Джек Лондон
По море със „Снарк“ (11)

XI
Природолюбителят

За първи път го срещнах на Маркет стрийт в Сан Франциско. Беше мокър, дъжделив следобед, а той крачеше облечен само с чифт много къси гащета и много къса риза и босите му крака шляпаха в мокрежа на тротоара. По петите му се трупаха двадесетина възбудени хлапаци. Всички глави, а те бяха с хиляди, се обръщаха да го изгледат любопитно на минаване. Аз също се обърнах. Никога не бях виждал такъв прекрасен загар. Той беше целият изгорял до този цвят, който придобива русият човек, ако кожата му не се бели. Дългата му жълта коса беше изгоряла, изгоряла беше и брадата, поникнала от почва, неорана от никакъв бръснач. Беше светлокафяв, златисто светлокафяв мъж, целият грейнал и блеснал от слънцето. „Някой нов пророк — помислих си аз, — дошъл в града с благата вест, че ще спаси света.“

Няколко седмици след това бях при приятели в тяхната виличка на Пидмонтските височини с изглед към залива на Сан Франциско.

— Хванахме го, хванахме го! — разкряскаха се те. — Хванахме го на едно дърво, сега сме го сложили на сигурно място, от ръцете ни ще яде. Ела да го видиш.

Качих се с тях по шеметна стръмнина и в една разнебитена колиба сред евкалиптова горичка видях моя загорял пророк от градските тротоари.

Той се втурна да ни посрещне и пристигна с вихрено и смайващо „циганско колело“. Не се ръкува; вместо това поздравът му взе формата на акробатични номера. Той пак направи „циганско колело“. Заизвива тялото си гъвкаво като змия и като се раздвижи достатъчно, наведе се от хълбоците и с изправени крака и допрени колена забарабани по земята с дланите си. Въртеше се като пумпал, правеше пируети, танцуваше и се премяташе като пияна маймуна. Цялата слънчева топлина на неговия пламенен живот сияеше на лицето му. „Толкова съм щастлив!“ — беше песента, която пееше без думи. Той я пя цялата вечер и я повтаря и преповтаря в безкрайно разнообразие от трикове. „Щурак! Щурак! Срещнах щурак в гората!“ — мислех си аз. И той доказа, че е истински щурак. Между циганските колела и въртележките той прогласяше благата си вест, която щяла да спаси света. Тя се състоеше от две части. Първо, страдащото човечество да свали дрехите си и да подивее в планините и клисурите; и второ, нещастният този свят да възприеме фонетичен правопис. Аз зърнах за миг как големите социални проблеми се уреждат с това, че градското население плъзва голо из природата под пукота на ловджийски пушки и лая на чифликчийски кучета и безбройни нападения с вили, размахвани от побеснели земеделци.

Минаха години и една слънчева утрин „Снарк“ мушна носа си в тесния проход на един риф, обвит с водните пръски от разбиващия се устрем на вдигнатите от пасата вълни и навлезе бавно в пристанището на Папеете. Към нас идваше лодка, вдигнала жълт флаг. Ние знаехме, че с нея идва пристанищният лекар. Но на доста голямо разстояние подир нея идваше малко кану със странични плавоци, което ни озадачи. На него беше вдигнат червен флаг. Аз го заразглеждах с бинокъла, понеже ме беше страх, че може да сочи някаква скрита опасност за навигацията, някое скорошно корабокрушение, да е някаква шамандура или фар, отнесен от мястото му. Докторът се качи на борда. След като провери здравословното ни състояние и се увери, че нямаме скрити на „Снарк“ живи плъхове, аз го запитах за значението на червения флаг.

— А, това е Дарлинг — отговори той.

И тогава Дарлинг, Ърнест Дарлинг, вдигнал червения флаг, който означава човешко братство, ни приветствува.

— Здравейте, Джек! — провикна се той. — Здравейте, Чармиън!

Той загреба бърже, за да доближи, и аз видях, че беше светлокафявият пророк от Пидмонтските възвишения. Той се прехвърли през борда, бог на слънцето, облечен с алена набедрена кърпа, с даровете и поздравите на Аркадия в двете си ръце — бутилка златист мед и оплетена от листа кошница, пълна с огромни златни манго, златни банани, изпъстрени с лунички от по-тъмно злато, златни ананаси и златни лимони, и сочни портокали, излети от същата скъпоценна руда на слънцето и почвата. И по този начин под южното небе се срещнах още веднъж с Дарлинг, Природолюбителя.

Таити е едно от най-прекрасните кътчета на света, населено с крадци, разбойници и лъжци, и неколцина честни и правдиви мъже и жени. И затова поради сянката, хвърлена върху чудната хубост на Таитио и подобната на паяци човешка сган, която гъмжи там, ще ми се да пиша не за Таити, а за Природолюбителя. В него поне има нещо свежо и благотворно. Духът, който се излъчва от него, е толкова благороден и чист, че не може да причини никаква вреда, да накърни ничии чувства, освен на хищния плутократ-капиталист.

— Какво значи този червен флаг? — попитах аз.

— Разбира се, социализъм.

— Да, да, зная това — продължих аз, — но какво значи той във вашите ръце?

— Ами това, че съм намерил целта на своя живот.

— И че проповядвате социализъм на таитянците? — попитах, без да мога да повярвам.

— Да — отговори той простичко и по-после открих, че наистина го прави.

Когато пуснахме котва, спуснахме на вода малка лодка и тръгнахме към брега. Природолюбителят се присъедини към нас. „Сега — помислих си — няма да мога да се отърва от този смахнат тип. Ще ми досажда и денем, и нощем, докато не отплавам оттук.“

Но никога в живота си не съм бил на по-погрешен път. Аз наех къща и се заселих да живея и да работя в нея, но Природолюбителят не се и вестяваше. Чакаше покана. Междувременно той отиде на „Снарк“ и завладя библиотеката, възхитен от големия брой научни книги, и възмутен, както научих после, от прекомерното количество белетристика. Природолюбителят никога не хаби време за белетристика.

След около седмица изпитах угризения на съвестта и го поканих на вечеря в един от големите хотели. Той пристигна с необикновено скован и стеснен вид и с памучно сако. Когато го поканих да го свали, той засия от благодарност и радост и го направи; слънчево златната му кожа от кръста до раменете бе покрита само с едно парче едро оплетена рибарска мрежа от груба връв. Алена набедрена кърпа допълваше тоалета му.

Моето запознанство с него започна тази вечер и през дългия ми престой в Таити това познанство узря и се превърна в дружба.

— Значи вие пишете книги — каза той един ден, когато, уморен и потен, довърших сутрешната си работа.

— И аз пиша книги — заяви той.

„Аха — помислих си, — най-после ще започне да ми досажда с литературните си опити.“ Душата ми се бунтуваше. Не бях дошъл чак в Южните морета, за да бъда литературно бюро.

— Това е книгата, която пиша — обясни той и си нанесе еклив удар по гърдите със стиснат юмрук. — Горилата в африканската джунгла се удря в гърдите, докато екотът се чуе на половин миля.

— Доста добри гърди — забелязах аз с уважение, — дори и горила би им завидяла.

И тогава, а и по-после научих подробностите на чудната книга, написана от Ърнест Дарлинг. Преди дванадесет години той лежал на смъртно легло. Тежал само деветдесет фунта и нямал сили да говори. Лекарите го отписали. Баща му, практикуващ лекар, го отписал. И други лекари били поканени на консултация. За него нямало надежда. Умствена преумора (като учител и студент) и две последователни атаки от пневмония му разстроили здравето. Той губел сили от ден на ден. Не можел да извлича никакви питателни вещества от силната храна, която му давали, нито разните хапчета и прахове могли да помогнат на стомаха му да я смила. Бил не само физическа, но и духовна развалина. Умът му бил преуморен. До гуша му дошла медицината, до гуша му дошли и хората. Човешката реч го дразнела. Човешкото внимание го влудявало. Дошло му наум, че щом вече ще мре, нищо не му пречи да умре на открито, далече от всички грижи и ядове. А зад всичко това се мяркала промъкналата се крадешком мисъл, че в края на краищата може изобщо да не умре, стига да може да избяга от тежката храна, от лекарствата и от влудяващите го доброжелателни хора.

Така Ърнест Дарлинг, една торба кокали и мъртвешки череп, тътрещ се труп, само с една мъждукаща искрица живот, колкото да го накара да се тътри, обърнал гръб на хората и хорските обиталища и се замъкнал през храсталаци на пет мили от град Портлънд в щата Орегън. Разбира се, той е бил луд. Само един невменяем може да се измъкне от смъртното си легло.

Но в гъсталаците Дарлинг намерил това, което бе търсил: покой. Никой не му дотягал със закуски и свинско месо. Нямало лекари, които да късат уморените му нерви с напипване на пулса, нито да измъчват уморения му стомах с хапчета и прахове. Започнал да чувствува успокоение. Слънцето греело топло и той се препичал на него. Изпитвал чувството, че слънчевата светлина е еликсир на здравето. Освен това му се струвало, че цялата съсипана развалина на тялото му жадува за слънце. Махнал дрехите си и се къпел в слънчева светлина. Почувствувал се по-добре. Това му помогнало — първото облекчение след изтощавалата го с месеци болка.

Когато му станало по-добре, започнал да се интересува. Навред около него птичките пърпорели и чирикали, катеричките дърдорели и играели. Той завиждал на тяхното здраве и жизнерадост, на щастливото им безгрижно съществуване. Това, че е противопоставил тяхното състояние на своето, е било неизбежно и това, че се е запитал защо те обладават такова великолепно здраве, а той е немощна, умираща сянка от човек, е било също така неизбежно. Заключението му било много близо до ума, а именно, че те живеели по естествен начин, а той по крайно неестествен; затова, ако имал намерение да живее, трябвало да се върне към природата.

Самичък там, в храсталаците, той решил своята проблема и започнал да прилага решението. Свалил дрехите си и скачал и лудувал, тичал на четири крака, катерил се по дърветата; накъсо казано, правил акробатични трикове и цялото време попивал слънчевата светлина. Подражавал на животните. Направил си гнездо от сухи листа и трева, където да спи нощем, и го покрил с дървесна кора, за да се защити от ранните есенни дъждове.

— Ето едно прекрасно упражнение — каза ми той веднъж и с все сила се запляска с ръце по страните. — Научих го, като наблюдавах как кукуригат петлите.

Друг път забелязах високия смучещ звук, с който пиеше кокосовото мляко. Дарлинг ми обясни, че чул кравите да пият по този начин и решил, че в това трябва да има нещо. Опитал го, намерил, че е хубаво и след това пиел само по този начин.

Забелязал, че катеричките живеят с плодове и орехи. Наложил си диета от плодове и орехи, допълнена с хляб, и закрепнал и напълнял. Три месеца продължило първобитното му съществуване в гъсталаците, след което тежките орегонски дъждове го прогонили обратно в хорските жилища. Само за три месеца човек, преживял две атаки от пневмония и тежащ деветдесет фунта, не би могъл да се закали достатъчно, за да изкара орегонската зима на открито.

Той постигнал много, но бил накаран да се прибере. Нямало къде да отиде, освен пак в бащината си къща и там, в затворените стаи, с бели дробове, които се задъхвали за всичкия въздух под открито небе, бил повален от трета атака на пневмония. Отслабнал още повече, отколкото преди. В това загиващо хранилище от плът умът му не издържал. Той лежал като труп, твърде слаб, за да понесе умората на говоренето, твърде раздразнен и отпаднал, за да му се слуша говоренето на другите. Единствената проява на волята, на която бил способен, била да си запуши ушите с пръсти и решително да откаже да чуе всяка казана му дума. Изпратили за вещи лица да проверят да не е полудял. Бил обявен за умопобъркан, а също така било отсъдено, че няма да остане жив и един месец. Един такъв експерт психиатър го завел в санаториум на планината Тейбор. Там, когато разбрали, че е безобиден, оставили го да прави каквото си ще. Не му се налагали повече за храната, която ял, и той се върнал към своите плодове и ядки — зехтин, фъстъчен тахан и банани заемали главно място в диетата му. Когато си възвърнал силите, решил да заживее занапред свой собствен живот. Ако живеел като другите, според общоприетите обичаи, положително щял да умре. А не искал да умира. Страхът от смъртта бил един от най-силните фактори в битието на Природолюбителя. За да остане жив, му трябвали естествена храна, чистия въздух и благословените слънчеви лъчи.

В орегонската зима няма нищо стимулиращо за тези, които искат да се върнат към природата, затова Дарлинг тръгнал да търси подходящ климат. Качил се на колело и поел на юг към слънчевите страни. Стамфордският университет го задържал за една година. Там учил и работил, за да си изкара прехраната, посещавал лекциите, облечен толкова оскъдно, колкото го допускали университетските власти, и се придържал колкото му било възможно до принципите на живота, на които се бе научил в царството на катеричките. Любимият му начин да учи бил да се усамоти в планините оттатък университета, да се съблече гол и легнал на тревата, да попива слънчеви лъчи и здраве, докато попива и знания.

Но Централна Калифорния си има своите зими и търсенето на климат, подходящ за един природолюбител, го подкарало нататък. Опитал Лос Анжелос и Южна Калифорния, бил арестуван няколко пъти и изправян пред комисии за обследване на душевно болни, защото, наистина, неговият начин на живот не отговарял на начина, по който живеели другите хора наоколо му. Опитал Хавай, откъдето, след като не могли да докажат, че е побъркан, властите го депортирали. То не било точно депортиране. Можел да остане, като излежи една година в затвора. Предложили му да избере. Но затворът значел смърт за Природолюбителя, който можел да вирее само на открито и под божиите лъчи. Не можем да обвиним властите на Хавай. Дарлинг е бил нежелателен гражданин. Всеки, който не се съгласява с теб, е нежелателен. Но това, че някой може да не се съгласява до такава степен, както Дарлинг в неговата философия на простия живот, било достатъчно оправдание за хавайските власти и решението им за неговата нежелателност.

Така Дарлинг си отишъл оттам да търси климат, който не само да бъде желателен, но в който сам той да не е нежелателен. И го намерил в Таити, най-прекрасното градинско кътче между градинските кътчета. И по този начин, според неговия разказ, написал страниците на книгата си. Той носи само набедрена кърпа и риза без ръкави, направена от рибарска мрежа. Гол тежи сто шестдесет и пет фунта. Здравето му е прекрасно. Зрението, което по едно време било сметнато за съсипано, е превъзходно. Белите дробове, които са били фактически унищожени от трикратна пневмония, не само оздравели, но са по-здрави, отколкото някога.

Никога няма да забравя този първи път, когато, докато приказваше с мен, той смачка комар. Жилещата гадина се беше настанила по средата на гърба, между плешките. Без да прекъсне текущия разговор, без да пропусне и една сричка, неговият свит юмрук се стрелна във въздуха, изви се назад, стовари се на гърба между плешките, уби комара и накара гръдния му кош да отекне като тъпан. Това най-много ми напомни за коне, които ритат дървените преградки в обора.

— Горилата в африканската джунгла се удря в гърдите, докато екотът се чуе на половин миля — провъзгласява той неочаквано и започва дяволски да барабани по собствените си гърди тъй, че да ти настръхне косата.

Един ден той забеляза два чифта боксови ръкавици, закачени на стената, и очите му веднага светнаха.

— Боксирате ли се? — попитах аз.

— Давах уроци по бокс, когато бях в Стамфорд — отговори той.

И без да се бавим, ние се съблякохме и си сложихме ръкавиците. Прас! Дълга като на горила ръка се стрелна напред, и стовари облечения с ръкавица край върху носа ми. Чат! Хвана ме той при гмурване от едната страна на главата и малко остана да ме повали странешком. Цяла седмица носих цицината, която ми изскочи от този удар. Аз се гмурнах под един прав ляв и стоварих прав десен в стомаха му. Беше страхотен удар. Цялата тежест на тялото ми беше вложена в него и той улучи тялото му, когато то се беше устремило напред. Чаках го да се превие и да рухне. Вместо това лицето му засия от одобрение и той каза:

— Чудесен удар!

В следващия миг аз се прикривах и се мъчех да се защитя от цял ураган крошета, къси прави и ъперкъти. После извардих удобен случай и замахнах към слънчевия възел. Улучих целта. Природолюбителят отпусна ръце, остана с отворена уста и внезапно седна.

— Ще ми мине — каза той. — Почакайте един миг.

И преди да изминат тридесет секунди, беше на крака — да, и ми плати със същата монета, защото ми удари едно кроше в слънчевия възел и аз останах с отворена уста, отпуснах ръце и седнах мъничко по-внезапно от него.

Всичко това предлагам като доказателства, че човекът, с когото се боксирах, беше съвършено друг от онзи тежащ деветдесет фунта нещастник отпреди осем години, от когото лекарите и психиатрите бяха вдигнали ръце и който бе лежал и издъхвал в затворена стая в Портлънд, щата Орегън. Книгата, която Ърнест Дарлинг е написал, е добра книга, и подвързията й е добра също.

Хавай от години надава вой за нуждата си от желателни емигранти. Хавай е отделил много време и мисли, и пари за внос на желателни граждани, но и досега няма много, с които да се похвали. И въпреки това Хавай депортира Природолюбителя. Отказа да му даде възможност. И така, за да накажа горделивостта на Хавай, използвам този случай да му покажа какво е загубил в лицето на Природолюбителя. Когато пристигнал в Таити, той се заел да си избере парцел, на който да отглежда храната, която ядял. Но да намери земя било трудно — тоест евтина земя. Природолюбителят не е гребал пари с лопата. Той прекарал седмици в обикаляне на стръмни склонове, докато високо в планината, където се събирали няколко мънички клисури, намерил осемдесет акра нискорасла джунгла, които очевидно не били регистрирани като нечия собственост. Длъжностните лица му казали, че ако разчисти земята и я обработва в течение на тридесет години, ще получи право на собственост върху нея.

Той се заловил незабавно за работа. И никой никога не бе работил така. Никой не е обработвал земя толкова високо. Земята била покрита със сплела се джунгла и гъмжала от диви свини и безброй плъхове. Гледката на морето и Папеете била великолепна, но изгледите не били обнадеждаващи. Седмици наред той прокарвал път, за да направи стопанството си достъпно. Каквото и да посадял, свините и плъховете го изяждали, щом покълвало. Той убивал прасетата и ловял плъховете с капани. За две седмици хванал хиляда и петстотин плъха. Всичко трябвало да се изнася горе на гръб. Обикновено той вършил работата на товарното добиче нощем.

Постепенно започнал да побеждава. Построил колиба от чимове. На плодородната вулканична почва, която бе извоювал от джунглата и нейните зверове, растели петстотин кокосови палми, петстотин дървета папая, триста мангови дръвчета, много хлебни и авокадови дървета, да не говорим за лози, храсти и зеленчуци. Той подобрил стичането на водата от ридовете в клисурите и разработил ефикасен план за напояване, като прокарал водата с канавки от клисура в клисура и успоредил канавките на различна височина. Тесните му клисури се превърнали в ботанически градини. Безплодните склонове на ридовете, където преди жарещото слънце изгаряло джунглата и я карало да се стеле ниско по земята, зацъфтели с дървета, храсти и цветя. Природолюбителят не само можел вече да се издържа сам, но бил преуспяващ земеделец, който произвеждал достатъчно, за да продава на градските жители в Напеете.

После се открило, че неговата земя, за която длъжностните лица го осведомили, че нямала собственик, всъщност си имала притежател и имало зарегистрирани нотариални актове, скици и прочие. Явила се опасност целият му труд да отиде нахалост. Земята не бе имала никаква цена, когато я взел и собственикът едър земевладелец нямал представа до каква степен Природолюбителя я бе разработил. Те се споразумели на справедлива цена и Дарлинг получил официален нотариален акт.

След това го сполетял по-съкрушителен удар. Дарлинг бил лишен от достъп до пазар. Пътят, който бе изградил, бил преграден с тройни огради от бодлива тел. Виновна била една от многото бъркотии в човешките дела, които са тъй обикновени в тази най-нелепа обществена система. Зад всичко това се криела изящната ръка на същите консервативни елементи, които изправяли Природолюбителя пред комисията за обследване на душевно болни в Лос Анжелос и които го депортирали от Хавай. Тъй трудно е за самодоволните да разберат някого, чиито задоволства коренно се различават от техните. Като че ли е ясно, че имащите власт мълчаливо са одобрявали консервативните елементи, защото пътят, направен от Природолюбителя, е затворен и до днес; нищо не е било направено по въпроса и от всички страни се проявява едно непреклонно нежелание да се направи нещо. Но Природолюбителя си върви с танци и песни из пътя. Той не будува нощем да мисли за извършеното спрямо него зло; той оставя тази грижа на извършителите на злото. Той няма време за лошо чувство. Той вярва, че съществува на света с предназначението да бъде щастлив и не губи нито миг за никакви други занимания.

Пътят към плантацията му е прекъснат. Той не може да построи нов път, защото няма площ, на която да може да го построи. Властите са му дали право само на пътеката, направена от дивите свини, която върви отвесно по планината. Аз се качих с него по тази пътека и двамата трябваше да пълзим на четири крака, за да стигнем горе. Нито може тази пътека на дивите свини да стане път, какъвто труд и да вложиш в нея, освен труда на инженер, парна машина и стоманено въже. Но какво го е грижа Природолюбителя? Според своята благородна етика за злото, което хората му вършат, той се отплаща с добрина. И може ли някой да каже, че не е по-щастлив от тях?

— Недейте мисли за пустия им път — каза ми той, когато се измъкнахме на една издатина в скалата и запъхтени, седнахме да си починем. — Аз скоро ще си имам въздушна машина и ще ги изиграя. Сега разчиствам равно място, площадка за кацане на въздушни кораби, и идущия път, когато дойдете на Таити, ще кацате точно пред вратата ми.

Да, Природолюбителя има някои странни хрумвания, освен това за горилата, която се бие в гърдите в африканската джунгла, Природолюбителя има хрумвания за издигане във въздуха.

— Да, приятелю — каза ми той. Издигането във въздуха не е невъзможно. И помислете си колко прекрасно е то: да се издигнеш от земята със силата на волята си. Представете си го! Астрономите ни казват, че цялата ни слънчева система умира, че като изключим случайностите, всичко ще бъде толкова студено, че не ще може да има никакъв живот на нея. Добре. До този ден всички хора ще са усъвършенствували издигането от земята и ще напуснат тази загиваща планета да потърсят други, по-гостоприемни светове. Как може да се постигне левитацията? Чрез прогресивно гладуване. Да, аз съм го опитал и към края съм чувствувал, че наистина ставам по-лек.

„Този човек е маниак“ — помислих си аз.

— Разбира се — добави той, — това са само мои теории. Обичам да размишлявам за славното бъдеще на човека. Левитацията може да не е възможна, но ми се харесва да мисля, че е.

Една вечер, когато се прозя, попитах го колко време си позволява да спи.

— Седем часа — гласеше отговорът. — Но след десет години ще спя само, шест часа, а след двадесет години само пет. Виждате ли, ще намалявам съня с по един час на всеки десет години.

— В такъв случай, когато станете на сто години, няма да спите изобщо — подхвърлих аз.

— Точно така. Съвършено вярно. Когато стана стогодишен, няма да имам нужда от сън. А също ще се храня с въздуха. Има растения, които се хранят с въздуха, нали знаете?

— Но дали някой човек е сполучил някога да направи това?

Той поклати глава.

— Никога не съм чул за него, дори и да го е направил. Но то е само моя теория, това хранене с въздуха. Би било чудесно нали? Разбира се, може да не е възможно… най-вероятно не е. Виждате ли, не съм непрактичен. Никога не забравям настоящето. Когато литвам напред в бъдещето, винаги оставям една нишка, с помощта на която да си намеря пътя обратно.

Страх ме е, че Природолюбителя е шегаджия. Във всеки случай той обича простия живот. Сметката му от перачката не може да бъде голяма. Горе на плантацията си той се храни с плодове, като стойността на труда, вложен в отглеждането им, пресмята в наличност да е пет цента на ден. Засега поради препречения път и понеже е затънал до гуша в пропаганда на социализма, той живее в града, където разноските му, включително и наемът, са двадесет и пет цента на ден. За да плаща тези разноски, той поддържа вечерно училище за китайци.

Природолюбителят не е тесногръд фанатик. Когато няма нищо по-добро за ядене от месо, яде и месо, както например, когато е в затвор или на кораби ядките и плодовете свършат. У него няма нищо, което да е окончателно и безвъзвратно, освен слънчевия загар.

— „Пусни котва къде да е и котвата не ще те задържи, разбира се, ако душата ти е безгранично и бездънно море, а не двор за кучета“ — цитира ми той, а след това добави: — Виждате ли, моята котва никога не държи. Аз живея за човешкото здраве и напредък, и се стремя да влача котвата си винаги в тази посока. За мен тези две неща са едно и също. Тъкмо котвата, която не държи, ме е спасила. Моята котва не ме задържа на смъртното легло. Аз завлякох котвата в храсталаците и измамих лекарите. Когато възстанових здравето и силите си, започнах с проповеди и личен пример да уча хората да се върнат към природата. Но те оставаха глухи. После на парахода за Таити един кормчия ми говори за социализма. Той ми доказа, че трябва да се установят справедливи икономически отношения, преди мъжете и жените да могат да заживеят според изискванията на природата. Затова аз повлякох отново котвата и сега работя за единната човешка общност. Когато тя дойде, ще бъде лесно да се установи природосъобразен живот:

— Тази нощ сънувах сън — продължи той замислено и лицето му постепенно светна. — Сънувах, че двадесет и пет природолюбители, мъже и жени, са току-що пристигнали с параход от Калифорния и че аз се каня да тръгна с тях по свинската пътека горе на плантацията.

Ах, боже мой, Ърнест Дарлинг, слънцепоклоннико и природолюбителю, има моменти, когато се виждам принуден да ти завиждам, на теб и на безгрижното ти съществуване. Виждам те да танцуваш нагоре по стъпалата и да се премяташ по верандата; от косата ти се стичат струйки вода от банята в соленото море, очите ти искрят, позлатеното ти от слънце тяло блести, гърдите ти кънтят от дяволското барабанене по тях, докато ти напевно повтаряш: „Горилата в африканската джунгла се удря в гърдите, докато екотът се чуе на половин миля.“ И аз винаги ще те виждам, както те видях в онзи последен ден, когато „Снарк“ отново си мушна носа през прохода в рифа, поел навън, а аз махнах за сбогом на хората на брега. И немалко доброжелателство и обич имаше в махването, което отправих към златния бог на слънцето с алена набедрена кърпа, изправил се в мъничкото си кану със страничен плавок.