Джек Лондон
По море със „Снарк“ (14)

XIV
Любителят щурман

Има капитани и капитани, и някои много добри капитани, които познавам; но редицата капитани на „Снарк“ бяха убедително по-различни. Моят опит с тях показа, че е по-трудно да се грижиш за един капитан на малък кораб, отколкото за две бебета. Разбира се, това не е повече, отколкото би трябвало да се очаква. Добрите хора са на служба и надали биха се отказали от работата си на хиляда до хиляда и петстотин тонен кораб заради „Снарк“ с неговите десет тона нето. „Снарк“ е трябвало да избира щурманите си от тези на брега, а щурманът на брега обикновено е роден некадърник — от тези хора, които се лутат две седмици в напразния опит да намерят даден океански остров и се връщат с шхуната си, за да съобщят, че островът е потънал с всичко живо на борда; от тези хора, чийто нрав или жажда за силни течности ги лишава от длъжност по-скоро, отколкото успяват да се сдобият с нея.

„Снарк“ е имал трима капитани и с божията милост няма да има повече. Първият бе толкова изглупял, че не можеше да даде на дърводелец мярка за стягане на гика. Толкова крайно старчески безпомощен бе, че не беше в състояние да заповяда на моряк, да хвърли няколко кофи солена вода на палубата на „Снарк“. Цели дванадесет дни, на котва, под отвесно тропическо слънце, палубата остана суха. Беше нова палуба. Струваше ми сто тридесет и пет долара да я закалафатя наново. Вторият капитан бе зъл. Зъл по рождение. „Татко е винаги лош“ — това беше определението, което даде за него неговият син метис. Третият бе такъв нехранимайко, че не би могъл да има майка. У него нямаше истинност, у него нямаше обикновена честност и той беше толкова далече от почтени отношения и безкористни постъпки, колкото и от правилния курс, когато малко остана да разбие „Снарк“ на Ринголдовите острови.

В Сува, на островите Фиджи, аз уволних моя трети и последен капитан и пак поех ролята на щурмана любител. Бях я опитал веднъж преди, по време на първия ми капитан, който поведе „Снарк“ от Сан Франциско на такива удивителни скокове по картата, че просто ми се наложи да разбера какво става. Беше доста лесно да го открия, защото имахме пред себе си преход от две хиляди и сто мили. Аз не разбирах нищо от навигация; но след няколко часа четене и половин час практика със секстанта можех да намеря географската дължина на „Снарк“ чрез измерване меридиалната височина на слънцето; измерването на дължината по простия метод, известен като „съответствуващи височини“, не е правилен. Не беше дори и безопасен метод, но моят капитан се мъчеше да води кораба по него, а той бе единственият човек на борда, който би трябвало да може да ми каже, че това е метод, който трябва да се избягва. Аз докарах „Снарк“ до Хавай, но условията ми благоприятствуваха. Слънцето беше в северна деклинация и почти точно над главите ни. За общопризнатия хронометричен метод за установяване на дължината аз не бях и чувал… да, бях чувал. Първият ми капитан го беше споменал бегло, но след два-три опита да го приложи не го спомена повече.

На островите Фиджи имах време да сравня моя хронометър с два други. Две седмици преди това в Паго-Паго на Самоа бях помолил моя капитан да сравни нашия хронометър с хронометъра на „Анаполис“. Той ми каза, че го е направил (разбира се, не беше направил нищо подобно), и ми каза, че разликата, открита от него, била само малко деление от секундата. Каза ми го с чудесно престорена радост и хвалебствени думи за удивителния ми часовник. Повтарям го сега с хвалебствени думи за неговата удивителна и безсрамна лъжливост. Защото ето на, четиринадесет дена след това аз сверих хронометъра с този на „Атуа“, един австралийски параход, и открих, че моят е с тридесет и една секунди напред. А времето от тридесет и една секунда, превърнато в ъгломерна дъга, е равно на седем мили и четвърт. Това значи, че ако аз плавам на запад нощем и положението ми, според следобедното изчисление с хронометъра, би трябвало да бъде на седем мили от брега, в този същия момент аз трябва да се разбия в рифа. След това сверих моя хронометър с хронометъра на капитан Уули. Капитан Уули, началник на пристанището, дава точно време на Сува с топовен сигнал в дванадесет, пладне, три пъти седмично. Според неговия хронометър моят беше петдесет и девет секунди напред, което значи, че ако плавах на запад, щях да се разбия на рифа, когато мислех, че съм на петнадесет мили от него.

Аз взех средно решение, като извадих тридесет и една секунди от общата грешка на моя хронометър и отплавах за Тана на Новите Хебридски острови с решението, когато си опипвам пътя около суша през тъмни нощи, да не забравям другите седем мили разлика, която можеше да има според времето на капитан Уули. Тана беше на около шестстотин мили запад-югозападно от Фиджи и аз вярвах, че докато измина това разстояние, ще мога лесно да си набия в главата достатъчно знания по навигация, за да стигна там. Е, стигнах, но чуйте първо какво ми е струвало това. Навигацията е лесна наука — винаги ще поддържам това, но когато човек води три бензинови двигателя и жена на околосветско пътешествие и усилено пише всеки ден, за да може да доставя бензин за двигателите и бисери и вулкани за съпругата, не му остава много време за изучаване на навигацията. Освен това вероятно е по-лесно да изучаваш гореспоменатата наука на брега, където дължината и ширината не се променят, в къща, положението на която никога не се мени, отколкото да изучаваш навигацията на кораб, носещ се ден и нощ към суша, която човек се мъчи да намери и може да намери, за зла чест в миг, когато най-малко очаква да я намери.

Да започнем с това, че съществуват компас и определяне на курс. Ние отплавахме от Сува в събота следобед, шести юни 1908 година, изминаването на протока между островите Вити Леву и Мбенга ни отне цялото време до стъмване. Пред нас лежеше откритият океан. Нямаше нищо на пътя ни, с изключение на Вату Лейле, нещастно островче, което упорито стърчеше от морето на двадесетина мили в запад-югозападна посока — точно където исках да отида. Разбира се, изглеждаше съвсем просто да го избягна, като взема курс, по който да мина на осем или десет мили северно от него. Беше непрогледна нощ и ние вървяхме с попътен вятър. На вахтения на кормилото трябваше да се каже каква, посока да държи, за да отмине Вату Лейле. Но каква посока? Обърнах се към книгите по навигация. Случайно попаднах на „истинския курс“. Точно каквото ми трябваше!

Това, което ми трябваше, беше истински курс. Нетърпеливо зачетох:

„Истинският курс е ъгълът, образуван от меридиана с права линия на картата, съединяваща местоположението на кораба с мястото, където отива.“

Точно каквото ми трябваше. Местоположението на „Снарк“ беше при западния вход в протока между Вити Леву и Мбенга. Непосредственото място, където отиваше, беше една точка на картата десет мили северно от Вату Лейле. Набелязах това място на картата с пергела и с успоредната линия установих, че истинският курс е запад-запад-югозапад. Достатъчно беше само да го дам на вахтения на кормилото и „Снарк“ щеше да мине безопасно в открито море.

Но уви, за съжаление и за мой късмет, аз продължих да чета. И открих, че компасът, този верен, неизменен приятел на мореплавателя, не бил склонен да сочи север. Колебаел се. Понякога сочел на изток от север, понякога на запад от север, а имало случаи дори да обърне гръб на севера и да сочи юг. Отклонението точно на тази точка от земното кълбо, заемана от „Снарк“, било 9°40′ на изток. Е, това трябваше да се вземе под внимание, преди да дам курса на вахтения на кормилото. Аз прочетох:

„Правилният магнитен курс се получава от истинския курс, като се вземе пред вид отклонението.“

Затова, разсъдих аз, ако компасът сочи 9°40′ по на изток от север, а аз искам да отида точно на север, трябва да се насоча 9°40′ западно от севера, показван от компаса, който съвсем не е север. Тогава сметнах 9°40′ наляво от моя запад-запад-югозападен курс, като получих по този начин правилния магнитен курс и бях отново готов да се насоча към открито море.

И пак уви и за съжаление! Правилният магнитен курс не бил компасният курс. Още едно хитро дяволче се криеше и се канеше да ме препъне и запрати да се разбия върху рифовете на Вату Лейле. Малкото дяволче бе познато под името Девиация. Аз прочетох:

„Компасният курс е курсът, по който се води корабът, и се получава от правилния магнитен курс, като той се коригира с девиацията.“

А девиацията е отклонението на магнитната стрелка, причинено от разпределението на желязото на борда на кораба. Това чисто местно отклонение получих от девиационната таблица на главния ми компас и го приспаднах от правилния магнитен курс. Така се получи компасният курс. Но все пак, все пак! Главният ми компас беше в средната част на кораба, на люка към кабините. Пътният ми компас беше на кърмата, в рубката, близо до кормилото. Когато пътният компас сочеше запад-запад-югозапад три четвърти румба на юг (курсът, по който вървяхме), главният компас сочеше запад половин румб на север, което положително не беше курсът, по който вървяхме. Аз насочих „Снарк“ по вятъра, докато той пое на запад-запад-югозапад три четвърти румба на юг по главния компас, което даде на пътния компас запад-югозапад.

Гореописаните операции представляват простото въпросче за определяне на курса. А най-лошото в цялата работа е, че човек трябва да извърши всяка стъпка правилно, защото някоя прекрасна нощ може да чуе „Прибой отпред!“ и да му бъде предложено очарователното развлечение да си пробие път до брега през гмеж от човекоядни акули.

Също както компасът е непостоянен и се стреми да измами мореплавателя, като се върти във всички посоки, освен на север, така и този небесен пътепоказател, слънцето, упорито не стои там, където би трябвало да бъде в дадено време. Нехайството на слънцето причинява повече неприятности, — поне ги причиняваше на мен. За да узнае къде се намира върху повърхността на земята, човек трябва да знае къде в точно същия момент се намира слънцето на небето. Това значи, че слънцето, което е хронометърът на хората, не върви точно. Когато открих това, аз изпаднах в дълбоко униние и целият космос се изпълни за мен със съмнение. Ненарушими закони, като законът за земното притегляне и за запазването на енергията, започнаха да се разклащат и аз бях готов да стана свидетел на тяхното пропадане всеки миг и да не бъда учуден. Защото, виждате ли, щом компасът лъже и слънцето не устоява на уречените срещи, защо пък предметите да не загубят взаимното си привличане и защо да не се изгубят няколко крини енергия? Дори и перпетуум-мобиле ставаше възможен и умственото ми състояние ме правеше склонен да купя акции на „Кили Мотор“ от първия по-предприемчив комисионер, попаднал на палубата на „Снарк“. А когато открих, че земята всъщност се завъртва около оста си триста шестдесет и шест пъти на годината, докато има само триста шестдесет и пет изгрева и залеза, наистина бях готов да се усъмня в собствената си самоличност.

Такива му са навиците на слънцето. То е толкова нередовно, че човек не може да изобрети часовник, който да върви според хода на слънцето. Слънцето избързва и закъснява, както никой часовник не може да бъде накаран да избързва и закъснява. Слънцето понякога изпреварва разписанието си; друг път изостава назад; има пък и такива случаи, когато нарушава позволената скорост, за да настигне само себе си, или по-скоро да стигне там, където би трябвало да бъде на небето. В последния случай то не забавя хода си достатъчно бързо и поради това продължава да избързва напред от мястото, където би трябвало да бъде. В действителност само четири пъти в годината се случва слънцето и мястото, където би трябвало да бъде, да съвпадат. През останалите триста шестдесет и един дни то се суети насам и натам. Човекът, понеже е по-съвършен от слънцето, прави часовник, който върви точно. А също така пресмята колко е изпреварило или изостанало слънцето от разписанието си. Разликата между положението на слънцето и мястото, където би трябвало да бъде, ако беше почтено, уважаващо себе си слънце, човекът нарича изравняване на времето. Така щурманът, който се мъчи да установи положението на кораба си в морето, поглежда хронометъра си, за да види точно къде би трябвало да бъде слънцето според гринуичкия си пазител. Тогава към това местоположение той прилага изравняването на времето и така узнава къде слънцето би следвало да бъде, но не е. Това, последното местоположение заедно с няколко други му помагат да узнае онова, което човекът от Канзас е искал да знае преди няколко години.

„Снарк“ отплава от Фиджи в събота, шести юни, и на следващия ден, неделя, сред ширния океан, където не се виждаше никаква земя, аз пристъпих към опитите си да определям положението си чрез измерване на дължината с помощта на хронометъра и на ширината с меридионално наблюдение. Наблюдението с помощта на хронометъра се правеше сутрин, когато слънцето беше някъде към 21° над хоризонта. Аз погледнах в „Мореплавателски алманах“ и узнах, че точно в този ден, седми юни, слънцето е закъсняло една минута и двадесет и шест секунди и че ги наваксва със скорост от 14,67 на час. Хронометърът казваше, че точно в момента, когато измервах височината на слънцето, часът бе осем и двадесет и пет по Гринуич. Да се поправи изравняването на времето по тези данни като че ли бе задача за дете от основното училище. За съжаление, аз не бях дете в основно училище. Явно, по средата на деня, по Гринуич, слънцето беше една минута и двадесет и шест секунди назад. Също така явно, ако сега беше единадесет часа сутрин, слънцето би трябвало да е една минута и двадесет и шест секунди назад плюс 14,67 секунди. Ако беше десет часа сутрин, би трябвало да се добави два пъти по 14,67 секунди. А ако беше 8,25 сутрин, би трябвало да се добави три и половина пъти по 14,67 секунди. Напълно ясно е тогава, че ако вместо 8,25 преди пладне беше 8,25 след пладне, би трябвало не да се добави, а да се извади осем и половина пъти по 14,67 секунди, защото, щом на пладне слънцето е било една минута и двадесет и шест секунди назад и сега наваксваше закъснението си със скорост от 14,67 секунди на час, тогава в 8,25 след пладне то щеше да бъде много по-близо до мястото, където би трябвало да бъде, отколкото е било на пладне.

Дотук добре. Но дали това 8,25 по хронометъра беше преди пладне или след пладне? Погледнах часовника на „Снарк“. Той показваше 8,09 и положително беше преди пладне, понеже бях току-що станал от закуска. Следователно, щом на борда на „Снарк“ беше осем сутринта, това осем часът по хронометъра (което беше времето на деня по Гринуич) трябваше да е друго осем часът, отколкото на „Снарк“. Но кое осем часът? Не можеше да бъде осем часът тази сутрин, разсъждавах аз; следователно трябваше да е или осем часът тази вечер, или осем часът снощи.

Точно на тази точка пропаднах в бездънната яма на интелектуалния хаос. Ние сме на източна дължина, разсъждавах аз, следователно сме пред Гринуич. Ако сме зад Гринуич, днес е вчера; ако сме пред Гринуич, вчера е днес, но щом вчера е днес, какво, за бога, е днес! Утре ли? Абсурд! И все пак трябва да е вярно. Когато измерих височината на слънцето тази сутрин, пазителите на слънцето в Гринуич тъкмо са ставали от вечеря снощи.

— Тогава поправи изравняването на времето за вчера — казва логическият ми ум.

— Но днес си е днес — настоява педантичният ми ум. — Трябва да поправя слънцето за днес, а не за вчера.

— И въпреки това днес е вчера — твърди логическият ми ум.

— Всичко това е прекрасно — продължава педантичният ми ум. — Ако бях в Гринуич, можеше да съм във вчерашния ден. Чудни неща стават в Гринуич. Но както съм сигурен, че живея, така съм сигурен, че съм тук, сега, в днешния ден, седми юни, и че съм измерил височината на слънцето сега, днес, на седми юни. Затова трябва да поправя слънцето тук, сега, днес, на седми юни.

— Глупости! — сопва се логическият ми ум. — Леки твърди…

— Остави какво твърди Леки — прекъсва педантичният ми ум. — Чакай да ти кажа какво пише в „Мореплавателски алманах“. В „Мореплавателски алманах“ пише, че днес, на седми юни, слънцето беше закъсняло една минута и двадесет и шест секунди и наваксва закъснението със скорост от 14,67 секунди на час. Там пише, че вчера, на шести юни, слънцето е закъсняло една минута и тридесет и шест секунди и ги е наваксвало със скорост от 15,66 секунди на час. Сам виждаш, че е нелепо да поправяш днешното слънце по вчерашната таблица.

— Глупак!

— Идиот!

И така те се дърлят помежду си, докато ми се завива свят и съм готов да повтарям, че съм в деня след миналата седмица пред идущата.

Спомних си отправеното към мен на сбогуване предупреждение от началника на пристанище Сува:

— В източни дължини взимайте от „Мореплавателски алманах“ — указанията за предишния ден.

Тогава ми дойде нова мисъл. Аз поправих изравняването на времето за неделя и за събота, като направих и двете поотделно и — бога ми — когато сравних резултата, разликата беше само четири десети от секундата! И се преродих! Бях намерил изход от лабиринта. „Снарк“ стана тесен за мен и моите знания. Четири десети от секундата щяха да направят разлика само с една десета от милята — съвсем дребна работа!

Всичко беше много весело за десетина минути, когато случайно се натъкнах на следващата рима за щурмани:

„Щом назад е гринуичкото време,

източната дължина ще трябва да се вземе;

щом напред е гринуичкото време,

западната дължина е редно да се вземе.“

Боже мой! Времето на „Снарк“ не беше еднакво с гринуичкото. Когато в Гринуич беше 8,25, на борда на „Снарк“ беше само 8,09. „Щом напред е гринуичкото време, западната дължина е редно да се вземе.“ Ето ти го моето положение! В западни дължини, без всякакво съмнение.

— Глупчо! — викна педантичният ми ум. — При теб е 8,09 преди пладне, а в Гринуич е 8,25 след пладне.

— Чудесно — отговаря логическият ми ум. — За да бъдем точни, 8,25 след пладне е всъщност двадесет часа и двадесет и пет минути, а това е положително повече от осем часа и девет минути. Не, не може да има никакъв спор: ти си в западни дължини.

Тогава педантичният ми ум подхваща тържествуващо:

— Ние търсихме от Сува, островите Фиджи, така ли? — иска да знае той и логическият ум се съгласява. — А Сува е в източни дължини? — логическият ум пак се съгласява. — И ние плавахме на запад (което е трябвало да ни отведе още повече в източните дължини), така ли? Следователно, няма накъде да мърдаш, ние сме в източните дължини.

— „Щом напред е гринуичкото време, западната дължина е редно да се вземе“ — припява логическият ми ум, — а ти не можеш да отречеш, че двадесет часа и двадесет и пет минути е повече от осем часа и девет минути.

— Добре — намесвам се аз в препирнята. — Ще направим измерения и ще видим.

И аз ги направих само и само за да открия, че съм на 184° западна дължина.

— Нали ти казах — презрително сумти логическият ми ум.

Аз съм втрещен. Педантичният ми ум също за няколко минути. После той заявява:

— Но 184° западна дължина не съществува, нито източна, нито някаква друга. Най-големият меридиан е 180°, както би трябвало много добре да знаеш.

На тази точка педантичният ми ум изнемощява от мозъчно напрежение, логическият ум онемява сащисан; колкото за мен, в очите ми се появява мрачен, смразяващ поглед, аз ходя насам-натам и се чудя дали плавам към китайските брегове, или към Дариенския залив.

Тогава едно плахо гласче, което не мога да позная, се надига от някакво съвсем неопределено място в съзнанието ми и казва:

— Общият брой на градусите е триста и шестдесет. Извади 184° западна дължина от 360° и ще получиш 176° югоизточна дължина.

— Това е само предположение — възразява педантичният ум, а логическият ум протестира:

— Няма такова правило.

— По дяволите правилата! — възкликвам аз. — Не съм ли аз тук?

— Това нещо е очебийно — продължавам аз. — 184° западна дължина значи четири градуса застъпване в източната дължина. Освен другото, цялото време съм бил в източните дължини. Аз тръгнах от Фиджи, а Фиджи е в източните дължини. Сега ще нанеса моето положение на картата и ще го докажа чрез изчисляване на изминатия път.

Но мен ме очакват други неприятности и съмнения. Ето една за образец. В южна ширина, където слънцето има северно склонение, измервания с помощта на хронометър може да се правят рано сутрин. Аз направих моите в осем часа. Една от необходимите подробности за провеждане на такова наблюдение е географската ширина. Но ширината се получава на пладне, чрез измерване меридионалната височина на слънцето. Ясно е, че за да се пресметне моето измерване с хронометъра в осем часа, трябва да имам получената в осем часа ширина. Разбира се, ако „Снарк“ плаваше право на запад с шест възела, през изтеклите междувременно четири часа ширината му нямаше да се промени. Но ако плаваше направо на юг, ширината му щеше да се промени с двадесет и четири мили. В такъв случай просто събиране или изваждане би превърнало ширината от дванадесет часа в ширина от осем часа. Обаче да предположим, че „Снарк“ плаваше на югозапад. Тогава човек би трябвало да се справи с таблиците за определяне отклоненията от курса.

Ето ви един нагледен пример. В осем преди пладне аз проведох моето наблюдение с хронометъра. В същия миг бе записано и разстоянието на лага. В дванадесет часа, на пладне, когато бяха направени измерванията за ширината, аз пак записах разстоянието по лага, което ми показа, че от осем часа „Снарк“ бе изминал двадесет и четири мили. Истинският му курс е бил запад три четвърти румба юг. Отворих таблица I на колоната за разстоянията, на страницата за курсове с три четвърти румба и спрях на двадесет и четири — броя на изминатите мили. Срещу тази цифра в следващите две колони открих, че „Снарк“ е променил с три и половина мили положението си към юг или по отношение на ширината, и 23,7 мили към запад. Да намеря моята ширина в осем часа беше лесно. Трябваше само да извадя три и половина мили от ширината на пладне. Понеже имах всичките данни, пресметнах ширината.

Но това беше ширината ми в осем часа. Оттогава до пладне бях изминал 23,7 мили на запад. Каква беше дължината ми на пладне? Постъпих според правилото, обърнах на таблица II. Започнах работа според правилата и след като изпълних всички подробности според правилата, намерих разликата в дължината за четирите часа да е двадесет и пет мили. Бях смаян. Започнах изчисленията отново според правилата; направих го десетина пъти според правилата и всеки път намирах, че разликата ми в дължината е двадесет и пет мили. Оставям въпроса на вас, любезни читателю. Да речем, че сте изминали двадесет и четири мили и сте променили ширината си с три и половина мили, как тогава сте могли да промените дължината с двадесет и пет мили? Дори да бяхте изминали двадесет и четири мили право на запад, без да промените ширината, как бихте могли да промените дължината си с двадесет и пет мили? В името на човешкия разум как бихте могли да промените дължината си с една миля повече от общия брой на изминатите от вас мили?

Това бяха добре известни таблици за определяне отклоненията от курса — не други, ами на Баудич. Правилата бяха прости (както повечето правила в навигацията); не бях направил никаква грешка. Прекарах цял час над това изчисление и на края все още бях изправен пред крещящата невъзможност да съм изминал двадесет и четири мили, в течение на които съм променил ширината си с три и половина мили, а дължината с двадесет и пет. Най-лошото във всичко това беше, че нямаше кой да ми помогне в това затруднение. Нито Чармиън, нито Мартин разбираха от навигацията, колкото аз. А през цялото това време „Снарк“ се носеше бясно напред към Тана, към Новите Хебриди. Нещо трябваше да се направи.

— Как ми дойде наум, не зная — ако искате, наречете, го вдъхновение, — но у мен се породи мисълта: щом движението на юг е ширина, защо движението на запад да не е дължина? Защо да не променям движението на запад в дължина? И тогава ми стана ясна цялата картинка. Меридианите на географската дължина отстоят на шестдесет мили (морски) един, от друг. На полюса те се събират. И така, ако бих пътувал нагоре по 180° меридиан на дължината, докато стигна Северния полюс, и ако астрономът от Гринуич пътуваше нагоре по 0° меридиан на дължината до Северния полюс, тогава на полюса бихме могли да стиснем ръка, макар преди да тръгнем за Северния полюс, да сме били на няколко хиляди мили един от друг. А също така: ако един градус дължина е шестдесет мили широк на екватора и ако същият градус на самия полюс няма никаква ширина, тогава между полюса и екватора този градус ще бъде широк половин миля, а на други места една миля, две мили, десет мили, тридесет мили — да! — и шестдесет мили.

Всичко стана пак ясно. „Снарк“ беше на 19° южна ширина. Обиколката на света тук не беше толкова голяма, колкото на екватора. Следователно всяка миля плаване на запад на 19° южна ширина беше повече от една минута дължина, защото шестдесет мили са шестдесет мили, но шестдесет минути са шестдесет мили само на екватора. Джордж Френсис Трейн счупи рекорда на Жул Верн за обикаляне на света. Но всеки, който пожелае, може да счупи рекорда на Джордж Френсис Трейн. Такъв човек ще трябва само да отиде с бърз параход до ширината на нос Хорн и да плава все направо на изток, докато направи пълен кръг. Светът е много малък на тази ширина и няма никаква суша по пътя, за да го отклони от курса. Ако параходът му върви с шестнадесет възела, той би могъл да обиколи земното кълбо за около четиридесет дни.

Но има компенсации. В сряда вечер, на десети юни, с пресмятане на изминатия път докарах положението си на пладне до осем часа вечерта. След това проектирах курса на „Снарк“ и видях, че ще се удари във Футуна, един от най-източните острови на Новите Хебриди, вулканичен конус, който се издига на две хиляди фута от дълбочините на океана. Промених курса така, че „Снарк“ да мине десет мили северно от него. След това заговорих на Уада, готвача, който стоеше на кормилото всяка сутрин от четири до шест:

— Уада сан, утре сутрин твойта вахта, гледай добре наветрената страна да видиш земя.

И след това си легнах. Жребият бе хвърлен. Заложил бях името си на щурман. Да речем, само да речем, че на съмване не се покажеше земя. Къде щях да бъда тогава с моята навигация? И къде щяхме да бъдем ние? И как щяхме да се чувствуваме? И как щяхме да намерим някаква земя изобщо? Мяркаха ми се страшни видения на „Снарк“, плаващ с месеци из океанските самоти и търсещ напразно земя, а ние, изяли всичките си припаси, да седим изправени пред неизбежната перспектива на човекоядството.

Признавам, че сънят ми не беше „с покой на лятното небе със звъннала на него чучулига“. По-скоро „събудих се в безмълвната тъма“ и се заслушах в скърцането на преградките и плискането на вълните в „Снарк“, който си вървеше отмерено с шест възела на час. Пак и пак проверявах изчисленията си и се мъчех да намеря някаква грешка, докато така ми пламна главата, че взех да откривам десетки грешки. Ами ако вместо да съм на шестдесет мили от Футуна, аз съм объркал всичките си измерения и съм само на шест мили от нея? В този случай курсът ми също ще бъде погрешен и току-виж, че „Снарк“ върви направо към Футуна. Отде да знам дали „Снарк“ няма да се блъсне във Футуна в следващия миг. Малко остана да скоча от леглото си при тази мисъл; и макар да се въздържах, зная, че един миг лежах неспокоен и напрегнат и чаках удара.

Сънят ми се прекъсваше от ужасни кошмари. Земетресението като че ли бе най-любимата им форма, макар и да имаше един мъж с някаква сметка, който ме тормозеше цяла нощ да му я платя. А налиташе и на бой, но Чармиън непрекъснато ме убеждаваше да го оставя на мира. Най-после обаче човекът с вечното си натякване за парите попадна в един сън, в който Чармиън не вземаше участие и ние му дръпнахме един бой здравата на тротоара и сред улицата, докато той не завика, че му стига. Тогава аз казах:

— Хайде, дай да я видим тази сметка.

След като бях победил, бях готов да я платя. Но човекът ме погледна и изстена.

— Цялата работа е била грешка — каза той, — сметката е за съседната къща.

Това приключи въпроса за него, защото той вече не разтревожи сънищата ми; то приключи въпроса и за мен, защото аз се събудих развеселен от случката. Беше три сутринта. На кормилото стоеше островитянинът от Рапа. Погледнах лага. Той показваше четиридесет и две мили. „Снарк“ не беше намалил шествъзловия си ход и още не се беше блъснал във Футуна. В пет и половина бях пак на палубата. Уада, който стоеше на кормилото, не беше видял земя. Аз поседях върху релинга на кормилото, терзан четвърт час от мрачни съмнения. После видях земя, малко, високо късче суша, точно където трябваше да бъде, издигнало се от водата към наветрената страна. В шест часа можах ясно да различа, че е красивият вулканичен конус на Футуна. В осем часа, когато се изравнихме с него, измерих разстоянието със секстанта и намерих, че е на 9,3 мили от нас. А аз бях решил да мина на десет мили от него!

После на юг от морето се издигна Анеитеум, на север Аниуа, а точно пред нас Тана. Човек не можеше да се припознае в Тана, защото пушекът от неговия вулкан се издигаше високо в небето. До него имаше четиридесет мили и следобед, когато се приближихме, без да намаляваме своя ход от шест възела, видяхме, че е планинска, забулена в омара земя, без видими отвори в бреговата линия. Аз търсех Порт Резолюшън, макар и да се бях подготвил да открия, че е станал неудобен като място за закотвяне. Вулканични земетресения бяха издигнали дъното му през последните четиридесет години, тъй че там, където едно време са пускали котва най-големите кораби, сега, според последните сведения, мястото и дълбочината бяха достатъчни едва за „Снарк“. А защо пък някой нов гърч, след последните сведения, да не е затворил пристанището окончателно?

Аз докарах кораба близо до непрекъснатата линия на брега, опасана със скали, високо върху които тътнещи пасатни вълни се разбиваха в бяла пяна. В продължение на мили търсех с бинокъла, но не можех да видя никакъв вход. Засякох с компаса Футуна, а след това Аниуа и нанесох посоките на картата. Там, където двата пеленга се пресичат, трябваше да бъде местоположението на „Снарк“. Тогава с успоредната си линия определих курса от местоположението на „Снарк“ до Порт Резолюшън. След като поправих този курс със склонението и девиацията, качих се на палубата — и какво да видя! — този курс ме насочи към непрекъснатата брегова линия на бушуващите вълни. За голямо безпокойство на моя островитянин от Рапа аз продължих напред, докато заливаните от вълните скали бяха на разстояние една осма от милята.

— Няма пристанище това място — заяви той злокобно и поклати глава.

Но аз промених курса и тръгнах успоредно с брега. Чармиън беше на кормилото. Мартин стоеше при двигателя, готов да включи винта. Внезапно пролича тясна цепка на някакъв проход. С бинокъла виждах вълните да прехвърлят направо през него. Хенри, туземецът от Рапа, гледаше тревожно; тревожно гледаше и Техеи, туземецът от Тахаа.

— Не проход там — каза Хенри. — Ние отиде там, ние свърши скоро, сигур.

Да си призная, и аз мислех така; но продължавах да вървя наравно с брега и се мъчех да видя дали линията на вълните от едната страна на входа не загражда линията на вълните от другата страна. И, разбира се, така и беше. Появи се тясна ивица, където морето беше гладко. Чармиън завъртя кормилото по вятъра и го задържа на курс към прохода. Мартин включи двигателя, целият екипаж, включително и готвачът се втурнаха да прибират ветрилата.

В дъното на залива се показа къщата на местния търговец. Един гейзер на брега, на стотина ярда, бълваше стълб от пара. На бакборд, когато обиколихме мъничък нос, се появи сградата на мисията.

— Три фадома — викаше Уада от лота.

— Три фадома! Два фадома! — следваха бързо едно след друго.

Чармиън завъртя кормилото по вятъра, Мартин спря двигателя, „Снарк“ легна в дрейф и котвата задрънча надолу в три фадома дълбочина. Преди да можем да си поемем дъх, рояк черни туземци бяха до нас и се покатериха на борда — захилени маймуноподобни същества, със ситно накъдрена коса и неспокойни очи, с безопасни игли и глинени лули в надупчените уши; колкото за останалото, без никакви дрехи отзад и още по-малко отпред. И нямам нищо против да ви кажа, че тази нощ, когато всички спяха, аз се измъкнах горе на палубата, обикалях с очи спокойната гледка и се наслаждавах — да, наслаждавах се на щурманското си изкуство.