Джек Лондон
По море със „Снарк“ (12)

XII
Почетното място на изобилието

„При пристигането на нови хора всеки се мъчеше да спечели едного като приятел и да го отведе в своето жилище, където жителите на това място го заобикалят с най-голямо внимание; те го слагат на почетното място и му поднасят изобилие от най-изисканата храна.

Полинезийски изследвания.“

„Снарк“ стоеше на котва пред Райатеа, съвсем близо до село Ютуроа. Беше пристигнал предишната вечер след стъмване и ние се приготвяхме за първото си посещение на брега. Рано сутринта бях забелязал мъничко кану с балансьор, с невъзможно шпринтово платно да се плъзга по повърхността на лагуната. Самото кану имаше формата на ковчег, обикновена лодка, издълбана от дънер на дърво, четиринадесет фута дълга, едва дванадесетина инча широка и около двадесет и четири инча дълбока. Нямаше никаква линия, освен може би това, че беше заострена в двата края. Страните й бяха перпендикулярни. Лишена от балансьора, би се преобърнала за една десета от секундата. Балансьорът беше, който я държеше в изправено положение.

Казах, че ветрилото беше невъзможно. И то бе вярно. Беше не едно от тези неща, които трябва да видиш, за да повярваш, а от онези, които не можеш да повярваш и след като си ги видял. Неговата височина и дължината на гика бяха достатъчно ужасяващи, но незадоволил се с това, майсторът му го беше направил с огромна горна част. Тя беше толкова голяма, че обикновен шпринт не би могъл да издържи напрежението му при най-обикновен вятър. Затова към кануто бе пристегната една върлина и тя стърчеше отзад над водата. За нея бе здраво вързан шпринтов обтегач: така долният край на ветрилото се крепеше от гротшкота, а върхът — от обтегача до шпринта.

Това беше не просто лодка или просто кану, а ветроходна машина. А човекът в нея я управляваше със своята тежест и своята смелост — главно с последната. Проследих как от подветрената страна това кану пое срещу вятъра и се приближи до селото, а единственият човек в него далеч вън на балансьора обръщаше в бейдевинд и обезветряше ветрилото.

— В едно нещо съм сигурен — заявих аз. — Няма да тръгна от Райатеа, докато не се повозя в това кану.

Подир няколко минути Уорън викна надолу в люка:

— Ето го това кану, за което говорехте.

Тозчас се втурнах на палубата и поздравих собственика му, висок, строен полинезиец с открито лице и ясни, искрящи, умни очи. Беше облечен с алена набедрена кърпа и сламена шапка. В ръцете си държеше подаръци: риба, връзка зеленчуци и няколко огромни сладки картофа „ям“. Всичко това бе прието с усмивки (които все още са платежно средство на отделни места в Полинезия) и с често повтаряне на „маурууру“, (което на таитянски значи „благодаря“) и аз започнах да правя знаци, че искам да се поразходя с неговото кану.

Лицето му светна от удоволствие, той промълви една-единствена дума „Тахаа“ и същевременно се обърна и посочи високите, обвити с облаци върхове на един остров, отстоящ на три мили — острова Тахаа. Вятърът беше попътен за отиване, Но насрещен за връщане. Аз не исках да отида на Тахаа. Носех писма за Райатеа, трябваше да се видя със служебни лица, пък и Чармиън долу се приготвяше за отиване на брега. С настойчиви знаци обясних, че искам само къса разходка по лагуната. Веднага на лицето му се изписа разочарование, но то бе последвано от усмивка на съгласие.

— Ела да се разходим — викнах долу на Чармиън. — Но си сложи банския костюм. Ще бъде мокро.

То не беше действителност. Беше сън. Това кану се плъзгаше по водата като сребърна резка. Аз се качих на балансьора и му придадох тежестта, която да го държи долу, докато Техеи (което той произнасяше Тейхейи) даваше смелост. При пориви на вятъра и той се качваше малко на балансьора и в същото време управляваше с голямо гребло в двете си ръце и държеше шкота на платното с крак.

— Обърни на овърщаг! — извика той на английски. Аз внимателно преместих тежестта си към борда, за да запазя равновесието, когато платното се изпразни.

— На подветрения борд! — извика той, като обърна кануто по вятъра.

Аз се плъзнах на противоположната страна над водата по върлина, пристегната през ладията, платното се изду и ние полетяхме на другия хале.

— Олрайт — каза Техеи.

Тези три фрази — „Обърни на овърщаг“, „На подветрения борд“ и „Олрайт“ — изчерпваха английския речник на Техеи, но породиха у мен подозрението, че по едно или друго време той е служел в туземния екипаж на някой американски капитан. Между поривите на вятъра аз му правех знаци и многократно и въпросително повтарях думата „моряк“. После се опитах да го кажа на отвратителен френски. „Марен“ не му казваше нищо, нито „матело“. Или моят френски беше лош, или той не го знаеше достатъчно. По-после можах да се убедя, че и двете предположения са били прави. Най-после започнах да изреждам имената на съседни острови. Той кимаше, че е ходил там. Докато стигнах в разпита си до Таити, той беше схванал какво искам да зная. Мисловните му процеси бяха почти видими и беше цяло удоволствие да го наблюдаваш как мисли. Той енергично кимна с глава. Да, бил е на Таити, и сам добави имената на острови като Тикихау, Рингироа и Факарава, с което доказа, че е ходил чак до Паумоту — без съмнение като член от екипажа на някоя, търговска шхуна.

След кратката ни разходка, когато се върна на борда, той попита със знаци накъде отива „Снарк“ и когато аз споменах Самоа, Фиджи, Нова Гвинея, Франция, Англия и Калифорния в техния ред по географската карта, той повтори „Самоа“ и с жестове обясни, че иска да дойде с нас. Видях се в затруднение да му разясня, че няма място за него. „Petit bateau“ най-сетне реши въпроса, и пак разочарованието на лицето му бе придружено от усмихнато примирение, и пак дойде подновената покана да го придружим до Тахаа.

Чармиън и аз се спогледахме. Опиянението от току-що направената разходка още не беше минало. Ние забравихме писмата за Райатеа и официалните лица, които трябваше да посетим. Обувки, риза, чифт панталони, цигари, кибрит и книга за четене бяха набързо натъпкани в тенекиена кутия от сухари и увити в гумено одеяло, ние се прехвърлихме през борда и се настанихме в малкото кану.

— Кога да ви търсим? — извика Уорън, когато вятърът изду ветрилото и накара Техеи и аз презглава да изтичаме на балансьора.

— Не знам — отговорих аз. — Когато се върнем, е май най-точното, което мога да кажа.

И ние полетяхме. Вятърът се беше засилил и с отпуснати шкоти ние се оставихме да ни гони. Надводният борд на нашето кану беше не повече от два и половина инча и малките вълнички непрекъснато плискаха навътре. Това изискваше изчерпване. А изчерпването е едно от главните задължения на „вахине“. „Вахине“ на таитянски значи жена и понеже Чармиън беше единствената вахине на борда, изчерпването се падна съответно на нея. Техеи и аз нямахме голяма възможност да се занимаваме с него, тъй като и двамата бяхме отчасти вън върху балансьора, заети да държим нашето кану с дъното надолу. Чармиън изчерпваше с дървен черпак от първобитен образец и го правеше толкова добре, че имаше моменти, когато можеше да почива почти половината време.

Райатеа и Тахаа са единствени по рода си с това, че са затворени в един и същ заобикалящ ги риф. И двата са вулканични острови с начупени контури и устремени към небето върхове и минарета. Понеже обиколката на Райатеа е тридесет мили, а на Тахаа петнадесет, човек може да добие известна представа за размерите на рифа, в който са затворени. Между тях и рифа се простира от една до две мили вода, която образува прекрасна лагуна. Огромните тихоокеански вълни, достигащи в непрекъснати бразди понякога до една миля или дори и миля и половина на дължина, се нахвърлят върху рифа, като се издигат и сгромолясват отгоре му със страхотен тътен, но въпреки това крехката коралова преграда устоява на ударите и запазва земята. Отвън гибел грози най-мощния кораб по моретата. Вътре цари спокойствието на неразвълнувани води, по които кану като нашето може да плава с не повече от един-два инча надводен борд.

Ние летяхме по водата. И каква вода! — Бистра като най-бистрата изворна вода и кристална в своята бистрота, цялата изпъстрена с влудяваща пищност на багри и слънчеви дъги с по-разкошни и по-бляскави цветове от коя да е слънчева дъга. Нефритовозелено се редеше с тюркоазно, пауново синьо с изумрудено, а ладията се плъзгаше ту над червеникаво морави вирове, ту над вирове, ослепително трептящо бели, където долу се стелеше ситен коралов пясък, а по него пълзяха лигави исполински морски голи охлюви. В един миг бяхме над приказни градини от корал, където цветни рибки играеха и пърхаха като морски пеперуди; в следващия миг стремглаво пресичахме тъмната повърхност на дълбоки течения, от които ята хвърчащи риби се вдигаха в сребрист полет; в трети се озовавахме над нови градини от живи корали, всеки един по-прекрасен от другия. А над всичко това беше тропическото пасатно небе с пухкавите му облачета, устремно прекосяващи зенита и трупащи меките си грамади на хоризонта.

Преди да се усетим, бяхме приближили Тахаа (което се произнася с ударение на всяка сричка: Та-ха-а) и Техеи с усмивка изказваше одобрението си на вахине за вещото й изчерпване. Нашето кану заседна на плиткия бряг на двадесетина крачки от сушата и ние прегазихме по мекото дъно, където големите голи охлюви се свиваха и гърчеха под краката ни и малки октоподчета издаваха съществуването си само с извънредната си мекост, когато стъпвахме отгоре им. Близо до брега, сред кокосови палми и бананови дървета, издигната на колове, направена от бамбук, с покрив от напластена трева, беше къщата на Техеи. А от къщата идваше Техейвата вахине, стройно дребничко женче с добри очи и монголски черти, макар и да не беше североамериканска индианка. „Бихаура“ я нарече Техеи, но не го произнесе според английските схващания за изговор. То прозвуча като Би-а-у-ра, с рязко ударение на всяка сричка.

Тя хвана Чармиън за ръка и я въведе в къщата, като остави Техеи и аз да ги последваме. Там с езика на ръцете ние бяхме непогрешимо уведомени, че всичко, което те притежават, е наше. Никой хидалго не е бил някога по-щедър, когато е давал израз на готовността си да подарява, но сигурен съм, че малцина хидалго са били някога толкова щедри в изпълнението на тази готовност. Ние скоро открихме, че не бива да се възхищаваме от това, което имат, защото щом изкажехме възхищение от някой предмет, те веднага ни го подаряваха. Двете вахине, по обичая на всички вахине, се отделиха да обсъждат и разглеждат женски дрънкулки, докато Техеи и аз, по мъжки, се занимахме с риболовни принадлежности и лов на диви свини, да не говорим за приспособлението, с което бонито се ловят на четиридесет фута дълги прътове от двойни кану. Чармиън хареса кошничка за ръкоделие — най-хубавия образец на полинезийско кошничарство, който бе виждала; кошничката веднага бе нейна. Аз харесах кука за бонито, цялата изрязана от едно парче бисерна мида; куката бе моя. Чармиън бе привлечена от пъстра плетена от слама панделка, кълбо към тридесет фута, достатъчна да се направи от нея каквато си искаш шапка; кълбото сламена панделка бе нейно. Моят поглед се спря върху хаван за чукане на пои, останал от дните на каменния век: той беше мой. Чармиън се загледа един миг по-дълго, отколкото трябваше, в дървена кука за пои с формата на кану на четири крачета, цялата издялана от едно парче дърво; тя беше нейна. Аз хвърлих втори поглед към съд от гигантски кокосов орех; той стана мой. Тогава Чармиън и аз направихме конференция, на която решихме повече да не харесваме — не защото нямаше сметка, но защото беше прекалено изгодно. А също така ние вече си блъскахме главите над съдържанието на „Снарк“ за подходящи подаръци от наша страна. Коледата е лесен проблем в сравнение с полинезийско поднасяне на подаръци.

Ние седяхме на прохладната веранда върху най-хубавите рогозки на Бихаура, докато се готвеше вечерята, и в същото време се запознавахме с жителите на селото. По двама, по трима и на групи те прииждаха, ръкуваха се и промълвяха таитянската дума за поздрав — „йорана“. Мъжете, едри, яки, бяха с набедрени кърпи, тук-там някой без риза, докато жените носеха общоприетото „аху“, нещо като пораснала детска престилка, която пада на изящни гънки от рамената до земята. Печално бе да виждаме елефантиазиса, от който страдаха някои. Току видиш миловидна жена с великолепно телосложение, с царствена осанка, но загрозена — едната й ръка е четири или десетина пъти по-голяма от другата. До нея може да стои шест фута висок мъжага, прав, с могъщи мускули, бронзов, със снага на бог, но с ходила и прасци толкова подути, че се сливат ведно и образуват безформени, чудовищни крака, които с нищо не се отличават от слонски.

Никой като че ли не знае истинската причина на елефантиазиса в Южните морета. Една теория гласи, че той идва от пиене на замърсена вода. Друга го приписва на зараза чрез ухапвания на комари. Трета го отдава на предразположение плюс процеса на аклиматизация. От друга страна, никой, който живее в дребнав страх от него и други подобни болести, не може да си позволи да пътува в Южните морета. Ще има случаи, когато такъв човек ще трябва да пие вода. Може да има и случаи, когато комарите няма да хапят. Но всички предпазни мерки на дребнавия ще бъдат безполезни. Ако изтича бос по брега, за да поплува, ще стъпи там, където преди няколко минути е минал някои болен от елефантиазис. Ако се затвори в собствената си къща, все пак всяка хапка прясна храна на масата ще е била изложена на заразяване, било тя месо, риба, птица или зеленчук. На обществения пазар в Папеете на две сергии продават известни на всички прокажени и само господ знае по какви пътища пристигат на този пазар всекидневните доставки на риба, плодове, месо и зеленчуци. Единственият подходящ начин да пропътуваш Южните морета е с нехайно спокойствие, без опасения и с вярата на последовател на сектата Християнска наука в блестящото щастие на личната ти звезда. Когато видите жена, болна от елефантиазис, да изстисква каймака от месото на кокосов орех с голи ръце, пийте и мислете колко вкусен е каймакът и забравете ръцете, които са го изстискали. Също помнете, че болести като елефантиазис и проказа като че ли не се предават чрез допир.

Ние наблюдавахме една жена от Раратонга с отекли, обезформени ръце и крака да приготвя кокосовия каймак за нас, а след това да отива под кухненския навес, където Техеи и Бихаура готвеха вечерята. А после ни бе поднесена в къщата върху сандък от манифактурни стоки. Нашите домакини почакаха, докато ние свършим, и след това сложиха своята трапеза на земята. На нашата маса ние бяхме положително на почетното място на изобилието. Първо имаше разкошна сурова риба, хваната няколко часа преди това в морето и накисната през това време в лимонов сок, разреден с вода. След това имаше печено пиле. Два кокосови ореха, много сладки, поднесени за пиене. Имаше банани с вкус на ягоди, които се топяха в устата, и имаше пои от банани, което караше човек да съжалява, че неговите деди, янките, са започнали да правят пудинги. После имаше варен ям, варено таро и печени „феи“, които не са нищо друго, освен големи, брашнени, сочни, червени банани за готвене. Ние не можехме да се начудим на изобилието и още докато се чудехме, донесоха прасе, цяло прасенце, сукалче, увито в зелени листа и опечено върху нажежените камъни на туземна пещ, най-почетното и най-тържествено ястие в полинезийската кухня. А след това поднесоха кафе, шварц кафе, чудесно кафе, местно кафе, отгледано по планинските склонове на Тахаа.

Риболовните принадлежности на Техеи ме плениха и след като се уговорихме да идем за риба, Чармиън и аз решихме да останем за през нощта. Техеи пак заговори за Самоа и пак моето „petit bateau“ извика разочарование и усмивка на примирение на лицето му. Следващото ми пристанище беше Бора-Бора. Не беше толкова далеч, че катери да не пътуват между него и Райатеа. Затова поканих Техеи да дойде дотам със „Снарк“. Тогава научих, че жена му била родом от Бора-Бора и още имала къща там. Тя също бе поканена и ние веднага получихме насрещна покана да останем при тях в тяхната къща на Бора-Бора. Беше понеделник. Във вторник щяхме да отидем за риба и да се върнем на Райатеа. В сряда щяхме да минем край Тахаа и близо до един нос, на една миля, да вземем Техеи и Бихаура и да продължим за Бора-Бора. Всичко това уговорихме в подробности, а обсъдихме и десетки други неща, и въпреки всичко Техеи знаеше само три изречения на английски, Чармиън и аз знаехме горе-долу десетина таитянски думи, а на четирима ни се падаха общо десетина френски думи, които знаехме всички. Разбира се, такъв полиглотски разговор вървеше бавно, но като добавим тефтерче и молив, циферблат на часовник, който Чармиън нарисува на гърба на тефтерчето, и десет хиляди и един знаци с ръце, ние се разбрахме много добре.

В първия още миг, когато пролича, че ни се спи, дошлите на гости туземци с тихо „йорана“ изчезнаха, Техеи и Бихаура изчезнаха също. Къщата се състоеше от една голяма стая и бе оставена на нас, а домакините ни отидоха да спят другаде. Техният замък наистина бе наш. И още тук искам да кажа, че никой прием, който ми е бил оказван на този свят от страна на какви ли не народности и на какви ли не места, не може да се сравни с приема, който ми оказа тази тъмнокожа двойка от Тахаа. Аз имам пред вид не подаръците, безграничната щедрост и голямото изобилие, а изисканата любезност, внимание и такт, както и отзивчивост, която бе истинска отзивчивост, понеже беше разбиране. Те не правеха нищо, което смятаха, че би следвало да се направи за нас, според техните стандарти, но правеха каквото се досещаха, че ние искаме да бъде направено за нас, и досещането им бе във висша степен удачно. Човек не би могъл да изброи стотиците малки прояви на внимание от тяхна страна през няколкото дни на нашето общуване. Достатъчно ще е да кажа, че от всичкото гостоприемство и приветливост, с които съм бил някога посрещан, не е имало случай те да са били не само надминати, но дори и равни на техните. Може би най-прекрасната им черта беше, че те не се дължаха на възпитание, на някакви сложни обществени идеали, а се изливаха простодушно и спонтанно от сърцата им.

На другата сутрин отидохме за риба, тоест отидохме Техеи, Чармиън и аз с ковчегообразната лодка; но този път огромното ветрило остана на брега. Човек не можеше едновременно да управлява ветрилото и да лови риба в това мъничко кану. На няколко мили от острова, вътре в рифа, на място, дълбоко към двадесет фадома, Техеи хвърли куките със стръв и каменни тежести. Стръвта беше парчета месо, които той отхапа от жив октопод, гърчещ се на дъното на нашето кану. Девет такива влакна хвърли той, всяко от тях вързано с единия край за къса бамбукова пръчка, плувнала на повърхността. Когато някоя риба се хванеше, краят на пръчката потъваше във водата. Естествено, другият край се вдигаше във въздуха, подскачаше, клатеше се лудо и ни караше да бързаме. И ние бързахме с викове и крясъци и размахани гребла от една сигнализираща пръчка при друга, и вадехме от дълбочините грамадни блестящи красавици, дълги от два до три фута.

През цялото време на изток се беше надигал застрашителен шквал, който закриваше слънчевото пасатно небе. А ние бяхме на три мили в подветрената страна от дома. Тръгнахме си, когато водата побеля от първите пориви на вятъра. Тогава плисна дъжд, такъв дъжд, какъвто може да вали само в тропиците, когато всички кранове и чучури на небето се отварят широко и когато, отгоре на всичко, самото водохранилище прелива в заслепяващ потоп. Е, Чармиън беше само по бански костюм, аз бях по пижама, а Техеи носеше само набедрена кърпа. Бихаура беше на брега и ни чакаше; тя заведе Чармиън в къщата горе-долу по същия начин, по който майката завежда непослушното си момиченце, което е играло в кал.

Преоблякохме се и седнахме на сухо да изпушим по една цигара, докато се готви „кай-кай“. „Кай-кай“, между другото, е полинезийската дума за „храна“ или „ям“, или по-скоро една от формите на първоначалния корен, какъвто и да е бил той, разпространен надлъж и нашир по безкрайната площ на Тихия океан. Тя е „кай“ на Маркизките острови, Раратонга, Манахики, Нуие, Факаафо, Тонга, Нова Зеландия и Вате. На Таити „ям“ се променя на „аму“, в Хавай и Самоа на „ай“, в Бай на „кана“, в Ниуа на „кайна“, в Нонгоне на „кака“, а в Нова Каледония на „ки“. Но както и да звучеше или се пишеше, тя беше добре дошла за ушите ни след това дълго гребане в дъжда. И ние пак седяхме на почетното място на изобилието, докато започнахме да съжаляваме, че не сме били направени по образа на жирафата или камилата.

Когато се приготвяхме да се върнем на „Снарк“, небето пак почерня към наветрената страна и се разбушува нов шквал. Но този път беше малко дъжд и повече вятър. Той духаше час подир час, стенеше и пищеше в палмите, налиташе, извиваше и разтърсваше крехкото бамбуково жилище, а външният риф надигаше страхотен рев, пречупвайки силата на вдигащите се вълни. Вътре в рифа лагуната, макар и да беше защитена, закипя от стихията, тъй че дори и майсторството на Техеи не би му помогнало да задържи лекото кану в такава буря.

Към залез гръбнакът на шквала се пречупи, макар морето да беше още твърде бурно за едно кану. Затова накарах Техеи да намери туземец, който да се съгласи на рискованото предприятие да ни заведе с катера си до Райатеа срещу безбожната цена два долара — чилийски долари, което е равно на деветдесет цента наши пари. На половината село се заръча да пренесат подаръците, с които Техеи и Бихаура изпращаха заминаващите гости: вързани кокошки, очистена риба, увита със зелени листа, големи златни чепки банани, кошници от листа, препълнени с портокали и лимони, алигаторски круши (масления плод, наричан още авокадо), огромни кошници с ям, връзки таро и кокосови орехи и най-после големи клони и дънери — гориво за „Снарк“.

Докато отивахме към катера, срещнахме единствения бял човек на Тахаа, и то не друг, а Джордж Лъфкин, родом от Нова Англия! Беше на осемдесет и шест години, шестдесет и няколко от които, както ни каза, бе прекарал на Дружествените острови, с кратки отсъствия, такива като златната треска в Елдорадо през осемстотин четиридесет и девета година и кратък период скотовъдство в Калифорния близо до Тюлер. След като бил осъден от лекарите да живее не повече от три месеца, той се върнал в Южните морета и доживял до осемдесет и шест годишна възраст, за да се присмива на гореспоменатите лекари, които отдавна били всички в гроба. Той имаше „фее-фее“, което е туземното название на елефантиазиса и което те произнасят фей-фей. Болестта му се лепнала преди четвърт век и с нея щял да си умре. Попитахме го има ли си близки. До него седеше шестдесетгодишно девойче — негова дъщеря.

— Само тя ми е — измърмори той печално, — а тя няма живи деца.

Катерът беше малък сал, стъкмен като едномачтов ветроход, но изглеждаше голям, застанал до кануто на Техеи. От друга страна, когато излязохме в лагуната и върху ни налетя нов силен шквал, катерът се превърна в лилипут, докато „Снарк“ обещаваше във въображението ни цялата устойчивост и неизменност на континент. Те бяха добри лодкари. Техеи и Бихаура бяха дошли с нас да ни изпратят и Бихаура се оказа също добра лодкарка. Катерът носеше достатъчно баласт и ние посрещнахме шквала с вдигнати ветрила. Мръкваше, лагуната беше пълна с коралови плитчини, но ние вървяхме напред. В разгара на шквала трябваше да обърнем овърщаг, за да направим завой по вятъра и да заобиколим коралова плитчина не повече от един фут под повърхността. Когато катерът напълни ветрилата си на другия галс и докато беше в това „мъртво“ състояние, което предхожда набирането на скорост, шквалът го повали. Кливершкотът и гротшкотът бяха отпуснати и катерът се изправи срещу вятъра. Три пъти го накланя вятърът и три пъти отпускахме платната, преди да може да тръгне на тоя хале.

Докато обърнем пак на овърщаг, беше се стъмнило. Сега бяхме към наветрената страна на „Снарк“ и шквалът беснееше. Кливерът бе вдигнат, а гротът свален почти съвсем — остана само колкото калъф за възглавница. Случайно ние отминахме „Снарк“, който се държеше на две котви, и заседнахме на крайбрежните корали. Като прекарахме с моторницата най-дългото въже на „Снарк“, след един час напрегната работа изтеглихме катера и го оставихме на безопасно място зад кърмата.

В деня, в който отплавахме за Бора-Бора, вятърът беше лек и ние прекосихме лагуната с двигател до мястото, където трябваше да ни чакат Техеи и Бихаура. Когато се приближихме към земята между кораловите плитчини, напразно оглеждахме брега да видим нашите приятели. Нямаше ги никакви.

— Не можем да чакаме — казах аз. — Този ветрец няма да ни закара до Бора-Бора преди смрачаване, а аз не искам да харча повече бензин, отколкото е необходимо.

Виждате ли, бензинът в Южните морета е проблем. Човек никога не знае кога ще може да попълни запасите си.

Но тъкмо в този миг забелязахме Техеи между дърветата да слиза към водата. Беше свалил ризата си и буйно я размахваше. Очевидно Бихаура не беше готова. Щом се качи на борда, Техеи ни съобщи със знаци, че трябва да продължим край брега, докато стигнем срещу къщата му. Той застана на кормилото и преведе „Снарк“ между коралите, като заобикаляше плитчина след плитчина, докато отминахме и последната. От брега се чуха приветствени възгласи и Бихаура с помощта на неколцина жители на селото докара с кану два товара изобилие. Имаше ям, таро, „феи“, плодове на хлебно дърво, кокосови орехи, портокали, лимони, ананаси, дини, авокадо, нарове, риба, множество петли и кокошки, които кукуригаха, кудкудякаха и снасяха яйца на палубата, и едно живо прасе, което адски квичеше и живееше в непрекъснат страх от заплашващо го заколване.

При светлината на изгряваща луна минахме през опасния проход в рифа на Бора-Бора и пуснахме котва пред селото Вайтапе. Бихаура с нетърпението, присъщо на домакиня, искаше час по-скоро да слезе на брега, та да може да приготви в къщата си ново изобилие за нас. Докато моторницата отвеждаше нея и Техеи до малкия пристан, над тихата лагуна се понесоха звуци на музика и пеене. Навред по Дружествените острови непрекъснато ни бяха казвали, че жителите на Бора-Бора са много весели. Чармиън и аз слязохме на брега да видим и на поляната сред селото, край забравени гробове на брега заварихме младежите и девойките да танцуват с венци, с непознати фосфоресциращи цветя в косата, които пулсираха и ту помръкваха, ту припламваха на лунната светлина. По-нататък край брега се натъкнахме на грамадна овална сламена колиба, дълга седемдесет фута, където по-възрастните от селото пееха „химине“. Те също бяха накичени с венци от цветя и се веселяха и ни приветствуваха в кошарата, сякаш бяхме заблудени овчици, прибрали се от мрака вън.

На другата сутрин Техен се появи на борда с Низа прясно уловена риба и покана за вечеря. На път за вечерята се отбихме в къщата за „химине“. Същите възрастни хора пееха и тук-там имаше по някой младеж или девойка, които не бяхме видели предишната вечер. По всичко личеше, че се подготвя някакво пиршество. На пода имаше планина от плодове и зеленчуци, заградена от двете страни с многобройни кокошки, вързани с кокосови влакна. След като изпяха няколко „химине“, един от мъжете се изправи и произнесе реч. Речта беше отправена към нас и макар че нищичко не разбирахме, схванахме, че по някакъв начин тя засяга нас и планината от припаси.

— Нима е възможно да ни подаряват всичко това? — пошепна Чармиън.

— Не може да бъде — пошепнах аз в отговор. — Защо ще ни го подаряват? При това на „Снарк“ няма място за тези неща. Ние не бихме могли да изядем и една десета. Останалото ще се развали. Може да ни канят на гощавка. Във всеки случай не е възможно да ни подаряват целия този куп.

Въпреки всичко ние се намерихме още веднъж на почетното място на изобилието. Ораторът с непораждащи съмнение жестове едно по едно ни подаряваше всяко отделно нещо, а след това ни поднесе всичко вкупом. Ние попаднахме в неловко положение. Какво бихте направили, ако живеехте в гарсониера и някой приятел ви подареше бял слон? Нашият „Снарк“ не беше нещо повече от гарсониера и вече беше претоварен с изобилието на Тахаа. Тези нови провизии бяха твърде много. Ние се червяхме, пелтечехме и повтаряхме „маурууру“. Повтаряхме „маурууру“ с многобройни „нуи“, които изразяваха безграничността и дълбочината на благодарностите ни. Същевременно със знаци извършихме страшното нарушение на етикета да не приемем подаръка. Разочарованието на певците на „химине“ явно пролича и тази вечер, с помощта на Техеи, ние постигнахме компромиса да приемем една кокошка, една чепка банани, една връзка таро и така нататък до края на списъка.

Но нямаше спасение от изобилието. Аз купих дузина пилета от един туземец във вътрешността на острова и на другия ден той докара тринадесет и цяло кану плодове. Французинът продавач в магазина ни поднесе нарове, и ни зае най-хубавия си кон. Жандармът направи същото, като ни зае кон, който беше най-скъпото му нещо. И всички ни изпращаха цветя. „Снарк“ представляваше сергия за плодове и зарзаватчийница маскирала се като оранжерия. Цялото време ходехме накичени с венци. Когато певците на „химине“ дойдоха на борда да пеят, девойките ни целуваха за добре дошли и екипажът, от капитана до каютния прислужник, се влюби в девойките от Бора-Бора. Техеи уреди голяма риболовна експедиция в наша чест, на която отидохме с двойно кану, гребано от десетина снажни амазонки. Ние изпитахме облекчение, че не можахме да хванем никаква риба, иначе „Снарк“ щеше да потъне, както си стоеше на котва.

Дните минаваха, но изобилието не намаляваше. В деня на заминаването кану след кану се запътваха към нас. Техеи донесе краставици и младо дръвче папая, натежало от разкошни плодове. За мен донесе също миниатюрно двойно кану с пълно риболовно стъкмяване. Освен това донесе плодове и зеленчуци със същото разточителство, както на Тахаа. Бихаура донесе разни специални подаръци за Чармиън — възглавници от коноп, ветрила и пъстри рогозки. Цялото население носеше плодове, цветя и кокошки. А Бихаура добави живо прасе сукалче. Туземци, които не си спомнях да съм виждал преди, се прекачваха през релинга и ми поднасяха такива неща като пръчки и влакна за въдици и куки, изрязани от бисерни миди.

Когато „Снарк“ мина през рифа, той влачеше на буксир един катер. Това беше лодката, която трябваше да откара Бихаура обратно на Тахаа… но не и Техеи. Бях най-после отстъпил и той беше член от екипажа на „Снарк“. Когато катерът се отдели и се насочи към изток, а носът на „Снарк“ се обърна на запад, Техеи коленичи при рубката и прочете наум молитва със сълзи, потекли по бузите. След една седмица, когато Мартин се зае да проявява и копира снимки, той показа на Техеи няколко от тях. И този тъмнокож син на Полинезия, когато загледа чертите на възлюбената си Бихаура, избухна в сълзи.

Но изобилието! То беше твърде много. Не можехме да управляваме „Снарк“ заради плодовете, които ни бяха на пътя. Корабът беше окичен с плодове. Спасителната лодка и моторницата бяха затрупани с тях. Опъваните на тентата скрибуцаха под тежестта им. Но щом навлязохме напълно в пояса на пасата, започна разтоварването. При всяко люшване „Снарк“ изтърсваше през борда по някоя връзка банани или кокосови орехи, или кошница лимони. Златен поток от лимони се плискаше в отворите за оттичане на водата. Големите кошници с ям се пръскаха, а ананасите и наровете се търкаляха насам и натам. Кокошките се бяха отвързали и бяха навред: кацаха да спят на тентата, пляскаха с криле, кряскаха на утлегара и се мъчеха да извършат опасния подвиг да балансират на спинакергика. Това бяха диви кокошки, свикнали да хвърчат. Когато някой правеше опит да ги хване, излитаха над океана, правеха кръг и се връщаха. Понякога не се връщаха. И в бъркотията, без да забележим, прасенцето се отвърза и падна през борда.