Джек Лондон
По море със „Снарк“ (17)

Послесловие

„Снарк“ беше четиридесет и три фута дълъг по водолинията и петнадесет фута широк с извити навътре бордове и газеше седем фута и осем инча. Имаше стъкмяването на кеч и носеше бомкливер, кливер, фокстаксел, грот, бизан и спинакер. Междупалубното пространство беше шест фута и имаше гладка палуба без надстройки. Имаше четири, както се твърдеше, водонепроницаеми отделения. Помощен бензинов двигател го придвижваше от време на време, което струваше около двадесет долара на миля. Един двигател, от пет конски сили задвижваше помпите, когато беше в ред, а в два случая се оказа способен да даде ток за прожектора. Акумулаторните батерии работиха четири или пет пъти в течение на две години. За четиринадесетфутовата моторница се говореше, че понякога работела, но тя неизменно се повреждаше, щом аз стъпех на борда.

Но „Снарк“ плаваше. Това беше единственият начин, по който можеше да стигне някъде. Той плава две години и нито веднъж не се удари в скала или риф, нито заседна на плитчина. Нямаше вътрешен баласт, железният му кил тежеше пет тона, но това, че газеше дълбоко и имаше висок свободен борд, го правеше много устойчив. Попаднал в шквал с вдигнати ветрила, релингът и палубата му се потапяха много пъти, но той не се преобръщаше. Беше лесен за управляване и можеше да върви ден и нощ без кормчия, във форденвинд, в бейдевинд и с вятър откъм траверса. С вятър в пълен бакщаг и съответно вдигнати ветрила се управляваше сам в границите на два румба, а при вятър откъм кърмата му трябваха не повече от три румба, за да се управлява сам.

„Снарк“ беше построен отчасти в Сан Франциско. Утрото, когато трябваше да бъде излян железният му кил, бе утрото на голямото земетресение. След като закъсня шест месеца със строежа, аз закарах корпуса му в Хавай да бъде завършен; двигателят му бе монтиран към дъното на кораба, строителните материали пристегнати на палубата. Бях ли останал да го довършвам в Сан Франциско, щях още да бъда там. Както беше недостроен, струваше ми четири пъти повече, отколкото е трябвало да струва.

„Снарк“ се беше родил без късмет. Беше оклеветен в Сан Франциско, чековете му бяха протестирани в Хавай като подправени и беше глобен за нарушаване на карантината на Соломоновите острови. За да спасят себе си, вестниците не можеха да кажат истината за него. Когато уволних един негоден капитан, те казаха, че съм го направил на пихтия от бой. Когато един младеж се върна, за да продължи образованието си в колежа, беше съобщено, че съм бил истински Ларсен Вълка и че целият ми екипаж е избягал, защото съм ги смазал от бой. Всъщност единственият удар, нанесен на борда на „Снарк“, е станал, когато готвачът е бил малтретиран от капитан, постъпил при мен чрез измама, когото уволних на островите Фиджи. Също така Чармиън и аз тренирахме бокс, но никой от нас не е бил сериозно осакатен.

Пътуването беше нашата представа за приятно прекарване на времето. Аз построих „Снарк“ и платих него и всичките разноски. Бях сключил договор да напиша в тридесет и пет хиляди думи описание на пътуването за едно списание, което трябваше да ми се плати на същата цена, която получавах за разказите, написани у дома. Списанието незабавно рекламира, че ме изпраща специално за себе си на околосветско пътуване. Беше богато списание. И всеки, който имаше делови отношения със „Снарк“, взимаше от мен тройна цена, защото, несъмнено, списанието можеше да я плати. Този мит се беше разнесъл до крайните предели на Южните морета и аз трябваше да плащам съответните цени. До ден-днешен всички са убедени, че списанието ми е платило всичко и че аз съм натрупал състояние от това пътуване. Трудно е след такава реклама да набиеш в човешкото съзнание, че цялото пътуване е било направено за удоволствие.

Отидох в Австралия, за да постъпя в болница, където прекарах пет седмици. Прекарах пет месеца много болен по хотелите. Тайнственото заболяване, засегнало ръцете ми, бе твърде много за австралийските специалисти. То беше непознато в медицинската литература. Не бе имало никакво съобщение за подобен случай. Болестта се разпространи от ръцете по краката, тъй че в известни периоди бях безпомощен като дете. Понякога ръцете ми ставаха двойно по-големи от естествените си размери, с по седем мъртви или умиращи кожи, които се белеха едновременно. Имаше периоди, когато ноктите на краката ми за двадесет и четири часа ставаха толкова дебели, колкото и дълги. След като ги изпилвах, за следващите двадесет и четири часа те ставаха дебели, както преди. Австралийските специалисти стигнаха до заключението, че заболяването не е причинено от паразити и че следователно трябва да е нервно. То не минаваше и затова не можех да продължа пътуването. Единственият начин, по който бих могъл да го продължа, щеше да е като ме вържеха за леглото, защото в безпомощното ми състояние, както не можех да се хващам с ръце, не бих могъл да се движа на малко люлеещо се корабче. А също така, казах си аз, докато корабчетата и пътуванията бяха много, аз имах само един чифт ръце и само един набор нокти на краката. А пък и още стигнах до заключението, че в родния ми калифорнийски климат винаги съм поддържал устойчиво нервно равновесие. И затова се върнах.

Откакто се завърнах, напълно оздравях. И открих какво ми е било. Попадна ми книга от Чарлз И. Уудръф, подполковник от армията на Съединените щати, озаглавена „Въздействието на тропическата светлина върху хора от бялата раса“. Тогава разбрах. По-после се запознах с полковник Уудръф и узнах, че е имал същото страдание. Сам той бе военен лекар; седемнадесет военни лекари разглеждали неговия случай на Филипините и както австралийските специалисти се признали за победени. Накъсо, аз имах силно предразположение към разрушаване на тъканта от тропическата светлина. Аз съм бил разкъсван на парчета от ултравиолетовите лъчи, също както са били разкъсвани на парчета много изследователи на рентгеновите лъчи.

Пътем може да спомена, че между другите страдания, които с общи усилия наложиха прекратяването на пътешествието, имаше едно, което наричат ту болестта на здравия, ту европейска проказа, ту библейска проказа. Противно на истинската проказа, за тази тайнствена болест не се знае нищо. Никой лекар никога не е заявил, че е лекувал някой случай, макар и да има съобщения за спонтанно излекували се болни. Не се знае как тя настъпва. Не се знае какво тя представлява. Не се знае от какво минава. Без да взимам каквито да било лекарства, само като живеех в здравословния калифорнийски климат, сребристата ми кожа изчезна. Единствената надежда, давана ми от лекарите, бе спонтанно излекуване, и точно така стана с мене.

Последна дума: преценка на пътуването. Много лесно е за мен или кой да е мъж да каже, че е било приятно. Но има по-добър свидетел, единствената жена, участвувала в него от начало до край. В болницата, когато съобщих на Чармиън новината, че трябва да се върна в Калифорния очите й се наляха със сълзи. Два дена тя беше съсипана и покрусена от съобщението, че това щастливо, толкова щастливо пътешествие трябва да се прекрати.