Джек Лондон
По море със „Снарк“ (15)

XV
Обиколка на Соломоновите острови

— Защо не дойдете с нас сега? — каза ни капитан Янсен в Пендуфрин на остров Гвадалканар.

Чармиън и аз се спогледахме и го премислихме мълчаливо половин минута. След това едновременно кимнахме. Това си е наш начин да решаваме, дали да правим едно-друго и той е много добър начин, когато човек не пролива страстни сълзи над последната кутия кондензирано мляко, след като тя се е преобърнала. (Тези дни ние се храним с консерви и понеже за ума се говори, че бил еманация на материята, сравненията ни естествено са близки до консервната фабрика.)

— Няма да е зле да си вземете револверите и една-две пушки — каза капитан Янсен. — Аз имам пет пушки на борда, макар за единствения маузер да няма муниции. Не бихте ли могли да ни услужите с няколко патрона?

Ние донесохме на борда пушките си, няколко шепи патрони за маузер и доведохме Уада и Наката, готвача и каютния прислужник на „Снарк“ съответно. Уада и Наката бяха поуплашени. Най-меко казано, липсваше им въодушевление, при все че Наката никога не си е глътвал езика пред лицето на опасността. Соломоновите острови не се бяха показали много любезни към тях. Преди всичко и двамата бяха пострадали от гнойниците на Соломоновите острови. От тях бяхме пострадали и всички останали (в този момент аз подхранвах два с диета от сублимат); но двамата японци бяха изпатили повече, отколкото им се полагаше. А гнойниците не са приятни. Те може да се опишат като крайно активни язви. Ухапване на комар, порязване или най-лекото ожулване служи за натрупване на отровата, с която като че ли е пълен въздухът. Язвата незабавно започва да дълбае. Тя дълбае във всички посоки и разяжда кожата и мускулите с изумителна скорост. Язва колкото бодване с топлийка на първия ден става колкото десетцентова монетка на втория, а към края на седмицата вече не може да я покрие и сребърен долар.

По-лошо от язвите, двамата японци бяха пострадали от треската на Соломоновите острови. Тя поваляше многократно и двамата и в моменти на оздравяване, лишени от сили, те често се събираха заедно в онази част от „Снарк“, която се случваше да бъде най-близо до далечната Япония, и се заглеждаха, с копнеж в тази посока.

Но по-лошо от всичко това, сега те бяха доведени на борда на „Минота“, която тръгваше да набира работници по дивото крайбрежие на Малаита. Уада, на когото повече му трепереха гащите, беше сигурен, че никога вече няма да види Япония, и с печални, загубили блясък очи наблюдаваше товаренето на нашите пушки и муниции на „Минота“. Той знаеше за „Минота“ и нейните обиколки на Малаита. Знаеше, че е била хваната в плен на брега на Малаита преди шест месеца, че капитанът й е бил накълцан на парчета с томахавки и че според варварското чувство за справедливост на този мил остров, тя дължала още две глави. Също така един работник от плантацията Пендуфрин, малаитско момче, бе току-що умрял от дизентерия и Уада знаеше, че Пендуфрин бе задлъжнял на Малаита с още една глава. Освен това при подреждането на багажа ни в мъничката каюта на капитана той видя посечената с брадви врата, където тържествуващите диваци си бяха пробили път. И най-после печката в камбуза нямаше кюнец, понеже споменатият кюнец е бил част от плячката.

„Минота“ беше австралийска яхта, направена от тиково дърво, стъкмена като кеч, дълга и тясна, с плавников кил, проектирана по-скоро за надбягвания в пристанища, отколкото за набиране на туземни работници. Когато Чармиън и аз се качихме на борда, намерихме я претъпкана. Двойният й екипаж включително с резервите, беше петнадесет души, а имаше двадесетина и повече „завръщащи“ се работници, които бяха изслужили срока си на плантациите и сега си отиваха по селата в горските пущинаци. Наглед те положително бяха истински човекоядци, ловци на глави. В пробитите им ноздри бяха намушкани кокалени и дървени игли колкото моливи. Мнозина от тях бяха пробили месестото връхче на носа и оттам стърчаха право напред шипове от костенуркова коруба или маниста, нанизани на твърда тел. Неколцина бяха продупчили носовете си с още редица дупки по извивките на ноздрите от горната устна до връхчето. Във всяко ухо на всеки от тях имаше от две до десетина дупки, достатъчно големи, за да носят в тях дървени тапи по три инча в диаметър, та до мънички, в които носеха глинени лули и други такива дреболии. Всъщност имаха по толкова дупки, че не им достигаха украшения, с които да ги запълнят; и когато на другия ден, при наближаването на Малаита, изпробвахме пушките си, за да видим дали са в пълен ред, стана всеобщо сборичкване за празните гилзи, които бяха веднага натикани в многото пустеещи дупки в ушите на нашите пасажери.

В същото време, когато изпитвахме пушките, сложихме и преградите от бодлива тел. „Минота“ със свободна палуба, без всякаква надстройка и с релинг, висок само шест инча, бе твърде леснодостъпна за качване. Затова в релинга се слагаха на винт пиринчени пилерси и два реда бодлива тел се опъваше от форщевена до кърмата и обратно до форщевена. Всичко това беше прекрасно като защита от диваците, но беше страшно неудобно за хората на борда, когато „Минота“ започваше да подскача и да се гмурка при вълнение. Когато човек не обича да се плъзга надолу към бодливата тел на подветрения релинг и когато не смее да се хване за бодливата тел на наветрения релинг, за да се спаси от подхлъзване, и когато при всичките тези свои нежелания се намери на гладката палуба, която се е наклонила под ъгъл от четиридесет и пет градуса, той може да разбере някои от прелестите на обиколката из Соломоновите острови. А също трябва да се помни, че наказанието за падане върху бодливата тел е повече от самите драскотини, защото практически всяка драскотина положително ще се превърне в люта язва. Това, че предпазливостта не можеше да спаси от телта, бе доказано една прекрасна сутрин, когато вървяхме край брега на Малаита в пълен бакщаг. Вятърът беше силничък и вдигаше доста големи вълни. На кормилото стоеше черен моряк. Капитан Янсен, господин Якобсен (помощник-капитанът), Чармиън и аз тъкмо бяхме седнали на палубата да закусим. Отгоре ни връхлетяха три необикновено големи вълни. Морякът на кормилото загуби самообладание. „Минота“ бе пометена три пъти. Закуската изчезна през подветрения релинг. Ножовете и вилиците се загубиха през отворите за оттичане на водата; един моряк на кърмата направо падна в морето и бе измъкнат обратно, а сърцатият ни капитан лежеше наполовина на борда и наполовина извън борда, затиснат от бодливата тел. След това до края на плаването съвместното ни използване на няколкото останали прибори за ядене беше прекрасен пример за примитивен комунизъм. На „Южени“ обаче беше още по-лошо, защото имахме само една чаена лъжичка за четирима… но „Южени“ е отделна история.

Първото ни пристанище беше Суу на западния бряг на Малаита. Соломоновите острови са на края на света. Достатъчно трудно е да плаваш в тъмни нощи през осеяни с рифове протоци и през променливи течения, където няма никакви светлини, по които да се водиш (от северозапад до югоизток Соломоновите острови са се проточили на хиляда мили и по всичките хиляди мили брегове няма нито един фар); но трудността сериозно се изостря от това, че самата суша не е правилно нанесена на картата. Суу може да послужи за пример. На адмиралтейската карта на Малаита брегът на това място продължава в права непрекъсната линия. И въпреки всичко през тази права непрекъсната линия „Минота“ преплава по двадесет фадома вода. Там, където се твърдеше да има суша, имаше дълбоко врязал се залив. Навлязохме в мангрови дървета, сплели се около нас, докато пуснахме котва в огледално езеро. Капитан Янсен не хареса мястото. Беше тук за първи път, а Суу имаше лошо име. Нямаше вятър, с помощта на който да избягаме в случай на нападение, а екипажът можеше да бъде изпоклан до крак, ако се опиташе да изкара яхтата на буксир с велбота. Беше чудесен капан, ако се забъркаше някоя каша.

— Ами ако „Минота“ заседне на брега? — попитах аз.

— Няма да заседне на брега — отговори капитан Янсен.

— Но да речем, че заседне — настоях аз.

Той се замисли за миг, след това погледът му се отмести от помощник-капитана, който слагаше на колана си револвера, към моряците, които се качваха на велбота, всеки от тях с пушка.

— Ще се качим на велбота и ще се махнем оттук с божията помощ, колкото можем по-скоро — отговори след забавяне капитанът.

Той обясни надълго и нашироко, че никой бял не може да бъде сигурен в малаитския си екипаж, ако се види натясно; че туземците от вътрешността гледали на всички кораби, претърпели крушение, като на тяхна собственост; че тези туземци са имали достатъчно пушки тип „снайдер“; и че той имал на борда си десетина „завръщащи се“ работници от Суу, които положително щели да се присъединят към приятелите и роднините си на брега, ако се стигнело до плячкосването на „Минота“

Първата работа на велбота беше да свали на брега „завръщащите се“ работници с техните сандъчета. Така една опасност бе отстранена. Докато ставаше това, до нас се доближи кану с трима голи диваци. И когато казвам голи, думите ми значат точно това: голи. По тях нямаше и помен от облекло, освен ако халките в носовете, чуканчетата в ушите и гривните от раковини можеше да се сметнат за облекло. Главен в това кану беше стар вожд, едноок, като че ли дружелюбен, но толкова мръсен, че стъргалото за палубата би се захабило на него. Мисията му беше да предупреди капитана да не позволи на никой от хората си да слязат на брега. Старецът повтори това предупреждение вечерта.

Напразно велботът обикаляше бреговете на залива да търси нови работници. Гъстаците бяха пълни с въоръжени туземци и всички охотно разговаряха с агента, но никой не се съгласяваше да се запише за три години работа на плантацията срещу шест лири годишно. Обаче много им се искаше да подмамят нашите хора на брега. На втория ден те запалиха огън в горния край на залива. Понеже това беше общоприетия сигнал на хората, желаещи да се запишат за работници, капитанът изпрати лодката. Но нищо не излезе. Никой не се записа, нито някой от нашите хора се излъга да слезе на брега. Малко след това забелязахме доста въоръжени туземци да се движат по брега.

Никой не би могъл да каже колко други се спотайваха в гъстаците, освен тези, които виждахме тук и там. Човек не можеше да проникне с погледа си в тази първобитна джунгла. След обяд капитан Янсен, Чармиън и аз отидохме да ловим риба с бомби. Всеки от екипажа на лодката носеше по една пушка „Ли Енфийлд“. Джони, агентът по набиране на работници, имаше до себе си при кормилото винчестер. Приближихме се до една част на брега, която изглеждаше безлюдна. Тук обърнахме лодката и пристанахме заднишком; в случай на нападение лодката щеше да е готова да се стрелне напред. През цялото време, което прекарах в Малаита, не съм видял лодка да пристава с носа напред. Всъщност корабите, набиращи работници, използват две лодки: едната да отиде на брега, разбира се, въоръжена, а другата да остане на няколкостотин фута навътре и да „прикрива“ първата. Обаче „Минота“, понеже беше малко корабче, не носеше лодка за прикриване.

Бяхме вече близо до брега и се приближавахме още с кърмата напред, когато забелязахме пасаж риба. Запалихме запалката и хвърлихме пръчката динамит. При експлозията проблясъци на скачаща риба оживиха повърхността. В същия миг се оживи и гората. Двадесетина голи диваци, въоръжени с лъкове и стрели, копия и снайдери, изскочиха на брега. И пак в същия миг нашият екипаж вдигна пушките. И тъй двете противни страни останаха една срещу друга, докато взетите в повече момчета се хвърлиха да събират зашеметената риба.

В Суу прекарахме три безплодни дни. „Минота“ не можа да набере работници между горските жители, а горските жители не можаха да вземат човешки глави от „Минота“. Всъщност единственият, който получи нещо, беше Уада, а той получи чудесна доза треска. Ние извлякохме кораба на буксир с велбота и поехме покрай брега към Ланга-Ланга, голямо селище на жители на солената вода, изградено с грамаден труд върху пясъчен нанос в лагуната — буквално изградено, изкуствен остров, издигнат като убежище от кръвожадните горски жители.

Пак тук, край брега на лагуната, беше Бину, мястото, където „Минота“ е била хваната в плен половин година преди това и капитанът й убит от горските жители. Когато влязохме през тесния проход, едно кану се приближи с новината, че бойният кораб отплавал същата сутрин, след като изгорил три села, убил тридесет прасета и удавил едно бебе. Това е бил „Камбриан“, командуван от капитан Луис. Двамата с него се срещнахме за първи път в Корея през руско-японската война и оттогава пътищата ни непрекъснато се пресичаха, без да можем да се видим. В деня, когато „Снарк“ пристигна в Сува, на островите Фиджи, видяхме „Камбриан“ да се отдалечава. Във Вила, на Новите Хебриди, се разминахме с един ден. Нощно време минахме един край друг близо до острова Санто. В деня, когато „Камбриан“ пристигна в Тулаги, ние отплавахме от Пендуфрин, на десетина мили оттам. А тук, в Ланга-Ланга, се разминахме само с няколко часа.

„Камбриан“ бе дошъл да накаже убийците на капитана на „Минота“, но какво бе успял да направи ние научихме едва по-късно през деня, когато при нас дойде с велбота си някой си господин Абот, мисионер. Селата били изгорели и прасетата избити. Но самите туземци не били пострадали. Убийците не били заловени, макар и да били намерени флагът на „Минота“ и някои други неща от стъкмяването й. Удавянето на бебето станало по недоразумение. Вождът Джони от Бину отказал да води в гъстаците слезлия на брега отряд, не успели да накарат и някого от хората му да изпълни тази задача. След което капитан Луис, основателно възмутен, казал на вожда Джони, че заслужавал селото му да бъде изгорено. В морския английски жаргон на Джони не беше включена думата „заслужава“. Затова той разбра, че селото му ще бъде изгорено тъй или инак. Последвалото паническо бягство на жителите било толкова припряно, че те изтървали бебето във водата. Междувременно вождът Джони побързал при господин Абот. Той сложил в ръката му четиринадесет златни лири и го помолил да отиде на „Камбриан“ и да предложи на капитан Луис откуп. Селото на Джони не било изгорено. Нито пък капитан Янсен получил четиринадесет златни лири, защото ги видях после в ръцете на Джони, когато се качи на борда на „Минота“. Нежеланието си да води наказателния отряд Джони обясни с голям цирей, който гордо ми показа. Обаче истинското му и то напълно основателно съображение, което не призна, е бил страхът от отмъщението на горските жители. Ако той или някой от неговите хора заведеше морските пехотинци, можеше да чака кървава отплата веднага щом „Камбриан“ вдигнеше котва.

Като пример за условията на Соломоновите острови работата, довела Джони на борда на „Минота“, беше да предаде срещу възнаграждение в тютюн бушприта, грота и стаксела на един велбот. По-късно през деня на борда дойде някой си вожд Били и предаде срещу възнаграждение в тютюн мачтата и гика. Това снаряжение принадлежеше на велбот, който капитан Янсен намерил при предишното пътуване на „Минота“. Велботът принадлежал на плантацията Мериндж на остров Изабел. Единадесет договорени работници, всичките от Малаита и при това от горските жители, решили да избягат. Понеже били горски жители, те не разбирали нищо от солената вода, нито как се управлява лодка в морето. Затова предумали двама туземци от Сан Кристовал, крайморски жители, да избягат с тях. И те си получили заслуженото, тези от Сан Кристовал. Трябвало е да бъдат по-предпазливи. Когато докарали откраднатата лодка здрава и невредима на Малаита, там за благодарност им отсекли главите. Точно тази лодка и снаряжение беше намерил капитан Янсен.

Не бях пропътувал напразно целия път до Соломоновите острови. Най-после видях гордия дух на Чармиън принизен и властната царственост на женствеността й потъпкана в праха. Това се случи в Ланга-Ланга, на брега, върху направения с човешки ръце остров, който не се виждаше от къщите. Тук, обкръжени от стотици лишени от свян голи мъже, жени и деца, ние обикаляхме и разглеждахме. Бяхме запасани с револвери, а екипажът, напълно въоръжен, седеше на греблата с кърмата към брега; но урокът, даден от бойния кораб, бе твърде пресен, за да се опасяваме от нещо нередно. Ние ходехме навсякъде и гледахме всичко, докато най-после се доближихме до голям дънер, който служеше за мост през плитко устие на река. Черните се изправиха като стена пред нас и отказаха да ни пуснат да минем. Поискахме да знаем защо са ни спрели. Черните казаха, че можем да минем. Ние не ги разбирахме правилно и тръгнахме. Обясненията им станаха по-определени. Капитан Янсен и аз, като мъже сме могли да минем. Но на никоя Мери не се позволявало да нагазва около моста, а още повече пък — да минава през него. „Мери“ на морския английски жаргон значи жена. Чармиън беше Мери. За нея мостът беше „тамбо“, което на местния език значи табу. О, как си изпъчих аз гърдите! Най-после мъжеството ми беше отмъстено. Аз наистина принадлежах към господствуващия пол. Чармиън можеше да се влачи по стъпките ни, но ние бяхме мъже и ние можехме да минем направо през този мост, докато тя трябваше да заобиколи с велбот.

Знаете, не бих искал да бъда криво разбран по отношение на това, което следва, но на Соломоновите острови е общоизвестно, че пристъпите на треска често идват като последица от силно вълнение. Не се мина половин час, след като на Чармиън бе отречено право на минаване, и тя бе спешно закарана на „Минота“, увита в одеяла и натъпкана с хинин. Не зная какво вълнение бе сполетяло Уада и Наката, във всеки случай и те бяха повалени от треската. Нямаше да е зле, ако Соломоновите острови бяха по-здравословни.

А през време на този пристъп от треска у Чармиън се появи и гнойник на Соломоновите острови. Това беше последната сламка. Всички на „Снарк“ ги бяха имали, освен нея. Бях мислил, че ще загубя крака си до глезена от една изключително злокачествено разяждаща язва. Хенри и Техеи, таитянските моряци, бяха имали безброй такива язви. Уада би могъл да ги наброи с десетки. Наката бе имал единични по три инча на дължина. Мартин бе съвсем сигурен, че некрозата на неговия пищял водеше началото си от удивителната колония язви, които бе развъдил на това място. Но Чармиън беше оставала незасегната. Този продължителен имунитет бе събудил у нея презрение към нас, останалите. Нейното аз бе поласкано до такава степен, че един ден тя със стеснение ме уведоми, че всичко се дължало на чистотата на кръвта. Понеже всички ние сме развъждали гнойници, а тя не… е, затова нейният беше голям колкото сребърен долар и чистотата на нейната кръв й помогна да го излекува след няколко седмици упорито гледане. Тя сляпо вярва в сублимата. Мартин се кълне в йодоформа. Хенри употребява лимонов сок, без да го разрежда. А аз смятам, че когато сублиматът не действува достатъчно бързо, най-хубавото нещо е да го редувам с превръзки с кислородна вода. Има на Соломоновите острови бели, които залагат всичко на борова киселина, а други, които имат предпочитания към лизола. Аз също изпитвам слабост към една панацея. Тя е Калифорния. Бих искал да видя на някой да му излезе гнойник на Соломоновите острови в Калифорния.

Ние потеглихме от Ланга-Ланга надолу по лагуната, между блата, обрасли с мангрови дървета, по протоци не по-широки от „Минота“ и край изградените върху рифовете селища Калока и Ауки. Както основателите на Венеция, тези крайморски жители по начало са били бегълци от самия остров. Твърде слаби, за да устоят в гъсталаците, останали живи след селищни кланета, те избягали на пясъчните плитчини в лагуната. Тези плитчини те превърнали в острови. Принудени да търсят прехраната си от морето, с време те станали крайморски жители. Те научили навиците на рибите, раците и мидите и измислили куки, влакна, мрежи и капани за риба. Усъвършенствували различни форми за кану. Понеже не могли да се движат по суша и прекарвали цялото си време в ладиите, те станали широкогърди, с дебели ръце, тънки в кръста и с хилави тънки крака. Като господари на крайбрежието, те забогатели, понеже търговията с вътрешността минавала повечето през техните ръце. Те са във вечна вражда с горските жители. Фактически те сключват примирие само в пазарни дни, които се уреждат на определени интервали, обикновено два пъти седмично. Горските и крайморските жени се занимават с размяната. Зад тях, в гъстаците, на стотина крачки, въоръжени до зъби, се спотайват горските мъже, а край брега в техните кану седят крайморските туземци. Много редки са случаите примирието на пазарния ден да бъде нарушено. Горските жители твърде много обичат риба, а крайморските обитатели изпитват органически глад за зеленчуците, които не могат да отглеждат на свръхнаселените си островчета.

На тридесет мили от Ланга-Ланга стигнахме протока между остров Босакана и главната суша. Тук привечер вятърът стихна и цяла нощ с велбота отпред, взел яхтата на буксир, и екипажа на палубата, напънал се на дългите кърмови гребла, полагахме усилия да излезем. Ала приливът беше против нас. Към полунощ по средата на протока настигнахме „Южени“, голяма шхуна за набиране на работници, водена на буксир от два велбота. Нейният шкипер, капитан Келер, як млад германец на двадесет и две години, дойде при нас „на гости“ и ние си разменихме взаимно последните новини от Малаита. Той бе имал късмет и бе събрал двадесет работници в селото Фиу. Докато стоял на котва там, станало едно от обичайните безстрашни убийства. Убитият младеж бил, както се казва, „крайморски горски жител“ — тоест крайморски жител, който е наполовина горски обитател и живее край морето, но не живее на островче. Трима горски жители дошли при този човек, когато той работел в градината си. Те се държали дружелюбно и след време заговорили за „кай-кай“. „Кай-кай“ значи храна. Той наклал огън и се заел да свари малко таро. Когато се навел над гърнето, един от горските жители го прострелял през главата. Той паднал в пламъците и тогава те му забили копие в корема, завъртели го и го пречупили.

— Бога ми — каза капитан Келер, — не искам някога да ме умерят със снайдер. Разкъсва! Човек би могъл да мине с кон през тая дупка на главата му.

Друго скорошно жестоко убийство, за което чух на Малаита, бе убийството на един старец. Един горски вожд умрял от естествена смърт. Обаче горските жители не вярват в естествената смърт. Те не са чували някой да умре от естествена смърт. Единственият начин да се умре, е от куршум, томахавка или набучване на копие. Ако човек умре по някакъв друг начин, това е безспорен случай на омагьосване. Когато горският вожд умрял от само себе си, племето хвърлило вината върху едно семейство. Понеже нямало значение кой от семейството ще бъде убит, избрали този старец, който живеел сам. Така щяло да бъде лесно. Толкова повече той нямал снайдер. А също бил сляп. Старият доловил какво ще става и приготвил много стрели. Трима смели воини, всеки от тях със снайдер, го нападнали нощно време. Цяла нощ се били те юначно с него. Щом помръднели в гъстака и издадели звук или шумолене, той изпращал стрела в тази посока. Сутринта, когато и последната стрела била изстреляна, тримата герои подпълзели и му разбили главата.

Утрото дойде, а ние все още напразно се мъчехме да минем през протока. Най-после, обзети от отчаяние, обърнахме назад, излязохме в морето, заобиколихме Басакана и стигнахме нашата цел — Малу. Мястото за закотвяне при Малу беше много добро, но се намираше между брега й лош риф, и макар да беше лесно да влезеш, трудно беше да го напуснеш. Югоизточната посока на пасата налагаше да лавираме срещу вятъра; рифът на края се беше прострял широко и там беше плитко, а имаше течение, което по всяко време отнасяше към този край.

Господин Колфийлд, мисионерът на Малу, пристигна с велбота си от пътуване надолу по крайбрежието. Беше слаб хилав мъж, ентусиазиран в работата си, уравновесен и практичен, истински воин божи от двадесетия век. Когато дошъл в тази мисия на Малаита, както ни каза, той се съгласил да дойде за шест месеца. След това се съгласил, ако останел жив до края на този срок, да продължи работата. Шест години се минали, а той все още продължавал. Въпреки това бил прав да се съмнява дали ще остане жив по-дълго от шест месеца. На Малаита имало трима мисионери преди него, но за по-малко от този срок двама умрели от треска, а третият си отишъл съсипан.

— За какво убийство говорите? — попита той изведнъж, сред разпокъсан разговор с капитан Янсен.

Капитан Янсен му обясни.

— О, това не е същото, за което говорех аз — рече господин Колфийлд. — То е вече старо. То е станало преди две седмици.

Тук, в Малу, си платих аз за всичкото тържествуване и злорадство, които бях проявил във връзка със Соломоновия гнойник, излязъл на Чармиън в Ланга-Ланга. Господин Колфийлд бе косвено отговорен за моето изкупление. Той ми подари кокошка, която подгоних в гъстака с пушка. Намерението ми беше да й гръмна главата. Сполучих, но когато, го направих, спънах се в един дънер и си ожулих пищяла. Резултат: три Соломонови гнойника. С това станаха всичко пет, които красяха моята личност. А капитан Янсен и Наката бяха хванали „гари-гари“. Буквално преведено, „гари-гари“ значи „чеши-чеши“. Но ние, останалите нямахме нужда от превод. Гимнастиката на капитана й Наката служеше за превод без думи.

Не, Соломоновите острови не са толкова здравословни, колкото биха могли да бъдат. Пиша тази статия на остров Изабел, където закарахме „Снарк“ за поставяне на крен и почистване на медната обшивка. Аз се съвзех от последния пристъп на треската тази сутрин и имах само един свободен ден между пристъпите. Чармиън има пристъпи на две седмици. Уада се е превърнал в развалина от треската. Снощи имаше всички признаци да легне от пневмония: Хенри, този снажен таитянски великан, току-що станал от последната си доза треска, се влачи по палубата като ланшна киселица. И той, и Техеи са насъбрали достойна за възхищение галерия от Соломонови гнойници. Освен това са хванали нова разновидност от „гари-гари“, нещо като растително отравяне, като от отровен дъб или отровен бръшлян. Но те не са единствените пострадали. Преди доста дни Чармиън, Мартин и аз отидохме на лов за гълъби на малко островче и оттогава досега предвкусваме вечните мъки. Пак на същото островче Мартин наряза стъпалата си на панделки върху коралите, докато гонел една акула — поне така твърди той, но ако съдя по това, което зърнах с едното си око, трябва да е било обратното. Порязаното от корала се превърна в Соломонови гнойници. Преди последната треска обелих кожата на кокалчетата на ръцете си при тегленето на едно въже и сега имам три нови гнойника. А бедният Наката! Три седмици вече не може да седне. Вчера седна за първи път и успя да остане седнал петнадесет минути. Той бодро заявява, че се надява да излекува своето „гари-гари“ след още един месец. При това неговото „гари-гари“, благодарение на твърде въодушевеното му „чеши-чеши“, е създало почва за безбройни Соломонови гнойници. А освен това той току-що легна от седмия си пристъп на треска. Ако бях цар, най-лошото наказание, което бих налагал на моите врагове, би било да ги заточавам на Соломоновите острови. Но като си помисля пак, и да бях цар и да не бях, струва ми се, сърцето не би ми позволило да го направя.

Да набираш работници за плантации с малка, тясна яхта, построена за плаване в пристанище, не е много приятно. Палубите гъмжат от работниците и техните семейства, каюткомпанията е претъпкана с тях. Нощем те спят там. Единственият вход в мъничката ни каюта е през каюткомпанията и ние си пробиваме път между тях или ходим по тях. Това също не е приятно. Те всички до един страдат от всевъзможни злокачествени кожни болести. Някои имат трихофитоза, други имат букуа. Последната се причинява от растителен паразит, който прониква в кожата и я разяжда. Сърбежът е непоносим. Болните се чешат, докато въздухът се изпълни със ситни сухи парченца кожа. Има също и фрамбезия и много други кожни язви. Хората идват на борда със Соломонови гнойници по ходилата толкова големи, че могат да ходят само на пръсти, или с такива ужасни дупки в бедрата, че би могло да тикнеш юмрука си до костта. Отравяне на кръвта е много често и капитан Янсен с кама и игла за шиене на платна, без да мисли, оперира всички наред. И колкото да е отчаяно положението, след като отвори и почисти, налага лапа от накиснат във вода сухар. Всеки път, когато видим особено ужасен случай, ние се дръпваме в някой ъгъл и обилно поливаме собствените си гнойници със сублимат. И така живеем, ядем и спим на „Минота“, примиряваме се със съдбата и „се преструваме, че е добре“.

На Суава, друг изкуствен остров, за втори път можах да позлорадствувам над Чармиън. „Голям човек господар принадлежи Суава“ (което значи „върховният вожд на Суава“) дойде на яхтата. Но първо дойде негов пратеник при капитан Янсен за два ярда басма, с която вождът да закрие царствената си голота. Междувременно той остана да чака в своето кану долу. Кълна се, че царствената мръсотия по гърдите му беше дебела половин инч, а човек можеше съвсем спокойно да се обзаложи, че долните й пластове бяха някъде, между десет и двадесетгодишни. След това пратеникът му се качи на борда още веднъж и обясни, че голям човек господар принадлежи Суава охотно ще благоволи да стисне ръката на капитан Янсен и мен и ще си изпроси една-две плочки пресован тютюн, но въпреки това високоблагородната му душа е все още толкова високо издигната, че не може да изпадне в такова дълбоко унижение да се ръкува с някаква си жена. Бедничката Чармиън! След преживяното от нея на Малаита тя бе станала друг човек. Нейната кротост и смирение ужасно й приличат и аз няма да се изненадам, когато се върнем в цивилизования свят и тръгнем да вървим по тротоар, да я видя с наведена глава да заема мястото си една крачка зад мен.

Нищо особено не се случи в Суава. Бичу, ту земният готвач, избяга. „Минота.“ пусна котва и остана на дрейф. Имаше тежки шквалове с дъжд и вятър. Помощник-капитанът господин Якобсен и Уада лежаха, повалени от треска. Соломоновите ни гнойници се увеличаваха и умножаваха. Хлебарките на борда си устроиха комбиниран парад — нещо между американския Ден на независимостта и английския Ден на коронацията. За време те избраха полунощ, а за място — мъничката ни каюта. Бяха от два до три инча на дължина, броят им възлизаше на стотици и те минаваха направо през нас. Когато се опитвахме да ги преследваме, те напускаха твърдата почва, вдигаха се във въздуха и пърполеха насам-натам като колибри. Бяха много по-едри от нашите на „Снарк“. Но нашите са още млади и не са имали време да пораснат. На „Снарк“ има и стоножки, големи, дълги по шест инча. От време на време убиваме по някоя, обикновено в леглото на Чармиън. Мен са ме хапали по два пъти и двата пъти подло — докато спях. Но нещастният Мартин има по-лош късмет. След като лежа болен три седмици, още първия ден, когато седна, седна върху стоножка. Понякога ми се струва, че най-умни са тези, които си седят у дома.

След известно време ние се върнахме в Малу, набрахме седем души работници, вдигнахме котва и тръгнахме да излизаме през предателския проход. Вятърът току менеше посоката си, течението към опасния край на рифа започваше да дърпа по-силно. Тъкмо когато щяхме да го отминем и да излезем в открито море, вятърът се промени с четири румба. „Минота“ се опита да извие, но нямаше какво да я задържи. Беше загубила две от котвите си в Тулаги, Пуснаха единствената й останала котва. Отпуснаха веригата, за да може да се задържи на корала. Плавниковият й кил опря в дъното и гротстенгата се наклони и заклати, сякаш ей сега щеше да се стовари на главите ни. Тя се придвижи напред колкото позволяваше котвата в момента, когато голяма вълна я тласна към брега. Веригата се скъса. Това беше единствената ни котва. „Минота“ се завъртя кръгом и полетя стремглаво към скалите.

Настъпи бъркотия. Всичките наети работници долу, горски жители, които се страхуваха от морето, обзети от паника, се втурнаха на палубата и само пречеха на всички. В същото време екипажът се спусна да си грабне пушките. Те знаеха какво значи да слезеш на брега в Малаита — едната ръка за кораба, другата да отблъскват туземците. С какво се държаха не зная, а трябваше да се държат, защото „Минота“ — се вдигаше, клатеше и се удряше в корала. Горските жители се бяха вкопчили в такелажа, толкова обезумели, че не поглеждаха стенгата. Велботът бе пуснат на вода, за да се опита съвсем безпомощно да вземе „Минота“ на буксир и да я задържи да не бъде повлечена по-нататък към рифа, докато капитан Янсен и помощник-капитанът, още блед и отпаднал от треската, измъкваха от баласта бракувана котва и й правеха напречник. Господин Колфийлд с момчетата от мисията пристигна с велбота да помага.

Когато „Минота“ се блъсна за първи път, не се виждаше нито едно кану, но както лешояди се спускат на кръгове от синевата, така и ладиите запристигаха от всички посоки. Екипажът с пушките, взети „за стрелба“, ги спря на стотина фута под страх от смърт, ако се приближат повече. И те останаха там, наредили се, черни и злокобни, претъпкани с мъже, които задържаха своите кану с греблата пред гибелната граница на разбиващия се прибой. Междувременно горските жители се стичаха от хълмовете, въоръжени с копия, снайдери, стрели и боздугани, докато изпълниха брега. Положението се усложняваше и от това, че поне десетина наети от нас работници бяха набрани измежду тези точно туземци на брега, които жадно чакаха плячката — тютюна, търговските стоки и всичко, каквото имахме на борда.

„Минота“ бе честно изработена, а то е първото съществено качество на кораб, който се блъска в риф. Известна представа за това, на което бе подложена, може да се добие от факта, че в течение на първите двадесет и четири часа тя загуби две котвени вериги и осем въжета. Екипажът на лодката ни беше зает да се гмурка да вади котвите и да връзва нови въжета. Имаше случаи, когато й се късаха вериги, подсилени с въжета. И въпреки всичко оставаше здрава. От брега докараха трупи и ги вмъкваха под яхтата, за да запазят нейния кил и дъно, но ударите разтрошиха и направиха на трески трупите, въжетата, които ги държаха, се оръфаха и разнищиха, а яхтата все се блъскаше и оставаше здрава. Но ние имахме по-голям късмет от „Айвенхо“, голяма шхуна за набиране на работници, която се разбила на брега преди няколко месеца и била мигновено нападната от туземците. Капитанът и екипажът успели да избягат с велботи, а горските и крайморските жители плячкосали от нея до голо всичко, което можело да се отнесе.

Шквал след шквал, страшен вятър и заслепяващ дъжд връхлитаха „Минота“, а морето ставаше все по-бурно. „Южени“ стоеше на котва към наветрената страна, но беше зад един нос и не можеше да знае за злополуката ни. По внушение на капитан Янсен аз написах бележка за капитан Келер, в която го молех да ни се притече на помощ с резервни котви и снаряжение. Но човек не можеше да убеди никое кану да занесе писмото. Предложих половин сандък тютюн, но черните се хилеха и държаха ладиите си с носа срещу разбиващите се вълни. Половин сандък тютюн струваше три лири. За два часа, дори срещу силния вятър и големите вълни, човек можеше да занесе писмото и да получи сума, за която би трябвало да работи половин година на плантация. Сполучих да се кача на едно кану и да отида до господин Колфийлд, който стоеше на котва с велбота си. Мисълта ми беше, че той ще има по-голямо влияние върху туземците. Той ги повика при себе си и двадесетина кану се скупчиха около него и изслушаха предложението за половин сандък тютюн. Но никой не проговори.

— Аз зная какво мислите — извика им мисионерът. — Вие мислите много тютюн на шхуна и вие го получи. Казвам ви: много пушки на шхуна. Вие не получи тютюн, вие получи куршуми.

Най-после един мъж, самичък в малко кану, взе писмото и потегли. Докато чакахме помощ, работата не спираше на „Минота“. Резервоарите за вода бяха изпразнени, моряците караха рангоутите, платната и баласта на брега. Имаше доста неприятни моменти на борда, когато „Минота“ се накланяше ту на едната си страна, ту на другата и двадесетина души хукваха да си спасяват живота и краката от сандъците със стока, рейте и осемдесетфунтовите балванки от баласта, които се хлъзваха от единия релинг до другия и обратно. Нещастната хубава пристанищна яхта! Палубите и подвижното й стъкмяване бяха съсипани. Долу всичко беше разтурено. Подът в каюткомпанията бе разкъртен, за да може да се извади баластът, и там се плискаше и пръскаше ръждива вода от трюма. Един кош лимони, разбъркани с брашно и вода, се носеха насам-натам, като лепкави галушки, изскочили от полусварена супа. Във вътрешната каюта Наката стоеше на пост при нашите пушки и муниции.

Три часа след тръгването на пратеника ни един велбот, опънал всички възможни ветрила, изникна от развилнелия се бесен шквал откъм наветрената страна. Беше капитан Келер, мокър от дъжда и пръските на вълните, с револвер на кръста, с въоръжен до зъби екипаж и котви и въжета, струпани на висок куп в средната част; той идваше толкова бързо, колкото можеше да го носи вятърът — белият човек, неизбежният бял, притичващ се на помощ на друг бял.

Хищната редица кану, които бяха чакали тъй дълго, се разкъса и изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. Лешът съвсем не бил мъртъв. Сега имахме три велбота: два непрекъснато сновяха между кораба и брега, а третият бе зает да хвърля котви, да връзва скъсани въжета и да търси загубени котви. По-късно подир обед, след като се посъветвахме, при което взехме под внимание, че доста от нашите моряци, както и десет от наетите работници бяха тукашни, ние обезоръжихме екипажа. Това всъщност освободи и двете им ръце за работа на кораба. Пушките бяха дадени на пет души от мисията на господин Колфийлд. А долу в разнебитената каюткомпания мисионерът и покръстените от него туземци се молеха на бога да спаси „Минота“. Това бе незабравимо зрелище: невъоръженият божи служител, молещ се с безоблачна вярата диваците — негови последователи, — облегнати на пушки и мърморещи „амин“. Стените на каютата се тресяха около тях. Корабът, се вдигаше и удряше на рифа при всяка вълна. Откъм палубата долитаха викове на моряци, които прехвърляха тежести и се напъваха — молеха се по друг начин, с упоритата си воля и силата на мускулите.

Тази вечер господин Колфийлд ни направи едно предупреждение. За главата на един нает от нас работник имало обявена награда от петдесет фадома раковини (техните местни пари) и четиридесет прасета. Понеже се осуетило намерението им да турят ръка на кораба, горските жители решили да вземат главата на този човек. Когато започне клане, никой не знае къде ще свърши, затова капитан Янсен въоръжи един велбот и отиде с него до брега Уги, един от екипажа на лодката, стана да говори заради него. Предупреждението на капитан Янсен, че всяко кану, видяно тази нощ, ще стане на решето от куршуми, бе превърнато от Уги в предизвикателно обявяване на война, което завърши със заключение горе-долу в следния дух:

— Вие убие мой капитан, аз изпие негова кръв и умра с него!

Горските жители се задоволиха да опожарят една необитаема постройка на мисията и се оттеглиха в гъстаците. На другия ден пристигна „Южени“ и пусна котва. Три дни и две нощи се блъска „Минота“ на рифа, но остана здрава и корубата й бе най-после дръпната от скалите и закотвена в тихи води. Там ние се сбогувахме с нея и с всички на борда й и отплавахме с „Южени“ за остров Флорида^[1].

И така, ден след ден, с повечето от хората на борда болни, продължава корабният дневник на „Южени“. Единствената промяна се е случила на 31 март, когато помощник-капитанът се разболял от дизентерия, а капитанът бил повален от треска.