам на всичко, но подобрение няма, облаците все повече се сгъстяват. След първата операция, още щом започнах да ходя, се върнах на работа, но скоро ме докараха пак. Сега получих карта за санаториума «Майнак» в Евпатория. Утре заминавам. Не падай духом, Артьом, аз трудно мога да се затрия. У мен има живот колкото за трима. Ние ще поработим още, братле. Пази здравето си, не вдигай по десет пуда. Ремонтът след това струва скъпо на партията. Годините ни дават опит, учението — знание, а всичко това не е, за да гостуваме по лазаретите. Стискам ръката ти.

Павел Корчагин“

В това време, когато Артьом, смръщил гъстите си вежди, четеше писмото на брат си, в болницата Павел се сбогуваше с Бажанова. Тя му подаде ръка и попита:

— Утре ли заминавате за Крим? Къде ще прекарате днешния ден?

Корчагин отвърна:

— Ей сега ще дойде другарката Родкина. Днешния ден и нощта ще прекарам в семейството й, а утре тя ще ме изпрати на гарата.

Бажанова познаваше Дора, която често идваше при Павел.

— Помните ли, другарю Корчагин, нашия разговор, че преди заминаването си ще се срещнете с баща ми? Аз му разправях подробно за вашето здраве. Иска ми се той да ви види. Това може да стане тая вечер.

Корчагин незабавно се съгласи.

Същата вечер Ирина Василиевна въведе Павел в обширния кабинет на баща си.

В присъствието на дъщеря си знаменитият хирург внимателно прегледа Корчагин. Ирина бе донесла от клиниката рентгеновите снимки и всички анализи. От погледа на Павел не можа да убегне внезапно появилата се бледност върху лицето на Ирина Василиевна след една дълга реплика на баща й, произнесена на латински. Корчагин наблюдаваше голямата плешива глава на професора и се опитваше да прочете нещо в пронизващите го очи, ала Бажанов беше непроницаем.

Когато Павел се облече, Бажанов учтиво се сбогува с него; той отиваше на някакво заседание и натовари дъщеря си да съобщи заключението му.

В стаята на Ирина Василиевна, наредена с изискан вкус, Корчагин полегна на дивана и зачака Бажанова да заприказва. Ала тя не знаеше как да започне, какво да му каже; беше й много трудно. Баща й бе заявил, че засега медицината няма средство, с което да спре разрушителната работа на развиващия се в организма на Корчагин възпалителен процес. Той беше против хирургическа намеса. „Тоя млад човек го очаква трагедията на неподвижността и ние сме безсилни да я предотвратим.“

Като лекар и приятел тя реши, че не бива да му каже всичко и с предпазливи думи предаде на Корчагин само част от истината.

— Другарю Корчагин, уверена съм, че евпаторийската кал ще направи прелом и наесен ще можете да се върнете на работа.

Като казваше това, тя забрави, че през цялото време я наблюдават две остри очи.

— От думите ви или по-право от онова, което не доизказвате, виждам цялата сериозност на положението. Спомняте ли си, аз съм ви молил винаги да говорите откровено с мене. От мене не трябва да скривате нищо, аз няма да припадна и няма да се заколя. Но много искам да зная какво ме чака занапред — каза Павел.

Бажанова се измъкна с шега.

Така че тая вечер Павел не научи истината за утрешния ден. Когато се сбогуваха, Бажанова тихо рече:

— Не забравяйте приятелството си с мен, другарю Корчагин. Във вашия живот са възможни всякакви положения. Ако ви потрябва моята помощ или съвет, пишете ми. Ще направя всичко, което е по силите ми.

Тя наблюдаваше през прозореца как високата фигура с кожено яке, подпирайки се тежко на бастуна, се движеше от входа към наетия кабриолет.

 

 

Пак Евпатория. Южен пек. Кресливи, загорели от слънцето хора с бродирани със сърма тюбетейки. Автомобилът за десет минути закарва пътниците до двуетажното здание от сив варовик на санаториума „Майнак“.

Дежурният лекар развежда новопристигналите по стаите.

— Вие каква карта имате, другарю? — попита той Корчагин, като се спря пред стая № 11.

— От ЦК на КП (б)У.

— Тогава ще ви настаним заедно с другаря Ебнер. Той е немец и искаше да му сложим за съсед русин — обясни лекарят и почука.

От стаята се чу отговор на развален руски език:

— Влесте.

Корчагин влезе, остави куфара си и се обърна към лежащия на кревата светлокос мъж с хубави, живи светлосини очи. Немецът го посрещна с добродушна усмивка.

— Гут морген, геносен. Искал да кажа ждравей — поправи се той и протегна към Павел бледата си ръка с дълги пръсти.

След няколко минути Павел седеше до леглото му и двамата водеха оживен разговор на оня „международен“ език, в който думите играят спомагателна роля, а неясната фраза се допълва с догадки, жестикулации, мимики — изобщо с всички средства на неписания есперанто. Павел знаеше вече, че Ебнер е немски работник.

В Хамбургското въстание през 1923 година Ебнер бил ранен с куршум в бедрото и ето че сега старата рана се отворила и го приковала на легло. Но въпреки страданията си той се държеше бодро и с това изведнъж спечели уважението на Павел.

Корчагин не би могъл да мечтае за по-добър съсед. Този човек няма да пъшка и да ти разправя от сутрин до вечер за болестите си. Напротив, с него ще забравиш дори своите несгоди.

„Жалко само, че не разбирам бъкел немски“ — помисли той.

 

 

В единия ъгъл на градината имаше няколко люлеещи се стола, бамбукова маса, две колички. Тук след лечебните процедури прекарваха по цял ден петима души, наречени от болните „Изпълком на Коминтерна“.

В една от количките полулежеше Ебнер, в другата — Корчагин, комуто бяха забранили да ходи, а останалите трима бяха: тромавият естонец Вайман — работник от наркомторга на Кримската република, Марта Лаурин — латвийка, млада жена с кафяви очи, която приличаше на осемнадесетгодишна девойка, и Леденев — сибирец, висок исполин с побеляла коса на слепите очи. Тук наистина бяха пет националности: немец, естонец, латвийка, руснак и украинец. Марта и Вайман знаеха немски и Ебнер ги използуваше като преводачи. Павел и Ебнер се бяха сприятелили поради общата стая, Марта и Вайман се сближиха с Ебнер, понеже знаеха езика, а Леденев и Корчагин — поради шахмата.

До пристигането на Инокентий Павлович Леденев Корчагин беше шахматен „шампион“ в санаториума. Той беше отнел на Вайман това звание след упорита борба за първенство. Вайман бе победен и това лиши от равновесие флегматичния естонец. Дълго време той не можеше да прости на Корчагин поражението си. Но скоро в санаториума се яви един висок старец, който изглеждаше необикновено млад за своите петдесет години, и предложи на Корчагин да изиграят една партия. Корчагин, който не подозираше опасността, спокойно започна дамски гамбит, на който Леденев отвърна с дебют на централните пешки. Като „шампион“ Корчагин трябваше да играе с всеки новопристигнал шахматист. Постоянно се събираше много народ да наблюдава играта. Още при деветия ход Корчагин видя как го притискат отмерено настъпващите пешки на Леденев. Разбра, че пред него стои опасен противник: напразно се бе отнесъл така непредпазливо към тая игра.

След тричасово сражение въпреки всички усилия и въпреки напрежението си Павел бе принуден да капитулира. Той бе разбрал, че губи играта, много по-рано, отколкото който и да било от околните.

Погледна партньора си. Леденев се усмихна бащински добродушно. Ясно беше, че той също бе разбрал поражението му. Естонецът от вълнение и нескрито желание да бъде победен Корчагин не забелязваше още нищо.

— Аз се държа винаги до последната пешка — каза Павел и Леденев одобрително кимна в отговор на тези думи, които разбираше само той.

В продължение на пет дни Корчагин изигра с Инокентий Павлович десет партии, от които загуби седем, спечели две, а при едната излязоха наравно.

Вайман тържествуваше:

— Ех, благодаря ви, другарю Леденев! Как го натупахте! Така му се пада! Хубаво ни нареди той всички нас, старите шахматисти, но пък удари на камък със стареца. Ха-ха-ха!… Е, приятно ли е да изгубиш играта? — дразнеше той своя победен победител.

Корчагин изгуби званието си „шампион“, но в замяна на тая празна чест в лицето на Инокентий Павлович намери човек, който отпосле му стана скъп и близък. Поражението на Корчагин на шахматния фронт не беше случайно. Той бе усвоил само повръхностната стратегия на шахматната игра и шахматистът бе победен от един майстор, който познаваше всички тайни на шахматната игра.

Корчагин и Леденев имаха една обща дата. Корчагин се бе родил в същата година, когато Леденев бе постъпил в партията. Двамата бяха типични представители на младата и старата гвардия на болшевиките. Единият имаше зад гърба си голям жизнен и политически опит, години нелегална работа, царски затвори, а след това — отговорен държавен пост; другият — пламенна младост и само осем години борба, в каквато можеше да изгори не един живот. И двамата — старият и младият — имаха горещи сърца и разрушено здраве.

Вечер стаята на Ебнер и Корчагин се превръщаше в клуб. Оттук излизаха всички политически новини. Вечер в стая № 11 беше шумно. Обикновено Вайман се опитваше да разправи някой мръсен виц, на каквито беше голям любител, но веднага попадаше под двоен обстрел — от страна на Марта и Корчагин. Марта умееше да го среже с тънка и язвителна ирония; когато това не помагаше, намесваше се Корчагин.

— Вайман, да беше попитал — може би твоето „остроумие“ съвсем не е по вкуса ни… Изобщо не разбирам как у теб се съчетава… — с развълнуван глас започваше Корчагин.

Вайман нацупваше месестата си устна и тесните му очички подигравателно се плъзгаха по лицата.

— Ще се наложи при Главполитпросвета да се създаде инспекторат по морала и да препоръчаме Корчагин за старши инспектор. Марта я разбирам, тя държи професионална женска опозиция, но Корчагин иска да се покаже невинно момче, нещо като комсомолски младенец… И освен това изобщо не обичам, когато яйцата дават ум на кокошките.

След един такъв възбуден спор върху комунистическата етика въпросът за мръсните вицове бе поставен на принципиално обсъждане.

Марта преведе на Ебнер различните гледища.

— Еротише виц — не хубава работа, аз солидаризиран с Павлуша — изказа се Адам.

Вайман трябваше да отстъпи. Доколкото можеше, той обърна всичко на шега, но вече не разправяше вицове.

Корчагин смяташе Марта за комсомолка. На вид й даваше деветнадесет години. Но какво беше учудването му, когато веднъж в разговор с нея научи, че тя е член на партията от седемнадесета година, че е на тридесет и една години и че е била един от най-активните работници на латвийската компартия. През осемнадесета година белите я осъдили на разстрел, а след това била разменена от съветското правителство заедно с други другари. Сега тя работеше в „Правда“ и едновременно завършваше вуз. Корчагин не можа да разбере как бе започнало сближаването им, но малката латвийка, която често посещаваше Ебнер, стана неразделна част от „петорката“.

Бившият нелегален работник Еглит, също латвиец, й подхвърляше с хитра усмивка:

— Марточка, ами какво ще стане с бедния Озол в Москва? Та не бива така!

Сутрин, малко преди да удари звънецът, в санаториума гласовито пееше петел. Ебнер го имитираше идеално. Всички старания на персонала да намерят тоя петел, който неизвестно как се беше промъкнал в санаториума, оставаха напразни. Това доставяше голямо удоволствие на Ебнер.

В края на месеца Корчагин се почувствува зле. Лекарите го накараха да лежи. Това много огорчи Ебнер. Той бе обикнал тоя млад болшевик, никога неуниващ, жизнерадостен, с такава кипяща енергия и така рано изгубил здравето си. А когато Марта разправи на Ебнер, че лекарите предричат трагично бъдеще на Корчагин, Адам се развълнува.

На Корчагин не разрешаваха да ходи до края на престоя му в санаториума.

Павел успяваше да скрие страданията си от околните, само Марта се досещаше за тях по необикновената бледност на лицето му. Една седмица преди да замине, Павел получи от украинския ЦК писмо, с което му съобщаваха, че отпуската му се продължава с два месеца и че съгласно заключението на лекарите в санаториума връщането му на работа при сегашното му здраве е невъзможно.

Заедно с писмото му изпращаха пари.

Павел посрещна тоя пръв удар, както посрещаше някога ударите на Жухрай, когато го учеше на бокс: тогава също падаше, но веднага се изправяше.

Неочаквано се получи писмо от майка му. Старата жена пишеше, че близо до Евпатория, в пристанищния град, живее една нейна отдавнашна приятелка, Албина Кюцам, с която не била се виждала вече петнадесет години, и че много моли сина си да се отбие при нея. Това случайно писмо изигра голяма роля в живота на Павел.

След една седмица санаториалната задруга сърдечно изпрати Корчагин до пристанището. При сбогуването Ебнер горещо прегърна и целуна Павел като брат. Марта бе изчезнала и Павел замина, без да може да се сбогува с нея.

А на другата сутрин файтонът, който караше Корчагин от пристанището, спря пред една къщичка с малка градина и Корчагин изпрати файтонджията да пита тук ли живеят Кюцам.

Семейство Кюцам се състоеше от пет души: Албина Кюцам — майката, възрастна пълна жена с тежък, подтискащ поглед на черните очи и следи от някогашна хубост на старото лице, двете й дъщери — Льоля и Тая, малкият син на Льоля и старецът Кюцам, неприятен дебеланко, който приличаше на шопар.

Старецът беше на служба в кооперацията; по-малката дъщеря Тая ходеше да работи черна работа; по-голямата — Льоля, бивша машинописка, неотдавна се беше развела с мъжа си, пияница и хулиган, и седеше без работа. Тя прекарваше времето си в къщи, занимаваше се със сина си и помагаше в домакинската работа на майка си.

Освен дъщерите имаха и един син, Жорж, но сега той беше в Ленинград.

Семейство Кюцам прие радушно Корчагин. Само старият измери гостенина с недобър, недоверчив поглед.

Корчагин търпеливо разправяше на Албина всичко, което знаеше за семейната хроника на Корчагини, и между другото сам разпитваше за житието-битието им.

Льоля беше на двадесет и две години. С късо подстригана кестенява коса, добросърдечна, с широко, открито лице, тя изведнъж постави отношенията си с Павел на приятелска нога и с удоволствие го посвещаваше във всички семейни тайни. От нея Корчагин научи, че старецът подтиска деспотично грубо цялото семейство, убивайки всяка инициатива и най-малката проява на воля. Ограничен, тесногръд, придирчив до дребнавост, той държеше семейството си във вечен страх и с това си бе спечелил дълбоката враждебност на децата и страшната омраза на жена си, която цели двадесет и пет години бе се борила срещу деспотизма му. Дъщерите постоянно вземаха страната на майка си и непрекъснатите семейни кавги отравяха живота им.

Така минаваха дните, изпълнени с безкрайни дребни и едри обиди.

Вторият изрод на семейството беше Жорж. Ако се съди по разказите на Льоля, той беше типичен самодоволен глупак, бъбрица и самохвалко, обичаше да си хапне и да се облече елегантно и пиеше здравата. След като завършил гимназия, Жорж — любимецът на майка си — поискал от нея пари; за да замине за столицата.

— Ще постъпя в университета. Нека Льоля продаде пръстена си, а ти — нещата си. Мене ми трябват пари, а отгде ще ги вземете — все ми е едно.

Жорж знаел добре, че майка му няма да му откаже нищо, и използувал това по най-безсъвестен начин. Към сестрите си се отнасял с пренебрежение, отвисоко, като ги смятал по-нискостоящи от себе си. Майката изпращала на сина си всички пари, които успявала да откъсне от стареца, и ония, които Тая припечелвала. А синът, който пропаднал на изпита, живеел весело у вуйчо си, като тероризирал майка си с телеграми за пари.

Едва късно вечерта Корчагин видя по-малката сестра, Тая. В антрето майката шепнешком й разправи за пристигането на гостенина. Като се здрависваше с Павел, тя смутено му подаде ръка и се изчерви цялата пред непознатия млад човек. Павел не пусна изведнъж нейната здрава ръка, по която се усещаха могилките на мазолите.

Тая караше деветнадесет години. Не беше хубавица, но големите й кафяви очи, тънките, монголски тип вежди, хубавата линия на носа и свежите волеви устни я правеха привлекателна: младите й стегнати гърди изпъкваха под раираната работническа блузка.

Сестрите живееха в две малки стаички. В стаята на Тая имаше тесен железен креват, скрин, отрупан с разни дребни украшения, върху скрина — малко огледало, а на стената — тридесетина снимки и картички. На прозореца — две саксии с яркочервено мушкато и бледорозови димитровчета. Муселинена завеска, прибрана със синя панделка.

— Тая не обича да пуща в стаята си представители на мъжкия пол, но за вас, както виждате, се прави изключение — шегуваше се по адрес на сестра си Льоля.

Вечерта на другия ден семейството пиеше чай в отделението на старите. Тая беше в стаята си и оттам се вслушваше в общия разговор. Кюцам съсредоточено бъркаше захарта в чашата си и недружелюбно поглеждаше през очилата седналия срещу него гостенин.

— Осъждам сегашните семейни закони — рече той. — Ако щеш — ожениш се, ако щеш — разжениш се. Пълна свобода.

Старецът се задави и се закашля. Като си пое дъх, той посочи Льоля.

— Ето я, събра се с любовника си, без да пита някого, и се парясаха, без да се обади някому. А сега да ви е сладка радостта, храни и нея, и чуждото дете. Безобразие!

Льоля мъчително се изчерви и скри от Павел очите си, пълни със сълзи.

— Но нима според вас тя е трябвало да живее с тоя паразит? — попита Павел, като не сваляше от стареца поглед, в който проблясваха диви пламъчета.

— Трябвало е да си отваря очите за кого се омъжва.

В разговора се намеси Албина. Като сдържаше с мъка негодуванието си, тя заговори задъхано:

— Слушай, старче, защо отваряш тия приказки пред чуждия човек? Можеше да говориш за нещо друго, а не за това.

Старецът й се сопна:

— Знам аз какво приказвам! Откога тъй почнаха да ми се правят бележки?

През нощта Павел дълго мисли за семейство Кюцам. Случайно довеян тук, той неволно бе станал участник в семейната им драма. Мислеше как да помогне на майката и дъщерите да се измъкнат от това робство. Неговият личен живот спираше вървежа си, пред самия него се изправяха неразрешени въпроси и сега беше по-трудно от когато и да било да се предприемат решителни действия.

Изходът беше един: семейството да се раздели и майката и дъщерите да се махнат веднъж завинаги от стареца. Но това не беше така просто. Той не беше в състояние да се занимава с тая семейна революция, след няколко дни трябваше да замине и може би вече никога нямаше да се срещне с тия хора. Дали не е по-добре да остави всичко както си е и да не вдига пушилка в тая ниска и тясна къщичка? Ала отвратителният образ на стареца не му даваше покой. Павел състави няколко плана, но всички му изглеждаха неизпълними.

На другия ден беше неделя и когато Корчагин се върна от града, в къщи завари само Тая. Другите бяха отишли на гости у роднини. Павел влезе в нейната стая и уморен седна на един стол.

— Ти защо не идеш нейде да се поразходиш, да се развлечеш? — попита я той.

— Не ми се ходи никъде — тихо отвърна тя.

Той си спомни за нощните си планове и реши да ги провери.

Като бързаше, за да не би да му попречи някой, почна направо:

— Слушай, Тая, нека си говорим на „ти“, защо ни са тия китайски церемонии? Аз ще си замина скоро. Срещнах се с вас в много лошо време, когато сам аз се намирам в трудно положение, а иначе бихме се справили с тая работа. Ако беше преди една година, бихме могли да заминем оттук всички заедно. За такива ръце като твоите и Льолините би се намерила работа! Трябва да се скъса със стареца, такъв човек не може да се проагитира. Но сега не може да се направи това. Аз сам не зная още какво ще стане с мене и затова съм, така да се каже, обезоръжен. Какво да правя сега? Ще се боря да се върна на работа. Лекарите са писали за мене дявол знае що и другарите ме карат да се лекувам до безкрайност. Е, ще гледаме да се оправи някак това нещо… Ще пиша на мама и ще видим как да турим край на тая объркана работа. Все пак няма да ви оставя така. Но ето какво, Таюша: вашият живот и частно твоят ще трябва да се преобърне с главата надолу. Имаш ли сили и желание за това?

Тая вдигна наведената си глава и тихо отвърна:

— Желание имам, но сили — не зная.

Корчагин разбираше този лишен от твърдост отговор.

— Нищо, Таюша! Ние ще наредим това, стига да имаш желание. Ами кажи ми, много ли си свързана със семейството?

Това беше неочаквано за Тая и тя не отговори изведнъж.

— Много ми е жал за мама — най-после рече тя. — Баща ми я е мъчил цял живот, сега Жорка й вади душата и затова много ми е жал за нея… макар че тя не ме обича така, както обича Жорка…

Тоя ден те говориха дълго и малко преди да се върнат другите, Павел й каза на шега:

— Чудно е как старецът не те е накарал да се омъжиш за някого!

Тя изплашено махна с ръка:

— Аз няма да се омъжа. Стига ми, като гледам Льоля. За нищо на света няма да се омъжа!

Павел се усмихна.

— Значи, клетва за цял живот? Ами ако се появи отнякъде момък — левент, с една дума, добро момче — тогава?

— Няма да се съглася! Всички са добри, докато обикалят под прозорците.

Павел примирително сложи ръка на рамото й:

— Хубаво. И без мъж може да се преживее добре. Само че ти си много нелюбезна към момчетата. Добре поне, че не ме таксуваш като кандидат. А то бих ударил на камък… — И той приятелски поглади със студената си длан ръката на смутената девойка.

— Такива като тебе си търсят други жени. За какво сме им потрябвали ние — тихо каза тя.

След няколко дни влакът отнасяше Корчагин към Харков. На гарата го изпратиха Тая, Льоля и Албина със сестра си Роза. При сбогуването Албина взе от него дума да не забравя младите, да им помогне да се измъкнат от ямата. Сбогуваха се с него като с близък, а в очите на Тая блестяха сълзи. Дълго време той виждаше от прозореца бялата кърпичка в ръцете на Льоля и раираната блузка на Тая.

В Харков отседна у приятеля си Петя Норикс, понеже не искаше да безпокои Дора. Отпочина си и отиде в ЦК. Дочака Аким и когато останаха сами, поиска от него веднага да го изпрати на работа. Аким отрицателно поклати глава:

— Това не може да стане, Павел! Ние имаме решението на лекарската комисия към ЦК на партията, в което се казва: „Пред вид на тежкото му здравословно състояние да се изпрати на лекуване в Невропатологическия институт и да не му се позволи да се върне на работа.“

— Но те всичко могат да напишат, Аким! Моля ти се, дай ми възможност да работя! Това разкарване по клиники е безполезно.

Аким не се съгласяваше:

— Ние не може да нарушаваме решения. Разбери, Павлушка, че за тебе това е по-добре.

Но Корчагин настояваше така горещо, че Аким не можа да устои и накрая се съгласи.

На другия ден Корчагин вече работеше в секретния отдел на секретариата на ЦК. Струваше му се, че е достатъчно да започне работа, и изгубените му сили ще се възвърнат. Но още първия ден видя, че се лъже. Прекарваше в отдела по осем часа без прекъсване, без да яде, защото се оказа не по силите му да слиза за закуска и обед от третия етаж в съседния стол: често се вцепеняваше ту ръката, ту кракът му. Понякога цялото му тяло загубваше способността да се движи и той качваше температура. Когато трябваше да стане за работа, изведнъж се оказваше безсилен да се мръдне от леглото. Докато му мине, той с отчаяние констатираше, че е закъснял вече цял час. В края на краищата му направиха бележка за закъсненията и той разбра, че това е начало на най-страшното в живота му — излизане от строя.

Аким му помогна още два пъти: преместваше го на друга работа, но се случи неизбежното: на втория месец Павел падна на легло. Тогава той си спомни думите, които Бажанова му беше казала на прощаване, и й писа писмо. Тя пристигна същия ден и от нея той научи най-важното — че не е задължително да постъпи в клиника.

— Значи, работите ми са толкова в ред, че не си струва дори да се лекувам? — опитваше се да се пошегува той, но шегата не му се удаваше.

Щом му се повъзвърнаха малко силите, Павел отново отиде в ЦК. Тоя път Аким беше неумолим. На категоричното му предложение да постъпи в клиника Корчагин глухо отвърна:

— Няма да ида никъде. Това е безполезно. Научих го от авторитетни източници. Остава ми само едно — да получа пенсия и да си подам оставката. Но тоя номер няма да мине. Вие не можете да ме откъснете от работата. Аз съм едва на двадесет и четири години и не мога да живея до края на живота си с пенсионна книжка на трудов инвалид и да се скитам по болниците, като зная, че това е безполезно. Вие трябва да ми дадете работа, подходяща за моето положение. Аз мога да работя в къщи или да живея нейде в самото учреждение… Само не като писар, който поставя изходящ номер. Работата трябва да допада на сърцето ми, та да не се чувствувам като изхвърлен.

Гласът на Павел звучеше все по-развълнувано и по-звънко.

Аким разбираше какви чувства движат тоя така пламенен доскоро момък. Той разбираше трагедията на Павел, знаеше, че за Корчагин, който беше отдал целия си кратък живот на партията, откъсването от борбата и преминаването в дълбокия тил беше ужасно нещо и той реши да направи всичко, което беше по силите му.

— Добре, Павел, не се вълнувай. Утре ще се събере секретариатът. Ще поставя въпроса за тебе. Давам ти дума, че ще направя всичко възможно.

Корчагин се изправи с усилие и му подаде ръка:

— Нима можеш да помислиш, Аким, че животът ще ме победи и ще ме направи на пита? Докато у мене тук тупа сърце — и той със сила притегли ръката на Аким към гърдите си и Аким ясно усети глухите, бързи удари, — докато тупа, никой не може да ме откъсне от партията. От строя ще ме извади само смъртта. Запомни това, братле.

Аким мълчеше. Той знаеше, че това не бе бомбастична фраза, а вик на тежко ранен боец. Разбираше, че такива хора не могат да говорят и чувствуват другояче.

След два дни Аким съобщи на Павел, че му се дава възможност да започне отговорна работа в редакцията на централния орган, но за това е необходимо да се провери доколко той може да бъде използуван на литературния фронт. В редакционната колегия посрещнаха внимателно Павел. Заместник-редакторката, стара нелегална комунистка, член на президиума на ЦКК на Украйна, му зададе няколко въпроса:

— Какво образование имате, другарю?

— Трето отделение.

— Не сте ли следвали партийно-политически школи?

— Не.

— Нищо, понякога и без тия условия човек може да стане добър журналист. За вас ни говори другарят Аким. Ние имаме възможност да ви дадем работа, която може да се върши и в къщи, а не непременно тук, и изобщо да ви създадем подходящи условия. Но за такава работа все пак са необходими широки познания. Особено в областта на литературата и езика.

Всичко това предвещаваше поражение за Павел. В половинчасовия разговор пролича оскъдността на знанията му, а в написаната от него статия жената подчерта с червен молив повече от тридесетина стилово неправилни изрази и доста правописни грешки.

— Другарю Корчагин, вие имате големи данни! При задълбочена работа над себе си можете в бъдеще да станете литературен работник, но сега пишете малограмотно. От статията се вижда, че не знаете руски език. Това не е чудно, защото не сте имали време да се учите. За съжаление ние не можем да ви използуваме. Но повтарям още веднъж: имате големи данни. Ако се обработи вашата статия, без да се изменя съдържанието й, тя ще стане отлична. Но на нас ни трябват хора, които да умеят да обработват чужди статии.

Корчагин стана, като се подпираше на бастуна. Дясната му вежда конвулсивно потреперваше.

— Няма какво, съгласен съм с вас. Какъв литератор може да стане от мене! Аз бях добър огняр и нелош монтьор. Умеех добре да яздя кон, да вдигам на крак комсомолците, но за вашия фронт съм неподходящ войн.

Сбогува се и си излезе.

На завоя в коридора за малко не падна. Улови го някаква жена с чанта.

— Какво ви е, другарю? Колко сте пребледнели!

Няколко секунди Корчагин се съвземаше. След това леко отстрани жената и тръгна, като се облягаше на бастуна.

От тоя ден животът на Корчагин тръгна надолу. Не можеше и дума да става за работа. Все по-често прекарваше по цели дни в леглото. ЦК го освободи от работа и помоли Главсоцстраха да му определи пенсия. Пенсията му бе предадена заедно с книжката за трудов инвалид. ЦК му даде пари и му връчи личното дело с право да замине, където поиска. Получи се писмо от Марта. Тя го викаше да й иде на гости и да си отпочине. Павел и без това се готвеше да замине за Москва със смътната надежда да намери щастие във всесъюзния ЦК, сиреч да си намери работа, която не изисква движение. Но в Москва също му предложиха да се лекува и му обещаха да го настанят в добра лечебница. Той се отказа от това.

Незабелязано изтекоха деветнадесетте дни, които той прекара в квартирата на Марта и приятелката й Надя Петерсон. По цели дни оставаше сам. Марта и Надя излизаха сутрин и се прибираха вечер. Павел с увлечение четеше — Марта имаше много книги, а вечер се събираха приятелки и някои от приятелите.

От пристанищния град идваха писма. Семейство Кюцам го канеше на гости. Животът затягаше стегнатия си възел. Там очакваха неговата помощ.

Една сутрин Корчагин изчезна от тихата квартира на уличка Гусятникова. Влакът го носеше на юг, към морето, отнасяше го далеч от влажната, дъжделива есен към топлите брегове на Южен Крим. Той следеше как стълбовете префучаваха край прозореца. Веждите му бяха свити и в тъмните очи се бе затаило упорство.

Бележки

[1] Чувяки — меки обувки без токове, които се носят в Кавказ и на Крим.