Джек Лондон
По море със „Снарк“ (13)

XIII
Лов на риба с камъни на Бора-Бора

В пет часа сутринта раковините засвириха. По цялото протежение на брега се издигаха зловещи звуци като древния глас на войната, призоваващи рибарите да станат и да се приготвят за излизане. Ние на „Снарк“ също станахме, защото не можеше да се спи в тази безумна врява на раковините. Пък и ние отивахме на лов на риба с камъни, само че нашите приготовления бяха лесни.

„Таутаи-таора“ е името на лова с камъни, като „тау-таи“ значи „риболовен уред“. А „таора“ значи „хвърлен“. Но „таутаи-таора“, взето заедно, значи „лов на риба с камъни“, защото камъкът е уредът, който се хвърля. Ловът с камъни е всъщност хайка за риба, подобна на лов за зайци или събиране на добитък за дамгосване, макар в последните два случая тези, които гонят и които са гонени, действуват в една и съща среда, докато в хайката за риба хората трябва да бъдат във въздуха, за да дишат, а гонят рибата във водата. Няма значение, ако водата е стотина фута дълбока, хората, които работят на повърхността, все пак гонят рибата.

Ето начина, по който това се прави. Канутата се нареждат в една редица по на сто до двеста фута едно от друго. На носа на всяко кану един човек действува с камък, който тежи няколко фунта и е вързан на късо въже. Той просто удря водата с камъка, издърпва го и удря пак. И продължава да удря. На кърмата на всяко кану друг човек гребе, кара го напред и в същото време поддържа общата линия. Редицата напредва, докато се срещне с друга редица на една-две мили разстояние, като двата края на редиците бързат един към друг, за да образуват кръг, далечният край на който е брегът. Кръгът започва да се свива към брега, където жените, застанали в дълга редица навътре в морето, образуват ограда от крака, която служи да спре всеки устрем на влудената риба. В подходящия миг, когато кръгът е достатъчно малък, едно кану се стрелва от брега, пуска от борда си дълга завеса от КОКОСОВИ листа и заобикаля кръга, като по този начин подсилва оградата от крака. Разбира се, риболовът винаги се провежда вътре в рифа, в лагуната.

— Tres jolie — каза жандармът, след като обясни със знаци и ръкомахания, че ще бъдат хванати хиляди риби от всички големини, от кротушки до акули, и че хванатата риба ще кипи върху самия пясък на брега.

Това е много успешен начин на ловене на риба, а по естеството си е повече празненство на открито, отколкото прозаична задача за добиване на храна. Такива риболовни хайки се уреждат на Бора-Бора горе-долу веднъж месечно и са обичай, запазил се от стари времена. Никой не помни човека, който го е измислил. Те са го правили открай време. Но човек не може да се начуди на този забравен дивак от стари времена, в чийто ум за първи път е проблеснало това хрумване за лесен риболов, захващане на огромни количества риба без кука, мрежа или копие. Едно нещо можем да знаем за него: той е бил радикал, привърженик на крайни мерки. И можем да бъдем сигурни, че е бил смятан за празноглавец и анархист от консервативните си съплеменници. Трудностите му са били много по-големи, отколкото на съвременния изобретател, който трябва да убеди предварително само един-двама капиталисти. Този изобретател от старите времена е трябвало да убеди предварително цялото си племе, защото без сътрудничеството на цялото племе изобретението не би могло да бъде изпитано. Човек може лесно да си представи разискванията в този първобитен островен свят, когато той е наричал другарите си мухлясали консерватори, а те са го наричали глупак, чудак и маниак и са го обвинявали, че е родом от Канзас. Бог знае с каква цена на побелели коси и силни думи трябва най-после да е сполучил да спечели на своя страна достатъчен брой хора за изпитване на хрумването му. Във всеки случай опитът му сполучил. Издържал проверката — дал резултат! А след това — можем, да бъдем сигурни — не е имало човек, който да не е знаел от самото начало, че е щял да даде резултат.

Добрите ни приятели Техеи и Бихаура, които уреждаха риболова в наша чест, бяха обещали да дойдат да ни вземат. Ние бяхме долу в каютата, когато от палубата ни викнаха, че те пристигат. Ние се втурнахме нагоре по стълбата и останахме смаяни от вида на полинезийската празнична лодка, на която трябваше да се качим. Това бе дълго двойно кану — двете кану бяха съединени с дървета с водно пространство помежду — и цялото бе украсено с цветя и златисти треви. Десетина увенчани с цветя амазонки седяха на греблата, а на кърмата на всяко кану имаше по един снажен кормчия. Всички носеха гирлянди от златисти, пурпурни и оранжеви цветя, а на бедрата си всеки имаше алена „пареу“. Цветя имаше навсякъде — цветя, цветя, цветя безкрай. Всичко заедно представляваше оргия от багри. На площадката отпред, сложена върху носовете на двете кану, танцуваха Техеи и Бихаура. Гласовете на всички се издигаха в буйна приветствена песен.

Те направиха три обиколки около „Снарк“, преди да се спрат и да вземат Чармиън и мен на борда. Тогава потеглихме към мястото на риболова — пет мили гребане право срещу вятъра. „Всички са весели на Бора-Бора“ се казва навсякъде по Дружествените острови и ние установихме, че наистина всички са весели. Песни за кану, песни за акули и песни за риболов се пееха в такт с гребането и всички подемаха волните припеви. От време на време някой се провикваше „мао!“ и всички започваха да гребат като луди. „Мао“ значи акула, а когато се появят тигрите на дълбокото море, туземците се втурват презглава към брега, понеже много добре знаят на каква опасност се излагат леките им кану да бъдат преобърнати, а те изядени. Разбира се, в нашия случай нямаше никакви акули, но викът „мао“ се използваше да ги подтикне да гребат с всички сили, като че ли наистина са гонени от акула. „Хое! Хое!“ беше друг вик, който ни караше да разпенваме водата.

На площадката Техеи и Бихаура танцуваха под съпровода на песни и припеви или ритмично пляскане с ръце. В други моменти такта даваше музикално почукване на греблата о стените на двете кану. Младо момиче остави греблото, скочи на площадката и затанцува „хула“ и сред танца, без да спре, се люшна, наведе се и запечати на бузите ни приветствената целувка. Някои от песните или „химине“ бяха религиозни и те бяха особено красиви — плътните басове на мъжете се сливаха с алтовете и високите сопрано на жените и образуваха комбинация от звуци, която непреодолимо напомняше орган. Всъщност присмехулниците определят „химине“ като „органът на канаките“. От друга страна някои от напевите или баладите бяха много дивашки, останали отпреди християнски времена.

И тъй с песни, танци, гребане тези весели полинезийци ни поведоха на риболов. Жандармът, който е френският управник на Бора-Бора, ни придружаваше със семейството си с негово собствено двойно кану, гребано от неговите затворници; защото е не само жандарм и управник, но и тъмничар, а в тази весела страна, когато някой отива на риба, отиват всички. Десетина единични кану с балансьори гребяха наред с нас. Иззад един нос се появи голямо платноходно кану, което вървеше чудесно на фордевинд и се приближаваше да ни поздрави. Едва-едва запазвайки равновесие на балансьора, трима младежи ни приветствуваха с бясно думкаме на тъпани. Следващият нос, към половин миля по-нататък, ни доведе до сборното място. Тук моторницата, докарана от Уорън и Мартин, привличаше всеобщото внимание. Жителите на Бора-Бора не можеха да видят кое я прави да върви. Те изтеглиха ладиите на пясъка и всички слязоха на брега да пият кокосови орехи, да пеят и да танцуват. Тук броят ни порасна благодарение на мнозината, които прииждаха пеша от близките жилища, и хубава гледка бяха увенчаните с цветя девойки, които, хванали се за ръка, идваха две по две по пясъка.

— Обикновено имат голям улов — каза ни Аликот, мелезът търговец. — Накрая водата просто гъмжи от риба. Много е забавно. Разбира се, вие знаете, че всичката риба ще бъде ваша.

— Всичката ли? — изстенах аз, понеже „Снарк“ вече беше претоварен с разточителните подаръци — донасяните по цяло кану плодове, зеленчуци, прасета и кокошки.

— Да, до последната рибка — отговори Аликот. — Виждате ли, когато рибата бъде окончателно обкръжена, вие, като почетен гост, трябва да вземете харпун ида пронижете първата. Тогава всички бъркат ръце и хвърлят улова на пясъка. Ще има планина от риба. После един от вождовете ще държи реч, с която ще ви поднесе целия куп. Такъв е обичаят. Но вие не сте длъжни да приемете всичко. Вие ставате, държите реч, избирате рибата, която искате да вземете, а останалото подарявате обратно на тях. Тогава всички казват, че сте много щедър.

— Но какво би станало, ако си запазех целия подарък? — попитах аз.

— Това никога не се е случвало — беше отговорът. — Обичаят е да приемеш и подариш обратно.

Туземният пастор зачете молитва за сполука в риболова и всички свалиха шапки. След това главният рибар преброи всичките кану и им определи местата. Тогава всички се качиха и тръгнаха. Обаче между тръгващите нямаше нито една жена, с изключение на Бихаура и Чармиън. В старите времена дори и на тях са щели да наложат табу. Жените останаха на брега, за да нагазят във водата и да образуват ограда от крака.

Голямото двойно кану бе оставено на пясъка, а ние тръгнахме с моторницата. Половината ладии загребаха към подветрената страна, а ние с другата половина се насочихме към наветрената и продължихме така миля и половина, докато краят на нашата редица опря на рифа. Ръководителят на хайката беше в едно кану по средата на нашата редица. Той стоеше прав — хубава старческа фигура — с флаг в ръка. Той командуваше заемането на местата и образуването на двете редици със свирене с раковина. Когато всичко беше готово, старецът размаха флага си надясно. С едно-единствено изплискване хвърляните, във всяко кану от тази страна удариха водата с камъните си. Докато те ги вадеха обратно — въпрос на миг, защото камъните кажи-речи не потъваха под повърхността, — флагът се размаха наляво и с изумителна точност всички камъни от тази страна удариха водата. Така продължаваше — насам-натам, надясно и наляво: при всяко размахване на флага дълга редица удари отекваха в лагуната. В същото време греблата караха ладиите напред и каквото се вършеше в нашата редица, същото се вършеше и в отсрещната на миля и половина от нас.

На носа на моторницата Техеи, с очи, заковани върху ръководителя, работеше със своя камък в унисон с другите. Веднъж камъкът се изплъзна от въжето и в същия миг Техеи скочи от борда подир него. Не зная дали камъкът е стигнал дъното или не, но зная, че в следващия миг Техеи се появи над повърхността до моторницата с камъка в ръка. Забелязах същото нещо да се случва на по-близките от нас кану, но всеки път хвърлячът скачаше подир камъка си и го изваждаше.

Краят на двете редици към рифа ускоряваше движението, краят към брега забавяше всичко под грижливото наблюдение на ръководителя, докато при рифа двете редици се съединиха и образуваха кръга. Тогава започна свиването на кръга и подкарването на нещастната уплашена риба към брега с екота на ударите, които се стоварваха върху водата. Така се подкарват слонове в джунглата от рогове на мъже, които се крият във високата трева и издават странни звуци. Оградата от крака вече бе построена. Ние виждахме главите на жените в дълга редица като точици по спокойната повърхност на лагуната. Най-високите бяха навлезли най-дълбоко и така, с изключение на тези край брега, почти всички бяха до гърло във водата.

Кръгът продължи да се стеснява, докато отделните кану кажи-речи се допряха. Настъпи пауза. Едно дълго кану се стрелна от брега и полетя по обиколката на кръга. Вървеше толкова бързо, колкото можеха да го карат греблата. На кърмата един мъж хвърляше във водата дълга, непрекъсната завеса от кокосови листа. Лодките вече не бяха нужни и мъжете наскачаха във водата, за да подсилят оградата със своите крака. Защото завесата беше само завеса, а не мрежа, и рибата можеше да избяга през нея, ако се опиташе. Затова имаше нужда от крака, които постоянно мърдаха завесата, и от ръце, които пляскаха по водата, и от гърлата, които крещяха. Данданията нарастваше колкото повече се стягаше кръгът.

Но никаква риба не изскачаше на повърхността, нито се блъскаше в скритите крака. Най-после главният рибар влезе в примката. Той преброди навсякъде внимателно. Но нямаше риба, която да се мята и да се хвърля на пясъка. Нямаше нито една сардина, нито една кротушка, нито една попова лъжичка. Нещо трябва да не е било наред с тази молитва; или пък, и по-вероятно, както един побелял мъж го рече, вятърът не духаше в обичайната си посока и рибата беше навсякъде другаде в лагуната. Всъщност не бе имало риба, която да подкарат.

— Горе-долу една от пет такива хайки не сполучва — утеши ни Аликот.

Е, ловът на риба с камък ни беше довел на Бора-Бора и нашият късмет бе да попаднем тъкмо на тази от петте хайки. Ако беше лотария, щеше да се случи обратното. Това не е песимизъм. Нито е обвинение против устройството на вселената. То е просто това чувство, което е познато на повечето рибари в безплодния край на един труден ден.