Джек Лондон
По море със „Снарк“ (5)

V
Първото пристанище

— Няма да е толкова скучно по море — обещавах аз на спътниците си от „Снарк“. — Морето е пълно с живот. То е така гъсто населено, че всеки ден се случва по нещо ново. Почти веднага щом излезем от „Златните врата“ и се насочим на юг, ще започнем да срещаме хвърчащи риби. Ще си ги пържим за закуска. Ще ловим бонито и делфини и ще бием морски свини с харпун от бушприта. А пък има и акули, акули безброй.

Ние минахме през „Златните врата“ и се насочихме на юг. Планините на Калифорния се загубиха зад нас под хоризонта и всеки ден слънцето прежуряше по-силно. Но нямаше хвърчащи риби, нито бонито и делфини. В океана не се виждаше нищо живо. Никога не бях плавал по такова пустинно море. Винаги преди в същите ширини бях срещал хвърчащи риби.

— Нищо — казвах аз. — Чакайте, докато се отдалечим от брега на Южна Калифорния. Тогава ще се озовем сред хвърчащи риби.

Изравнихме се с Южна Калифорния, изравнихме се с полуостров Долна Калифорния, изравнихме се с бреговете на Мексико, а нямаше никакви хвърчащи риби. Нито имаше нещо друго. Не се помръдваше нищо живо. С течение на дните отсъствието на живи същества стана почти тревожно.

— Нищо — казвах аз. — Когато стигнем при хвърчащите риби, ще стигнем и при всичко друго. Хвърчащата риба е хлябът насъщен за всички други видове. Всичко ще дойде накуп, когато намерим хвърчащите риби.

Когато трябваше да насоча „Снарк“ на югозапад, към Хавай, аз продължавах да го водя на юг. Трябваше да ги намеря тия хвърчащи риби. Най-после дойде времето, когато, ако исках да отида в Хонолулу, би трябвало да променя курса на „Снарк“ направо на запад. Вместо това аз продължавах да го водя на юг. Едва на ширина 19° срещнахме първата хвърчаща риба. Беше много самотна. Аз я видях. Още пет чифта нетърпеливи очи цял ден се взираха в морето, но не можеха да видят още една. Хвърчащите риби бяха толкова редки, че се мина почти цяла седмица, докато и последният човек от кораба види първата си хвърчаща риба. Колкото за делфините, бонито, морски свини и всички други множества живи същества, от тях нямаше и помен.

Нямаше дори и акула да разсече повърхността със злокобния си гръбен плавник. Бърт се топваше всеки ден под бушприта, увиснал на щагите и оставил тялото си да се влачи във водата. И всеки ден обсъждаше перспективата да се пусне и хубавичко да си поплува. Аз правех всичко възможно да го разубедя. Но пред него бях загубил всякакъв авторитет със знанията си за морските обитатели.

— Ако има акули, защо не се показват? — искаше да знае той.

Аз го уверявах, че ако наистина се пусне да си поплува, акулите веднага ще се появят. Това беше блъф от моя страна. Аз не го вярвах. Това помогна като „спирачка“ два дена. На третия ден вятърът стихна и беше доста горещо. „Снарк“ се движеше с един възел. Бърт се топна под бушприта и се пусна. И да видите превратностите на живота. Бяхме преплавали две хиляди мили и повече по океана и не бяхме срещнали никакви акули. Пет минути след като Бърт се качи пак на борда, плавникът на една акула цепеше повърхността в кръгове около „Снарк“.

Нещо не беше наред с тази акула. Това ме тревожеше. Тя нямаше право да бъде тук, сред този пустинен океан. Колкото повече го мислех, толкова по-малко го разбирах. Но два часа след това видяхме суша и тайната се разясни. Тя беше дошла при нас от сушата, а не от необитаемите дълбини. Тя предвещаваше приближаването на земята. Беше пратеник на сушата.

Двадесет и седем дена след напускането на Сан Франциско пристигнахме на остров Оаху, в областта Хавай. Рано сутрин обиколихме нос Даймонд Хед и пред нас се разкри целият Хонолулу; и тогава изведнъж океанът се изпълни с живот. Хвърчащи риби цепеха въздуха в блестящи ескадрили. За пет минути видяхме повече, отколкото през цялото пътуване. Други риби, едри, от различни видове, скачаха във въздуха. Живот имаше навред — по море и на брега. Ние виждахме мачтите и комините на корабите и параходите в пристанището, хотелите и къпещите се край брега на Уайкики, пушека, който се издигаше от жилищата високо по вулканичните склонове на „Пуншовата чаша“. Митническият катер се носеше към нас, а голямо стадо морски свини се завряха под носа на „Снарк“ и започнаха да лудуват по най-смешен начин. Катерът на пристанищния лекар летеше към нас, а голяма морска костенурка подаде гръб над повърхността, за да ни погледне. Никога не бе имало такъв кипящ живот. На палубата ни имаше непознати лица, говореха непознати гласове и пред очите ни тикаха броеве на вестника от същата тази сутрин с телеграфни съобщения от целия свят. Между другото прочетохме, че „Снарк“ и целият екипаж загинали в морето и че той без друго бил негоден като кораб. И докато ние четяхме това съобщение, една радиограма бе получена от конгресмените на върха Халеакала, която известяваше за благополучното пристигане на „Снарк“.

Това беше първото пристанище на „Снарк“ — и какво пристанище! Двадесет и седем дни бяхме прекарали по безлюдния океан и беше доста трудно да си дадем сметка, че има толкова много живот на тоя свят. Главите ни се маеха от него. Не можехме да възприемем всичко наведнъж. Бяхме като събудилия се Рип Ван Уинкъл и ни се струваше, че сънуваме. От едната страна лазурното море преливаше през хоризонта в лазурното небе; от другата страна морето се надигаше в огромни смарагдови талази, които се разбиваха в снежна пяна на белия коралов бряг. Отвъд брега зелени полета захарна тръстика се извишаваха на леки вълни към по-стръмни склонове, които пък, на свой ред, се превръщаха в назъбени вулканични хребети, заливани от тропически порои и увенчани от смайващи грамади пасатни облаци. Във всеки случай това беше наистина прекрасен сън. „Снарк“ се обърна и се насочи право навътре към изумрудения прибой, докато той се заиздига и загърмя от двете ни страни; и от двете ни страни, едва на един хвърлей разстояние, рифът показваше дългите си зъби, бледозелени и заканващи се.

Изведнъж самата суша, в стихия от стотици маслиненозелени оттенъци, простря прегръдки и ги сключи около „Снарк“. Нямаше гибелно минаване през рифа, нямаше изумруден прибой и лазурно море — нищо, освен топла, спокойна земя, неподвижна лагуна и мънички плажчета, където плуваха тъмнокожи тропически дечурлига. Морето бе изчезнало. Котвата на „Снарк“ затрополя с веригата през клюза и ние спряхме без движение на „равно, гладко дъно“. Всичко беше така прекрасно и ново, че не можехме да го приемем като действително. На картата туй място е наречено Пърл Харбър — Пристанище на бисерите, — но ние го нарекохме Пристанище на мечтите.

Един катер потегли към нас; в него имаше членове на Хавайския яхтклуб, които идваха да ни поздравят и с истинско хавайско гостоприемство да ни предложат всичко, каквото имат. Те бяха обикновени хора, от кръв и плът и всичко друго, но нямаха намерение да разбият нашата мечта. Последните ни спомени за хора бяха от съдии-изпълнители на Съединените щати и паникьосващи се търговчета с ръждясали долари вместо души, които в задимена атмосфера, изпълнена със сажди и въглищен прах бяха сложили нечистите си ръце на „Снарк“ и го задържали от околосветското му приключение. Но тези хора, който дойдоха да ни посрещнат, бяха чисти хора. Здрав загар покриваше бузите им, а очите им не бяха заслепени, нито въоръжени с очила поради прекалено заглеждане в купища лъскави долари. Не, те само потвърждаваха мечтата. Те само я скрепяваха с неопетнените си души.

И тъй ние тръгнахме с тях по гладко бляскащо море към чудната зелена земя. Слязохме на мъничък пристан и мечтата стана по-настойчива, защото цели двадесет и седем дни се бяхме клатушкали по океана на мъничкия „Снарк“. Нито веднъж през всичките тези двадесет и седем дни не бяхме имали нито миг почивка, нито миг прекъсване на движението. Бяхме се сраснали с това непрекъснато движение. С тялото и мозъка се бяхме клатили и люшкали толкова дълго, че когато слязохме на мъничкия пристан, продължихме да се клатим и люшкаме. Естествено, ние отдавахме това на пристана. Това бе материализирано психологическо състояние. Аз тръгнах широко разкрачен по пристана и малко остана да падна във водата. Погледнах Чармиън и начинът, по който тя вървеше, ми причини мъка. Пристанът по всичко приличаше на корабна палуба. Той се повдигаше, накланяше, олюляваше и потъваше; и понеже нямаше перила, Чармиън и аз трябваше непрекъснато да внимаваме да не паднем. Никога не съм виждал такова гламаво кейче. Щом го заглеждах по-внимателно, отказваше да се люшка; но щом откъснех вниманието си от него, пак започваше, също като „Снарк“. Веднъж го хванах на местопрестъплението тъкмо когато заставаше на ръб и аз гледах надолу по цялата му дължина от двеста фута — бога ми, съвсем приличаше на палуба на кораб, който забива нос в насрещна вълна.

Най-после, поддържани от домакините, успяхме да минем и да стъпим на суша. Ала и там беше същото. Най-първото нещо, което направи сухата земя, беше да се килне на едната си страна и докъдето ми стигаше окото, я виждах да се килва чак до назъбения си вулканичен гръбнак, видях да се килват и облаците над нея. Това не беше твърда земя със здрави основи, иначе нямаше да върши такива щуротии. Беше, както и всичко останало в първото ни пристанище, недействителна. Тя беше съновидение. Всеки миг можеше да се стопи като пълзящите мъгли. В главата ми се заби мисълта, че може грешката да е моя, че ми се вие свят или ми е зле от нещо, което съм ял. Погледнах Чармиън и будещия съжаление начин, по който вървеше, и тъкмо когато я погледнах, видях я да залита и да се блъска в члена на яхтклуба, който вървеше до нея. Заговорих й и тя ми се оплака от налудничавото поведение на сушата.

Ние минахме през просторна, чудна морава и между две редици царски палми, сетне пак през чудна морава в благотворната сянка на величествените дървета. Въздухът бе изпълнен с птичи песни и напоен с тежки топли благоухания — с дъха на огромни лилии, пламтящите цветове на хибискуса и други непознати разкошни тропически цветя. Мечтата започваше да става почти непоносимо прекрасна за нас, след като толкова дълго не бяхме виждали нищо друго, освен неспокойното солено море. Чармиън ми протегна ръка и се притисна до мен — за да намери подкрепа пред неизказаната красота, помислих си аз. Но не. Докато я крепях, трябваше да командувам краката си, а цветята и моравите кръжаха и се олюляваха около мен. Беше като земетресение, само че скоро мина, без да направи нещо лошо. Беше сравнително трудно да хванеш земята да прави тези фокуси. Докато мислех за това, нищо не ставаше. Но щом вниманието ми се отвлечеше, тя пак започваше и цялата панорама се люшкаше, надигаше и килваше под всевъзможни ъгли. Веднъж обаче обърнах изведнъж глава и хванах тази величествена редица царски палми да се люшват в огромна дъга през небето. Но те спряха, щом ги хванах, и пак се превърнаха в мирен сън.

После стигнахме в прохладна къща с голяма, широка веранда, където биха могли да живеят лотофаги, тези празни мечтатели, които се хранели с лотосови плодове. Прозорците и вратите бяха широко отворени за ветреца и песните, и уханията свободно влизаха и излизаха оттам. Стените бяха облечени с рогозки от дървесна кора. Навред те канеха кушетки с тъкани от треви покривки и имаше роял, който свиреше, сигурен съм, нещо по-възбудително от приспивни песни. Прислужнички — японски девойки с народни носии — се плъзгаха насам-натам безшумно като пеперуди. Всичко беше неестествено прохладно. Тук нямаше тропическо слънце, което да жари непоносимо в морето. Всичко беше твърде хубаво, за да е вярно. Но къщата не беше истинска. Това беше приказна къща. Разбрах го, защото неочаквано се обърнах и хванах рояла да подскача в просторен ъгъл на стаята. Не казах нищо, понеже тъкмо тогава бяхме посрещнати от мила жена, прекрасна мадона, облечена със свободна бяла рокля и обута със сандали, която ни поздрави така, сякаш ни познаваше открай време.

Ние седяхме на масата сред верандата на лотофагите, обслужвани от девойките-пеперуди, ядяхме непознати ястия и пиехме нектар, който се казваше „пои“. Но видението заплашваше да се разпръсне. То блещукаше и трептеше като преливащ във всички цветове мехур, който ей сега ще се пукне. Тъкмо поглеждах навън към зелената трева и величествените дървета, и цветовете на хибискуса, когато внезапно усетих, че масата се движи. Масата и мадоната срещу мен, и верандата на лотофагите, аленият хибискус, моравата и дърветата — всичко се надигна и се килна пред очите ми, залюля се и потъна в дъното на чудовищна вълна. Аз се вкопчих конвулсивно в стола, за да се задържа. Имах чувството, че съм се вкопчил и във видението, както в стола. Нямаше да се изненадам, ако морето беше нахлуло вътре и заляло цялата тази приказна страна и аз се бях видял пред кормилото на „Снарк“, случайно откъснал очи от логаритмичната таблица. Но видението се задържа. Погледнах скришом мадоната и съпруга й. Те не проявяваха никакво безпокойство. Чиниите не се бяха помръднали на масата. Хибискусът, дърветата и тревата си оставаха на мястото. Нищо не се беше променило. Аз пийнах още от нектара и видението стана по-действително, отколкото преди.

— Искате ли малко изстуден чай? — попита мадоната; тогава нейният край на масата леко се наклони и аз й казах „да“ под ъгъл от четиридесет и пет градуса.

— Като говорим за акули — каза съпругът, — горе в Ниихау имаше един човек… — И в този миг масата се надигна, люшна се и аз загледах нагоре към него под ъгъл от четиридесет и пет градуса.

Обедът продължаваше така и аз се радвах, че не съм принуден с болка да наблюдавам как ходи Чармиън. Изведнъж обаче един тайнствен възглас на страх се откъсна от устните на лотофагите. „Аха — помислих си аз, — сега видението ще отиде по дяволите!“ Стиснах отчаяно стола, твърдо решил да отмъкна в действителния свят на „Снарк“ нещо осезаемо от тази страна на лотосите. Чувствувах цялото видение да залита и да иска да избяга. Тъкмо тогава се чу пак тайнственият възглас на страх. Той прозвуча като „репортери!“ Аз вдигнах очи и видях трима репортери да се приближават през моравата. Ах, милите репортери! В такъв случай видението бе безспорна действителност в края на краищата! Погледнах нататък през блесналата вода и видях закотвения „Снарк“, и си спомних, че съм дошъл с него от Сан Франциско до Хавай, и че това е Пърл Харбър, и че в същия този миг аз се запознавам и казвам в отговор на първия въпрос:

— Да, времето беше прекрасно по целия път дотук.