Джек Лондон
По море със „Снарк“ (16)

XVI
Любителят лекар

Когато отплавахме от Сан Франциско със „Снарк“, аз знаех за болестите толкова, колкото адмиралът на швейцарската флота знае за солената вода. И тук, в самото начало, позволете ми да дам съвет на всеки, който замисля пътуване до затънтени тропически места. Идете при първокласен аптекар — от тези, дето държат на заплата специалисти, които знаят всичко. Обсъдете въпроса с такъв човек. Запишете си грижливо всичко, каквото ви каже. Помолете да ви изготви списък на всичко, което препоръчва. Напишете чек за общата сума и го скъсайте.

Съжалявам, че не съм направил същото. Щях да бъда много по-умен (сега го зная), ако бях купил една от тези готови, автоматични, лесноразбираеми аптечки, предпочитани от капитани четвърти разред. На вътрешната страна на капака е сложена таблица с прости упътвания: №1 — зъбобол, №2 — едра шарка, №3 — коремобол, №4 — холера, №5 — ревматизъм и така нататък, целият списък на хорските болежки. И можех да го използвам, както един достопочтен капитан, който, когато №3 свършваше, смесвал една доза от №1 и №2 или когато нямал повече от №7, давал на екипажа 4 и 3, докато се изчерпвал 3, и тогава употребявал 5 и 2.

Досега, ако изключим сублимата (който се препоръчваше като антисептик при хирургически операции и който още не съм използвал за тази цел), моята аптечка е била безполезна. Била е по-лоша от безполезна, понеже заемаше много място, което бих могъл да използвам по-добре.

По отношение на хирургическите инструменти е по-друго. Макар и да не са ми потрябвали още сериозно, не съжалявам за мястото, което заемат. От мисълта за тях ми става добре. Те крият в себе си живот, застраховка, само че по-благоприятна, отколкото в тази последна неумолима игра, тъй като няма нужда да умреш, за да спечелиш. Разбира се, аз не зная как да ги употребявам, а това, което не зная за хирургията, би създало доходна практика на десетина шарлатани. Но нужда закон изменя, а ние на „Снарк“ не можем да предвидим кога на нуждата ще й дойде наум да ни притисне, дори и на хиляда мили от сушата и двадесет дни от най-близкото пристанище.

Аз не разбирах нищо от зъболекарство, но един приятел ме снабди с клещи и други подобни оръжия, а в Хонолулу ми попадна една книга за зъбите. Пак в този субтропичен град успях да се снабдя с един череп, на който бързо и безболезнено извадих зъбите. Така екипиран, бях готов, макар и да нямах чак много голямо желание да видя сметката на всеки зъб, който ми се изпречи на пътя. Но ето в Нукухива, на Маркизките острови, се появи първият ми пациент в лицето на дребен стар китаец. И първото нещо беше да ме хване треската на неопитния новак; оставям на всеки здравомислещ човек да реши дали тази треска с придружаващите го сърцебиене и ръкотреперене е най-подходящото състояние за човек, който се мъчи да покаже, че е врял и кипял в тая работа. Не можах да излъжа стария китаец. Той беше толкова уплашен, колкото и аз, и трепереше малко повече от мен. Аз почти забравих за уплахата си от страх да не ми избяга. Кълна се, че ако се беше опитал, щях да му сложа крак и да седна отгоре му, докато ми се върнат спокойствието и здравият разум.

Исках го тоя зъб. А Мартин искаше снимка как го вадя. Също и Чармиън взе фотоапарата си. Така шествието потегли. Бяхме спрели в сградата, която е била клуб, когато Стивънсън беше дошъл на Маркизките острови с „Каско“. На верандата, където той прекарал толкова много приятни часове, осветлението не беше добро… искам да кажа, за снимките. Аз тръгнах към градината със стол в едната си ръка, другата ръка, пълна с най-различни клещи, и с позорно удрящи се едно в друго колена.

Нещастният стар китаец беше втори и се тресеше също. Чармиън и Мартин идваха последни, всеки въоръжен със своя „Кодак“. Ние нахълтахме сред авокадовите дървета, минахме между кокосовите палми и излязохме на място, което задоволяваше фотографското око на Мартин.

Погледнах зъба и открих, че не мога да си спомня нищичко за зъбите, които бях извадил преди пет месеца на черепа. Дали имаше един корен? Два корена? Или три корена? Колкото бе останало от видимата част, изглеждаше много трошлива и аз знаех, че ще трябва да хвана зъба дълбоко долу във венците. Много наложително беше да зная колко корена има този зъб. Отидох обратно в къщата да взема книгата за зъбите. Нещастната ми жертва приличаше на негови съотечественици, които бях виждал на снимки — коленичили престъпници, чакащи удара на обезглавяващия меч.

— Да не го оставиш да избяга — предупредих Мартин. — Искам го тоя зъб.

— То се знае, че няма да го оставя — отговори ми той с въодушевление иззад апарата си. — Аз искам тая снимка!

За първи път изпитах съжаление към китаеца. Макар в книгата и да нямаше нищо за вадене на зъби, всичко беше наред, защото на една страница намерих нарисувани всички зъби, включително и корените и как са разположени в челюстта. След това дойде избирането на клещите. Имах седем чифта, но се колебаех кои от тях трябва да използвам. Не исках да направя грешка. Докато прехвърлях със звънтене и дрънчене железарията, нещастната жертва започна да губи самообладание и да презеленява. Той се оплака от слънцето, но то беше необходимо за снимката и китаецът трябваше да го търпи. Аз хванах зъба с клещите, пациентът потрепери и започна да примира.

— Готово? — извиках на Мартин.

— Готово — отговори той.

Аз дръпнах. Ха сега де! Зъбът беше халтав! Той изскочи в същия миг. Аз ликувах, вдигнал го високо с клещите.

— Сложете го обратно, моля ви се! О, сложете го обратно — умоляваше Мартин. — Твърде бързо го направихте за мен.

И бедният стар китаец остана да седи там, докато аз сложих зъба обратно и задърпах отново. Мартин щракна. Делото бе извършено! Главозамайване ли? Гордост? Никой ловец не е бил по-горд с първия си рогат елен, отколкото аз с този трирог зъб. Направих го! Направих го! Направих го с моите собствени ръце и чифт клещи, дори и без забравените спомени за мъртвешкия череп.

Вторият ми пациент бе един таитянски моряк. Беше дребно човече в състояние на колапс от дългите дни и нощи на непоносим зъбобол. Първо цепнах венците. Не знаех как трябва да ги цепна, но въпреки това ги цепнах. Беше дълго дърпане и яко дърпане. Човекът беше герой. Той пъшкаше и стенеше и аз мислех, че ще припадне. Но той не затваряше уста и ме оставяше да дърпам. И най-после зъбът изскочи.

След това бях готов да приема всеки, който дойде — най-подходящо състояние на духа за Ватерлоо. И Ватерлоо дойде. То се казваше Томи. Беше снажен великан — езичник с лошо име. Бил склонен да върши насилия. Между другото бил уморил две от жените си с юмручни удари. Баща му и майка му били истински човекоядци. Когато седна и аз сложих клещите в устата му, той беше почти толкова висок, колкото аз прав до него. Едри мъже, склонни към насилие, много често крият жилка на малодушие под външния вид, който си придават, затова се усъмних в него. Чармиън го хвана за едната ръка. Уорън го хвана за другата. Тогава започна решителното сражение. В същия миг, когато каещите стиснаха зъба, неговите челюсти стиснаха клещите. А също двете му ръце се стрелнаха нагоре и хванаха моята дърпаща ръка. Аз не пусках и той не пускаше. Чармиън и Уорън също не пускаха. Ние се боричкахме из цялото помещение.

Бяхме трима срещу един и моят натиск върху болния зъб положително бе нетърпим; но въпреки неизгодното си положение той ни надделя. Клещите се изплъзнаха, удариха се и изскърцаха по горните му зъби с късащ нервите звук. Те изхвърчаха от устата му и той скочи във въздуха със смразяващ кръвта крясък. Ние тримата се дръпнахме назад. Очаквахме да бъдем изклани. Но този виещ дивак със славата на кръвопиец се отпусна пак на стола. Той стискаше главата с двете си ръце и стенеше, стенеше, стенеше. Нито искаше да се вслуша в някакви убеждения. Бил съм шарлатанин. Безболезненото ми вадене на зъби било измама и примка, подъл рекламаджийски похват. Аз толкова много исках този зъб, че бях почти готов да го подкупя. Но то бе в разрез с професионалната ми гордост и аз го оставих да си отиде със зъба на мястото му, единствения отбелязан дотогава случай на неуспех от моя страна, след като веднъж съм хванал зъба. Оттогава никога не съм изпускал зъб. Едва онзи ден се съгласих да плавам три дни срещу вятъра, за да извадя зъб на една мисионерка. Предполагам, че преди да завърши плаването на „Снарк“, аз ще правя мостове и ще слагам златни коронки.

Не зная дали то е фрамбезия или не — един лекар на Фиджи ми каза, че е, а един мисионер на Соломоновите острови каза, че не било; във всеки случай смея да твърдя, че е крайно неприятно. Такъв ми беше късметът в Таити да взема френски моряк, който, когато излязохме в открито море, се оказа болен от злокачествена кожна болест. „Снарк“ беше твърде малък и в твърде голяма степен семейно, предприятие, за да си позволим да го задържим на борда; но ща не ща, докато можехме да стигнем суша и да го уволним, трябваше да го лекувам. Справих се с книгите и пристъпих към лечението, като винаги внимавах след това грижливо да се измивам с антисептици. Когато стигнахме в Татуила, не само че не се отървахме от него, но пристанищният лекар го обяви под карантина и отказа да му позволи да слезе на брега. Обаче в Апия, на Самоа, успях да го натоваря на един параход, отиващ в Нова Зеландия. Тук, в Апия, комарите изпохапаха глезените ми и признавам, че аз разчесах ухапаното… както съм го правил хиляда пъти преди. Докато стигнах на остров Савайи, върху извивката на ходилото ми се отвори малка язвичка. Помислих си, че се дължи на ожулване и на разяждащите изпарения от горещата лава, по която ходех. Малко мехлем ще я излекува — помислих си аз. Тя наистина се затвори от мехлема, след което се появи учудващо възпаление, новата кожа се обели и отдолу се показа по-голяма язва. Това се повтори много пъти. Всеки път се образуваше нова кожа, след това се появяваше възпаление и размерът на язвата се увеличаваше. Бях озадачен и уплашен. Цял живот кожата ми се бе славила със способността си да заздравява, но това беше нещо, което не искаше да заздравее. Вместо това то разяждаше всеки ден все повече кожа, докато прояде кожата съвсем и започна да разяжда самия мускул.

По това време „Снарк“ беше в открито море на път за Фиджи. Спомних си за френския матрос и за първи път сериозно се разтревожих. Бяха се появили още четири такива язви или по-скоро рани и болката от тях не ме оставяше да спя. Съвсем се бях подготвил да оставя „Снарк“ във Фиджи и да тръгна с първия параход за Австралия при професионални лекари. Междувременно в своите любителски лекарски дни правех каквото можех. Прочетох всички медицински трудове на борда. Не можах да намеря нито ред, нито дума, които да описват моето страдание. Разгледах въпроса с грубия здрав разум. Налице имаше злокачествени и крайно активни язви, които разяждаха тялото ми. Тук действуваше някаква органична разрушителна отрова. Трябва да се направят — заключих аз — две неща. Първо, трябва да се намери някакво средство, което да унищожи отровата. Второ, язвите явно не можеха да заздравеят отвън навътре — трябваше да заздравеят отвътре навън. Реших да се боря с отровата със сублимат — живачен двухлорид. Самото му име ми звучеше много зловещо. Нали говорим за борба с огън срещу огън! Мен ме съсипваше разяждаща отрова и ми се видя привлекателна мисълта да се боря против нея с друга разяждаща отрова. След няколко дена започнах да редувам сублимата с кислородна вода. И какво да видя, докато стигнахме на островите Фиджи, четири от петте язви бяха заздравели, а последната беше не по-голяма от грахово зърно.

Сега се чувствувах напълно компетентен да лекувам фрамбезия. А също изпитвах и нужното уважение пред тази болест. Но останалите от екипажа на „Снарк“ не го споделяха. За тях да видят не значеше да повярват. Всички до един бяха видели страшните ми патила и всичките, сигурен съм в това, в подсъзнанието си бяха убедени, че собственият им великолепен организъм и прекрасна личност никога не ще допуснат проникването на такава гадна отрова в тялото им, както го бе позволил моят анемичен организъм и посредствена личност. В Порт Резолюшън, на Новите Хебриди, Мартин реши да се поразходи бос в гъстаците и се върна на борда с изпонарязани и изпожулени крака, особено на пищялките.

— Няма да е зле да внимаваш — предупредих го аз. — Ще ти направя малко разтвор от сублимат да промиеш порязаните места. Мъничко предпазливост, нали знаеш.

Но Мартин високомерно се усмихна. Макар и да не го изрече, все пак ми даде да разбера, че той не е като другите хора (аз бях единственият, до когото това би могло изобщо да се отнася) и че за един-два дена раните му ще заздравеят. Също ми прочете цяла лекция за особената чистота на неговата кръв и забележителните му възстановителни способности. Чувствувах се съвсем принизен, когато свърши да ме поучава. Очевидно аз не бях като другите хора, що се отнася до чистотата на кръвта.

Наката, каютният прислужник, като гладеше един ден, взе прасеца на крака си за подложка на ютията и остави там изгорено място три инча на дължина и половин на ширина. Той също високомерно се усмихна, когато му предложих сублимат и напомних за собствените си жестоки изпитания. Той ми даде да разбера с цялата дължима изисканост и учтивост, че каквото и да й има на моята кръв, неговата първокачествена японска, портартурска кръв е напълно в ред и се отнася с пренебрежение към нахалните микроби.

Уада, готвачът, участвува в крайно несполучливо спускане на моторницата, когато се наложи да скочи през борда и да отклони моторницата от брега в застрашителен прибой. С помощта на миди и корали той прекрасно наряза краката си. Предложих му шишето със сублимата. И пак трябваше да приема високомерна усмивка и пак ми бе дадено да разбера, че неговата кръв е същата кръв, която е направила на пух и прах Русия и някой ден ще направи на пух и прах Съединените щати, и че ако неговата кръв не смогне да излекува няколко дребни порязвания, от срам ще си направи харакири.

От всичко това заключих, че един лекар любител не е на почит на собствения си кораб, дори и да е излекувал сам себе си. Останалият екипаж беше започнал да ме смята за нещо като безобиден мономан по въпроса за язвите и сублимата. Само това, че моята кръв е нечиста, не е достатъчно основание да смятам, че е нечиста и у всички други. Аз престанах да ги закачам на тази тема. Времето и микробите бяха на моя страна и не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

— Струва ми се, че тези порязвания са замърсени — каза Мартин нерешително след няколко дена. — Ще ги измия и ще се оправят — добави той, след като аз отказах да се хвана на въдицата.

Минаха още два дена, но порязаното не минаваше и аз заварих Мартин накиснал краката в кофа гореща вода.

— Няма нищо по-добро от гореща вода — заяви той с въодушевление. — Надминава всички церове, дето ги предписват лекарите. Тия рани ще са добре до сутринта.

Но сутринта изглеждаше разтревожен и аз разбрах, че е ударил часът на моята победа.

— Май че наистина ще опитам малко от онова лекарство — съобщи той по-късно през деня. — Не че мисля, че много ще ми помогне — уточни той, — но все пак ще го опитам.

След него пристигна гордата кръв на Япония да иска лекарство за знатните си язви и аз ги засрамих, като им върнах с добро и съчувствено им обясних в най-големи подробности лечението, на което трябваше да се подложат. Наката строго се придържаше към наставленията и язвите му се смаляваха от ден на ден. Уада се беше отпуснал и се лекуваше с по-малко желание. Но Мартин все още се съмняваше и понеже не се излекува незабавно, измисли теорията, че лекарският цяр може да е добър, но от това не следва, че същото лекарство ще бъде ефикасно за всекиго. Колкото за самия него, сублиматът не му действувал. Освен това, отде можех аз да зная, че той е правилният лек? На мен ми липсвал опит. Само това, че случайно съм се излекувал, когато съм го употребявал, не било доказателство, че той е изиграл някаква роля в оздравяването. Имало и такова нещо като съвпадения. Без съмнение имало лекарство за тези язви и когато срещнел истински лекар, щял да узнае какво е това лекарство и да го намери.

Горе-долу по това време пристигнахме на Соломоновите острови. Никой лекар никога не би препоръчал тези острови за болни или оздравяващи. Достатъчно беше да прекарам там много малко време, за да разбера наистина и за първи път в живота си колко слаба и неустойчива е човешката тъкан. Първото място, където пуснахме котва, беше Порт Мери на остров. Санта Ана. Единственият там бял, търговец, дойде да ни види. Казваше се Том Бътлър и беше прекрасен пример за това, какво могат Соломоновите острови да направят от един як мъж. Той лежеше във велбота си с безпомощността на умиращ. Никаква усмивка и много малко разум светеха на лицето му. Това бе печална мъртвешка глава, неспособна вече да се усмихва. И той имаше язви, големи. Трябваше да го вдигнем през релинга на „Снарк“. Каза ни, че бил добре със здравето, че не е имал треска от известно време и че с изключение на ръката всичко му било добре и наред. Ръката му изглеждаше да е парализирана. Парализата той отхвърли с презрение. Имал същото и преди и му минало. Било обикновено местно заболяване на Санта Ана — каза той, докато му помагахме да слезе по стълбата към каюткомпанията и безжизнената му ръка се отпускаше с трополене от стъпало на стъпало. Беше положително най-страшният гост, който сме приемали някога, а при нас, на кораба, бяха идвали немалко прокажени и жертви на елефантиазиса.

Мартин го попита за язвите, защото това беше човек, който би трябвало да знае. Той положително знаеше, ако можеше да се съди по покритите му с белези ръце и крака и по отворените язви, които гнояха сред белезите. О, човек свиквал с язвите — каза Том Бътлър. Те не били нещо наистина сериозно, докато не стигнели дълбоко в плътта. Тогава нападали стените на артериите, артериите се пукали и работата свършвала с погребение. Неколцина туземци наскоро умрели по този начин на брега. Но имало ли това някакво значение? Ако не били язвите, щяло да бъде нещо друго… на Соломоновите острови.

Забелязах, че от този момент Мартин започна да проявява бързо нарастващ интерес към собствените си язви. Прилагането на сублимата стана по-често, а в разговорите започна да се връща с все по-голямо въодушевление към здравословния климат на Канзас и всичко друго канзаско. Чармиън и аз мислехме, че Калифорния е доста добро място, Хенри се кълнеше в Рапа, а Техеи залагаше всичко на Бора-Бора, докато Уада и Наката пееха здравословни хвалебствия на Япония.

Една вечер, когато „Снарк“ обикаляше южния край на остров Уги, като търсеше прославено място за пускане на котва, при нас се приближи и остана на вечеря един мисионер от англиканската църква, някой си господин Дрю, запътил се с велбота си към крайбрежието на Сан Кристовал. Мартин с крака, омотани с червенокръстки превръзки така, като че ли бяха на мумия, поведе разговор за язви.

— Да — каза господин Дрю, — те били доста обикновено нещо на Соломоновите острови. Всички бели страдали от тях.

— И вие ли сте ги имали? — поиска да знае Мартин, съвсем потресен вътрешно, че един мисионер от англиканската църква може да страда от такова просто заболяване.

Господин Дрю кимна с глава и добави, че не само ги е имал, но и в този момент лекувал няколко.

— Какво употребявате против тях? — веднага се изтръгна от Мартин.

Сърцето ми малко остана да спре, докато чаках отговора. От този отговор зависеше дали ще спечеля или ще загубя медицинския си престиж. Мартин, както виждах, беше съвсем сигурен, че ще го загубя. И тогава дойде отговорът — о, благословен отговор!

— Сублимат — каза господин Дрю.

Мартин, трябва да му призная, се предаде благородно и аз съм сигурен, че ако бях поискал в този миг позволение да му извадя някой зъб, нямаше да ми откаже.

Всички бели на Соломоновите острови страдат от язви и фактически всяко порязване или ожулване означава нова язва. Всички, с които се запознах, бяха ги имали, а девет от всеки десет ги имаха и в момента. Имаше само едно изключение, един млад мъж, който бил на островите от пет месеца и легнал от треска десет дена след пристигането си; треската го поваляла толкова често, че не бе имал време, нито случай да получи язва.

Всички на „Снарк“, с изключение на Чармиън, се разболяха от язви. От нейна страна това бе същият егоизъм, който бяха проявили Канзас и Япония. Тя отдаваше своя имунитет на чистата си кръв и с течение на дните го приписваше все по-често и по-гръмогласно на чистата си кръв. Вътрешно аз отдавах нейния имунитет на факта, че като жена тя избягваше повечето от порязванията и ожулванията, на които ние, заетите с тежък труд мъже, се излагахме, като карахме „Снарк“ около света. Понеже бях лекар, макар и само любител-лекар, аз знаех повече от нея за болестта и знаех, че времето е мой съюзник. Но уви, аз изневерих на моя съюзник, когато той й подари очарователна язвичка на пищяла. Аз приложих антисептичното лечение толкова бързо, че язвата бе изцерена преди Чармиън да се увери, че е язва. И пак, като лекар, аз не бях зачетен на собствения си кораб; и по-лошо от това — бях обвинен в опит да я заблудя, че е имала язва. Чистотата на кръвта й беше по-непреодолима, отколкото досега, и аз забих нос в моите книги по навигация и си замълчах. Но най-сетне дойде денят. По това време плавахме по крайбрежието на Малаита.

— Какво е това отзад на глезена ти? — попитах аз.

— Нищо — каза тя.

— Добре — рекох й, — но сложи все пак малко сублимат. И след две-три седмици, когато заздравее и ти остане белег, който ще носиш до гроба, забрави за чистата си кръв и историята на своите деди и ми кажи какво мислиш изобщо за фрамбезията.

Раната беше колкото сребърен долар и заздравя чак след три седмици. Имаше моменти, когато Чармиън не можеше да ходи от болка, а имаше безброй моменти, когато обясняваше, че задната страна на глезена е най-болезненото място, където можеш да имаш язва. Аз обяснявах в отговор, че понеже никога не съм имал язва на това място, трябва да заключа, че горната извивка на ходилото е най-болезнената точка за ранички от фрамбезия. Ние отстъпихме пред Мартин, който разгорещено заяви, че единственото наистина болезнено място е пищялът. Нищо чудно, че конните надбягвания са така популярни.

Но язвите на фрамбезията стават нещо обикновено след време. В този момент, когато пиша, имам пет на ръцете и още три на пищяла. Чармиън има по една от двете страни на горната извивка на дясното си ходило. Техеи е полудял от своите. Най-новите култури, отгледани от Мартин на пищялите, са затъмнили всички по-раншни. А Наката има няколко десетки, които разяждат тъканите му. Но историята на „Снарк“ на Соломоновите острови е повторение на историята на всеки кораб, като почнем от ранните откриватели. Цитирам следното от „Ръководство за плаване“:

„Екипажите на кораби, които остават по-дълго време на Соломоновите острови, откриват, че рани и натъртени места често се превръщат в злокачествени язви.“

По въпроса за треската „Ръководството по плаване“ също не звучеше по-обнадеждаващо, защото там пишеше:

„Новопристигналите почти неизбежно се разболяват рано или късно от треска. Туземците боледуват от нея също. Броят на смъртните случаи сред белите в 1897 г. възлезе на 9 от общо 50 души жители.“

Някой от тези смъртни случаи обаче са се дължали на злополуки.

Наката пръв легна от треска. Това стана в Пендуфрин. Уада и Хенри го последваха. След тях се предаде Чармиън. Аз успях да се запазя един-два месеца, но когато се повалих, Мартин съчувствено се присъедини към мен след няколко дена. От общо седем души Техеи е единственият, който се е отървал; но страданията му от носталгия са по-лоши от треска. Наката, както винаги, изпълняваше усърдно наставленията, така че към края на третия пристъп можеше да се поти два часа да глътне полагащата се доза хинин и да се чувствува отпаднал, но иначе добре към края на денонощието.

Уада и Хенри обаче бяха по-трудни пациенти. Преди всичко Уада живееше в голям страх. Той беше твърдо убеден, че звездата му е залязла и че ще остави костите си на Соломоновите острови. Виждаше, че животът около него е твърде евтин. В Пендуфрин видя пораженията на дизентерията и за свое нещастие видя да изнасят една от жертвите върху къс поцинковано тенеке и да я стоварват без ковчег и погребална служба в една дупка в земята. Всички имаха треска, всички имаха дизентерия, всички имаха всичко. Смъртта бе нещо обикновено. Днес си тук, а утре те няма… и Уада забрави всичко за днес и реши, че е дошло утре.

Той не обръщаше внимание на язвите, не ги промиваше със сублимат и с невъздържано чесане ги разпространи по цялото си тяло. Не изпълняваше и наставленията за треската, поради което лежеше по пет дни наред, когато един ден би бил достатъчен. Хенри, който е снажен великан, не бе по-добър. Той решително отказваше да взема хинин под предлог, че и в миналите години имал треска, но хапчетата, които му давал лекарят, били по-други на големина и цвят от тези, които му давах аз. Така Хенри се присъедини към Уада.

Но аз измамих и двамата и ги натъпках със собственото им лекарство, което бе внушението. Те си бяха внушили страха, че ще умрат. Аз ги натъпках със сума хинин и им премерих температурата. За първи път използвах термометъра от моята аптечка и скоро разбрах, че е негоден, че е бил направен за печалба, а не за да върши работа. Ако се бях издал пред двамата ми пациенти, че термометърът не работи, щяхме да имаме две погребения по съкратената процедура. Температурата им — кълна се — беше над четиридесет градуса. Сериозно накарах единия и другия да погледнат термометъра, накарах лицето си да засияе от доволно изражение и радостно им съобщих, че имат тридесет и пет. След това ги натъпках с още хинин, казах им, че ако им се гади или почувствуват някаква слабост, това ще се дължи на хинина и ги оставих да оздравяват. И те оздравяха, Уада въпреки волята си. Ако човек може да умре поради заблуда, има ли нещо неморално да го накараш да остане жив поради заблуда?

Хвала на бялата раса, когато се дойде до висок дух и издръжливост. Един от двамата ни японци и двамата ни таитянци изпадаха в малодушие и човек трябваше да ги тупа по гърба и ободрява и направо насила да ги връща към живота. Чармиън и Мартин приемаха страданията си, без да падат духом, не им придаваха никакво значение и си вървяха със спокойна сигурност по пътя на живота. Когато Уада и Хенри бяха убедени, че ще умрат, Техеи не можеше да издържи на погребалната атмосфера и се молеше скръбно и плачеше часове наред. Мартин, от друга страна, ругаеше и оздравяваше, а Чармиън стенеше и кроеше планове какво ще прави, когато оздравее.

Чармиън е пораснала като вегетарианка и хигиенистка. Леля й Нета, която я отгледала и която живяла в здравословен климат, не вярвала в лекарства. Не вярваше и Чармиън. Освен това тя не понасяше лекарствата. Въздействието им беше по-лошо от болките, които те трябваше да облекчават. Но тя разумно се подчини по отношение на хинина, прие го като по-малката от двете злини и благодарение на това имаше по-кратки, по-малко болезнени и по-редки пристъпи на треска. Ние се запознахме с някой си господин Колфийлд, мисионер, чиито двама предшественици умрели след по-малко от шестмесечен престой на Соломоновите острови; като тях той твърдо вярваше в хомеопатията до първия си пристъп на треската, след което направил голямата крачка назад към алопатията и хинина, боледувал от треска и гледал проповедническата си работа.

Но бедният Уада! Сламката, която пречупи гърба на готвача, бе, когато Чармиън и аз го взехме с нас на пътуване до канибалския остров Малаита с малка яхта, на чиято палуба преди половин година бил убит капитанът. „Кай-кай“ значи „ям“ и Уада беше сигурен, че ще бъде „кай-каян“. Ние ходехме тежковъоръжени, нашата бдителност бе неотстъпна и когато отивахме да се окъпем в устието на сладководен поток, черни моряци, въоръжени с пушки, стояха на пост наоколо. Ние срещахме английски бойни кораби, които опожаряваха и бомбардираха селища като наказание за убийства. Туземци с награди, обявени за техните глави, търсеха подслон на борда на кораба ни. Убийства вилнееха навред наоколо. В затънтени места ние получавахме предупреждения от дружелюбно настроени диваци за застрашаващи ни нападения. Корабът ни дължеше две глави на Малаита, които туземците можеха да потърсят от нас всеки миг. После, отгоре на всичко, заседнахме на риф и с пушки в едната ръка държахме грабителските кану на почтено разстояние, докато с другата се мъчехме да спасим кораба. Всичко това се оказа твърде много за Уада, който се побърка и в края на краищата напусна „Снарк“ на остров Изабел, като слезе на брега в буря с проливен дъжд, между два пристъпа на треската и застрашен от пневмония. Ако успее да не бъде „кай-каян“ и ако устои на язвите и треската, които върлуват на острова, може да се надява, ако има поне малко късмет, да се прехвърли от това място на съседния остров в срок от шест до осем седмици. Той никога не е зачитал медицинските ми знания, при все че аз успешно и при първи опит му извадих два болни зъба.

„Снарк“ е болница вече месеци наред и трябва да призная, че ние свикваме с това положение. В лагуната Мериндж, където поставихме „Снарк“ на крен и почистихме медната му обшивка, имаше дни, когато само един от нас можеше да влезе във водата, докато на плантацията и тримата бели лежаха от треска. В момента, когато пиша това, ние сме се загубили някъде в морето североизточно от Изабел и безуспешно се мъчим да намерим остров Лорд Хау — един атол, който не може да се види, докато човек не е на самия него. Хронометърът се е повредил. Без друго слънцето не грее, нито мога да измеря височината на някоя звезда нощем, и от дълги дни не сме видели нищо, освен шквалове и дъжд. Готвачът е избягал. Наката, който се мъчеше да бъде и готвач, и каютен прислужник, е повален по гръб от треската. Мартин е току-що станал след треска и е на път да легне пак. Чармиън, чиято треска бе станала периодична, проверява по календара кога ще има следващия пристъп. Хенри е започнал да гълта хинин и е в очаквателно настроение. А понеже моите пристъпи ме повалят неочаквано, като удар със сопа, аз чакам от момент на момент да се видя в леглото. По погрешка ние подарихме последното си брашно на няколко бели, които си нямаха никак. Не знам кога ще стигнем до някой бряг. Соломоновите ни гнойници са по-зле от преди и са по-многобройни. Сублиматът бе случайно забравен в Пендуфрин; кислородната вода се е свършила; аз правя опити с борова киселина, лизол и антифлогистин. Ако не успея да си спечеля име като лекар, то в никой случай няма да е поради липса на практика.

П. П. Минаха две седмици, откакто написах горното, и Техеи, единственият човек на борда, запазил своя имунитет, преди десет дена легна от по-тежка треска, отколкото е имал някой от нас, и е още на легло. Температурата му многократно е стигала до четиридесет градуса, а пулсът му е сто и петнадесет.

П. П. В открито море, между атола Тасман и протока Манинг.

Болестта на Техеи премина в хемоглобинурийна треска — най-страшната форма на маларията, която, както ме уверява медицинският справочник, се дължи и на някаква външна инфекция. След като го спасих от треската, не ми стига вече ум, понеже той е загубил съвсем своя. Не съм още чак толкова опитен, че да се занимая с лекуване на невменяеми. Това е вторият случай на лудост в течение на краткото пътуване.

П. П. Някой ден ще напиша книга (за професионалисти) и ще я озаглавя „Около света с болничния кораб Снарк“. Не бяха пощадени дори и любимците ни. Ние отплавахме от лагуната Мериндж с двама: ирландски териер и бял какаду. Териерът падна по стълбата към каюткомпанията и осакатя с левия заден крак, после повтори тази маневра и осакатя с десния преден. В момента може да ходи само с два крака. За щастие те са в двата противоположни края на двете противоположни страни, тъй че кучето все още може да куцука и да носи другите два във въздуха. Какадуто го затиснаха с прозоречния люк на каюткомпанията и се наложи да бъде убит. Това беше първото ни погребение, разбира се, ако не сметнем, няколкото кокошки, които можеха да станат добре, дошъл бульон за оздравяващите, но бяха литнали от палубата и се удавили. Само хлебарките процъфтяват. Не ги сполита нито болест, нито злополука и стават все по-големи и по-хищни от ден на ден и ни гризат ноктите на ръцете и краката, когато спим.

П. П. Чармиън пак се е счепкала с треската. Мартин, обзет от отчаяние, го е обърнал на ветеринарна медицина и лекува язвите си със син камък и благославя Соломоновите острови. Що се отнася до мен, отгоре на навигацията, лечителството и писането на разкази, съвсем не съм добре. Като изключим невменяемите, аз съм най-зле от всички. Ще взема следващия параход за Австралия и ще легна на операционната маса.

Между по-незначителните си страдания мога да спомена още едно ново и тайнствено заболяване. От една седмица насам ръцете ми се подуват като от воднянка. Мога да ги свия само с болезнено усилие. Леко дърпане на въже е направо мъчение. Усещанията приличат на тези, които съпровождат премръзване. Освен това кожата се бели на двете ръце с обезпокоителна бързина, а новата кожа отдолу пораства твърда и дебела. Медицинският наръчник не споменава това заболяване. Никой не го знае какво е.

П. П. Е, както и да е, аз излекувах хронометъра. След като се клатушкахме по морето осем бурни, дъждовни дни, повечето време легнали на дрейф, сполучих отчасти да измеря височината на слънцето по пладне. Така изчислих ширината, после видях по лага ширината на Лорд Хау, пресметнах тази ширина и ширината на острова по меридиана. Проверих хронометъра с астрономически наблюдения и намерих, че е някъде към три минути напред. Понеже всяка минута е равна на петнадесет мили, може да се пресметне общата грешка. Чрез многократни измервания на Лорд Хау сверих хронометъра и намерих, че всеки ден изостава със седем десети от секундата. Интересното е там, че преди една година, когато отплавахме от Хавай, същият този хронометър изоставаше със същите седем десети от секундата. Понеже тази грешка неизменно се е набирала всеки ден и понеже тази грешка, както доказаха моите измервания на Лорд Хау, не се беше променила, какво тогава, за бога, е накарало този хронометър изневиделица да ускори хода си и да настигне сам себе си с три минути? Възможно ли е подобно нещо? Експерти часовникари казват „не“; но аз казвам, че те никога не са работили като експерти часовникари, нито са сверявали хронометри на Соломоновите острови. Че всичко се крие в климата, е единствената ми диагноза. Във всеки, случай аз успешно излекувах хронометъра, макар и да не съм сполучил със случаите на лудост и с язвите на Мартин.

П. П. Мартин току-що опита печена стипца и благославя Соломоновите острови по-ревностно от всеки друг път.

П. П. Между проливите Манинг и островите Павуву.

Хенри има ревматизъм в гърба, от ръцете ми са се обелили десет кожи и сега се бели единадесетата, а Техеи е по-луд от преди и денонощно се моли на бога да не го убива. Наката и аз пак се борим с треската. И на края — най-новото — снощи Наката има пристъп на отравяне с птомаин и ние го спасявахме половин нощ.