Николай Островски
Как се каляваше стоманата (4)

Четвърта глава

Остра, безпощадна класова борба обхващаше Украйна Все по-голям и по-голям брой хора грабваха оръжие и всяка схватка раждаше нови участници.

Далеч в миналото останаха спокойните за еснафа дни.

Бушуваше буря, разтърсваше с оръдейни изстрели вехтите къщурки и еснафът се притискаше о стените на мазетата, в изровените собственоръчно окопи.

Лавина от най-различни видове петлюровски банди валя губернията: малки и големи атамани, разни голубовци, архангели, ангели, гордиевци и безброй други бандити.

Бившото офицерство, десни и леви украински есери — всеки решителен авантюрист, събрал група главорези, се обявяваше за атаман, току развееше жълто-синьото знаме на петлюровци и вземаше властта в границите на своите сили и възможности.

От такива пъстри банди, поддържани от кулачеството и галицийските полкове на обсадения корпус на атамана Коновалец, създаваше своите полкове и дивизии „главният атаман Петлюра“. В тази есеровско-кулашка мътилка нахлуваха стремително червените партизански отряди и тогава земята се тресеше под стотици и хиляди копита, тачанки и артилерийски коли.

През този месец април на бунтовната деветнадесета година, разтърквайки сутрин сънни очи, отворил прозорците на къщицата си, смъртно уплашеният, объркан еснафин питаше тревожно събудилия се по-рано съсед:

— Автоном Петрович, каква власт имаме днес в града? И Автоном Петрович, пристягайки панталоните си, се озърташе плахо:

— Не зная, Афанас Кирилович. Нощеска дойдоха някакви. Ще видим: ако почнат да грабят евреите, значи, петлюровци са, а пък ако са „другари“, веднага се познава по приказката. Затуй се оглеждам да знам какво портретче да закача, да не стане някоя беля, че знаете ли, Герасим Леонтиевич, съседът, да не види хубаво и да вземе да закачи Ленин. Че като налетели трима — от петлюровския отряд. Погледнали портрета, па като го пипнали. Ударили му, знаете, двадесетина тояги. „Кучи сине — казват, — седем кожи ще съдерем от тебе, комунистическа мутро.“ Как ли не се оправдавал после — викал, крещял, нищо не помогнало.

Като забележеше въоръжени групи по шосето, еснафът затваряше прозореца и се криеше. Лоши времена…

А работниците гледаха със скрита омраза жълто-сините знамена на петлюровските погромаджии. Безсилни срещу тази вълна на украинския шовинизъм, те се оживяваха само когато в градеца се врязваха като клин минаващите червени части, едва успели да отблъснат обкръжилите ги от всички страни жовто-блакитници^[1]. Ден-два над управата аленееше родното знаме, но частта заминаваше и отново настъпваше мрак.

Сега господар на града е полковник Голуб, „хубостта и гордостта“ на Заднепровската дивизия.

Двехилядният му отряд главорези вчера влезе тържествено в града. Пан полковникът яздеше пред отряда на великолепен вран жребец и въпреки топлото априлско слънце беше в кавказка бурка^[2] и овнешки запорожки калпак с малинов „пискюл“, в черкезка^[3] и в пълно въоръжение: ханджар и сабя от ковано сребро.

Красив е пан полковник Голуб: черни вежди, бледо лице с лека жълтевина от безкрайните гуляи. Между зъбите — лула. Преди революцията пан полковникът беше агроном в плантациите на един захарен завод, но скучен е тоя живот, не може да се сравни с положението на атамана, и агрономът изплува в мътната стихия, развихрена в страната, вече като пан полковник Голуб.

В единствения театър на градеца бе уредена богата вечеринка в чест на новодошлите. На нея присъствуваше „цветът“ на петлюровската интелигенция: украински учители, двете попови дъщери — по-голямата, хубавицата Аня, по-младата, Дина, дребни стопанки, бившата прислуга на граф Потоцки и група еснафи, които се наричаха „волно казачество“, украински есеровски изтърсаци.

Театърът беше претъпкан. Облечени в национални украински носии, ярки, извезани с цветя, с разноцветни мъниста и ленти, учителките, поповите дъщери и еснафските жени бяха заобиколени с цяла свита от старшини със звънтящи шпори, копирани сякаш от старите картини, изобразяващи запорожци.

Полковият оркестър гърмеше. На сцената се готвеха трескаво за представлението на „Назар Стодоля“.

Нямаше електричество. Доложиха за това на пан полковника в щаба. Той се канеше лично да почете с присъствието си вечеринката, затова като изслуша адютанта си, хорунжия^[4] Паляниця или по-право бившия подпоручик Полянцев, подхвърли небрежно, но властно:

— Да се осигури осветление! Ще умреш, но ще намериш монтьора и ще пуснеш електростанцията.

— Слушам, пан полковник.

Хорунжият Паляниця намери монтьори, без да умира.

След един час двама петлюровци водеха Павел към електростанцията. По същия начин доведоха монтьора и машиниста.

Паляниця отсече:

— Ако до седем часа няма светлина, и трима ви ще обеся! — И посочи към железния прът.

Това късо формулирано заявление свърши работа и до определения час светлината бе пусната.

Вечеринката беше вече в пълния си разгар, когато се появи пан полковникът с приятелката си, дъщерята на бюфетчията, в чиято къща живееше, едрогърда мома с рижа коса.

Богатият бюфетчия я беше учил в гимназията на околийския град.

След като седнаха на почетните места до самата сцена, пан полковникът даде знак за започване и завесата се вдигна веднага. Пред зрителите се мярна гърбът на изтичалия от сцената режисьор.

По време на представлението присъствуващите старшини с дамите си се наливаха порядъчно в бюфета с първак, домашна ракия, доставена от вездесъщия Паляниця, и се тъпчеха с всевъзможни неща за ядене, с които се бяха снабдили под формата на реквизиция. Към края на представлението всички бяха здравата пияни.

Скочилият на сцената Паляниця театрално махна с ръка и съобщи:

— Уважаеми господа, ей сегичка започваме танцувалната част.

В салона дружно изръкопляскаха. Всички излязоха на двора, за да могат петлюровските войници, мобилизирани за охрана на вечеринката, да изнесат столовете и да освободят салона.

След половин час в театъра се вдигна врява до бога.

Разгорещилите се петлюровски старшини танцуваха буйно гопак със зачервените от горещината местни хубавици и от тропота на тежките им крака стените на стария театър се тресяха.

В това време към мелницата в града влизаше въоръжен конен отряд.

На края на градчето петлюровският пост с картечница забеляза наближаващата конница, разтревожи се и се спусна към картечницата. Щракнаха затвори. В нощта отекна рязък вик:

— Стой! Кой е там?

От тъмното излязоха напред две тъмни фигури и едната от тях, като доближи поста, изрева със силен пиянски бас:

— Аз съм атаман Павлюк с отряда си, а вие да не сте голубовци?

— Да — отвърна излезлият напред старшина.

— Къде да настаня отряда си? — попита Павлюк.

— Веднага ще попитам по телефона в щаба — отвърна му старшината и се скри в малката къщичка край пътя.

След минута изскочи оттам и заповяда:

— Ей, момчета, вдигнете картечницата от пътя, дайте път на пан атамана.

Павлюк дръпна поводите и спря коня пред осветения театър, около който буйното веселие продължаваше.

— Охо, тук има веселба — каза той на спрелия до него есаул. — Гукмач, разгеле, да слезем да пийнем и ние. Ще си изберем подходящи женски, тук има, колкото искаш. Ей, Сталежко — извика той, — настани момчетата по квартири! Ние оставаме тук. Конвоят с мен. — И той тежко скочи от олюлелия се кон на земята.

Пред входа на театъра двама въоръжени петлюровци спряха Павлюк:

— Билет?

Но той ги изгледа презрително и отстрани единия с рамо. След него влязоха по същия начин дванадесетина души от отряда. Конете им стояха тук, вързани за стобора.

Новодошлите бяха забелязани веднага. Особено се хвърляше в очи с грамадната си фигура Павлюк, в офицерски френч от хубав плат, в сини гвардейски панталони и с рунтава папаха. През рамото му — маузер, от джоба му стърчи ръчна бомба.

— Кой е тоя? — зашепнаха си застаналите около танцуващите, дето сега помощникът на Голуб се бе развихрил в лудешка игра — фъртуна.

С него се въртеше по-голямата попска дъщеря. Развяната нагоре като ветрило фуста разкриваше пред възхитените воини коприненото трико на прекалено разгорещената попска щерка.

Павлюк разбута с рамо тълпата и влезе в самия кръг. Той впери мътен поглед в краката на попската щерка, облиза с език пресъхналите си устни и тръгна право през кръга към музиката, застана пред рампата и замахна с плетения камшик:

— Карай гопак!

Капелмайсторът не му обърна внимание.

Тогава Павлюк замахна рязко с ръка и го шибна с камшика по гърба. Капелмайсторът подскочи като ужилен.

Музиката прекъсна изведнъж, салонът затихна в миг.

— Това е нахалство! — кипна дъщерята на бюфетчията. — Ти не бива да позволяваш подобно нещо — нервно стискаше тя лакътя на седящия до нея Голуб.

Голуб тежко стана, блъсна с крак стола пред себе си, направи три крачки към Павлюк и се спря досами него. Той веднага позна Павлюк. Голуб имаше още неуредени сметки с тоя конкурент за властта в околията.

Преди една седмица Павлюк бе подложил крак на пан полковника по най-свински начин.

В разгара на боя с червения полк, който не за първи път бе разгромявал голубовци, Павлюк, вместо да удари болшевиките в тил, нахлу в градчето, помете слабите постове на червените и като постави преграден кордон, устрои в градчето небивал грабеж. Разбира се, както подобаваше на „истински“ петлюровец, погромът засегна еврейското население.

В това време червените разбиха на пух и прах десния фланг на голубовци и заминаха.

А сега тоя нахален ротмистър се втурна тук и на това отгоре се осмелява в негово, на пан полковника, присъствие да бие капелмайстора му! Не, той не може да допусне това! Голуб разбираше, че ако сега не обуздае забравилото се атаманче, авторитетът му в полка ще бъде унищожен.

Впили един в друг очи, те стояха няколко секунди мълчаливо.

Стиснал здраво в ръка дръжката на сабята, а с другата напипвайки нагана в джоба, Голуб му изкрещя:

— Как смееш да биеш хората ми, подлец?

Ръката на Павлюк бавно се плъзна към кобура на маузера.

— По-полека, пане Голуб, по-полека, може да се спънете. Не ме настъпвайте по мазола, че може да се разсърдя.

Това преля чашата на търпението.

— Да се хванат и изхвърлят от театъра и на всеки да се ударят по двайсет и пет! — извика Голуб.

Като глутница ловджийски кучета старшините се нахвърлиха върху павлюковци от всички страни.

Нечий изстрел изгърмя като хвърлена на пода електрическа крушка и в салона като две кучешки глутници бясно се завъртяха биещите се. Напосоки се мушкаха един други със саби, хващаха се за перчемите и направо за гърлото, а изплашените до смърт жени квичеха като прасета и се разбягаха от вкопчилите се.

След няколко минути обезоръжените и пребити павлюковци бяха извлечени на двора и изхвърлени на улицата.

Павлюк изгуби в боя папахата си, разкървавиха лицето му, разоръжиха го — и той побесня. Скочи с отряда си на конете и препусна по улицата.

Празненството се развали. След всичко станало никому не идваше на ум да се весели. Жените категорично отказаха да танцуват и искаха да си вървят в къщи, но Голуб се възпротиви.

— Никой да не напуска салона, да се поставят часовои! — заповяда той.

Паляниця изпълняваше бързо заповедите.

Голуб отвръщаше упорито на сипещите се от всички страни протести:

— Танци до зори, уважаеми госпожи и господа. Сам ще танцувам първия тур на валса.

Музиката засвири отново, но все пак не успяха да се веселят.

Едва полковникът бе направил един кръг с попската щерка, когато втурналите се часовои извикаха:

— Павлюковци обкръжават театъра!

Прозорецът до сцената, който гледаше към улицата, се разби с трясък на парчета. В разтрошената рамка се провря учудената муцуна на зурлеста картечница. Тя глупаво се въртеше, преследвайки лутащите се фигури, които се отдръпваха към средата на салона, бягайки от нея като от дявол.

Паляниця стреля в крушката от хиляда свещи на тавана и тя, изгърмявайки като бомба, посипа всички с дребен дъжд от стъкло.

Стана тъмно. От улицата викаха:

— Излизайте всички на двора! — и се разнасяха страшни псувни.

Дивите, истерични женски викове, бесните команди на мятащия се по салона Голуб, който се мъчеше да събере уплашените си старшини, изстрелите и крясъците отвън — всичко се сля в невъобразим шум. Никой не забеляза как, шмугнал се като змиорка през задния вход в съседната пуста улица, Паляниця тичаше към щаба на голубовци.

След половин час в града се водеше истински бой. Нощната тишина се разкъса от непрестанния грохот на гърмежите, в честа стрелба заситниха картечниците. Съвсем оглупелите еснафи изпонаскачаха от топлите си легла и се залепиха за прозорците.

Изстрелите започват да стихват, само на края на града откъслечно, като куче лае картечница.

Боят затихва. Зазорява се…

 

 

… Из градеца плъзнаха слухове за погром. Те допълзяха и в еврейските къщички, мънички, нисички, с кривогледи прозорчета, закрепили се някак над мръсната урва, която се спускаше към реката. В тия кутийки, наречени къщи, в невероятна теснотия живееше еврейската сиромашия.

В печатницата, дето Серьожа Брузжак работеше вече втора година, словослагателите и работниците бяха евреи. Серьожа се бе сближил с тях, сякаш му бяха роднини. Като дружно семейство се държаха всички против господаря, охранения самодоволен господин Блумщайн. Между господаря и работниците в печатницата се водеше непрекъсната борба.

Блумщайн гледаше да измъкне повече работа, а да заплати по-малко и по тази причина печатницата неведнъж стоеше затворена по две-три седмици: печатарските работници стачкуваха. Те бяха четиринадесет души. Серьожа, най-малкият, въртеше по дванадесет часа колелото на печатарската машина.

Днес Серьожа забеляза, че работниците бяха неспокойни. През последните тревожни месеци печатницата изпълняваше поръчка след поръчка. Печатаха възвания на „главния“ атаман.

Охтичавият словослагател Мендел извика Серьожа настрана.

Той каза, като го гледаше с тъжните си очи:

— Знаеш ли, че в града ще има погром?

Серьожа го погледна учудено:

— Не, не знам.

Мендел сложи сухата си жълта ръка на рамото на Серьожа и заговори бащински доверчиво:

— Погром се готви, това е факт. Ще избиват евреите. Аз те питам: искаш ли да помогнеш на другарите си в тази беда, или не?

— Разбира се, че искам, стига да мога. Казвай, Мендел.

Словослагателите даваха ухо на разговора.

— Ти си славно момче, Серьожа, ние ти вярваме. Та баща ти също е работник! Изтичай веднага в къщи и поговори с него: дали е съгласен да скрие у дома си няколко старци и жени, а ние предварително ще се уговорим кой ще се скрие у вас. После поприказвай с домашните у кои ваши познати могат да се скрият други. Засега тия бандити не закачат русите. Тичай, Серьожа, че времето не чака.

— Добре, Мендел, бъди спокоен, ей сега ще изтичам до Павка и Климка — у тях непременно ще приемат някого.

— Чакай малко — разтревожи се Мендел, като задържа готовия да тръгне Серьожа. — Кои са тия Павка и Климка? Добре ли ги познаваш?

Серьожа кимна уверено с глава:

— Как не, мои хора са: Павка Корчагин, брат му е шлосер.

— А, Корчагин — успокои се Мендел. — Познавам го, живял съм с него в една къща. У него може. Върви, Серьожа, и по-скоро се връщай с отговор.

Серьожа изскочи на улицата.

 

 

Погромът започна на третия ден след боя на павлюковския отряд с голубовци.

Разбитият и отблъснат извън града Павлюк си обра крушите и зае съседното градче, като изгуби в нощния бой двадесет души. Също толкова липсваха и от голубовци.

Откараха набързо убитите на гробищата и още същия ден ги погребаха без особена тържественост, защото в случая нямаше с какво да се хвалят. Двамата атамани се бяха сдавили като две кучета и беше неудобно да се вдига шум с погребението. Паляниця предлагаше шумно погребение, като обяви Павлюк за червен бандит, но против това беше есеровският комитет, начело на който стоеше поп Василий.

Нощното сблъскване предизвика недоволство в голубовския полк, особено в конвойната сотня на Голуб, дето имаше най-много убити, и за да потуши това недоволство и да повдигне духа, Паляниця предложи на Голуб „да пооблекчи съществуването“, както цинично се изразяваше той за погрома. Той взе да доказва на Голуб необходимостта от това, като наблягаше на недоволството в отряда. Тогава полковникът, който отначало не искаше да нарушава спокойствието в града преди сватбата си с дъщерята на бюфетчията, уплашен от думите на Паляниця, се съгласи.

Наистина тази операция смущаваше малко пан полковника във връзка с влизането му в есеровската партия. Все пак враговете му могат да започнат нежелателни приказки около името му, че той, полковник Голуб, е погромаджия, и непременно ще го наклепат пред „главния“ атаман. Но засега Голуб малко зависеше от „главния“ и снабдяваше отряда си на свой риск и отговорност. Пък и „главният“ сам знаеше прекрасно каква стока са тия, дето служат при него, и сам неведнъж беше искал парици за нуждите на директорията от тъй наречените реквизиции, а колкото до славата на Голуб като погромаджия, тя беше достатъчно солидна. Той можеше да прибави към нея много малко.

Грабежът започна рано сутринта.

Градецът плуваше в сива предутринна мъгла. Пустите улици, прилични на мокри платна, омотани около застроените без всякакъв ред еврейски квартали, бяха безжизнени. Перденцата на ниските прозорчета бяха спуснати, а капаците плътно затворени.

Отвън изглеждаше, че кварталите спят здрав предутринен сън, но в къщурките не спяха. Семействата, облечени, очакваха наближаващото нещастие, скупчени в някоя стаичка, и само малките деца, които не разбираха нищо, спяха безгрижно спокоен сън в ръцете на майките си.

Началникът на голубовския конвой Саломига, черен, с лице на циганин, с тъмен белег от саблен удар върху бузата, дълго буди тая сутрин голубовския адютант Паляниця.

Адютантът се събуждаше тежко. Никак не можеше да се откъсне от идиотския си сън. Все още го дращеше с нокти по гърлото гърчещият се гърбав дявол, от който няма мира цялата нощ. И когато най-сетне вдигна разнебитената си от болка глава, разбра: будеше го Саломига.

— Ставай, бре, дявол те взел — разтърсваше го за рамото Саломига. — Късно е вече, време е да почнем. Да беше пил още.

Паляниця се събуди съвсем, седна и сгърчен от киселини в стомаха, изплю горчива слюнка.

— Какво да почнем? — изцъкли той безсмислен поглед в Саломига.

— Как какво? Чифутите ще плячкосваме, не знаеш ли?

Паляниця си спомни: да, наистина, той съвсем бе забравил, вчера пийнаха здравата в чифлика, дето пан полковникът се вмъкна с годеницата си и група другари по чашка.

За Голуб беше удобно да се махне от града през време на погрома. После можеше да каже, че е станало недоразумение в негово отсъствие, а Паляниця ще уреди всичко както трябва. О, този Паляниця е голям специалист по „облекчаването“!

Той изля една кофа вода върху главата си и способността му да мисли се върна. И заснова из щаба, като даваше различни заповеди.

Конвойната сотня беше вече на конете. За да се избягнат възможните усложнения, предвидливият Паляниця заповяда да се поставят постове, които да отделят работническия квартал и гарата от града.

В градината на имението на Лешчински беше поставена картечница, насочена към пътя.

В случай, че работниците решеха да се намесят, щяха да ги посрещнат с куршуми.

Свършили всички приготовления, адютантът и Саломига скочиха на конете.

Като потеглиха вече, Паляниця си спомни:

— Стой, щях да забравя. Дай две каруци — ще се погрижим за чеиз на Голуб. Ха-ха-ха… Първата плячка както винаги е за командира, а първата женска, ха-ха-ха, за мене, адютанта. Разбра ли, диване с диване? — последното се отнасяше за Саломига.

Саломига го стрелна с жълтеникавото си око:

— За всички ще има.

Потеглиха по шосето. Напред — адютантът и Саломига, отзад — конвойните в безредна тълпа.

Утринната мъгла се вдигна. Пред двуетажната сграда с ръждясала табела „Фукс, търговия с галантерийни стоки“ Паляниця дръпна поводите.

Сивата му тънконога кобила неспокойно удари с копито о камънака.

— Е, с божия помощ оттук ще започнем — каза Паляниця и скочи на земята.

— Ей, момчета, слизайте от конете! — обърна се той към заобиколилите го конвойни. — Представлението започва — поясни той. — Слушайте, момчета, да не удряте никого по кратуната, и на това ще му дойде времето; от жени, ако нямате голям мерак, също се въздържайте до вечерта.

Един от конвойните се ухили, показвайки здравите си зъби и запротестира:

— Как тъй, пане хорунжий, ами ако е по взаимно съгласие?

Наоколо се закискаха. Паляниця го погледна възхитено и с одобрение:

— Е, разбира се, ако е по взаимно съгласие, карайте, това никой няма право да ви забрани.

Паляниця се приближи до затворената врата на магазина и силно я ритна, но здравата дъбова врата дори не мръдна.

Не оттук трябваше да се почва. Адютантът сви зад ъгъла и се запъти към квартирата на Фукс, като придържаше сабята с ръка. След него тръгна Саломига.

В къщата веднага чуха конския тропот по паважа и когато тропотът спря пред дюкяна и през стената се чуха гласове, сърцата на хората като че се откъснаха и телата им изстинаха. В къщи бяха трима.

Богатият Фукс още вчера бе офейкал от града с дъщерите и жена си, а в къщата остави да пази имуществото му слугинята Рива, тихо, плахо, деветнадесетгодишно момиче. За да не се страхува в празната къща, той й предложи да доведе своите старци — баща и майка — и тримата да живеят до връщането му.

Хитрият търговец успокояваше едва възразяващата Рива, че може би няма да има погром; та какво ще вземат от бедняци? А той, като се върне, ще подари на Рива плат за рокля.

И тримата се вслушваха с мъчителна надежда: дано отминат по-нататък, може да са сбъркали, може да не са спрели пред тяхната къща, а само така да им се е сторило. Но сякаш за да опровергае надеждите им, последва глух удар по вратата на магазина.

Старият Пейсах, с посребрена коса, с детски изплашени очи, застанал до вратата, която водеше в магазина, зашепна молитва. Той се молеше на всемогъщия Йехова с цялата страст на убеден фанатик. Молеше го да отклони нещастието от тоя дом и застаналата до него старица не можа да чуе веднага от шепота на молитвата му шума на приближаващите се стъпки.

Рива се скри в най-вътрешната стая, зад един голям дъбов бюфет.

Резкият груб удар по вратата отекна като конвулсивно треперене в телата на старците.

— Отваряй! — Удар, по-рязък от първия, и псувни на озлобени хора.

Но нямаха сили да вдигнат ръка и да свалят резето.

Отвън зачестиха ударите с приклади. Вратата заподскача върху пантите и не издържа, затрещя.

Къщата се напълни с въоръжени хора, които затършуваха по всички ъгли. Вратата към магазина беше разбита с един удар на приклад. Влязоха там и дръпнаха резетата на външната врата.

Започна грабеж.

Когато колите бяха натоварени догоре с платове, обувки и друга плячка, Саломига се отправи към квартирата на Голуб, а като се върна, чу див писък в къщата.

Паляниця, оставил хората си свободно да плячкосват магазина, влезе в стаята. Като огледа и тримата със зеленикавите си очи на рис, той каза, обръщайки се към старците:

— Махайте се!

Нито бащата, нито майката се помръднаха.

Паляниця пристъпи напред бавно и извади сабята си от ножницата.

— Мамо! — сърцераздирателно извика дъщерята.

Този вик беше чул Саломига.

Паляниця се обърна към дотичалите негови хора и отсече:

— Изхвърлете ги! — Той посочи старците и когато ги изтласкаха насила през вратата, Паляниця каза на приближилия Саломига: — Ти почакай тук, зад вратата, а аз ще поговоря туй-онуй с момичето.

Старецът Пейсах, чул вика, се втурна към вратата, но тежък удар в гърдите го отхвърли към стената. Старецът примря от болка, но тогава в Саломига се впи като вълчица винаги тихата стара Тойба:

— Ох, пуснете ме, какво правите!

Тя се дърпаше към вратата и Саломига не можеше да откъсне конвулсивно вкопчилите се в жупана му старчески пръсти.

Опомнилият се Пейсах се хвърли да й помогне:

— Пуснете, пуснете!… О, дъще моя!

Двамата успяха да изтласкат Саломига от вратата. Той злобно издърпа нагана изпод пояса и с кованата дръжка удари стареца по побелялата глава. Пейсах падна, без да издаде звук.

А от стаята се чу сърцераздирателният вик на Рива.

Когато извлякоха навън обезумялата Тойба, улицата се огласи от нечовешки викове и молби за помощ.

Виковете в къщи престанаха.

Паляниця излезе от стаята и спря Саломига, който вече бе хванал дръжката на вратата, без да смее да го погледне в очите:

— Не влизай — задуши се: понатиснах я малко с възглавницата.

И като прекрачи трупа на Пейсах, нагази в тъмната гъста каша.

— Някак лошо започна — процеди той и излезе на улицата.

След тях мълком вървяха останалите и от краката им по пода на стаята и по стъпалата оставаха кървави отпечатъци.

А в града вече вилнееше погромът. Пламваха кратки вълчи схватки между разбойниците за неподелена плячка, тук-там се размахваха голи саби. И почти навсякъде започна бой.

От кръчмата изтърколваха на паважа дъбови бъчви от по десет ведра…

После плъзнаха по къщите.

Никой не оказваше съпротива. Тършуваха из малките стаички, набързо се ровеха из ъглите и излизаха натоварени, като оставяха след себе си разровени грамади от парцали и пух от разпрани възглавници и пухеници. Първия ден имаше само две жертви: Рива и баща й, но настъпващата нощ носеше неизбежна гибел.

Привечер цялата разнообразна глутница чакали се напи до посиняване. Замаяните от алкохола петлюровци чакаха нощта.

Тъмнината развърза ръцете. В черната нощ е по-лесно да смажеш човек: даже чакалът, и той обича нощта, но и той напада само обречените!

Мнозина не ще забравят тия страшни две нощи и три дни. Колко осакатени, разбити живота, колко млади глави, побелели през тия кървави часове, колко пролени сълзи! И кой знае дали бяха по-щастливи ония, които останаха да живеят с опустошена душа, с нечовешка мъка за неизличимия позор и насилия, с мъка, която не може да се опише, с мъка за безвъзвратно починалите близки. Безучастни към всичко, с конвулсивно отметнати ръце лежаха по тесните улички млади момински тела, измъчени, изтерзани, сломени.

И единствено край рекичката, в къщурката на ковача Наум, чакалите, нахвърлили се върху младата му жена Сара, получиха жесток отпор. Атлетът-ковач, напращял от сила двадесет и четири годишен работник, човек с челичени мускули, не даде жена си.

В ужасната кратка схватка в малката къщичка паднаха като гнили дини две петлюровски глави. Страшен в своя гняв на обречен, ковачът яростно защищаваше два живота и дълго пукаха сухите изстрели край рекичката, дето се бяха стекли надушилите опасността голубовци. Като изстреля всички патрони, Наум изпрати последния куршум в Сара, а той се хвърли срещу смъртта с открити гърди. И падна, поносен от оловена градушка още на първото стъпало, като притисна земята с тежкото си тяло.

В градеца надойдоха на охранени коне здрави селяци от близките села, товареха колите с каквото им харесаше и придружавани от синовете си и близките си от голубовския отряд, бързаха да се върнат два-три пъти до село и обратно.

Серьожа Брузжак, който скри с баща си в зимника и на тавана половината от другарите си печатари, се връщаше през зеленчуковата градина в двора; той видя един човек да тича по шосето.

Размахал ръце, в дългопол сюртук с кръпки, гологлав, с мъртвешки бледо от ужас лице, задъхан, тичаше стар евреин. След него, настигайки го вече и замахнал да го удари, летеше петлюровец на сив кон. Старецът чу зад гърба си конския тропот, вдигна ръце, сякаш да се защити. Серьожа се втурна към пътя, хвърли се пред коня и закри стареца с тялото си:

— Не го закачай, бандит, куче!

Конникът не поиска да задържи удара на сабята и халоса с тъпото русата главичка на момчето.