Джек Лондон
По море със „Снарк“ (10)

X
Тайпи

Към изток Уахука се губеше във вечерен дъждовен шквал, който бързо настигаше „Снарк“. Но това корабче с големия си спинакер, издут от югоизточния пасат, бягаше пред него. Нос Мартин, крайната югоизточна точка на Нукухива, беше на траверса и заливът Комптролър се откриваше пред нас, когато стремително влязохме през широкия му вход, където скалата Платното, неразличаваща се с нищо от шпринтово ветрило на кораб за ловене на сьомга по река Колумбия, смело се държеше срещу съкрушителните югоизточни вълни.

— Какво смяташ, че е това? — попитах. Херман, който стоеше на кормилото.

— Риболовна лодка, сър — отговори той, след като се вгледа внимателно.

Въпреки това на картата бе ясно отбелязано: „Скала Платното“.

Ала ние повече се интересувахме от вътрешните извивки на залива Комптролър, където очите ни с нетърпение търсеха трите вдлъбнатини в брега, и се устремихме към средната, където в падащия здрач смътно се открояваха стръмните склонове на отиваща към вътрешността долина. Колкото често бяхме разглеждали картата и спирали вниманието си винаги върху тази средна вдлъбнатина и долината, която тя откриваше — Долината на Тайпи. „Taipi“ беше отбелязано на картата и това беше правилният правопис, но аз предпочитам „Турее“ и винаги ще го пиша „Турее“. Като малко момче прочетох книга със заглавие, написано така — „Турее“ от Херман Мелвил — и много часове мечтах над нейните страници. Нито пък всичко е било мечта. Реших още тогава, безвъзвратно, че каквото ще да стане, когато закрепна и порасна, също ще отида в Тайпи. Защото възхищението пред света проникваше в мъничкото ми съзнание — възхищението, което щеше да ме заведе в много страни, и което води и никога не омръзва. Годините минаваха, но аз не забравях Тайпи. Когато се върнах в Сан Франциско от седеммесечно плаване в северния Тихи океан, реших, че е дошло времето. Бригът „Галилея“ тръгваше за Маркизките острови, но екипажът му беше попълнен и аз, който бях регистриран моряк първа класа, и то достатъчно млад, за да се гордея самомнително с това, бях готов да се унижа и да тръгна като каютен прислужник, само и само да отида на поклонение в Тайпи. Разбира се, „Галилея“ щеше да отплава от Маркизките острови без мен, защото бях решил да намеря нова Фейауей и нов Кори-Кори. Съмнявам се капитанът да е прочел в погледа ми намерението да избягам. Може би дори и леглото на каютния прислужник да е било вече заето. Във всеки случай аз не го получих.

След това се струпаха години, изпълнени докрай с проекти, постижения и неуспехи, но аз не забравях Тайпи и ето сега бях тук и се взирах в мъглявите му очертания, докато шквалът не ни връхлетя и „Снарк“ се впусна в шибащия порой. Пред нас зърнахме и засякохме по компаса скалата Часовой, обвита от тътнещ прибой. После дъждът и тъмнината забулиха и нея.

Ние взехме курс направо към скалата с надеждата да чуем рева на вълните навреме и да направим рязък завой. Трябваше да държим курс към нея. Можехме да се ориентираме само по посоката, засечена по компаса, и ако отминехме скалата Часовой, щяхме да отминем и залива Тайохае и тогава щеше да се наложи да оставим „Снарк“ на вятъра и да лавираме край брега цяла нощ — не особено приятна перспектива за пътници, уморени от шестдесетдневен траверс през безкрайните тихоокеански самоти и закопнели за суша, закопнели за плодове, закопнели от многогодишен глад за благоуханната долина Тайпи.

Изведнъж със страшен рев скалата Часовой щръкна през дъжда точно пред нас. Ние променихме курса и с грота и спинакера, издути от шквала, минахме край скалата. В завета й вятърът ни остави и ние влязохме в залива сред пълно затишие. След това един порив на вятъра от залива Тайохае ни удари право в зъбите. Той изду спинакера, грота, опъна всички шкоти в бейдевинд и ние тръгнахме бавно напред, като мерехме дълбочината с лот и напрягахме зрение за постоянната червена светлина върху развалините на форта, по която щяхме да засечем мястото за спускане котва. Вятърът беше лек и променлив — ту източен, ту западен, ту северен, ту южен, а от двете страни долиташе рев на невидими разбиващи се вълни. От извисилите се скали се надигаше врещене на диви кози, а над главите ни първите звезди надзъртаха мъгляво през разпокъсаните облаци на отминаващия шквал. След два часа, навлезли една миля в залива, пуснахме котва на единадесет фадома дълбочина. Така пристигнахме в Тайохае.

Сутринта се събудихме в приказна страна. „Снарк“ почиваше в тихо пристанище, сгушило се в огромен амфитеатър, стръмните, обрасли с пълзящи растения стени на който като че ли се издигаха направо от водата. Далече горе, на изток, зърнахме тънката резка на пътека на едно място, където тя се изкачваше по лицето на склона.

— Пътеката, по която Тоби избяга от Тайпи! — възкликнахме ние.

Без да се бавим много-много, слязохме на брега и яхнахме коне, при все че извършването на поклонението трябваше да отложим за следващия ден. Два месеца по море, през цялото време боси, без място, където да си поразкършим краката, не е най-добра подготовка за кожени обувки и ходене: Освен това земята трябваше да спре своето люшкане, от което ни се гадеше, за да се почувствуваме в състояние да яздим подобните на кози кончета по зашеметяващи пътеки. Затова направихме кратка разходка с коне, за да посвикнем, и се промъкнахме през гъста джунгла, за да се запознаем с древен, обрасъл с мъх идол, където се бяха събрали един немец търговец и норвежец капитан, за да установят тежестта на споменатия идол и да обсъдят с колко ще му се понижи цената, ако го разрежат на две. Те кощунстваха с това старче, като забиваха ножовете си в него, за да разберат колко е твърд и колко дебел е мъхът на мантията му, и му заповядваха да стане и да отиде до кораба сам, за да им спести труда. Вместо това деветнадесет канаки го вързаха на носилка от дървета и го замъкнаха до кораба, където, закован с летви в трюма, в този миг той цепи водите на южния Тихи океан към нос Хорн и Европа — крайното постоянно местожителство за всички добри езически идоли, с изключение на няколкото в Америка и особено един, който се хили до мен, докато пиша, и който, ако не претърпим корабокрушение, ще се хили някъде близо до мен до смъртта ми. И той ще победи. Той ще продължава да се хили, когато аз се превърна в прах.

Отидохме на пиршество, където някой си Тайара Тамарии, син на хавайски моряк, избягал от китоловен кораб, правеше помен на маркизката си майка и беше опекъл четиринадесет цели прасета и поканил селото. Бяхме поздравени от туземна вестителка, младо момиче, което стоеше върху огромен камък и напевно съобщаваше, че нашето присъствие придава пълнота на гощавката — това съобщение то отправяше без всякакво пристрастие към всеки новодошъл. Обаче едва бяхме седнали, когато тонът й се промени, а събралите се проявиха дълбоко вълнение. Виковете й станаха страстни и пронизителни. Отдалече долетяха в отговор викове на мъжки гласове, които се сляха в буйно, варварско песнопение; то звучеше невъобразимо дивашки и имаше привкус на кръв и война. После в пролуките между тропическия листак се появи шествие от диваци, голи, само с яркоцветни набедрени кърпи. Те се приближаваха бавно и надаваха ниски гърлени викове на победно тържество и екзалтация. Провесени от млади фиданки, те носеха на раменете си тайнствени доста тежки предмети, скрити от погледа в обвилите ги зелени листа.

Вътре в тази обвивка имаше не друго, а прасета, приятно тлъсти и прекрасно опечени, но мъжете ги носеха към стана така, както в стари времена бяха донасяли „дълго прасе“. Трябва да знаете, че дългото прасе не е прасе. Дълго прасе е полинезийският евфемизъм за човешко месо и тези потомци на човекоядци с кралски син начело донесоха на трапезата прасетата, както едно време техните деди бяха донасяли убитите си неприятели. От време на време шествието спираше, за да имат носачите пълна възможност да надават особено свирепи победни викове, викове на презрение към неприятелите и на чревоугоднически желания. Така преди две поколения Мелвил бе видял да донасят на угощението в Ти увитите в палмови листа тела на убити воини от племето хапар. Друг път в Ти той „забелязал чудновато издялан дървен съд“ и като погледнал вътре, „погледът му паднал върху разбъркани части от човешки скелет и костите бяха още съвсем пресни и с частици месо, останало по тях тук и там“.

Канибализмът е бил често смятан за приказка от ултрацивилизовани хора, на които може би не се харесва мисълта, че собствените им първобитни прадеди са упражнявали подобни обичаи. Капитан Кук гледал доста скептично на този въпрос, докато един ден в някакво пристанище в Нова Зеландия планомерно проучил положението. Случило се туземец да донесе на борда за продан хубава изсушена на слънце глава. По заповед на Кук ивици месо били отрязани и дадени на туземеца, който лакомо ги погълнал. Меко казано, капитан Кук е бил твърде безкомпромисен емпирик. Във всеки случай, с тази си постъпка той удостоверил един факт, от който науката много се нуждаела. Той не е и сънувал за съществуването на известна група острови, отстоящи на хиляда мили, където в последващи дни щяло да бъде заведено любопитно съдебно дело, в което един стар вожд на Мауи щял да бъде обвинен в клевета, поради настойчивото му твърдение, че тялото му било живо хранилище на палеца от крака на капитан Кук. Казват, тъжителите не успели да докажат, че старият вожд не бил гробница на палеца от крака на великия мореплавател и делото било прекратено.

Предполагам, че в тези дни на израждане не ще ми се удаде случай да видя да се яде дълго прасе, но поне съм вече притежател на надлежно удостоверена маркизка кратуна, продълговата по форма, странно резбована, над стогодишна, от която била пита кръвта на двама капитани. Един от тях бил подъл човек. Той продал на маркизки главатар разнебитен велбот^[1] уж за нов, ако се гледала бялата боя. Но щом капитанът отплавал, лодката се разпаднала на части. Съдбата пожелала известно време след това той да претърпи корабокрушение, и то не другаде, а точно на същия остров. Маркизкият главатар не разбирал що е отбив и отстъпка, но имал първобитно чувство за справедливост и също толкова първобитно схващане за икономиката на природата и изравнил сметката, като изял човека, който го излъгал.

Ние тръгнахме по хлад в зори за Тайпи, яхнали свирепи жребчета, които ритаха и цвилеха, и хапеха, и се биеха едно с друго, съвсем забравили за крехките човешки създания на гърба им, за хлъзгавите канари, търкалящите се камъни и зинали пропасти. Вървяхме по едновремешен път през джунгла от дървета хау. От всички страни имаше следи от някогашно гъсто население. Навсякъде, където окото можеше да проникне през гъстата растителност, погледът долавяше каменни стени и каменни основи, шест до осем фута високи, плътно изградени от долу до горе и много ярда на ширина, и в дълбочина. Те образуваха огромни каменни площадки, върху които някога бе имало къщи. Ала къщите и хората бяха изчезнали и грамадни дървета пробиваха с корените си площадките и се извишаваха над избуялата под тях джунгла. Тези основи се казват „пае-пае“.

Сегашното поколение на жителите не обладават енергията да вдигат и наместват такива огромни камъни. Липсва им и инициативата. Има предостатъчно пае-пае за заобикаляне, а няколко хиляди от тях стоят неизползвани. Веднъж-дваж докато се изкачвахме по долината, видяхме великолепни пае-пае с издигнати на повърхността им жалки сламени хижички, които по размери приличаха на тъмни стаички за гласуване, кацнали върху широките основи на Хеопсовата пирамида. Защото маркизците загиват и ако съдим по условията в Тайохае, единственото нещо, което забавя изтребването им, е притокът на свежа кръв. Чист маркизец е рядкост. Като че ли всичките са мелези и странна смесица от десетки народности. Деветнадесет здрави работници — това е всичко, което търговецът в Тайохае може да събере за товарене на копра на корабите, и в техните жили тече кръвта на англичани, американци, датчани, германци, французи, корсиканци, испанци, португалци, китайци, хавайци, паумотуанци, таитяни и жители на Великденските острови. Народностите са повече от броя на хората, но тези хора са, в най-добрия случай, жалки останки от споменатите народности. Животът отмалява, препъва се и издъхва. В този топъл, равномерен климат — истински земен рай, — където температурата никога, не е нито прекалено висока, нито прекалено ниска и където въздухът е като балсам, поддържан винаги чист от наситения с озон югоизточен пасат, астмата и туберкулозата процъфтяват тъй буйно, както и растителността. Навред от малкото сламени колиби долита мъчителна кашлица или немощно стенание на изхабени бели дробове. Ширят се и други страшни болести, но най-смъртоносни от всички са тези, които нападат белите дробове.

Има една форма на охтиката, наречена „скоротечна“, която всява особен ужас. За два месеца тя превръща най-якия мъж в скелет под мъртвешки саван. А в една долина след друга е умирал последният обитател и плодородната почва отново се е превръщала в джунгла.

По времето на Мелвил долината Хапаа (той е писал името й „Хапар“) е била населена от здраво и войнствено племе. След едно поколение то е наброявало едва двеста души. Днес долината е необитаема, дива, тропическа пустош.

Ние се качвахме все по-високо и по-високо в долината, неподкованите ни жребци внимателно стъпваха по ронливата пътека, която водеше към изоставените пае-пае и ненаситната джунгла. Видът на червените планински ябълки — тъй наречените „охиа“, — които познавахме от Хавай, стана причина един туземец да бъде изпратен да набере от тях. После трябваше да се покатери за кокосови орехи. Бях пил кокосово мляко на Ямайка и в Хавай, но не бях разбрал колко възхитително може да бъде това питие, докато не го опитах тук, на Маркизките острови. От време на време ние яздехме под диви лимони и портокали — огромни дървета, които бяха надживели в пустошта култивиралите ги човешки, прашинки.

Яздехме през безкрайни гъстаци от касии с жълт прашец — ако можеше да го наречем езда, защото тези благоуханни гъстаци бяха пълни с оси. И какви оси! Огромни жълти страшилища колкото малки канарчета, стрелкащи се във въздуха и повлекли подире си цял сноп крака, дълги до два инча. Един от жребците рязко се изправя на предните си крака и изхвърля задните към небето. Той ги сваля откъм небето колкото да направи див скок напред и пак ги връща в това отвесно положение. Това не е нищо. Просто дебелата му кожа е била пробита от парещото копие на настървена оса. После втори, трети, всички жребци започват да скачат на предните си крака по пресечената с пропаст местност. Пляс! Нажежена до бяло кама пробожда бузата ми. Пляс, още веднъж! Намушкан съм във врата. Аз съм последен в редицата и получавам повече от това, което ми се пада. Няма възможност за отстъпление, а конете, втурнали се напред по пълната с опасности пътека, обещават малко сигурност. Моят кон застига коня на Чармиън и това чувствително създание, жилнато тъкмо в този психологически момент, цапва с едното си копито моя кон, а с другото мен. Аз благодаря на съдбата, че то няма железни подкови, и наполовина се изправям на стремената от мушването на още една пареща кама. Положително аз получавам повече от своя дял, а също и моят нещастен кон, чиято болка и паника могат да се сравнят само с моите.

— Махни се от пътя! Настигам те! — викам неистово и замахвам с шапката си срещу крилатите усойници наоколо ми.

От едната страна на пътеката се издига отвесна стена, от другата тя се спуска право надолу. Единственият начин да се махнат от моя път е да продължават напред. Как тази върволица коне не си е изпочупила краката е цяло чудо, но те се носеха напред, застигаха се, препускаха в галоп, в тръс, препъваха се, скачаха, катереха се и методично ритаха със задните крака към небето всеки път, щом ги нападнеше някоя оса. След известно време ние поехме дъх и преброихме раните си. И това се случи неведнъж и не дваж, а безброй пъти. Колкото и странно да звучи, но то съвсем не ни омръзна. Зная поне за себе си, че изкарвах всяка схватка с ненамаляваща разпаленост на човек, бягащ от внезапна смърт. Не, от Тайохае до Тайпи поклонникът никога не ще страда от отегчение по пътя.

Най-после ние се издигнахме над ядовете си с осите. Това беше обаче повече въпрос на височината над морското равнище, отколкото на висотата на духа. Навред около нас, докъдето стигаше окото, се простираха назъбени гръбнаци на планински вериги, забили чукарите си в облаците на пасата. Под нас от точката, до която бяхме стигнали „Снарк“ се виждаше като мъничка играчка върху спокойните води в залива Тайохае. Напред виждахме врязалата се в сушата извивка на залива Комптролър. Слязохме хиляда фута надолу и видяхме Тайпи под нас. „Да бяха разкрили пред мен гледката на райската градина, едва ли щях да бъда пленен повече“ — тъй е казал Мелвил в момента, когато видял за първи път долината. Той беше видял градина. Ние виждахме пустош. Къде бяха стоте горички с хлебни дървета, които бе видял той? Ние виждахме джунгла, нищо друго, освен джунгла, с изключение на две сламени колиби и няколко групички кокосови палми. Къде беше Ти на Мехеви, домът на ергените, дворецът, където жените бяха табу, и където той е царувал с по-малките вождове и държал пет-шест прашни и безучастни старци, за да им напомнят за доблестното минало? От бързия поток не се издигаше шумът на девойките и омъжените жени, които мънеха „тапа“. А къде беше хижата, вечно градена от Нархейо? Напразно го търсех, качил се деветдесет фута на някоя кокосова палма, да пуши сутрешната си лула.

Ние заслизахме по криволичеща пътека под свода на сплелата се горе джунгла, където в тишината се мяркаха огромни пеперуди. Нямаше татуиран дивак с боздуган и копие да пази пътеката, а когато пребродихме потока, бяхме свободни да блуждаем, където си искаме. Свещеното и безпощадно табу не царуваше вече в тази благоуханна долина. Не, табу все още имаше, защото, когато се приближихме твърде много до няколкото окаяни туземки, чухме предупредително да ни се казва това табу. И това беше уместно. Те бяха прокажени. Мъжът, който ни предупреди, страдаше ужасно от елефантиазис. Всички страдаха от белодробни заболявания. Долината Тайпи беше свърталище на смъртта и десетината оцелели членове на племето безсилно поемаха сетния болезнен дъх на своя народ.

Положително победата не е била на силните, защото едно време хората от Тайпи били много силни, по-силни от хапарците, по-силни от жителите на Тайохае, по-силни от всички племена на Нукухива. Думата „тайпи“ по начало е значела човекоядец. Но тъй като всички жители на Маркизките острови са били човекоядци, да бъдат наречени така показва, че племето тайпи са били безспорни човекоядци. Не само в Нукухива се е ширила славата на племето тайпи за тяхната смелост и свирепост. По всички Маркизки острови името тайпи се е споменавало със страх. Човек не е могъл да ги покори. Дори и френският флот, който завладял островите, оставил племето тайпи на мира. Капитан Портър от фрегата, „Есекс“ нахлул веднъж в долината. Неговите моряци и морски пехотинци били подсилени от две хиляди воини от племето хапар и тайохае. Те проникнали доста дълбоко в долината, но срещнали такава ожесточена съпротива, че едва смогнали да отстъпят и да се оттеглят с флотилията от лодки и бойни кану.

От всички обитатели на Южните морета маркизците били смятани за най-силни и най-красиви. Мелвил казва за тях:

„Бях особено поразен от физическата им сила и красота… С телесната си красота те надминаваха всичко, което съм виждал някога. Не можеше да се забележи нито един-единствен случай на вродена недъгавост в цялото множество, присъствуващо на веселието… Като че ли у никой от тях не можеше да се видят онези дефекти, които развалят понякога впечатлението от съвършени в друго отношение форми. Но физическото им съвършенство не се състоеше само в отсъствието на тези недостатъци; почти всеки от тяхното число би могъл да бъде взет като модел за скулптура.“ Менданя, откривателят на Маркизките острови, описва туземците също толкова чудно хубави наглед. Фигуеро, хроникьорът на пътешествието му, е казал за тях: „Цветът на кожата им е почти бял; с хубав ръст и изящно сложени.“

Капитан Кук е нарекъл маркизците най-прекрасни островитяни на Южните морета. Мъжете са били описвани като „почти във всеки случай високи на ръст, почти никога не по-ниски от шест фута“.

А сега цялата тази сила и красота са изчезнали и долината Тайпи е убежище на десетина клети същества, страдащи от проказа, елефантиазис и туберкулоза. Мелвил бе определил населението приблизително на две хиляди, без да взима под внимание малката съседна долина Хооуми. Животът е повехнал в този чуден градински кът, където климатът е по-прекрасен и по-здравословен, отколкото където да било другаде по света. Хората от Тайпи са били не само прекрасни физически — те са били чисти. Въздухът им не съдържал бацилите, зародишите и микробите на болестите, които изпълват нашия въздух. А когато белите внесоха с корабите си тези разни болестни микроорганизми, племето тайпи грохна и падна пред тях.

Когато човек прецени това положение, почти ще не ще идва до заключението, че бялата раса процъфтява от зараза и поквара. Естественият подбор обаче дава обяснението. Ние от бялата раса сме надживелите и потомците на хиляди поколения надживели във войната с микроорганизмите. Всеки път, когато някой от нас се е раждал с организъм, особено податлив на тези миниатюрни неприятели, той веднага е умирал. Оцелявали са само онези от нас, които са могли да им устоят. Ние, които сме живи, имаме имунитет и сме здрави — ние сме най-пригодените да живеем в свят на враждебни микроорганизми. Бедните маркизци не бяха минали през такъв подбор. Нямали са имунитет. И тях, които бяха възприели обичая да изяждат неприятелите си, сега ги изяждаха неприятели тъй микроскопични, че не можеха да се видят, неприятели, срещу които не можеше да се води война със стрели и копия. От друга страна, ако от самото начало бе имало няколкостотин хиляди маркизци, може би достатъчно много са щели да оцелеят, за да сложат основите на нова раса — преродила се раса, ако потапяне в гнойна баня от органична отрова може да се нарече прераждане.

Ние разседлахме конете за обед и след като разгонихме биещите се жребци (моя с няколко пресни мръвки, отхапани от гърба му), и след като напразно се помъчихме да прогоним пясъчните мухи, ядохме банани и консервирано месо, като прокарвахме залъците с обилни количества кокосово мляко. Нямаше много за виждане. Джунглата беше нахълтала обратно и погълнала нищожните постижения на човешкия труд. Тук-там човек се натъкваше на пае-пае, но нямаше надписи, нямаше йероглифи, никакви указания за миналото, свидетели на което са били — само неми камъни, изградени и издялани от ръце, превърнали се в забравен прах. От тези пае-пае растяха огромни дървета, които ревнуваха труда на човека, разцепваха и разпръскваха камъните пак в първобитен хаос.

Ние напуснахме джунглата и отидохме при потока с мисълта да избегнем пясъчните мухи. Напразна надежда! За да се хвърли да плува, човек трябва да си свали дрехите. На пясъчните мухи е известен този факт и те се спотайват край брега в несметни множества. На местния език ги наричат „нау-нау“, което звучи също както английското „сега-сега“. Това име положително им приляга, понеже те са натрапващо се сегашно. Няма нито минало, нито бъдеще, когато те се залепят на епидермата ти, и аз съм готов да се обзаложа, че Омар Хаям никога не би могъл да напише своите рубаи в долината на Тайпи — то би било психологически невъзможно. Аз направих стратегическата грешка да се съблека на края на стръмен бряг, откъдето можех да се хвърля във водата, но не можех да изляза. Когато бях готов да се облека, трябваше да мина стотина крачки по брега, за да стигна до дрехите си. На първата още крачка по мен накацаха не по-малко от десет хиляди нау-нау. При втората крачка аз вървях в облак. При третата крачка те затъмниха слънцето на небето. След това не зная какво стана. Когато стигнах при дрехите си, бях невменяем. И тук допуснах голямата си тактическа грешка. Има само едно правило за поведение, когато имаш работа с нау-нау. Никога да не замахваш срещу тях. Каквото и да правиш, никога не ги пляскай. Те са толкова злобни, че в момента на унищожаването вкарват и сетния атом от отровата си в твоя леш. Трябва да ги дръпваш внимателно с палец и показалец и да ги убеждаваш благо да махнат хоботчетата си от тръпнещата ти плът. То е все едно да си вадиш зъби. Обаче мъчнотията беше, че зъбите никнеха по-бързо, отколкото можех да ги вадя, затова аз плясках и така се напълних с отровата им. Това стана преди една седмица. В настоящия момент приличам на много лошо гледан болник, оздравяващ от едра шарка.

Хооуми е малка долина, отделена от Тайпи с ниско било и ние се насочихме натам, щом успяхме с бой да вкараме в ред неукротимите си и ненаситни ездитни животни. Въпреки това конят на Уорън, след като измина една миля, избра най-опасната част от пътеката да даде представление, което ни накара да седим като на тръни цели пет минути. Ние минахме през устието на долината Тайпи и видяхме долу брега, откъдето бе избягал Мелвил. Ей там е бил велботът и чакал близо до прибоя там Каракои, обявеният табу канака, е стоял във водата и се пазарил за живота на моряка. Положително това е било мястото, където Мелвил е прегърнал за сбогом Фейауей, преди да се втурне към лодката. А пък онова там е било мястото на брега, откъдето Мехеви, Моу-моу и придружаващите ги се хвърлили да плуват, за да пресрещнат лодката и само за да им прережат китките, когато са се хванали за планшира, макар за моу-моу да е била запазена привилегията Мелвил със собствените си ръце да забие канджата в гърлото му.

Ние продължихме към Хооуми. Мелвил е бил така строго пазен, че изобщо не е помислил за съществуването на тази долина, макар че трябва непрекъснато да е срещал обитателите й, понеже те са били от племето тайпи. Ние яздехме през все същите изоставени пае-пае, но с приближаването към морето открихме изобилие от кокосови палми, хлебни дървета и лехи с таро и не по-малко от десетина сламени жилища. В едно от тях наредихме да прекараме нощта и веднага бяха започнати приготовления за гощавка. Начаса бе заклано младо прасе и докато то се печеше между нагорещени камъни, а пилета къкреха в кокосово мляко, аз предумах едного от готвачите да се покатери по извънредно висока кокосова палма. Гроздът орехи на върха беше цели сто двадесет и пет фута от земята, но този туземец се запъти при дървото, хвана го с двете си ръце, преви се в кръста така, че стъпалата му се прилепиха плоско към дънера, и след това закрачи право нагоре, без да се спре. Дървото беше съвършено гладко. Той нямаше никакви въжета, които да му помогнат. Просто закрачи нагоре по дървото, сто двадесет и пет фута във въздуха, и хвърли орехите на земята от върха. Не всеки човек там притежаваше физическа жилавост — или по-скоро бели дробове — за такъв подвиг, защото повечето се задушаваха от кашлица. Някои от жените, без да млъкнат, непрекъснато стенеха и пъшкаха, така опустошени бяха белите им дробове. Твърде малко от тях, и мъже жени, бяха пълнокръвни маркизци. В повечето случаи половината или четвърт от кръвта им беше френска, английска, датска или китайска. В най-добрия случай това вливане на свежа кръв само забавяше смъртта и резултатът караше човек да се чуди дали то изобщо е било целесъобразно.

Гощавката бе сложена на широка пае-пае, в дъното й стоеше къщата, гдето щяхме да спим. Първото ястие беше сурова риба и „пои-пои“, което беше по-остро и люто на вкус, отколкото хавайското „пои“, приготвено от таро. Пои-пои на Маркизките острови се прави от плода на хлебното дърво. Зрелият плод, след като му се махне сърцевината, се поставя в кратуна и се счуква с каменно чукало на гъста лепкава каша. В този стадий на процеса, увита в листа, кашата може да се закопае в земята, където се запазва с години. Преди да бъде годна за ядене обаче, необходима е по-нататъшна обработка. Покрит с листа пакет се слага между нагорещени камъни, както прасето, и добре се изпича. След това се смесва със студена вода и се разрежда — не толкова, че да потече, но достатъчно рядко, за да се яде, като бърка човек в нея с показалеца и средния пръст. Когато му посвикнеш, виждаш, че е приятна и много здрава храна. Ами плодът на хлебното дърво зрял и добре сварен или опечен! Той е чудесен. Плодът на хлебното дърво и тарото са царски зеленчуци. Макар и да е неправилно първия да наречем зеленчук и той да напомня най-много батата, сладкия картоф, при все че не е чак толкова брашнен, нито толкова сладък като него.

Гощавката свърши, ние наблюдавахме луната да изгрява над Тайпи. Въздухът беше като балсам, леко напоен с уханието на цветя. Беше вълшебна нощ, гробовно тиха и ни най-малък полъх на вятъра не помръдваше листака — чак дъхът се спираше и човек усещаше сърцето му да се свива почти до болка, толкова неизмерима бе красотата й. Едва доловимо се чуваше отдалече приглушеният тътен на прибоя край брега. Легла нямаше и ние дремехме и спахме, където ни се струваше подът най-мек.

Наблизо една жена се задъхваше и стенеше насън и от всички страни около нас умиращите островитяни кашляха в нощта.