Джек Лондон
По море със „Снарк“ (2)

II
Необяснимо и чудовищно

— Няма да пестиш пари — казах на Роско. — Нека всичко на „Снарк“ да бъде от най-доброто. И няма нужда от украса. Обикновени чамови дъски са достатъчно добра облицовка за мен. Но влагай пари в направата. Нека „Снарк“ бъде по-издръжлив и по-здрав от всички други кораби по моретата. Няма значение какво ще струва да го направим издръжлив и здрав, аз ще продължавам да пиша и да печеля пари, за да го плащам.

И аз правех това, доколкото можех, защото „Снарк“ гълташе парите по-бързо, отколкото можех да ги спечеля. Всъщност често ставаше нужда да вземам назаем пари, с които да допълвам доходите си. Ту вземах назаем хиляда долара, ту вземах назаем две хиляди долара, ту вземах назаем пет хиляди долара. И цялото време продължавах да работя всеки ден и да влагам спечеленото в това предприятие. Работех и в неделни дни и не си позволявах почивка. Но си заслужаваше. Всеки път, когато си помислех за „Снарк“, знаех, че го заслужава.

Защото трябва да знаеш, любезни читателю, каква е здравината на „Снарк“. Той е четиридесет и пет фута дълъг по ватерлинията. Шпунтът му е дебел три инча; дъсчената обшивка е дебела два инча; и в целия му дървен материал няма чепове. Зная го, защото аз поръчах този материал специално от Пюджет Саунд. После „Снарк“ има четири херметически отделения, което ще рече, че дължината му е преградена с три водонепроницаеми прегради. По този начин, колкото и голяма пробойна да се появи на „Снарк“, само едно отделение може да се напълни с вода. Другите три отделения не ще му позволяват да потъне, а освен това ще ни дадат възможност да запушим пробойната. Тези прегради имат и друго достойнство. В най-последното отделение на самата кърма има шест цистерни, всяка от които съдържа над хиляда галона бензин. Бензинът е много опасно нещо да се носи в голямо количество на малък кораб далече в безкрайния океан. Но когато шестте цистерни, които не пускат, са сами по себе си затворени в отделение, херметически заградено от останалия кораб, опасността, както се вижда, е наистина твърде малка.

„Снарк“ е ветроход. Той е построен главно за плаване с ветрила. Но в случая като допълнение към него е монтиран двигател от седемдесет конски сили. Това е хубав, силен двигател. Аз ли не го зная! Аз платих, за да го докарам чак от Ню Йорк. После — на палубата над двигателя има брашпил. Той е нещо великолепно. Тежи няколкостотин фунта и заема сума място на палубата. Виждате ли, смешно е да вдигаш котвата със силата на собствените си ръце, когато имаш на борда двигател от седемдесет конски сили. Затова ние сложихме брашпил и прекарахме ток от двигателя с редуктор, специално изработен в една леярна в Сан Франциско.

„Снарк“ е бил направен за удобства и никакви средства не са били пестени в това отношение. Например има баня, малка и тясна наистина, но снабдена с всичко, каквото има във всяка баня на сушата. Банята е прекрасна мечта с уреди и приспособления, помпи и лостове и клапи за морска вода. Ами че докато я правеха, аз съм лежал буден по цели нощи и мислил за тази баня. А след банята идват спасителната лодка и моторницата. Те са на палубата и заемат и онова малко място, което можеше да ни остане за свободно движение. Но те са повече от застраховка; а благоразумният човек, макар и да е построил такъв издръжлив и здрав кораб като „Снарк“, ще се погрижи да има и добра спасителна лодка. А нашата е добра. Тя е бонбонче. Беше уговорено, че ще ни струва сто и петдесет долара, а когато стигнах до плащането на сметката, излезе триста деветдесет и пет долара. Това показва колко хубава е тази спасителна лодка.

Бих могъл да ви разкажа много надълго за различните достойнства и съвършенства на „Снарк“, но се въздържам. Достатъчно съм се хвалил и дотук, а аз го правих нарочно, както ще се види, преди да свърша цялата история. И моля ви се, запомнете заглавието й: „Необяснимо и чудовищно“. Беше определено „Снарк“ да отплава на първи октомври 1906 година. Това, че не отплава, бе необяснимо и чудовищно. Нямаше никаква основателна причина да не отплава, освен тази, че не беше готов да отплава, и нямаше никаква обяснима причина да не бъде готов. Обещаха ни го за първи ноември, за петнадесети ноември, за първи декември и въпреки това все не беше готов. На първи декември Чармиън и аз напуснахме хубавата и приятна долина Сонома и се преместихме в задушния град, но не за дълго — о, не, само за две седмици, защото щяхме да отплаваме на петнадесети декември. И предполагам, че трябваше да бъдем сигурни, понеже така ни каза Роско и именно той ни посъветва да се преместим за две седмици в града. Уви, двете седмици изминаха, минаха четири седмици, минаха шест седмици, минаха осем седмици, а ние бяхме по-далеч от тръгването, отколкото преди. Да го обясня ли? Кой? Аз? Не мога. Това е единственото нещо в целия ми живот, което съм се отказал да направя. То не се поддава на обяснение; ако се поддаваше, щях да го обясня. Аз, чийто занаят е словото, признавам, че не съм способен да обясня защо „Снарк“ не беше готов. Както казах и както трябва да повторя, това беше необяснимо и чудовищно.

Осемте седмици станаха шестнадесет и тогава един ден Роско ни утеши, като каза:

— Ако не отплаваме преди първи април, можеш да използваш главата ми като футбол.

Две седмици след това той каза:

— Започвам да тренирам главата си за тоя мач.

— Няма значение — казвахме си Чармиън и аз, — я си помисли какъв чудесен кораб ще бъде, когато го завършат.

И след това за взаимно насърчение започвахме да преповтаряме многобройните достойнства и съвършенства на „Снарк“. А аз взимах още пари назаем, дръпвах стола си по-близо до писалището, пишех по-упорито и геройски отказвах да си позволя неделна почивка и да отида с приятели в планините. Аз правех кораб и, бога ми, това щеше да бъде кораб, кораб, който се пише само с главни букви — К-О-Р-А-Б, и за мен нямаше значение колко щеше да ми струва, стига да станеше КОРАБ!

А, да, има още едно съвършенство на „Снарк“, с което трябва да се похваля, а именно неговият нос. Никаква вълна не ще може никога да го прехвърли. Той се присмива на морето, този нос; той предизвиква морето; той пренебрежително се киска на морето. А освен това е красив нос; очертанията му са приказни; съмнявам се дали някой кораб е бил някога благословен с по-красив и същевременно по-незаменим нос. Той е бил направен, за да отбива бури. Да допреш този нос е все едно да сложиш ръка върху носа на вселената. Да го погледнеш, значи да разбереш, че разноските не са имали никакво значение, що се е отнасяло до него. И всеки път, когато отплаването ни се отлагаше или се добавяше някакъв нов разход, ние си мислехме за този чуден нос и това ни утешаваше.

„Снарк“ е малък кораб. Когато смятах, че седем хиляди долара щедро ще го заплатят, бях и щедър, и прав. Строил съм обори и къщи и зная особеното свойство на тези неща да надхвърлят предварително пресметнатата стойност. Знаех го, аз вече го знаех, когато пресметнах, че построяването на „Снарк“ вероятно ще струва седем хиляди долара. Е, той излезе тридесет хиляди. Моля ви се, не ме питайте. Това е истината. Аз подписвах чековете и аз търсех парите. Разбира се, то не се поддава на обяснение. Необяснимо и чудовищно — ето какво е то, както, сигурен съм, ще се съгласите, преди да свърша моята история.

Сега по въпроса за забавянето. Аз преговарях с четиридесет и седем вида различни организирани специалисти и със сто и петнадесет различни фирми. И нито един специалист, и нито една фирма от всички организирани специалисти и от всички фирми не ни достави нещо в уговорения срок, освен разписки за надници и сметки за изплащане. Хората ми се кълняха в безсмъртната си душа, че ще доставят дадено нещо на дадена дата; като правило, след даване на такава клетва те рядко закъсняваха с доставката повече от три месеца. И тъй вървеше всичко, а Чармиън и аз се утешавахме един другиго, като повтаряхме какъв прекрасен кораб е „Снарк“, колко е той издръжлив и здрав; а също се качвахме на малката лодка и обикаляхме „Снарк“ и се възхищавахме от невероятно чудесния му нос.

— Помисли си — казвах аз на Чармиън — за някоя буря край китайските брегове и как „Снарк“ устоява на вълните, насочил тоя прекрасен нос срещу бурята. Нито капка няма да прехвърли тоя нос. Той ще бъде сух като гъше перо, а ние всички ще бъдем долу и докато бурята реве, ще играем вист.

А Чармиън с възторг ми стискаше ръка и възкликваше:

— Той заслужава всичко: закъсненията, разноските, тревогите и всичко останало! О, това е наистина чудесен кораб!

Всеки път, когато погледнех носа на „Снарк“ или си помислех за херметически затворените отделения, изпитвах въодушевление. Ала никой друг не го изпитваше. Приятелите ми започнаха да се обзалагат за различните дати на отплаването на „Снарк“. Господин Уигет, когото бяхме оставили да се грижи за нашето ранчо в Сонома, пръв спечели облога си. Той си прибра печалбата на първи януари 1907 година. След това облозите се заредиха презглава един след друг. Приятелите ме обкръжаваха като орляк харпии и се обзалагаха за всяка посочена от мен дата на отплаването. Аз постъпвах необмислено и упорито. Аз се обзалагах и обзалагах, и продължавах да се обзалагам; и плащах на всичките. Ами че и жените на приятелите ми станаха толкова смели, че тези между тях, които никога преди не се бяха обзалагали, започнаха да се обзалагат с мен. А аз плащах и на тях.

— Няма значение — казваше ми Чармиън, — само си помисли за тоя нос и как ние се държим срещу вълните в Китайското море.

— Виждате ли — казах на приятелите си, когато изплащах последните облози, — ние не пестим нито неприятности, нито пари, за да направим „Снарк“ най-пригоден за мореплаване кораб, който е излязъл някога през Златните врата, ето кое причинява цялото бавене.

Междувременно редакторите и издателите, с които бях сключил договори, ми вадеха душата и искаха обяснения. Но как можех да го обясня на тях, когато не можех да го обясня на себе си и когато никой, дори и Роско, не можеше да го обясни на мен? Вестниците започнаха да ме осмиват и да печатат стихчета за отплаването на „Снарк“ с рефрени като:

„Още не, но скоро“

Но Чармиън ми даваше кураж и аз отидох при един банкер и направих заем от още пет хиляди долара. Имаше обаче и едно удовлетворение за забавянето. Мой приятел, който между другото е критик, написа унищожителна критика за мен, за всичко, което съм направил и за всичко, което някога ще направя, и възнамеряваше да я напечата, след като вече съм в океана. Аз бях още на брега, когато тя излезе и оттогава той е принуден непрекъснато да дава обяснения.

А времето си вървеше. Едно нещо ставаше ясно, а именно, че беше невъзможно да завършим „Снарк“ в Сан Франциско. Той се строеше толкова отдавна, че започваше да се разваля и да се разпада. Всъщност беше стигнал до това състояние, че се разпадаше по-бързо, отколкото можеше да се поправи. Беше се превърнал в посмешище. Никой не говореше за него сериозно, а най-малко от всички — хората, които работеха на него. Аз казах, че ще отплаваме с него, както си е, и ще го довършим в Хонолулу. И в него веднага се отвори пробойна, за което трябваше да се погрижим, преди да отплаваме. Поведох го към стапелите. Преди да стигне там, той попадна между два огромни шлепа и те силно го смачкаха. Ние го докарахме до стапелите и малко под тях, но стапелите се раздалечиха и той пропадна между тях в калта с кърмата напред.

Това беше хубава каша, работа за спасители, а не за корабостроители. Има по два прилива на всеки двадесет и четири часа и при всеки прилив, денонощно, цяла седмица два парни влекача дърпаха и вадеха „Снарк“. Той стоеше там, затънал в калта, пропаднал между стапелите и изправен на кърмата. Тогава и докато още беше в това положение, започнахме да използваме редуктора, направен в местната леярна, с който енергията се предаваше от двигателя на брашпила. Едва тогава за първи път се опитахме да използваме този брашпил. В редуктора имаше шупли; той стана на парчета и брашпилът излезе от строя. След това излезе от строя двигателят със седемдесет конски сили. Двигателят беше от Ню Йорк, също и фундаментът; имаше дефект във фундамента; имаше сума дефекти във фундамента; и двигателят със седемдесет конски сили се откърти от разбития си фундамент, вдигна се във въздуха, скъса всички съединения и връзки и падна на едната си страна. А „Снарк“ продължаваше да стърчи между раздалечилите се стапели и двата влекача продължаваха напразно да го дърпат.

— Няма значение — каза Чармиън, — мисли какъв издръжлив и здрав кораб е той.

— Да — подхванах аз, — и за тоя прекрасен нос.

Така пак се въодушевихме и пак се заловихме за работа. Разнебитеният двигател бе пристегнат на негодния си фундамент, разбитите зъбни колелета и целият редуктор бяха свалени и прибрани — за да занесем всичко това в Хонолулу, където ще можем да направим нов редуктор и да поправим двигателя. Някога в далечното минало „Снарк“ беше получил от външната си страна пласт бяла боя. Предназначението на този цвят все още личеше, когато човек го доловеше в съответната светлина. Отвътре „Снарк“ изобщо не е бил боядисван. Напротив, многобройните механици, които се бяха трудили над него, бяха покрили стените с няколко пръста дебел слой грес и храчки от дъвкателен тютюн. Няма значение, казвахме ние, греста и мръсотията с едно рендосване ще се махнат, а по-сетне, когато стигнем в Хонолулу, може да боядисаме „Снарк“, докато го поправят.

С много усилия и пот свалихме „Снарк“ от повредените стапели и го закарахме на Оуклъндския градски кей. Няколко конски платформи докараха от къщи снаряжението, книгите, завивките и личния ни багаж. Наред с това на борда пристигаха в безреден поток дърва и въглища, вода и цистерни за вода, зеленчуци, продукти, гориво, спасителната лодка и моторницата, всички наши приятели, всички приятели на нашите приятели и онези, които твърдяха, че са техни приятели, да не споменаваме някои приятели на приятелите на приятелите на нашия екипаж. Имаше и репортери, и фотографи, и непознати, и маниаци, и най-после, освен всичките тях, облаци въглищен прах от пристанището.

Беше решено да отплаваме в неделя в единадесет и беше вече събота следобед. Тълпата на кея и въглищният прахоляк бяха по-гъсти от всеки друг път. В единия си джоб имах чекова книжка, автоматична писалка, датник и попивка; в другия си джоб имах между една и две хиляди долара в банкноти и злато. Бях готов да се разплатя с кредиторите, в брой за по-дребните суми и с чекове за по-големите, и чаках само да дойде Роско с окончателните сметки на сто и петнадесетте фирми, които ни бяха забавили толкова много месеци. И тогава…

И тогава необяснимото и чудовищното се случи още веднъж. Преди да може да пристигне Роско, пристигна друг. Беше съдия-изпълнител на Съединените щати. Той закачи съобщение на прекрасната мачта на „Снарк“, така че целият кей да може да прочете, че срещу „Снарк“ е предявен иск за дългове. Съдия-изпълнителят остави едно дребно старче да пази „Снарк“, а сам той си отиде. Аз вече не владеех „Снарк“, нито чудесния му нос. Сега дребното старче беше негов господар и повелител и аз научих, че трябва да му плащам по три долара на ден за това, че е господар и повелител. Научих също името на човека, предявил иск срещу „Снарк“. То беше Селърз; дългът беше двеста тридесет и два долара и постъпката беше точно такава, каквато можеше да се очаква от човек с подобно име^[1]. Селърз! О, богове! Селърз!

Но кой ли, боже господи, беше Селърз? Погледнах в чековата си книжка и видях, че преди две седмици съм му написал чек за петстотин долара. Според други чекови книжки се оказа, че през многото месеци, докато е бил строен „Снарк“, бях му платил няколко хиляди долара. Защо тогава в името на общоприетото приличие не се е опитал да получи нещастния остатък от сметката, вместо да предяви иск срещу „Снарк“? Аз мушнах ръце в джобовете си и в единия джоб напипах чековата книжка, датника и писалката, а в другия звонковите и книжните пари. Имаше с какво да изравня жалката сметка на няколко десетки пъти и повече — защо не ми е дал тази възможност? Това не се поддаваше на обяснение; това беше просто необяснимо и чудовищно.

Положението се влошаваше още повече от това, че искът бе предявен късно в събота следобед и макар да разпратих адвокати и други хора из целия Оуклънд и Сан Франциско, нито държавният съдия, нито съдия-изпълнителят, нито господин Селърз, нито адвокатът на господин Селърз, нито някой друг не можа да бъде намерен. Всички бяха напуснали града за седмичната почивка.

И тъй „Снарк“ не отплава в неделя в единадесет часа сутринта. Дребното старче все още се разпореждаше и каза „не“. А Чармиън и аз излязохме на отсрещния кей и се утешавахме с чудесния нос на „Снарк“ и с мисълта за всичките бури и тайфуни, които щеше гордо да преборва.

— Буржоазен трик — казах на Чармиън, като говорих за господи Селърз и неговия иск, — паника на дребен търговец. Но няма значение, тревогите ни ще свършат, щом се отървем от това и излезем в широкия океан.

И в края на краищата ние отплавахме във вторник сутрин, на двадесет и трети април 1907 година. Признавам, ние тръгнахме доста разнебитени. Трябваше да вдигнем котвата на ръка, понеже редукторът бе съсипан. А и това, което оставаше от нашия двигател със седемдесет конски сили, бе вързано като баласт на дъното на „Снарк“. Но имаха ли значение тези неща? Те можеше да се поправят в Хонолулу, а засега да мислим колко великолепно е всичко останало на кораба! Вярно е, че двигателят на моторницата отказваше да работи и спасителната лодка течеше като сито, но те не бяха „Снарк“ — те бяха само принадлежности. Нещата, които влизаха в сметката, бяха херметическите прегради, солидната дървена настилка без чепове, уредбата на банята — те бяха „Снарк“. А освен това и най-чудесно от всичко, този прекрасен отбиващ вятъра нос.

Ние минахме през Златните врата и взехме курс на юг, към онази част на Тихия океан, където имахме надежда да навлезем в североизточния пасат. И веднага започнаха да се случват разни неща. Бях смятал, че младежите са подходящо нещо за пътешествие като нашето със „Снарк“ и бях взел трима младежи — механик, готвач и прислужник. Бях сгрешил само с две трети в сметките си; не бях предвидил в сметките младежи, страдащи от морска болест, а имах двама такива — готвача и прислужника. Те веднага легнаха и това беше краят на ползата от тях за цяла седмица. От гореказаното трябва да ви стане ясно, че ние нямахме топлата храна, която бихме могли да имаме, нито чистота и ред в помещенията долу. Но това все едно нямаше много голямо значение, защото скоро открихме, че портокалите били замръзнали; че ябълките бяха омекнали и се скапваха; че кошът зеле, развалено, преди да ни е било доставено, и трябваше незабавно да се хвърли през борда, че върху морковите е била разляна газ, ряпата беше като дърво, а цвеклото сплуто, докато подпалките бяха гнили и не горяха, а въглищата, докарани в скъсани чували от картофи, се бяха разпилели по цялата палуба и водата ги отмиваше през отворите на борда.

Но какво значение имаше това? Тези неща бяха само допълнителни притурки. Важното беше корабът — той беше в ред, нали? Аз се поразходих по палубата и за една минута наброих четиринадесет чепа в прекрасната дървена настилка, поръчана специално от Пюджет Саунд, за да няма в нея никакви чепове. А също тази палуба течеше и течеше много лошо. Тя щеше да удави Роско в леглото и развали инструментите в машинното отделение, да не говорим за продуктите, които развали в камбуза. А и страните на „Снарк“ пускаха вода, и дъното пускаше и ние трябваше да я изпомпваме всеки ден, за да не потънем. Подът на камбуза е един-два фута над вътрешното дъно на „Снарк“ и въпреки това ми се случваше да стоя там и да се мъча да хапна набързо нещо студено, мокър до колене от водата, пенеща се в него само четири часа след последното изпомпване.

Пък и тези великолепни херметически затворени отделения, които бяха стрували толкова много време и пари — да, в края на краищата те съвсем не бяха херметически. Водата се движеше свободно като въздух от едно отделение в друго; нещо повече — силна миризма на бензин от последното отделение ме води до подозрението, че една или повече от половината дузина цистерни, прибрани там, са се пробили. Цистерните текат и не са херметически затворени в своето отделение. Ами и тази баня с нейните помни, лостове и клапи за морска вода — тя излиза от строя вътре в първите двадесет часа. Мощни железни лостове се пречупваха и оставаха в ръката, когато човек се опитваше да помпа с тях. Банята се превърна в развалина по-скоро от всяка друга част на „Снарк“.

А железарията на „Снарк“, независимо от мястото на произхода си, излезе боклук. Например фундаментът на двигателя беше от Ню Йорк и излезе боклук; боклук излезе и редукторът за брашпила, който беше от Сан Франциско. И най-после и кованото желязо, използвано в такелажа — то се разхвърчаваше на всички страни при първия упражнен спрямо него натиск. Ковано желязо, имайте пред вид, а се трошеше като макарони!

Един вертлюг от полуреята на грота внезапно се пречупи. Ние го заменихме с вертлюга от щормовия трисел; не се минаха и петнадесет минути и вторият вертлюг също се пречупи, а имайте пред вид, че бяхме го взели от полуреята на щормовия трисел, на който щяхме да разчитаме по време на буря. В настоящия момент „Снарк“ влачи своя грот като пречупено крило и вертлюгът е заменен с грубо въже. Ще видим дали ще можем да намерим истинско желязо в Хонолулу.

Хората ни бяха измамили и бяха ни изпратили по море в сито, но господ трябва да ни е обичал, защото имахме тихо време, което ни позволи да научим, че трябва да помпаме всеки ден, ако искаме да не отидем на дъното, и че можем повече да се осланяме на дървена клечка за зъби, отколкото на най-масивното парче желязо, което би се намерило на борда. Когато издръжливостта и здравината на „Снарк“ отидоха по дяволите, Чармиън и аз все повече и повече възлагахме всичките си надежди на чудесния нос. Не беше останало нищо друго, на което да възлагаме надежди. Всичко това беше необяснимо и чудовищно, ние го знаехме, но поне този нос беше целесъобразен. И ето, една вечер започнахме да лягаме на дрейф.

Как да го опиша? Преди всичко, заради непосветените, нека обясня, че това е морската маневра, която с помощта на намалени и уравновесени ветрила кара кораба с носа напред срещу вятъра и вълните. Когато вятърът е много силен или вълните много големи, кораб с размерите на „Снарк“ може лесно да върви срещу тях и тогава няма какво да се прави на палубата. Няма нужда никой да стои на кормилото. Наблюдението е излишно. Всички моряци може да слязат долу и да спят или да играят вист.

Добре, духаше средно силен летен вятър, когато казах на Роско, че ще обърнем срещу него. Свечеряваше се. Бях стоял на кормилото почти цял ден и всички моряци на палубата (Роско, Бърт и Чармиън) бяха уморени, а всички моряци долу бяха болни от морска болест. Всъщност вече бяхме скъсили два рифа на големия грот. Бомкливерът и кливерът бяха прибрани и фокстакселът беше скъсен с един риф. Бизанът беше прибран също. Горе-долу по това време бомутлегарът се заби в морето и се пречупи. Аз започнах да обръщам, за да насоча кораба срещу вятъра. В момента „Снарк“ вървеше в основата на вълната. Той продължи да върви в основата на вълната. Аз въртях и въртях, и въртях кормилото. Той не се помръдваше от основата на вълната. (Основата на вълната, любезни читателю, е най-опасното положение, в което може да се води кораб.) Аз силно завъртях кормилото, но „Снарк“ продължи да върви в основата на вълната. Осем румба беше най-многото, с което можах да го обърна срещу вятъра. Накарах Роско и Бърт да опънат гротшкота. „Снарк“ продължи да си върви в основата на вълната и забиваше релинга ту от едната, ту от другата страна във водата.

Необяснимото и чудовищното пак надигаше прошарената си глава. Това беше фантастично, невероятно! Аз не исках да го повярвам. Със скъсения с два рифа грот и скъсения с един риф фокстаксел „Снарк“ отказваше да се обърне срещу вятъра. Ние опънахме грота. Това не промени курса на „Снарк“ и с една десета от градуса. Ние отпуснахме грота. Вдигнахме щормовия трисел на бизанмачтата. Никаква промяна. „Снарк“ продължаваше да върви в основата на вълната. Този негов прекрасен нос отказваше да се вдигне и да се обърне срещу вятъра.

Тогава свалихме скъсания стаксел. Така единственото вдигнато платно оставаше щормовият трисел на бизанмачтата. Ако нещо можеше да го накара да обърне нос срещу вятъра, това би трябвало да го направи. Може да не ми повярвате, ако ви кажа, че то не сполучи, но аз твърдя, че не сполучи. И казвам, че не сполучи, защото видях да не сполучва, а не защото вярвам, че не е сполучило. Аз не вярвам, че не е сполучило. То е невероятно и аз не ви казвам това, което вярвам, казвам това, което видях.

И тъй, любезни читателю, какво бихте направили вие, ако бяхте на малък кораб, който върви в основата на вълната, с щормови трисел на кърмата на този малък кораб, който не може да обърне носа срещу вятъра? Бихте пуснали плаващата котва. Точно това направихме и ние. Ние имахме оригинална плаваща котва, направена по поръчка, с гаранция, че няма да потъва. Представете си стоманен обръч, който служи да държи отворена голяма коническа брезентова торба, и ето ви я плаващата котва. Е, вързахме въже за плаващата котва и за носа на „Снарк“ и тогава пуснахме плаващата котва в морето. Тя веднага потъна. Имахме обтяжка на котвата, та я придърпахме и вдигнахме. Вързахме й голям тимберс като плавок и отново пуснахме плаващата котва. Този път тя не потъна. Въжето, вързано за носа, се опъна. Щормовият трисел на бизанмачтата клонеше да обърне носа срещу вятъра, но въпреки тази наклонност „Снарк“ спокойно прие противодействието на тази плаваща котва, повлече я подире си и продължи все тъй в основата на вълната. Какво ще кажете, а? Ние дори свалихме щормовия трисел, вдигнахме пак бизана, свалихме бизана, а „Снарк“ си вървеше в основата на вълната и влачеше плаващата котва подире си. Недейте ми вярва. Аз сам не си вярвам. Аз просто ви разказвам това, което видях.

Оставям го на вас. Кой е чул някога за платноход, който не е могъл да се обърне срещу вятъра?… Който не е могъл да се обърне срещу вятъра, като е имал и плаваща котва да му помогне? Знам, че аз през краткото си познанство с кораби не съм чул никога. И аз стоях на палубата и виждах необяснимото и чудовищното пред очите си: „Снарк“, който не можеше да се обърне срещу вятъра. Настъпила бе бурна нощ с просветваща луна. Имаше пръски вода във въздуха, а наветрената страна обещаваше шквалове с дъжд; и тази основа на вълната, студена и безпощадна в лунната светлина, в която самодоволно се люшкаше „Снарк“. И тогава ние вдигнахме плаващата котва, свалихме бизана, опънахме скъсания стаксел, насочихме „Снарк“ по вятъра и слязохме долу — не за да ядем топла храна, каквато би трябвало да ни очаква, а за да се хлъзгаме по рядката кал и тиня на пода в каютата, където готвачът и прислужникът лежаха като мъртви в леглата си, и за да легнем на нашите легла, без да се събличаме, готови за повикване, и за да слушаме водата от трюма да шурти, вдигнала се до коляно в камбуза.

Бохемският клуб в Сан Франциско има няколко първокласни моряци. Зная, защото съм ги чувал да изказват мнения за „Снарк“ през време на направата му. Те му намираха само една съществена грешка, за която всички бяха единодушни, а именно, че не може да върви. Бил наред във всички подробности, казваха те, освен това, че никога не ще мога да го карам при силен попътен вятър и развълнувано море. „Външните му очертания — загадъчно обясняваха те, — грешката е във външните му очертания. Човек просто не може да го накара да върви и толкоз.“ Е, бих искал тези първокласни моряци от Бохемския клуб да бяха с мен на борда на „Снарк“ онази нощ, та сами да видят единственото им съществено мнение напълно оборено. Да върви ли? Това е единственото нещо, което „Снарк“ върши със съвършенство. Да върви ли? Той вървеше с плаваща котва, пусната отпред, и бизан, опънат отзад. Да върви ли? В момента, когато пиша това, ние летим по вятъра с бързина от шест възела, носени от североизточния пасат. Вълните доста си ги бива. На кормилото няма никой, кормилото дори не е вързано и е обърнато по посока на вятъра. По-точно казано, вятърът е североизточен; бизанът на „Снарк“ е свит, гротът е към десния борд, предните платна са съвсем свалени и курсът на „Снарк“ е на юг-югозапад. И въпреки това има хора, които са плавали по моретата четиридесет години и които твърдят, че никой кораб не може да върви по вятъра, без да бъде управляван. Те ще ме нарекат лъжец, когато прочетат това; така нарекоха и капитан Слокъм, когато той каза същото за „Спрей“.

Колкото за бъдещето на „Снарк“, съвсем нищичко не мога да кажа. Не знам. Ако имах пари или кредит, щях да построя друг „Снарк“, който да се обръща срещу вятъра. Но аз съм изчерпал всичките си средства. Налага ми се да се задоволя със сегашния „Снарк“ или да се откажа от всичко, а не мога да се откажа. Затова май ще трябва да се опитам да се примиря и да карам „Снарк“ с кърмата напред. Чакам следващата буря, за да видя как ще върви. Мисля, че може да се направи. Всичко зависи от това, как кърмата ще устоява на вълните. И кой знае дали някоя бурна сутрин в Китайското море някой белобрад капитан няма да се взира, да си търка смаяно очите и пак да се взира в тази гледка: някакво призрачно малко корабче, много напомнящо „Снарк“, обърнато с кърмата напред, да устоява срещу бурята!

П. П. Когато се върнах в Калифорния след плаването, открих, че дължината на „Снарк“ по ватерлинията е четиридесет и три, а не четиридесет и пет фута. Това се дължало на факта, че строителят бил скаран с рулетката и линията.