Джек Лондон
По море със „Снарк“ (6)

VI
Царски спорт

Ето какво е то: царски спорт за родените царе на земята. Тревата расте чак до самата вода на брега Уайкики и на петдесет фута от вечното море. Дърветата също растат до предела на солената стихия, а човек седи в сянката им и обърнал се към морето, гледа величествения прибой, който бучи на брега в самите му крака. Половин миля навътре, където е рифът, островърхи вълни вдигат изведнъж към небето белите си глави от гладката тюркоазна синева и тръгват да се търкалят към брега. Те идват една след друга, дълги по цяла миля, с пушещи гребени — бели батальони на безбройното войнство на морето. И човек седи и слуша неспирния рев, и наблюдава нескончаемото шествие, и се чувствува дребен и уязвим пред тази страхотна сила, която се изявява с ярост, пяна и шум. Наистина, човек се чувствува микроскопично малък и мисълта, че може да се бори с това море, събужда във въображението тръпка на опасение, почти на страх. Ами че те са дълги почти по цяла миля, тези чудовища с уста на бик, тежат по хиляда тона и препускат към брега по-бързо, отколкото може да тича човек. Какви са ти възможностите? Съвсем никакви — е присъдата на смаляващото се „аз“; и човек седи, гледа, слуша и си мисли, че не е лошо да си на тревата и на сянка.

И внезапно там, където в небето изригват кълба воден прах, като морски бог, издигащ се от хаоса на пяната и белия кипеж, над шеметния, възправящ се, надвисващ и сриващ се несигурен гребен се появява тъмнокоса глава на човек. Той се издига бързо през устремилата се пяна. Черните му рамена, гърди, кръстът, ръцете и краката — всичко рязко се очертава пред очите ти. Там, където допреди миг имаше само безкрайна пустош и непреодолим тътен, сега има човек, изправен в цял ръст, без да се бори неистово в това безумно движение, без да го поглъщат, смазват и блъскат тези могъщи чудовища; той е изправен над всичките тях, спокоен и прекрасен, задържал се на шеметния връх, с крака заровени в кипящата пяна, солените пръски се издигат до коленете му, а цялата му фигура нагоре е в свободния въздух и бляскащата слънчева светлина, и той лети през въздуха, лети напред, лети бързо като вълната, на която е застанал. Той е Атеркурий — тъмнокожият Меркурий. Петите му са крилати и в тях се крие бързината на морето. Наистина, от морските недра той е скочил върху гърба на морето и язди морето, което реве и тътне и не може да го тръшне от гърба си. Но той не размахва безумно ръце, не се мъчи да запази равновесие. Той е безстрастен, неподвижен като статуя, изсечена из един път по някакво чудо от морските недра, от които се е издигнал. И право напред, към брега, лети той на крилатите си пети върху белия гребен на талаза. Едно необуздано изригване на пяна, продължителен тътнещ звук, когато талазът, обезсилен и изтощен, пада на брега в краката ти, и там, в краката ти, спокойно стъпва на брега канака^[1], станал златистокафяв от тропическото слънце. Преди няколко минути той беше точица на четвърт миля от теб. Той е „сложил юзда на вълната“ и я е препуснал до брега, и гордостта от този подвиг личи в стойката на великолепното му тяло, когато за миг нехайно поглежда към теб, както седиш на сянка на брега. Той е канака и нещо повече — той е човек, представител на царствения биологичен вид, който е подчинил материята и живите твари и станал властител на света.

И човек седи и мисли за последната борба на Тристрам^[2] с морето на съдбоносното утро; и си мисли по-нататък, че всъщност този канака е направил нещо, което Тристрам не е успял да направи, и че той е вкусил сладостта на морето, която Тристрам никога не е вкусил. И човек си мисли още по-нататък: всичко това е прекрасно, докато седиш тук в прохладната сянка на брега, но ти си мъж, един от царствения вид, и това, което може да направи този канака, можеш да направиш и сам ти. Хайде! Махни дрехите си, които само досаждат в този мек климат. Влез да се пребориш с морето; окрили петите си с вещината и силата, които ти са присъщи; сложи юзда на морските талази, подчини ги и препусни на гърба им, както подобава на цар.

И ето така се случи да се заловя със сърфинга — язденето на прибоя. А сега, след като го опитах, още повече поддържам мнението, че това е царски спорт. Но нека първо обясня физическата му страна. Вълната е предаващо се движение. Водата, от която е съставена масата на вълната, не се движи. Ако се движеше, когато се хвърли камък в езерце и се образуват все по-широки и по-широки водни кръгове, в центъра щеше да се появи непрекъснато увеличаваща се дупка. Не, водата, от която е съставена масата на вълната, е неподвижна. Така може да наблюдавате дадена част от повърхността на океана и ще видите същата вода да се вдига и да се снишава хиляда пъти от движението, предаващо й се от хиляда последователни вълни. Представете си сега това предаващо се движение да се движи към брега. Когато дъното става по-плитко, долната част на вълната се удря в сушата първа и се спира. Но водата е течна и горната част още не се е ударила в нищо, поради което тя продължава да предава своето движение, продължава да върви. А когато върхът на вълната продължава да върви, докато дъното й изостава, нещо трябва да се случи. Дъното на вълната пропада под нея, а върхът й се сгромолясва напред и надолу, подвива се, изгърбва се и реве. Долната част на вълната, която се удря в горния ръб на брега, е причината на всеки прибой.

Но превръщането на леките вълнички в огромни талази не става рязко, освен там, където дъното става изведнъж плитко. Да речем, че дъното се издига постепенно от четвърт до една миля, тогава също такова разстояние ще бъде необходимо за превръщането. Такова е дъното край брега на Уайкики и то създава великолепен прибой за сърфинг. Човек скача на гърба на вълна, когато тя още едва започва да се разбива и остава там, докато тя продължава да се разбива до самия бряг.

А сега в частност за физиката на сърфинга. Качете се на плоска дъска, шест фута дълга, два фута широка и с грубо овална форма. Легнете на нея като някое момченце на шейна и като гребете с ръце, излезте в дълбоки води, където вълните започват да се изгърбват. Лежете си там мирно на дъската. Вълна след вълна се разбива пред вас, зад вас, под вас и над вас, устремява се към брега и ви оставя надире. Когато една вълна се изгърби, тя става по-стръмна. Представете си, че сте на тази дъска на повърхността на такъв стръмен наклон. Ако той беше неподвижен, вие щяхте да се плъзнете надолу, също както едно момче се плъзга по пързалката с шейната си. „Но — ще ми възразите — вълната не стои неподвижно.“ Много правилно, обаче водата, от която е съставена вълната, остава неподвижна и точно в това е тайната. Ако изобщо започнете да се плъзгате надолу по повърхността на тази вълна, все ще се плъзгате и никога няма да стигнете, до дъното. Моля ви се, не се смейте. Наклонената повърхност на тази вълна може да е шест фута дълга и въпреки това вие ще се плъзгате по нея четвърт миля или половин миля и няма да стигнете дъното. Защото, виждате ли, понеже вълната е само предаващо се движение или устрем, и понеже водата, от която се състои вълната, се променя всеки миг — нова вода нахлува във вълната със същата бързина, с която вълната пътува. Вие се плъзгате надолу по тази нова вода и въпреки това оставате на старото си място върху вълната, като се плъзгате надолу по все по-новата вода, която се надига и образува вълната. Вие се плъзгате със съвсем същата бързина, с която пътува вълната. Ако тя се движи с петнадесет мили в час, вие се плъзгате с петнадесет мили в час. Между вас и брега се простира четвърт миля вода. С напредването на вълната тази вода обезателно се надига във вълната, земното притегляне върши останалото и вие летите надолу, като се плъзгате по цялата дължина. Ако вие все още поддържате мнението, че докато се плъзгате, водата се движи с вас, бръкнете с ръцете в нея и се опитайте да гребете; ще откриете, че трябва да действувате извънредно бързо, за да успеете да направите движение, защото водата се дръпва назад със същата бързина, с която вие се носите напред.

Сега да видим друга фаза от физиката на сърфинга. Всички правила си имат изключение. Вярно е, че водата в една вълна не пътува напред. Но има и това, което може да се нарече тласък на вълната. Водата в преобръщащия се гребен наистина се движи напред, както много скоро ще си дадете сметка, ако ви шибне в лицето, или ако се озовете под него и бъдете блъснат с един мощен удар долу под повърхността, запъхтян и без да можете да поемете дъх половин минута. Водата горе във вълната се държи върху водата в основата на вълната. Но когато основата на вълната се удари о брега, тя спира, докато върхът продължава напред. Вече му липсва основата на вълната, за да го поддържа. Там, където бе имало плътна вода под него, сега има въздух и върхът за първи път изпитва действието на земното притегляне и пропада надолу, а изоставащата основа на вълната същевременно го разкъсва и захвърля напред. Именно поради това сърфингът е нещо повече от обикновено спокойно спускане с шейна. Наистина човек се чувствува подхванат и запокитен към брега сякаш от ръката на някой титан.

Аз напуснах прохладната сянка, сложих си бански костюм и си намерих дъска за сърфинг. Беше много малка дъска. Но аз не го знаех и никой не ми каза. Присъединих се към няколко хлапенца канаки на плитко, където вълните бяха съвсем изтощени и малки — направо детска градина. Наблюдавах малките канаки. Когато се зададеше вълна, която им се виждаше подходяща, те се пльоснаха по корем на дъските си, ритаха като луди с крака и пристигаха върху вълната на брега. Помъчих се да им подражавам. Погледах ги, опитах се да повторя всичко, което правеха, и безнадеждно се провалих. Вълната мина край мен и аз останах на мястото си. Опитах се пак и пак. Аз ритах два пъти по-лудо от децата и не сполучвах. Имаше пет-шест около мен. Ние всички скачахме на дъските си пред някоя хубава вълна. Краката ни започнаха да работят като гребните колела на речните параходи и малките нехранимайковци се понасяха напред, а аз безславно оставах на мястото си.

Мъчих се не по-малко от цял час, но не можах да убедя нито една вълна да ме понесе към брега. И тогава пристигна един приятел, Александър Хюм Форд, скитник по професия, който вечно търсеше силни усещания. И ги намери на Уайкики. На път за Австралия беше спрял за една седмица да види дали има нещо вълнуващо в сърфинга и не можа вече да се откъсне от него.

Беше излизал всеки ден от един месец насам и все още не можеше да забележи увлечението му да отслабва. Той говореше с авторитет.

— Слезте от тази дъска — каза той. — Махнете я веднага. Вижте само как се мъчите да я възседнете. Ако се случи носът на тази дъска да се удари в дъното, тя ще ви изтърбуши. Ето, вземете мойта. Тя е голяма колкото за възрастен човек.

Винаги съм смирен; когато се озова изправен пред знание. Форд знаеше. Той ми показа как трябва да се кача върху дъската. После изчака хубава вълна, бутна ме в правилния момент и ме подкара към брега. О, какъв възхитителен миг, когато усетих вълната да ме подхваща и понася! Аз полетях напред сто и петдесет фута и се намерих заедно с вълната на пясъка. От този миг бях загубен. Прегазих обратно при Форд с неговата дъска. Тя беше голяма, дебела няколко инча и тежеше не по-малко от седемдесет и пет фунта. Той ми даде наставления, много наставления. Не беше имал никой, който да го научи, и всичко, което беше с много труд усвоил за няколко седмици, той ми предаде за половин час. Аз наистина се учех чрез пълномощник. И след някакъв си половин час умеех вече да тръгвам и да стигам до брега. Правех го пак и пак, а Форд ме хвалеше и даваше съвети. Например каза ми да се намествам само еди-колко си напред на дъската и не повече. Но сигурно бях отишъл малко по-напред, защото когато полетях към сушата, тази проклета дъска заби нос в дъното, рязко спря и направи салтомортале, като в същия миг насилствено скъса нашите отношения. Аз бях подхвърлен във въздуха кат шушка и безславно залян от сгромолясващата се вълна. И си дадох сметка, че не беше ли Форд, щях да бъда изтърбушен. Точно този риск представлява част от спорта, казва Форд. Може това да му се случи, преди да напусне Уайкики, и тогава, сигурен съм, жаждата му за силни усещания ще се уталожи за известно време.

В края на краищата аз съм твърдо убеден, че убийството е по-лошо от самоубийството, особено ако в първия случай жертвата е жена. Форд ме спаси от извършване на убийство.

— Представете си, че краката ви са кормило — каза той. — Дръжте ги долепени един до друг и управлявайте с тях.

Няколко минути след това аз полетях върху висока вълна към брега. Когато се приближавах, там, във водата, нагазила до кръста, точно пред мен се появи една жена. Как можех да спра вълната, на чийто гребен препусках? Виждах жената вече мъртва. Дъската тежеше седемдесет и пет фунта, аз тежах сто шестдесет и пет. Придадената тежест имаше скорост от петнадесет мили на час. Дъската и аз представлявахме летящ снаряд. Оставям на физиците да пресметнат силата на удара върху тази нещастна нежна жена. И тогава си спомних за моя ангел хранител Форд. „Управлявайте с краката!“ — прозвуча в мозъка ми. И аз зауправлявах с краката, зауправлявах рязко, отсечено, с целите си крака и с цялата си сила. Дъската се завъртя с широката страна успоредно на гребена. Много неща се случиха едновременно. Вълната ме блъсна на минаване, блъсна ме леко, но достатъчно силно, за да ме събори от дъската и да ме запрати през устремената вода на дъното, с което влязох в жестоко стълкновение и се затъркалях напредни напред. Извадих глава да поема въздух и тогава се изправих на крака. Пред мен стоеше жената. Аз се чувствувах като герой. Бях й спасил живота. А тя ми се смееше. Това не беше истерия. На нея и през ум не й беше минало за опасността. Както й да е, утеших се, че не аз, а Форд беше неин спасител и нямаше защо да се чувствувам като герой. А освен това управляването с крака беше знаменито. След още няколко минути упражняване можех да си проправям път край неколцината къпещи се и да оставам на върха на своята вълна, вместо да пропадам под нея.

— Утре — каза ми Форд — ще ви изведа в открито море.

Погледнах нататък, където сочеше, и видях огромните пушещи талази — пред тях вълните, върху които препусках, изглеждаха като водни кръгове. Не зная какво ли съм щял да кажа, ако не бях си спомнил тъкмо тогава, че съм един от царствения вид. Затуй единственото, което казах, беше:

— Добре, ще се позанимавам с тях утре.

Водата, която залива брега Уайкики, е съвсем същата, както водата, която мие бреговете на всички Хавайски острови, а в известни отношения, особено от гледна точка на плувеца, е чудесна вода. Достатъчно прохладна, за да бъде приятна, тя е достатъчно топла, за да позволи на плувеца да стои в нея цял ден, без да му стане студено. Под слънцето или под звездите, на пладне или в полунощ, сред зима или сред лято — няма значение кога — температурата й е винаги същата: не прекалено топла и не прекалено студена, тъкмо хубава. Чудесна вода е, солена, чиста и кристално бистра. Ако вземем под внимание качествата на водата, в края на краищата няма нищо забележително в това, че всички канаки са едни от най-вещите между плуващите племена.

Тъй стана, че идущата сутрин, когато дойде Форд, аз се хвърлих в тази чудна вода за неопределено дълго плуване. Яхнали нашите дъски или по-скоро проснали се на тях по корем, ние излязохме през детската градина, където си играеха малките хлапета канаки. Скоро бяхме вън, в дълбоки води, откъдето се търкаляха към нас огромните пушеци талази. Само борбата с тях, посрещането им и минаването през тях и над тях към откритото море беше вече достатъчно голям спорт. Човек трябваше да си събира ума, защото това беше битка, в която едната страна нанасяше мощни удари, а другата страна трябваше да прибягва до хитрости — борба между бездушна сила и разум. Аз скоро се понаучих. Когато някоя вълна се извиваше над главата ми, аз виждах дневната светлина през изумрудената маса; след това главата ми се навеждаше и аз се вкопчвах в дъската с всички сили. След това идваше ударът, който ме закриваше за гледащите от брега. Всъщност дъската и аз сме минали през гребена на вълната и излезли да се отморим на другата страна. Не бих препоръчал тези смазващи удари на някой хилав или изнежен човек. В тях има тежест, а устремът на тласкащата напред вода е като пясъчна буря. Понякога човек минава през пет-шест талаза един след друг и тогава горе-долу настъпва моментът, когато е вероятно да открие нови достойнства в твърдата земя и нови основания да си е на брега.

Там, сред подобна поредица от огромни, вдигнали водна пушилка вълни, към нас се присъедини трети човек, някой си Фрийт. Когато изтръсках водата от очите си, като изскочих от една вълна и се загледах напред да видя как изглежда следващата, видях го да се носи на гребена й, застанал прав върху дъската, с небрежна стойка, млад бог, бронзов от слънчевия загар. Ние минахме през вълната, на чийто гребен се носехме. Форд му подвикна. Фрийт направи скок във въздуха от своята вълна, спаси дъската си от зейналата бездна, загреба към нас и се присъедини към Форд да ме учи на разни неща. Едно нещо в частност научих от Фрийт, а именно, как да посрещам налитаща от време на време вълна с изключителни размери. Такива вълни бяха наистина яростни и не беше безопасно да ги посрещне човек върху дъската си. Но Фрийт ми показа как, тъй че щом зърнех вълна от този калибър да се търкаля към мен, аз се плъзвах от задния край на дъската и се гмурках под повърхността с ръце над главата и хванали дъската. Така, ако вълната изтръгваше дъската от ръцете ми и се опитваше да ме удари с нея (обикновен трик на подобни вълни), между главата и удара щеше да има един фут или повече дебела възглавница. Когато вълната отминеше, аз се покатервах на дъската и продължавах да греба. Мнозина са получавали страхотни рани, както се научих, от ударите на техните дъски.

Целият метод на язденето на прибоя и борбата с прибоя, както разбрах, се състои в несъпротивата. Отклони се от удара, насочен срещу теб. Гмурни се през вълната, която се мъчи да те плесне в лицето. Потопи се с краката напред дълбоко под повърхността и остави големия талаз, който се мъчи да те смаже, да мине над главата ти. Никога не се сковавай. Отпусни се. Остави се на вълните, които те дерат и късат. Когато подводното течение те хване и повлече по дъното навътре в морето, не му се съпротивявай. Ако се съпротивяваш, може да се удавиш, защото то е по-силно от теб. Остави се на това подводно течение. Плувай по него, а не срещу него, и ще откриеш, че налягането се е махнало. И както плуваш по него, лъжи го така, че да не те държи, и плувай същевременно нагоре. Няма да представлява никаква трудност да стигнеш на повърхността.

Този, който иска да научи този спорт, трябва да бъде силен плувец и да е свикнал да плува под водата. След това единственото, което е необходимо, е сравнително голямата сила и здравият разум. Силата на големия талаз е доста неочаквана. Случват се схватки, при които дъската и ездачът се откъсват един от друг и се озовават разделени от няколкостотин фута разстояние. Всеки трябва да се грижи сам за себе си. Няма значение колко души излизат заедно с теб, не можеш да се осланяш на никого от тях за помощ. Въображаемата сигурност, която изпитвах в присъствието на Форд и Фрийт, ме накара да забравя, че това е първото ми излизане в дълбоки води сред големите майстори. Спомних си го обаче, и то доста неочаквано, защото налетя голяма вълна и двамата мъже полетяха на гребена й към брега. Аз можех да се удавя по десетина различни начина, преди те да стигнат пак при мен.

Човек се плъзга надолу по лицето на вълната върху дъската си, но трябва да е започнал да се плъзга. Дъската и ездачът трябва да се движат към брега с доста голяма скорост, преди вълната да ги настигне. Когато видите да идва вълната, върху която бихте искали да тръгнете, обръщате се гърбом към нея и започвате с всички сили да гребете към брега, като прибягвате до това, което се казва стил „вятърна мелница“. То е своеобразен спорт, към който се прибягва непосредствено пред самата вълна. Ако дъската върви достатъчно бързо, вълната ускорява движението й и дъската започва четвъртмилевото си плъзгане.

Никога няма да забравя първата голяма вълна, която хванах там, в дълбоките води. Видях я да идва, обърнах й гръб и загребах с все сила. Дъската ми вървеше все по-бързо и по-бързо, докато започна да ми се струва, че ръцете ще ми се откъснат. Какво ставаше зад мен, не можех да кажа. Човек не може да се обръща и да гребе в стил „вятърна мелница“. Чух гребена на вълната да съска и да кипи, после тя подхвана дъската ми и я запрати напред. Първата половин минута кажи-речи не можех да разбера какво се е случило. Макар и да държах очите си отворени, не виждах нищо, понеже бях потънал в носещата се пяна на гребена. Но това нямаше никакво значение. Съзнавах главно едно възторжено блаженство, че съм хванал вълната. След половината минута обаче започнах да виждам разни неща и да дишам. Видях, че три фута от носа ма дъската ми стърчи от водата и се носи във въздуха. Отместих тежестта си напред и накарах носа да се сниши. След това останах да лежа съвсем спокойно сред неудържимото движение и да наблюдавам как брегът и къпещите се на плажа започват да се виждат по-ясно. Не можах да измина цялата четвърт миля върху тази вълна, защото, за да предпазя дъската от гмурване, отместих тежестта си назад, но я отместих твърде далеч и паднах надолу по задния склон на вълната.

Това беше вторият ми ден и бях доста горд от себе си. Останах там четири часа и на края на това време взех твърдото решение, че на следния ден ще се плъзгам прав. Но това решение се оказа прибързано. На другата сутрин бях на легло. Не бях болен, но бях много нещастен и бях на легло. Когато описвах чудесната вода на Хавай, забравих да опиша чудесното слънце на Хавай. То е тропическо слънце, а освен това в първата половина на юни стои точно над главата. То е също така коварно, измамно слънце. За първи път в живота бях изгорял, без да се усетя. Ръцете, рамената и гърбът ми бяха изгаряли много пъти в миналото и бяха издръжливи; но не беше така с краката ми. И в течение на четири часа бях излагал нежната задна страна на краката под прав ъгъл на това отвесно хавайско слънце. Едва след като се прибрах на брега, открих, че ме е хванало слънцето. Изгарянето от слънце първо само пари; сетне почва да боли и излизат мехури. Също ставите, където кожата се набръчква, отказват да се свиват! Ето защо прекарах следния ден на легло. Не можех да ходя. И поради това днес пиша за тази история в леглото. Но утре, о, утре ще бъда в тая чудесна вода и ще се плъзгам прав, също както Форд и Фрийт. И ако не сполуча утре, ще го направя вдругиден или на следващия ден. Едно нещо съм решил твърдо: „Снарк“ няма да напусне Хонолулу, докато и аз не окриля краката си със скоростта на морето и не се превърна в загорял от слънцето Меркурий с белеща се кожа.