Уилям Фокнър
Дворецът (7)

6

В. К. Ретлиф

— Няма дори и влака да чакаш? — казва Чик. Адвокатът дори глава не вдига, седи зад писалището, съсредоточил цялото си внимание (тоест носа си) в преписките, сякаш в стаята му друг човек няма. — В града ни пристига не само ново момиче — казва Чик, — а една ранена от войната ветеранка. Е, може би не съвсем ново момиче — продължава той. — Навярно това не е точната дума. Всъщност думата „нова“ като че изобщо не върви. За Джеферсън съвсем не е нова, нали тук е раждана, тук е израсла. Та дори да е била нова за Джеферсън или поне веднъж някъде другаде, то ще е било наистина само един път, защото колкото и да си нов за някъде веднъж, вече хич пък няма да си нов, след като си бил в Испания с един поет от Грийнич Вилидж да се биеш с Хитлер. Искам да кажа, след като този поет от Грийнич Вилидж така те е подредил, че и двама ви да гръмне някаква си бомба. Особено ако си момиче. Та ти викам, в Джеферсън се връща не само едно познато момиче, което някога е било ново, но и първото познато или непознато момиче от Джеферсън, което се връща като пострадало от войната. Войници-мъже да, колкото щеш. Но това е първият войник — момиче, който някога сме имали, и то такова, което е било ранено от неприятеля. Много естествено, не става дума за изнасилване, тъй като сега не говорим за такива неща. Вуйчо му е все така неподвижен. — Пък аз мислех, че ще вдигнеш целия град да я посрещне на гарата. Просто от интерес, от съчувствие, да не говоря за състрадание: момиче, което чак в Испания е било на война и какво е спечелило? Изгубило мъжа си, а бомбата му пукнала и двете тъпанчета. Мисиз Коул…

Адвокатът и сега не вдига очи, а казва:

— Кол.

— Нали и аз това казвам — обажда се Чик, — Коул.

Този път адвокатът произнася буква по буква:

— К-о-л! — Но и преди това името в неговата уста звучи по-различно. — Освен това е скулптор, а не поет. И не бомба го е убила, а самолет.

— Добре де, нищо чудно, може и скулптор да е бил — казва Чик. — Много естествено, скулпторите не са толкоз обиграни като поетите, че да отбягват куршумите на картечниците. Скулпторът е свикнал да стои дълго време на едно място. Освен туй, ако не е било събота, той е бил и без шапка.

— Бил е в самолета — пояснява адвокатът. — Улучили го, паднал и изгорял.

— Какво говориш? — казва Чик. — Скулптор от Грийнич Вилидж на име К-о-л и при това в аероплан, който неприятелят може да свали? — Сега той гледа вуйчо си почти в темето. — Не Коул, а Кол. Чудно, защо не го е сменил. Или май те не си сменят имената, а?

Без да бърза, адвокатът затваря папките, оставя ги на писалището, тласка въртящия стол назад, обляга се и кръстосва ръце зад тила си. Косата му бе почнала да сивее още като се върна от войната във Франция през 1919-а година. Сега тя е, кажи го, побеляла. Седи отпуснат и спокоен с това бяло валмо на главата си, на ланеца му виси златната буквичка, която е получил като студент в Харвард, а една от тръстиковите му лули стърчи затъкната с мундщука надолу в джобчето на ризата, сякаш е молив или зъбочистка. В продължение на половин минута не сваля очи от Чик.

— В Харвард нямаше такова нещо — казва той. — Мислех, че след две години в Кембридж можеше и да не познаеш, че си се върнал в Мисисипи.

— Добре — издумва Чик. — Извинявай. — Но адвокатът си седи на стола и го гледа. — Ужас! — продължава Чик. — Нали ти казах: извинявай.

— Само че не толкова се извиняваш — казва адвокатът, — а си направо засрамен.

— Не е ли все едно? — пита Чик.

— Не е — казва адвокатът. — Когато се срамуваш от нещо, не го мразиш. А ти много мразиш да те хванат натясно.

— Добре, ти сега ме хвана — изрича Чик. — И аз се срамувам. Друго искаш ли? — Но адвокатът решава, че не си струва да му отвръща. — Може пък още да не мога да се контролирам, дори и след две години в Харвард — казва Чик. — Може би твърде дълго време съм живял сред белите хора, както си казваме ние, момчетата от Мисисипи, преди да постъпя там. Нали няма да те е срам от мен, че нещо не съм разбрал.

— Аз изобщо не се срамувам от теб — казва адвокатът.

— Добре — отвръща Чик. — Извинявай тогава.

— Няма и за какво да те извинявам — казва адвокатът.

— Тогава за какъв дявол поведохме този разговор?

И така, всеки чужд човек, който по една случайност не е живял в Джеферсън или най-малкото в околия Йокнапатофа преди десет-дванайсет години, би си помислил, че тук заинтересованата страна е Чарлз Мелисън, Чик. И то така здравата заинтересован, че да ревнува вуйчо си, да ревнува дори когато предметът или ябълката на раздора още не си е дошъл у дома, а той лично не го е виждал от цели десет години. А освен туй би трябвало да ревнува не само едно момиче, което не е и виждал от десет години, а и факта, че е бил само на дванайсет или тринайсет години, когато тя е била вече на деветнайсет, зряла жена, тогава е била последната им среща — една непреодолима бариера от разлика във възрастта, която ще бъде пречка и сега, макар всекиму да прибавиш по още три-четири години — пак момичето ще си остане по-голямо. Възможно е да помислите, че момче, само дванайсет-тринайсетгодишно, не ще може да ревнува по мъжки, че още му липсва онова гориво, дето подпалва ревността и я поддържа пламтяща дълго време, да не кажем цял живот, ревност към едно деветнайсетгодишно момиче, или на всякаква друга възраст от осем до осемдесет; само че на колко години трябва да стане този млад човек, за да си позволи да рискува да няма подобно гориво, което може да се пали и да гори? Колко млад трябва да е човек, за да не се бои, поне още за известно време, че сърцето му, дето рекъл оня, няма да се оплете в кичура на Лилит, както сърцето на кой да е друг мъж? Или колко стар, когато се касае за такива неща. Освен това сега, като се върне, въпреки че ще бъде пак с шест или седем години по-стара, този път тези шест-седем години разлика ще се пресмятат спрямо един двайсет и две или двайсет и три годишен младеж, а не спрямо дванайсет-тринайсетгодишното момче, а това вече далеч не е преграда. Този път той няма да е невинната малолетна жертва, която отстрани наблюдава клупа на този кичур, защото сега той вече ще се впусне в битката за правото и предпочитанието да бъде хванат от това ласо; битка не само за правото и предимството да те удушат, но да те удушат пръв от всички останали.

По всичко личеше, че тъкмо това се опитва да стори. Ръчкаше и дразнеше вуйчо си, докопвайки се до всяка възможна клечка, сопа или бухалка, паднала му подръка, сякаш е още на дванайсет или на тринайсет, че и по-малък, замахна например дори с провокацията, че съпругът на Линда е евреин, но да си беше направил труда малко да помисли, та дори да беше и само на дванайсет, щеше да осъзнае, че колкото се отнася до сегашния му съперник или опонент, това съвсем не е сламка, за която можеш да се заловиш.

Може би това го и издаде: дето навираше на вуйчо си тази сламка, че всъщност той е бил главната причина Линда да замине за Ню Йорк, където, останала без грижата на близките, тя взела, та се омъжила за един евреин. Защото, още невидял я отново, той нямаше как да разбере другото, тоест да разбере, че още на дванайсет е изпитвал всичката онази ревност, която му би стигнала не до двайсет и втората, а до осемдесет и втората година. Беше му нужно да я види отново „на живо“, за да установи, че колкото и всеки друг мъж има правото да бъде удушен до смърт от пристигащата в града жена, при което никакви плешиви мъже не можеха да се намесват, за да го спасят. Като си мислеше сега за нея, спомняше си само онова, което момчето на дванайсет или тринайсет години е виждало: съвсем не момиче, а зряла жена, оформена и висока като майка му, принадлежаща и движеща се в същата онази враждебна човешка раса, към която се причисляваше и целият свят, с изключение на дванайсетгодишните момчетии. И ако не беше вуйчо му, който най-сетне се осъзна и й обърна внимание и, така да се каже, хвана Чик за врата и го накара също да й обърне внимание, като го използуваше в свободното от училище време да носи и връща от нея разни бележки за срещите им на сладолед след часовете, които бяха почнали да си определят с адвоката, Чик може би нямаше да намери в нея нищо интересно.

Тъй че, когато сега си я припомняше, Чик неволно виждаше онова, което бяха видели очите на дванайсетгодишния: Дявол да го вземе, та тя е стара почти колкото мама. Трябваше да я види едва сега, за да му мине през ума онова, което би видял двайсет и две или двайсет и три годишният: Дявол да го вземе, дори да е година или две по-голяма от мене, от нас двамата аз съм мъжът. Тъй че и вие, и чуждият човек навярно ще си помислите как е могло това момче на дванайсет или тринайсет години… Впрочем може би само момче на тази възраст е способно на такава чиста и неопетнена, кажи го девствена, ревност към един трийсетгодишен мъж заради едно момиче на деветнайсет — или, ако е въпросът, жена от осем до осемдесетгодишна възраст; само едно такова момче може да познава истинската болка и страст, надеждите и разочарованията на любовта; и вие, и чуждият човек ще си кажат, че това е така и сега, до последната минути — та нали Чик сам се издаде, ей тъй за нищо, като се хвана за туй, че мъжът на Линда бил не само поет, но и евреин, само за да го хвърли в очите на вуйчо си. И чуждият човек ще схване, че Чик изобщо не насочва стрелите си към Линда, а към вуйчо си, че не ревнува вуйчо си заради Линда Сноупс, а Линда от вуйчо си. И тогаз дори чуждият човек би рекъл в ума си на Чик: В началото май не можа да ме спечелиш на своя страна, но сега с положителност сме на едно мнение.

Освен ако този чужд човек не беше разговарял първо с мене. Като човек, който отблизо всичко е следял, аз си спомням онова време, когато адвокатът за първи път се намеси, така да се каже, в живота на Линда. Нямам пред вид, когато адвокатът мислеше, че нейният живот е тясно преплетен с неговия, нито онова време, когато си въобразяваше, че му е направила впечатление. По него време тя бе вече навършила дванайсет и караше тринайсетата и адвокатът не можеше да не я знае още от, кажи-речи, двегодишна, когато техните почнаха да я извеждат по улиците на ръце или в количка и тогава именно за пръв път забелязваш, че е почнало да мяза на човек и дори почва да ти прилича на едни или други твои познати. А в градче като Джеферсън, дето всички се познават помежду си, волю-неволю всеки среща всекиго най-малко по един път в денонощието и като се махне времето, но което адвокатът беше на война, той не може да не е виждал детето поне веднъж в седмицата. Да не споменавам и това, че разпознал детето, или не, той трябваше да помни, че е дъщеря на Юла Варнър, а цял Джеферсън и цялата околия Йокнапатофа, познаващи много добре Юла Варнър, не можеха да не гледат на нейното дете като на някакво малко чудо, с удивление, защото никой, нито един мъж, видял някога Юла, не можеше да повярва, че всичкото това женско естество, побрано просто в едно нормално тяло би могло да се оплоди от нещо тъй крехко и недорасло, какъвто би изглеждал в сравнение с нея всеки мъж; че сигурно е било необходимо цяло поколение млади и неизразходвани самци, за да се осемени тази, както би казал поетът, великолепна — не, той би казал величествена — утроба.

Не говоря за това, че адвокатът доброволно кривна и както сам си въобразяваше, за няколко свои излишни години, пое грижата за образованието на Линда. Говоря за друго: когато Юла Варнър е забелязала адвоката, или адвокатът за първи път е забелязал Юла — няма значение как ще се каже, — тя вече е присвоила целия му живот заради живота на своето първородно дете, стига, разбира се, то да е момиче. Така човек най-сетне среща жената, която за цял живот е трябвало да бъде твоя, само че вече е късно. И в тази минута въпросната жена е шестдесетгодишна, а ти си не повече от деветнайсет (което беше вярно за него при първата му среща с Юла; само дето Юла не отговаряше на условието, защото, първо на първо, тя е с една година по-голяма от него), поглеждаш я в този пръв и единствен път и в следващия миг й казваш: „Ти си хубава. Обичам те. Нека нищо да не ни разделя.“ А тя ти отвръща: „Да, разбира се“, с което сякаш ти казва: „Разбира се, че съм. Разбира се, обичаш ме. Разбира се, нищо.“ Само дето е вече твърде късно. Тя е омъжена за друг. Макар че всъщност не е късно. Никога не е късно, не може да бъде късно, стига само, колкото и стар да си, да се чувствуваш онова деветнайсетгодишно момче, което изрича тия слова на едно шестнайсетгодишно момиче в един именно миг, който от всички останали можеш да наречеш само свой. Та и как може да е късно за едно деветнайсетгодишно момче, как би могло да бъде опозорено шестнайсетгодишното момиче, на което си рекъл тия слова, колкото и съпрузи да е имало, щом то именно ти е казало „разбира се“? И дори когато тя понесе живото доказателство за този позор в корема си или даже пред очите на всички на ръце, а после увиснало на полите й, обричайки и него, и себе си отново на девственост, това не ще означава нищо за деветнайсетгодишния момък, защото е напълно естествено, че шестнайсетгодишното момиче не е могло да бъде оплодено от никого другиго, освен от неговото собствено семе, нищо, че щял да се намери някой, който да се бие в гърдите като истински виновник.

Само че адвокатът тогава нищо не схващаше. И главно, защото бе много зает. Говоря за онзи ден, когато Юла за пръв път премина през площада на Джеферсън — там не само адвокатът, а и целият град щеше да я види. Това бе времето, когато Флем най-после бе вече изпасъл Завоя на французина и чичо Били Варнър и трябваше да се премести на друго пасбище, а Джеферсън бе толкова подходящ, както и всяко друго място, че, както е рекъл оня, всяка спица рано или късно стига до колелото. Впрочем за момента той нямаше как да заобиколи Джеферсън, понеже след като ми отне половинката от гостилничката, която държахме с Гроувър Уинбуш, а пък нямаше как лесно и леко да прати Гроувър в Завоя на французина, Флем бе просто длъжен поне временно да спре в Джеферсън, та и Гроувър да изтика от неговата си половинка.

Тъй или иначе, адвокатът най-после я видя. И ето ти го, готов да се хвърли не само с голи ръце, ами и целия гол в една схватка, която можеше само да изгуби: от едната страна адвокатът, ерген от градски тип, който щеше да се нуждае от Харвардска диплома за бакалавър на изкуствата и титла доктор по философия от Хайделбергския университет, за да укрепи положението си на човек, който ще може да се справя с нормалните хорица от околия Йокнапатофа, които никога нищо повече не биха сторили, освен да нарушат някой и друг непосилен закон, пречещ им да си присвоят безнаказано някоя и друга пара от държавното съкровище; а от другата страна — Юла Варнър, която никога не се е нуждаела от каквото и да било образование тук или там, защото, каквото бог й беше дал, позволявайки й да стъпи на нозете си, да диша и сегиз-тогиз да се пораздвижи, бе вече достатъчно смутно и опасно за всеки мъж наоколо. Да спечели тази схватка, за адвоката бе все едно да се превърне в един от ония паяци, които женската в края на медения месец окончателно изяжда до папер. Много е възможно адвокатът да е знаел това, беше деветнайсетгодишен и от една година вече следваше в Харвард. То и без Харвард едно момче на деветнайсет е длъжно да знае някои неща за жените по инстинкт, както децата и животните си знаят, че огънят пари, без да си пъхат в него ръката или крака. И когато едно деветнайсетгодишно момче каже: „Хубава си, обичам те“, то е длъжно да види кой му отвръща с „разбира се“ — шестнайсетгодишно момиче или тигрица.

Така или иначе, адвокатът се хвърли презглава в тази схватка; не само най-доброто, на което можеше да се надява и да очаква, но и най-доброто, което можеше да си поиска, бе да я загуби, че загуби ли я, нищо няма да му стане, ако не се смята съдраната тук-там кожа. Впусна се без никакво друго оръжие в ръка, освен едничката способност да остане деветнайсетгодишен до края на живота си и да се противопостави на младия МакКарън, който не само му беше сложил рога още преди да е зърнал Юла, но под едно или друго име щеше да му туря рога дори тогава, когато щеше накрая да се предаде. Може би Флем не е имал никакво основание да избере именно Джеферсън — за него отделните спици бяха без значение, тъй като се стремеше единствено към колелото. А може би изобщо не е съзнавал на какво основание се премества в Джеферсън. Или пък вероятно женените мъже не се нуждаят от никакви основания, след като вече си имат съпруга. Възможно е също жените да нямат нужда от никакви основания по простата причина, че никога не са чували за основания и за нищо на света не биха ги разбрали, дори да им ги натриеш по носа, защото те постъпват не от основания, а по необходимост и никой с нищо не може да им попречи и само един глупак, дето си няма понятие от тези неща, би пожелал да се намеси; и не жените, а мъжете приемат сериозно своето невежество и почват да се страхуват от разни неща, именно защото нищо не разбират от тях.

Всъщност мисиз Флем Сноупс се появи в Джеферсън, за да прекоси онзи следобед площада, тъй щото да я види адвокатът, съвсем не заради Гроувър Уинбуш и моята така наречена висяща половина от гостилницата. Не беше и заради себе си, за самата Юла. Беше заради малкия МакКарън. Една част съм видял лично, за останалото съм слушал. Нали тъкмо за това говореха всички хора на пет мили от магазина на Варнър в онази пролет. То беше едничкият неоспорим център на вниманието, както се казва, на целия Завой на французина, като се почне някъде от март, та чак до окончателната развръзка или сбиването, което стана една нощ през юли току оттатък мостчето под къщата на Варнър. Момчето на МакКарън цъфна в Завоя на французина без предупреждение, взе се направо от нищото, подобно на рис в кошара, намери се сред всички там Букрайтовци и Бинфордовци, Куиковци и Тъловци, които година вече откак връзваха своите каручки и оседлани мулета за оградата на Уил Варнър. Прескочи градинската ограда като див горски елен и стъпка на място всички тия наши местни опитомени моркови, тикви и патладжани, които до този миг си представляваха, или поне се надяваха, че са кой знае каква опасност и заплаха за моминската цитадела на Юла, а те дори не успяха да се отдръпнат, камо ли да скрият глави. По всяка вероятност — на местна почва дори малко се перчеха — те са си казвали, че също са мъже необуздани, но това бе до деня, когато от нищото се взе той, досущ като див елен от гората, сякаш бе надушил Юла от мили, на дни път, в чистия безпогрешен въздух и бе долетял направо при нея, чакаща може би не точно него, а просто онзи див и силен бик, който ще е достатъчно див и силен, за да я заслужи и чифтоса. Точно така беше. Както се казва, царски елен: дивият елен, слязъл направо от планината, навирил опашка, а очите му святкат. Нашите Букрайтовци, Куиковци и Тъловци също минаваха за доста добри бикове в нашия роден обор, в, така да се каже, резервата, наречен Завой на французина, стига само по границите му да бяха забити стълбове с предупредителни надписи против всякакви разпуснати и скитащи неканени другоземци. В действителност те бяха доста добри да се сритат или око да извадят, не знаеха препятствия, но после бързо се сдобряваха, изпълнени догоре с невинна дружелюбност и приятелски чувства не само един към друг; със същата приятелска готовност, когато бе необходимо някое общо вземане-даване, те се събираха вкупом и случеше ли се някой пришелец от четири, пет или шест мили, който е трябвало да си седи у дома, даваха му да разбере, че тук няма никаква работа, че никой нито го е канил, нито го е искал — пришелец, комуто веднъж се е случило да види някъде Юла, или може би само е чул за нея от някой друг, който пък я мярнал, като е направила десетина крачки. И ето го, че се примъкне някоя неделна вечер, върже си каручката или мулето за оградата на Варнър, после ще се върне, ни лук ял, ни лук мирисал, по пътя до гъстака от евкалипти и кипариси, дето пътят се прехвърля по мостчето, а главата му гъмжи от блянове по женската Варнър, додето обединената дружина не изскочи от шубраците, прочисти му главата, полее го с речна водица, настани го обратно на каручката или върху мулето, завърже юздите в затъкнатия камшик или около лъка на седлото и го прати да си върви, отдето е дошъл, а той — понеже разумът не му е попречил да си напусне къщата — назад вече и не поглежда.

Но този, новият, беше звяр от друга порода. Защото останалите, включително и редките пришълци, бяха просто бичета от обикновената, да не кажа всеразпространената, порода от Завоя на французина, докато МакКарън не приличаше на никого. Беше необуздан, не защото се страхуваше от юздечка, а просто защото до този момент не беше си пожелавал обратното. Ето защо нито един от нашите не можеше да му се опъне индивидуално, а дружината, която обикновено и секунда не се колебаеше да се скрие в шубрака против друг някой натрапник, дошъл да души покрай оградата на Варнър, сега събра куража си едва когато бе вече късно. Дума да не става, паднаха им няколко случая. Достатъчно случаи. В действителност той им предложи толкоз много случаи, че към края на май вече никой от тях не смееше подир мръкнало да излезе по пътищата на Завоя на французина, дори около собствената си къща, ако не са най-малко трима. Че тук имаха пред себе си друга порода елен, дето пристига без предупреждение направо от голямата планина и върши, както би се изразил адвокатът, присвояване за своя сметка на нещо, което в продължение на година-две беше, така да се каже, гинекологическият център на вниманието на цяла една област в Северен Мисисипи. Не отвличайки Юла; не, той не се метна на коня си, грабвайки я на седлото зад себе си и да запраши, не. Той просто се намъкна и ги ограби, и то без да ги гони, а сякаш си ги остави подръка, като древен хор, или може би просто като подправка, все едно да си приготвиш пет-шест солници, като седнеш да ядеш пъпеш. Додето стана вече съвсем късно и, допустимо или не, както разбраха те, а и Завоят на французина, Юла се оказа бременна с Линда.

Само че според мен не беше точно така. Мисля, че ми се щеше да стане другояче. Искам да кажа, предпочитах да стане наведнъж. То и това не е съвсем точно. Струва ми се предпочитах нашите петима плашливи жребеца сами да бяха извършили онова, което най-сетне ги накара да сберат кураж и така отчаяно да се помъчат да предотвратят. Всички се струпаха и застанаха, така да се каже, на ръба на все още недокоснатата моминска цитадела: седмината — Юла и МакКарън и петорната Тъл, Букрайт, Търнип, Бинфорд и Куик. Защото най-лошото, както го наричала Тъловци и Куиковци, още не бе станало. Като казвам най-лошото, нямам пред вид нито честта на Юла, нито поруганата чест на чичо Били Варнъровия дом, а ония две години, дето отидоха на вятъра за връзване каруци и мулета по оградата на Варнър, при което и животни, и хора (петимата) клечаха там до полунощ, вместо да се приберат у дома и малко да отдъхнат преди на изгрев-слънце да са поели към полето на оран — и вместо това живееха в постоянно сменящи се заговори на четирима срещу петия, за когото мислеха, че ги е изпреварил в надпрепускването, да не споменавам, че и за петимата бе необходимо да се сплотяват при пръв сигнал, кажи-речи, по всяко време, когато без предупреждение се появеше някой случаен натрапник с изпълнена от оградни мисли глава.

Ето защо предпочитам да вярвам, че още нищо не беше станало. Не зная какво са чакали Юла и МакКарън. По-скоро какво е чакал МакКарън. Юла никога не е чакала. Навярно тя така и не разбра какво означава това — по същия начин и земята, пръстта, черноземът, или просто онова в земята, което кара семената да никнат тъкмо когато им е време, нито знае, нито му трябва да знае какво значи да чакаш. Защото, за да познаваш очакването, трябва да си боязлив, слаб или достатъчно неуверен в себе си, та да знаеш какво е нетърпението или бързането, а Юла, подобно на земята, никога не е имала нужда и от тях. Едничкото, което й бе нужно, беше да съществува, както пръстта на нивата, додето настъпи благоприятното време, благоприятният вятър, благоприятното слънце, благоприятният дъжд; додето всъщност този едничък и неповторим огромен бик прескочи кротката градинска ограда, долетял направо от горите или от високата планина, или дори от бездънното небе и най-сетне се намери сред вече стоящите тук овце, горд и с вдигната глава. Тъй че именно МакКарън бе този, който отлагаше все по-дълго неизбежното, както би рекъл някой. Причината бе може би тази, че трябваше за известно време да се откроява сред овцете с гордостта си. Или може би просто в началото му е било прекалено забавно да си поиграе с тия овце на име Букрайт или Куик, да ги подравни и да види колко могат да издържат, за да забравят в един миг, че са просто овце, или по-скоро да си припомнят, че са овце, само че пет на брой, додето накрая го приемат като един от многото съвсем естествени професионални рискове, с каквито Юла вече ги беше научила да се справят.

Така може би ще се досетите какво са чакали. Бяха хора верующи. Мисълта ми е, че ходеха на църква едва ли не всяка неделя, посещаваха и вечерните молитви в сряда, освен ако не им се случеше нещо непредвидено. В сравнение с останалите, църквата не беше по-лошо място, където човек може да приключи, една седмица и да почне следващата, особено като се има пред вид, че не съществуваше друго заведение, където можеше да се отиде в неделната утрин; да не казвам и това, че докато в църквата се пееше, молеха се или слушаха проповедта, до извора можеше да се поиграе на зарове; а кой знае, в сряда вечер винаги бе възможно да се придума някое младо момиче да дойде с теб в храсталака, преди баща му или майка му да са открили, че липсва. А може би изобщо нямаха нужда да чуват, тъй като едва ли е вярно, че Самсон и Далила са първите хора, съчинили притчата за отрязването на косата. Така че цялата история бе навярно онова, което се нарича инстинктивният и отчаян наследствен и най-удобен начин, достъпен както за младия, така и за стария мъж, изправен пред едни или други женски проблеми. Така вече може да се схване какво са чакали. Естествено, те биха предпочели да запазят тази Варнърова моминска цитадела дотогава, докато един от тях не съумее да се откачи от другите четирима по някакъв щастлив случай, достатъчно удобен, за да я разграби. Но сега, когато бе довтасал този неканен подстрекател и по начало бе объркал всичко, те можеха най-малкото да се отдадат на грабеж и насилие не само за да отмъстят, но и завинаги да го изпъдят от Завоя на французина, дето си бе пъхнал носа.

Разбира се, те съвсем не възнамеряваха да го спират по мерзкия начин — в момент, когато е изтощен и капнал от своята победа и своите наслаждения; не бяха дотам подли. Но след като не можаха да предотвратят тази му победа, трябваше поне да го сгащят неподготвен, когато умът му е все още милозливо раздвоен между, така да се каже, насладите от близкото минало, сиреч предишната нощ, и надеждите му за близкото бъдеще, тоест само подир няколко минути, когато намери подходящо място да остави каруцата и да разпрегне коня. Така направиха и засадата. Разбира се, бяха на погрешен път: все още нищо не бе станало. Искаше ми се да мисля, че и до този миг цитаделата е все още недокосната. Впрочем мисълта ми е, че няма да разказвам нито повече от простата драматична истина, а тя е, че всичко стана наведнъж, в тази именно нощ; че дори младият МакКарън, който в сравнение с останалите петима беше като див елен сред стадо козлета, дори той като че нямаше да се справи сам, та бе нужно всичките шестима да нападнат цитаделата, да не говорим, че въпросната утроба трябваше, да бъде оплодена: в тази юлска нощ каруцата се спусна от хълма, те дочуха конските копита като отекват по мостчето, и петимата, най-сетне сбрали кураж за този последен отчаян гамбит, наизскачаха от шубрака на своята позната пусия, от която досега се бяха справяли с местните заблудени овни тъй просто и лесно, че дори и ръцете си подир това не избърсваха.

Разбира се, не бяха си довели свидетели и след първите две-три минути не остана и един очевидец, тъй като и последният вече се търкаляше безчувствен в хендека. Така че предположенията ми, както и вашите, бяха точни, ако не и по-точни — нали съм заинтересована страна и както се казва, имам да доказвам теорема. В действителност може би не са били нужни и три минути единият от тях е скочил да хване коня за поводите, а другите четирима са се метнали да измъкнат МакКарън от каруцата, и то при условие, че той все още се е намирал в каруцата, тъй като е можел начаса да драсне из гъстака по реката, на бърза ръка избрал благоразумието пред курназлъка, без и пет пари да дава дали някой ще го види, както е ставало неведнъж и с други натрапници преди него с по-бързи нозе.

Но когато на следващия ден народът пое да гледа уликите, по отъпканата трева стана ясно, че МакКарън съвсем не е търтил, па макар и не поради поменатите вече причини. Уликите не можеха да обяснят и друго: какво е дирела там спицата от колелото, с която е била счупена ръката на МакКарън; ясно бе само, че след това спицата се е озовала в здравата му ръка и че е стоял на пътя, докато в същото време, застанала в каруцата, Юла е въртяла с две ръце камшик с оловна дръжка и като с мотика или секира е налагала с оловото всяка показала се глава.

В крайна сметка и три минути не са били необходими. Повече и няма защо, повече не се искат: всичко е било толкова просто и естествено, — чисто и просто природни обстоятелства, толкова прости и естествени, безстрастни като прилив или като дъжд на облак, за които е потребен само един замах — тропот на нозе, задъхано дишане, псувни, лоша видимост, бъркотия от сплетени сенки около коня. (Той не се и помръднал. А и как, когато бе изкарал, речи го, целия си живот лятно време насред дъскорезната на Уил, стърчеше там през всичкото време, докато Уил все гонеше Еб Сноупс от една къща, за която две години не си беше плащал наема, събитие, което в Завоя на французина можеше да се оприличи само на тайфун; казваха, че Уил отивал до гарата и слизал от каруцата да изчака влака, без да връзва коня — и от влак не трепваше; вързаха го чак на другото лято, при това за същата онази порта от греди, които дивите тексаски понита, доведени от Флем Сноупс, превърнаха на трески и откачиха от пантите, втурвайки се из Завоя на французина) и каруцата, само от време на време ще се белне ясеновата спица, додето оловният камшик издумти като по скапани дини върху черепите на нашите от Завоя на французина.

После празната каруца и конят останали насред пътя подобно на дърво, на балван или на хамбар, върху които приливът или проливният дъжд оправдано, ала безстрастно са връхлетели, за да отминат след това; останало и едничкото веществено доказателство — самият Терън Куик; цяла седмица върху тила му личеше отпечатъкът на оловния камшик; не за първи път името му Куик^[1] звучеше, дето се вика, като хумористичен намек — хеле пък като лежал безчувствен в плевелите край пътя. Тази история аз направо не желая да приемам другояче, освен именно така, защото между истината и онова, което може би е станало, не може да има приемлива средна степен.

И така всичко стана без прекъсване. Искам да кажа, че движението е било един непрекъснат естествен поток от мига, когато петимата са изскочили от шубраците и са спрели коня, после псувните, подскачането и запъхтяното дишане и накрая драсването в храстите, както и последната скоропостижно отекнала и заглъхнала стъпка, когато явно четиримата са помислили, че Терън Куик е мъртъв; върху стръмния път, впрегнатия в каруцата кон, застанал спокойно насред пътя и Терън Куик заспал миролюбиво в плевелите, тогава легнала мирна тишина. И тъкмо тогаз, както ми се струва, е станало всичко: без никакво спиране, без никакво поемане на дъх; тогава не само моминският бастион капитулирал и бил превзет, но и утробата била осеменена с това дете, с момичето Линда, създадено за живот именно там, на пътя, като Юла вероятно сама е подкрепяла счупената му ръка, а конят е стоял над тях в звездите като някой от онези ловджийски трофеи, окачен и навирил глава от стената на гостната или кабинета, или (така, мисля, му казват сега) „частната бърлога“. А може би конят наистина е бил трофей.

И така, додето се усети, Уил Варнър се оказа с неомъжена бременна дъщеря. В това положение впрочем изпадна и Завоят на французина, защото, кажеш ли в ония дни „Завоя на французина“, фактически имаш пред вид чичо Били Варнър и обратно. Защото, ако Юла Варнър беше природно явление, като тайфуна или прилива, чичо Били, макар още непрехвърлил и четирийсетте, бе също от тази категория: той бе протестирал полици, бе обявявал за просрочени ипотеки, бе описвал имущество и изселвал изполичари, додето накрая Завоят на французина тръгна по пътя на Уил Варнър и хората, които го населяваха, трябваше, щат не щат, да останат и да се движат по същия път, ако не искаха да се заселват по пущинаците на двайсет и две мили югоизточно от Джеферсън.

Естествено, младият МакКарън трябваше веднага и на място да се погрижи за семейната чест на Варнърови. След първото сътресение всички решиха, че той има тъкмо такова намерение. Бе единствено дете на заможна вдовица, някъде от Тенеси, и съдбата му случайно бе погодила да спре поглед на Юла Варнър, както се случи година по-късно с адвоката Стивънз и Манфред де Спейн. И понеже беше едничко дете на заможна майка, получил образованието си в едни от модните тогава мъжки колежи, човек естествено би очаквал, че тутакси ще офейка с още негипсирана ръка, преди Уил Варнър да е посегнал към пушката си.

Само че ще сбъркате. Защото от природното бедствие човек не само не може да избяга, а, напротив — то само̀ може би ще те изхвърли с центробежната си сила, или, ако си бил достатъчно разумен, да си се помъчил сам да го избегнеш. Но докато то бушува, невъзможно е да мислиш другояче и да промениш намеренията си. А може би в този случай му се е дощяло да остане именно в това бедствие, та да му порази и другата ръка, че и двата крака, за което измежду останалите Куиковци, Тъловци и Букрайтовци щеше да се намери човек. Да не казвам и това, че в този колеж са избрани, макар и за кратко време, чрез обикновени примери са му били внушени и някои от висшите академични понятия за чест и рицарство. Тъй или иначе, не той окапа и без това вече пооплютата от мухи семейна чест на Варнърови. Това стори самата Юла. Тъй че не ви остава друго, освен да гадаете. В края на краищата може и младият МакКарън. Възможно е тази центробежна сила едва-едва да го е докоснала и той тутакси да е рухнал. Обикновеното природно явление може би не е очаквало да срещне друго такова явление, също природно, а просто е чакало и дори се е надявало на нещо поне също тъй мощно, че да отвърне на удара с удар, без да губи ръка или крак още при първата схватка. Че кой знае дали следващия път няма да изгуби и главата си, а това значи и живота, и тогава всичката тази сила, мощ, безстрашие и храбра самоувереност да живее и да понася последиците от това, че в едни феноменален момент си била едно природно явление от женски род, ще се окажат хвърлени на вятъра, похабени. Не говоря за любовта. Природните явления разбират от любовта толкова, колкото и от тревогата, от несигурността и безсилието, на които трябва да си способен, ако искаш да узнаеш какво означава да чакаш. И когато си е казал, а тя вероятно го е казала: Още един такъв случай на моста и, току-виж, свършил, тя съвсем не е имала пред вид спокойствието на младия МакКарън.

Така или иначе, на другата сутрин него вече го нямаше в Завоя на французина. Предполагам, че именно Юла е напъхала остатъка от оловния камшик в камшичницата на каруцата и сама е подкарала каруцата обратно нагоре. После са събудили Уил, който, както е бил по нощница (никакви пушки; чак след двайсет и осем дни, ден повече или ден по-малко, той е разбрал, че ще му трябва пушка; нея нощ му е свършил работа и малкият набор от ветеринарни инструменти), е превързал ръката, колкото да издържи по пътя му за дома или до някъде, където ще се намери нещо повече от прост конски доктор. Само че близо месец след това той се върна в Джеферсън — то бе когато Юла навярно е разбрала, че ако сама не промени колкото може по-бързо своето положение, то ще промени целия й живот. Плати на пощальона допълнителна такса да й отнесе едно специално за нея написано писмо. Но и от това нищо не излезе и най-сетне той изчезна. И ето че около шейсет и пет или седемдесет дни след онази унищожителна вечер на мостчето — ако сте се надявали, че от дома на Варнър и околностите се е разнесъл някакъв рев, ще сгрешите отново: вестта дойде така неочаквано, че едва не затъмни венчавката — Хърман Букрайт и Терън Куик внезапно и за една нощ напуснаха Завоя на французина, макар че според мен и на двамата много им се щеше да се похвалят, че те са причина, а Юла и Флем бяха бракосъчетани. След още една седмица, през която Уил, смятайки, че излъгва Флем, му приписа като зестра на Юла изоставеното имение на стария французин, Юла и Флем заминаха за Тексас — достатъчно далече, за да може, като се върнат, новороденото Сноупсче да изглежда най-малкото напълно законно, ако не и правдоподобно. Да не споменаваме, че прекарало по-голямата предполагаема част от утробния си живот в Тексас, то едва ли би учудило някого, ако на третия месец му поникнат зъбки. И ако след година, като се върнат в Завоя на французина, някой любопитен досадник отбележи, че бебето е твърде едричко за тия три месеца, той ще трябва само да си припомни, че тия три месеца в повече са били прекарани именно в Тексас.

Бяха минали точно година и два месеца след онази първа среща, когато младият МакКарън бе почнал да се пропуква по шевовете. Но никой нищо не чакаше. И най-малкото едно природно явление като Юла. Тя просто съществуваше, дишаше, седеше с бебето на стола-люлка върху парадната веранда на Варнъровния дом, а в това време Флем смени сума ти пари да се докопа до ония шейсет сребърни долара, които после зарови в розовите храсти в имението на стария французин — тъкмо там, където аз, Хенри Армстид и Одъм Букрайт не можехме да не ги открием. Тя все така съществуваше, дишаше и люлееше бебето и във фургона, който един ден пристигна в Джеферсън, за да може Флем да пипне Гроувър Уинбуш изкъсо, та да го лиши от другата половинка на гостилничката, която държахме двамата с него. А тя продължи да съществува, да диша, но не вече и да седи, защото на приливната вълна хич не й трябва да знае по коя спица е тръгнала и към кое колело се е насочила; тя, Флем и детето заживяха в брезентовата шатра зад гостилницата, а тя взе да прекосява площада, докато един ден я забеляза Манфред де Спейн, новият МакКарън, който обаче нито трепна, нито се разпука по шевовете. Човек, който не притежаваше нито едно от аристократичните предимства на едничкия син, чиято богата майка живее из хотелите на Флорида, докато той е временно из аристократичните колежи на Източните щати; вместо всичко това той се бе постарал да извлече максимум изгода от факта, че е син на кавалерийски офицер от Конфедерацията, сам бе завършил военната академия в Уест Пойнт и с армията на янките, както би се изразил баща му, бе отишъл в Куба с чин лейтенант; върна се оттам с продълговат ръбест белег на едната буза, за който хората, които искаха да провалят кандидатурата му за кмет, разправяха, че съвсем не е нанесен от испански байонет, а от брадвата на един сержант от Мисури, когато се счепкали при игра на зарове, което, без да се гледа дали е вярно, или не, тъй и не му попречи да бъде избран за кмет на Джеферсън, нито да стане председател на банката на полковник Сарторис, да не казвам, че изобщо не му попречи — щом моментът дойде — да стигне и до Юла Варнър Сноупс.

За адвоката дори не споменавам. Не беше виновен човекът, че се оказа на същото колело — приливните вълни никога не се интересуват от хорския лош късмет. Такава му била съдбата. Заля го като мравка, запъплила по същата спица, която и слонът си е харесал като по-удобна. Не че се беше родил по-рано или по-късно и където не трябва. Беше си роден точно навреме, само че в неподходяща плацента. Било му писано и орисано да не се ражда в твърдата обвивка на един МакКарън, а в онази слаба, изтъкана от паяжина, ако щете, плацента, дадена му от бога заедно с безграничните и безнадеждни мечти.

Та така именно той взе, че презглава се хвърли в тази схватка, най-добрият изход, от която за него щеше да бъде загубата, и то по възможност по-скоро, тъй като и най-слабата прилика или пародия на каква да е, дори нищожна победа, би го сразила като мълния; междувременно Флем Сноупс почна кротко да пасе из новите джеферсънски пасбища; той, жена му и детето все още живееха в шатрата зад гостилницата и след като Гроувър Уинбуш един ден неочаквано разбра, че никога не е бил собственик на каквато и да било половина, Флем взе сам да пържи кебапчета; тогава дойде редът на семейство Раунсуел, които си въобразяваха, че все още са собственици, както казваше мисиз Раунсуел, на Търговския хотел (иначе цялата околия Йокнапатофа го наричаше Пансион „Раунсуел“) — те също откриха, че не са прави и след месец и нещо, след като ги прогони, той вече се нанесе със семейството си там, а следващите Сноупсови от Завоя на французина се настаниха в шатрата зад гостилницата и почнаха да пържат кебапчета, понеже сега Флем бе вече надзирател в юзината; и когато по това време Манфред де Спейн забеляза Юла, вече го бяха избрали за кмет на Джеферсън.

Но адвокатът продължаваше да упорствува, въпреки че най-малкото веднъж дневно виждаше как неговият смъртен съперник, победоносният завоевател, влиза и излиза от кметския кабинет или фучи напред-назад из площада с оня червен спортен автомобил, разкрасен с пиринч, какъвто не само околия Йокнапатофа, но и цял Северен Мисисипи още не бяха виждали. Така се стигна до онзи случай на уличката зад Дамския клуб за танци по време на коледния бал, когато той се опита да се сбие с Манфред с голи ръце, та се наложи зет му да го измъква после от канавката, додето Манфред се пръждоса от очите им, и след това го заведе у тях да го измие в банята, при което му бе рекъл: „Какво, по дяволите, искаш да докажеш? Не знаеш ли, че не можеш да се биеш?“ Навеждайки се над умивалника с пълни шепи тоалетна хартия, с която се мъчеше да спре кръвта от носа си, той му бе отвърнал: „Разбира се, знам. Но ти ми предложи по-добър начин да се науча!“

Той продължи да упорствува до последния случай, в който се хвърли, като се почне още с онази история с пиринча в електростанцията. Имам пред вид онази купчина от стари износени кранове и вентили, парчетии месингови тръби, стари лагери и всякакви още части, насъбрани в юзината, които през втората година на Флемовото царуване като надзирател изведнъж изчезнаха; преки улики против този или онзи не се намериха дори и тогава, когато и от двата котела бяха задигнати предпазните клапани и се оказа, че са били заместени от добре затегнати стоманени втулки. Стигна се накрая дотам, че градските ревизори се отнесоха до надзирателя и колкото е възможно по-деликатно му известиха, че месингът липсва, при което Флем бе спрял да дъвчи, колкото да попита: „Колко?“, а после ги плати. Но на следващата година ревизорите отново си прегледаха книжата и установиха, че са пропуснали да сметнат изтеклата година, отнесоха се пак до него да му съобщят, че предната година са допуснали грешка, а той преустанови дъвкането, колкото да запита „Колко?“, след което плати и останалата сума. А адвокатът взе да се рови именно из тия отдавна отминали неща, макар че Флем не само отдавна си бе подал оставката като надзирател в юзината, но и бе закупил от джоба си два нови предпазни клапана като доброволно гражданско дарение за общината; събрал доказателствата, адвокатът поведе тия дела само с цел да злепостави Манфред като кмет; съдията Дюкънфийлд се отърва, като прехвърли тяхното разглеждане на съдията Стивънз, бащата на адвоката. Ние обаче не разбрахме какво е станало тогава, защото съдията Стивънз опразни залата и изслуша страните, както се казва, при закрити врати: само той, адвокатът и Манфред. И това бе всичко: не се мина много, почти начаса Манфред излезе от съда и се върна в кметството, след което плъпва слухът, легендата или, ако щете, само вестта, че адвокатът застанал пред баща си с наведена глава и повтарял: „Какво да правя сега, татко? Кажи, татко, какво да правя сега?“

Но когато на другата сутрин отидох да го изпратя на влака, той бе напълно жизнерадостен. Вече завършил Харвард и висшето правно училище в Оксфорд, той сега отново заминаваше да учи в някакъв германски град. Да, точно така, бодър и жизнерадостен, колкото си иска. „Дръж — вика ми, — преди да замина, искам да се разберем: да ти предам факела лично. Сега ти сам ще удържиш фронта, сам ще носиш целия товар.“ — „Какъв фронт — питам го аз, — какъв товар?“ „Джеферсън — казва, — Сноупсовци. Мислиш ли, че ще можеш се справи в тия две години?“

Така си мислеше той тогава: че вече нищо му няма. Че вече завинаги и окончателно се е откъснал от очарованието на Елена и сега му остава единствено да се погрижи за това какво биха измислили разните там менелайсноупсовци за общността в Йокнапатофа-Аргос, докато него го няма. Това беше добре: щеше да му бъде по-леко на мисълта. И след завръщането си щеше да има достатъчно време, за да разбере, че никой досега не се е отървал от Елена — до края не само на своя, но и на неговия живот, тя никога нямаше да го напусне. И може би защото сама не искаше това.

Но той не се върна след две години. Минаха почти пет. Беше ранна пролет през 1914-а, а на лято войната започна. Изглежда, тъкмо това — войната — чакаше той. Не че й се беше надявал, още по-малко я бе чакал да избухне заради него, защото и той, както повечето хора у нас, съвсем не вярваше в нейната близост. Но когато чакаш нещо, какво да е, то и войната не е за изхвърляне, защото, каквото и да му беше подсказвал разумът, откъсваше се от Юла Сноупс на цял океан разстояние; може би само инстинктивно бе предугаждал, че две години не представляват нищо нито за него, нито за Елена, за да повярва в тази раздяла. И така, дори ако не можеше да очаква, че войната ще го спаси, дълбоко някъде в подсъзнанието си той все така вярваше, че провидението все нещо ще нареди — нали, както казваше сам, господ е все пак джентълмен и два пъти на един и същи човек не може да погажда един и същи номер, поне не в същата опаковка.

И така, той отиде на война. Само дето ще се запитате — аз поне се учудих, — защо не застана на страната на германците. И то не защото тъй и тъй се намираше в Германия и живееше сред германци, а защото, както вече ми бе казвал, макар че хората, прекосили океана да основат Америка, са носели английската култура, то сега именно германската култура се намирала в най-тясна връзка със съвременния мъжествен продукт на северния клон от древната арийска раса. Тази връзка, разправяше той, била мистична, не и това, което виждаш, а в онова, което можеш да чуеш, че днешният ариец, най-малкото в Америка, никога не вярвал във видяното, напротив — можел да повярва само в чутото, което не може да се докаже; че съвременната германска култура, особено след революциите през 1848 година, изобщо не се интересувала, та дори и малко презирала външната страна на човешкия живот, всичко онова, което може да се възприеме чрез окото или осезанието, като например живописта и скулптурата, или гражданските закони, създадени в полза на обществото, а вместо това приемала само онова, което прониква до тебе чрез слуха, като да кажем музиката и философията, както и всички смущения на разума. По тази причина, казваше той, немският език е и толкова грозен, лишен от музиката на италианския и испанския, липсвала му неопределената изисканост на французкия, бил остър и некрасив, да не кажем и пръхтящ (дето рекъл оня, на италиански се говори с мъжете, на френски — с жените, а на немски — с конете); ето защо на германците нищо не им пречело и не отвличало вниманието им от онова, което долавят с нервите и жлезите си: мистичните идеи, величествената музика — адвокатът казваше, че това била най-хубавата музика, от математическата неизбежност на един Моцарт, през божествената страст на Бетховен и Бах, до смесицата от вулгарната и панаирджийска врява, създавана от Вагнер — всичко това прониквало направо до сърцето на съвременния мъжествен северен ариец, без ми най-малко да смущава неговия разум.

Но той не постъпи в германската армия. Не зная с какви лъжи пред германците е успял да се измъкне от Германия, за да се нареди сред воюващите с тях неприятели, нито пък какво е измислил за пред англичаните и французите, за да обясни защо един студент от германски университет иска да бъде там, където може да подслуша какви изненади се готвят на германците. Тъй или иначе, успял. Влязъл не в английската, а във французката армия, при ония, които според него говорели на дамите с неопределена изисканост. И не мога да кажа защо четири години по-късно, когато го запитах най-сетне: „Как, след като говореше за сродството с германската култура и когато германската армия ти беше под носа, или по-скоро ти й беше под носа, как все пак можа да ги измамиш и да се промъкнеш до французите?“, едничкото, което ми отвърна, беше: „Сгреших.“ След още една година, когато го попитах: „И дори въпреки оная великолепна и величествена музика и великолепните мистически идеи?“, той отговори така: „Те са все така величествени и великолепни. Неправилна е само думата мистически. И музиката, и идеите се раждат в тъмата, в мрака. Не в сенките, а от тъмата, от помрачението, от пълния мрак. А човек се стреми към светлината. Той иска да живее в свирепия, пълен и вечен блясък на светлината, в който всички сенки са определени, контрастни, единствени и неповторими, като сянката на неговата лична чистота или низост. Всички злини на човечеството идват от тъмнината и мрака, където сянката на твоите лични престъпления не те следва като куче.“

Не се минаха още две-три години и той се върна окончателно у дома. А Юла, която, що се отнасяше до него, все така не правеше нищо друго, освен да диша, бе вече обвързала остатъка от живота му, докогато ще е нужно, с бъдещето на своята единайсет-дванайсетгодишна дъщеря. Казах му:

— Елена е пристъпяла в светлината. — А той:

— Елена сама е била светлина. Затова и досега можем да я виждаме, след пет хиляди години, все така неизменна, непомръкнала. — А аз му казвам:

— А другите, за които си ми говорил? Разните Семирамиди, Юдити, Лилити, Франчески и Изолди, а?

А той:

— Нямат нищо общо с Елена. Не са така бляскави, така лъчезарни и постоянни. То е, защото не са знаели да си затварят устата. И затова бавно чезнат в мрака на собствените си гласове, в които са заключени и техните страсти, и техните трагедии. Но не и Елена. Знаеш ли, никъде в летописите няма записано ни едно нейно слово, нищо повече от онова предполагаемо „да“, което сигурно е казала тогава на Парис.

Такива работи. Момичето стана на тринайсет, на четиринайсет, на петнайсет години, към нищо друго не се стремеше, освен да свърши училище, посещаваше занятията редовно, учеше си уроците, та да премине в по-горния клас, и едва ли би го познала, ако го видеше повторно, додето един ден внезапни откри, че по някаква причина той се старае да въвлече нейното всекидневие в своето, или по-скоро да вмъкне значителна част от своето в нейното, както щете. И то един неженен адвокат, два пъти по-стар от нея, повече или по-малко вече обществена фигура в качеството си на околийски прокурор, да не казваме, че в един градец като Джеферсън подстрижеш ли се, до вечерта за това ще знаят всичките ти избиратели. И като не им дойде нищо по-добро на ума, почнаха да се срещат за по петнайсет минути един-два пъти в седмицата след училище на една масичка зад витрината в дръгстора на чичо Уили Крисчън, тя ближеше сладолед или ядеше бананова кифличка, а ледът се топеше в недокоснатата кока-кола пред него. И не само нищо по-добро, но и едничкото за доброто й име и за гласоподавателите, които след две години можеха да сметнат, че да черниш едно четиринайсетгодишно момиче със сладолед съвсем не подхожда на достойнството на един околийски прокурор.

Два пъти седмично се срещаха все така, уж съвършено случайно, и както може да се очаква, тази случайност твърде много напомняше съвпадение: адвокатът стоеше в засада зад прозореца на кабинета си на горния етаж, докато по улицата се зададяха първите ученици, обикновено забавачницата и първокласниците, след което, по същото случайно съвпадение, се озоваваше на ъгъла, тъкмо в момента, когато я зърваше сред децата от седми, осми и девети клас; първите два-три пъти тя се сепваше от изненада, не разтревожена, а просто малко слисана, питайки се може би първия път какво ли пък ще иска тоя. Но това не продължи дълго, отмина, и след време адвокатът дори си позволяваше да пийне сантиметър-два кока-кола, преди да е станала толкова топла, че да не я близнеш. И така, един ден му казвам:

— Завиждам ти. — А той ме поглежда й аз добавям: — На твоето щастие. — А той:

— Какво мое щастие?

— По двайсет и четири часа на ден си погълнат в работа. Повечето хора са по-свободни, кажи го, всички. Но ти си зает човек. И работиш не само това, което трябва, а именно онази работа, която от всичко на света най-много ти харесва. И като че ли не ти стига само това, ами се сблъскваш и с толкова, ако не и повече интересни технически усложнения, отколкото сам би могъл да измислиш, а тях си ги има. Та заради доброто име на момичето, длъжен си всичко да вършиш на открито, пред очите на същото това общество, което, стига да му падне случай, е готово да затрие завинаги това добро име. Но може би те никога няма и да заподозрат, че се познавате, ако държиш всичко в тайна. Не е ли това работа?

Защото сега, дали разбирате, той бе най-после, освободен от магията, спасен от падналия серафим. Юла сама му даде този мехлем, този балсам за разранения пръст — нали поетите са казали, че един път в живота на всеки мъж идва миг, когато си хапе пръстите. На тринайсет, после на четиринайсет, а след това и на петнайсет години, момичето сядаше срещу него в дръгстора на Крисчън, да кажем по два следобеда в седмицата, като не се смятат ония случайни две или три седмици, когато мисиз Флем Сноупс и дъщеря й отиваха някъде на почивка и по съвпадение в същото време на почивка отиваше и Манфред де Спейн — вече не кметът де Спейн, а банкерът де Спейн, тъй като полковник Сарторис най-после бе освободил председателството на банката (основана от него, бащата на де Спейн и Уил Варнър), позволявайки на внука си да полети с автомобила в хендека на път за града една сутрин; сега председател на банката бе вече Манфред де Спейн и той се премести от кметския в председателския кабинет почти по същото време, когато по съвпадение Флем Сноупс стана от бивш надзирател на юзината подпредседател на банката, едновременно заменяйки малката сукнена шапка, с която бе дошъл в Джеферсън (той само я замени — не я захвърли; легендата разправяше, че я продал на едно негърче за десет цента. Което съвсем не бе лоша цена, че знае ли човек дали заедно с потта в нея не беше се просмукала И малко от неговата финансова съобразителност?), с черна филцова плантаторска шапка, по-отговаряща на неговото ново положение и поприще.

Да, адвокатът бе сега свободен и дори сядаше сам зад витрината на Крисчън — ледът се топеше в чашата кока-кола, — докато най-сетне двете се прибираха в града, а той — готов не само на думи, изчакваше края на едновременните съвпадения и началото на новата учебна година, състояща се от два следобеда седмично, стига само това шестнайсет, а после и седемнайсетгодишно момиче да не срещне никога своя Хоук МакКарън или Манфред де Спейн и адвокатът да трябва да каже като онзи от книгата: Това, което виждате, не са сълзи. Само така ви се струва.

Шестнайсет, седемнайсет, ето че е вече и на осемнайсет години, а адвокатът все така й заемаше прочитни книги и по два пъти в седмицата ще я курдиса на сладолед и бананова кифличка, а джеферсънци, така или иначе, си мислеха, че знаят какво е намислил адвокатът, нищо дали си го признава, или не. Юла, естествено, от пет-шест години знаеше към какво се стреми. Все едно, че става дума за куче, може би не някое извънредно куче, но все пак свястно куче, пес като псетата, което, изглежда, господар си няма и явно предпочита да се навърта около тебе и дори след пет-шест години още не си напълно убеден ще се намери ли друго такова куче, макар че и преди пет-шест години, а и подир нови пет-шест години ти лично никога не си имал нужда от него и няма да имаш, но просто няма смисъл да го пропъждаш и да се лишаваш от ползата и преимуществата, макар да не са нищо повече от вярност и преданост — защо да ги отстъпваш другиму? Или, да кажем, имаш дъщеря, която расте и колкото повече расте и поумнява, толкова повече ще ти отнема от времето и ще ти пречи на личните истории: в такъв случай верността и предаността не само ще се окажат много подходящи, но може би и самото куче ще се окаже още способно на тях, макар отдавна да е вдигнало ръце от всякакви надежди за поне едно кокалче.

Така мислеше цял Джеферсън. Но не и аз. Макар да беше се отървала от Хук МакКарън, след като е знаела, че е бременна, все пак има такива мигове, когато дори такива природни явления в женски род си остават докрай жени, щат или не. Затуй съм уверен, че жените не са по-различни от мъжете: ако за мъжа не представлява никакво смущение или тежък удар да се почувствува баща на първото дете, родено от жената, която е обичал и загубил, но още не може да отмахне от ума си, без да го е грижа колко други мъже се надяват да го получат, така и за жената не е никак трудно да предаде бащинството на дузина деца от разни мъже на онзи мъж, който я е загубил и никога нищо не е очаквал от нея, освен да приеме неговата преданост.

А тъй като и тя беше жена, но времето, когато стана тринайсет-четиринайсетгодишна, Линда, току-що преодоляла първото си удивление на втория или третия сладолед, вероятно също е решила, че знае какви са неговите намерения. Но също грешеше. Адвокатът не беше такъв човек. Целта му не беше да я изучи и да я вземе за жена. Тя не му беше нужна за това, искам да кажа, за един прост, естествен и нормален по-нататъшен живот до деня на развода с постоянните съпружески и брачни конфликти — за това му стигаше да си избере коя да е женска от тълпата ученички или от клиентелата на Крисчън. Само за такова нещо не би похабил толкова усилия. В цялото й възможно обкръжение той трябваше да стане онзи единствен мъж, който не само е открил у нея една душа, такава, която още може да бъде спасена от сноупсизма, както му викаше той: силата и властта, тъй упорити и зли, че можеха да съсипят тази душа дори с това, че дванайсет-тринайсет години тя вярваше в кръвното си родство с тях, а то не беше никакво родство; но и никому да не позволи, освен на себе си, това спасение, да запази криещото се в нея, онова, което напомняше шумяща напитка или една от ония бляскаво оцветени топки, които тюлените държат на носа си, трошливи, по все пак в безопасност, на един нищожен инч над калта и мръсотията на сноупсизма, докато тюленът не трепне, не се спъне, или не ги разлее.

И така, едничката му цел беше да я отдалечи от Джеферсън, а за още по-сигурно и от самия щат Мисисипи, в началото поне за деветте месеца на учебната година, докато се намери човек, който да я вземе за жена — тогаз завинаги тя ще се откъсне; такъв си беше той, чистокръвен, прост и неопетнен оптимист, ако изобщо има такива. Иначе всички разбираха, че Флем Сноупс стана подпредседател на де Спейновата банка по същата причина, поради която беше и надзирател в електростанцията: от една страна, хората, които искаха да се усмихват на Юла Варнър, трябваше най-малкото да се научат да произнасят името Флем Сноупс, а, от друга страна, де Спейн трябваше да повлече Флем Сноупс със себе си, за да се възползува от гласоподавателите на Уил Варнър, когато трябваше да бъде избран за председател. И ако Уил Варнър така и не използува случая, за да си отмъсти на Флем за имението на стария французин, което според Уил не струваше нищо, докато Флем не го продаде на мен, на Одъм Букрайт и на Хенри Армстид срещу нашите половинки с Гроувър Уинбуш от гостилничката, сухите пари на Одъм Букрайт и двете стотици ипотека върху фермата на Хенри, без ония пет, шест или не знам колко долара, които жената на Хенри се помъчи да скрие, закопавайки ги зад нужника, то бе по същата причина, поради която Юла не изостави Флем и не се омъжи за де Спейн: бидейки жена на Флем, тя запазваше едно предприятие, както и името на дъщеря си, а в противен случай щеше да рискува и двете. И тъй, омъжеше ли се момичето, или най-малкото изселеше ли се завинаги от Джеферсън, тя повече нямаше да се нуждае от името на Флем и от неговото предприятие, а като последица Флем вече нямаше да има никаква власт над нея, можеше да отпадне от сметката и само издалече щеше да се мъчи да надникне. Флем добре разбираше това.

Само адвокатът не го разбираше. До последния момент той вярваше, че Флем ще му разреши да отведе Линда извън Джеферсън, някъде, където първият срещнат млад човек ще се ожени за нея, след което Юла ще го напусне и с него ще бъде свършено. Адвокатът й беше давал да чете книги още четиринайсетгодишна и след това, докато ледът се топи в чашата кока-кола, я препитваше по прочетеното. А щом навърши седемнайсет и напролет предстоеше да завърши гимназия, той взе да изписва проспектите на най-добрите, свръхизбрани девически институти около Харвардския университет.

Така стигаме до онази част от историята, която освен адвоката никой друг не знаеше; той, естествено, не беше я никога разказвал. Ето защо, както би рекъл той, налага се да правим догадките си от наличните факти: купчината възпитателни книги и проспектите на институтите се покриха с прах в кабинета му, а и сладоледените срещи останаха в миналото. Защото сега тя ходеше на училище и се връщаше по странични пътища и задни улички. Трябваше да мине седмица и най-сетне адвокатът разбра, че тя го избягва. А до приключването на учебната година оставаха по-малко от два месеца и време за губене нямаше. Така една сутрин адвокатът се вдигна да разговаря с майка й, но никому нищо не разказа, тъй щото сега ще трябва да се догаждаме не само по фактите. Добре, че и моето детство премина в обстановка и среда, сходна на Завоя на французина, където Флем Сноупс се беше сам издигнал без ничия помощ, ако не смятате Хоук МакКарън. Тъй че оставаше ми само да си представя, че съм Флем Сноупс и че държа в ръцете си парите на Уил Варнър единствено чрез дъщеря му — изпуснех ли слабата си власт над внучката, загубвах и дъщерята. Но ето че се появява един досаден чужд човек, проклетник такъв, който е изготвил подробен план да отдалечи внучката тъй, че повече никога да не я видя, ако е достатъчно умна. А след като дъщерята очевидно ме е търпяла цели осемнайсет години само в името на тази същата внучка, отговорът става съвсем прост: нямам какво друго да сторя, освен да ида при жена си и да й река: „Ако не позволиш на момичето да замине да се учи, аз така ще раздухам цялата тая история с Манфред де Спейн, че на нея няма да й остане не само дом, който да напусне, а и в който да се връща за Коледа и за ваканциите.“

А тъй като Юла също е дишала осемнайсет години въздуха на Завоя, не ще ми е трудно да си представя, че се наричам Юла Варнър, за да се досетя какво може би е отвърнала на адвоката: „Не, тя не може да замине да учи, но вие можете да се ожените за нея. Това ще реши всички въпроси.“ Виждате ли? Тъй като верността и предаността, които и досега ви поддържат верен и предан, без дори вече и за кокалче да мислите, са неща твърде ценни, за да се лиши някой от тях, те заслужават най-малкото едно възнаграждение. Защото по всяка вероятност чувството за пълнота и дълбока и ненакърнена наслада от това, че си хубавата Елена, е много по-всеобемно, то не може да бъде задоволено и от хиляда Парисовци, МакКаръновци и де Спейновци. Имам пред вид не само неизтощимата способност на любов, но и властта: власт не само да притегляш, да очароваш и да употребяваш, но власт и способност да раздаваш и възнаграждаваш; властта да привличаш толкова, с колкото можеш да се справиш — думите „Елена“ и „не мога да се справя“ не могат да съществуват успоредно в един език, — но все пак да притегляш малко повече, отколкото имаш нужда, за да може после да си позволиш излишъка да раздаваш, макар и разточително; но ти си Елена и не можеш изцяло да отдадеш онова, което е било твое: едничкото, което можеш, е да го споделяш, да възнаграждаваш верността и може би дори за миг да утешаваш и да уталожиш страданието. Но ти си и жестока, разточително жестока, защото си Елена и това ти е разрешено: трябва да си Елена, за да бъдеш толкова жестока, толкова разхитителна в своята жестокост, но все така читава и неприкосновена, за да се обърнеш към него за първи път на име: „Гейвин, оженете се за нея.“

И да видиш на лицето му не само уплаха и описване, каквито той бе забелязал първия път у Линда, а страх и ужас: не защото трябва да отвърне с „не“ начаса и не от това, че му е било поискано толкова нещо — той вярваше, че тази възможност е била предложена и решена завинаги още много отдавна. Страх и ужас, защото именно тя трябваше да му го подхвърли. Тъй като не бе в състояние да храни каквито и да било надежди от мига, когато му стана ясно, че и Манфред де Спейн й е хвърлил око, той се беше научил на примирението да не се надява, единствен той от живите знаеше, че надежда за него никога не е имало. Но сега, когато тя му изрече тия слова на висок глас и право в очите, стори му се, че високо и пред цял свят му повтаря, че за него никога не е могла да съществува и най-малката надежда, дори ако Манфред де Спейн никога не бе я срещал. И щом успя тъй бързо да отговори с „не“, може би тя изобщо не е изричала предишните си думи, може би той още не е унищожен.

И понеже никой, ни един страничен човек не е бил там, за да ги чуе, вероятно чак до януари той си е въобразявал, че нищо не е било изричано, вярвал е в чудото: не вярваш ли в нещо, значи, не си го и видял, истинско чудо е колко малко му трябва на човек, за да преживее едва ли не всичко. Подобно чудо, изглежда, беше и онова, което се случи през януари: завършила през пролетта гимназията, Линда щеше напролет да постъпи в колежа, откъдето всяка вечер щеше да се прибира у дома, и както и по-рано в събота и неделя да си е в къщи, а то значи да остане под влиянието на Флем. Но току след Коледа се чу, че се е отписала от колежа и че щяла да влезе в университета в Оксфорд. Да, точно така, на петдесет мили от Флем, денонощно заобиколена от ято пет или шестстотин млади ергенчета под двайсет и пет години, всеки от които, стига да извади два долара за разрешително, можеше да се ожени за нея. Истинско чудо, особено като налетях на улицата на Юла и я питам:

— Как успяхте? — А тя:

— Какво да успеем? — А аз:

— Да убедите Флем, че трябва да я пусне в университета? — А тя ми отговаря:

— Не съм аз. На него му хрумна. Позволи й, без дори да ме пита. И аз дори не знаех, че ще го направи.

И без тия шестнайсет или седемнайсет години, преживени в условията на Джеферсън, само закалката от Завоя на французина беше напълно достатъчна, за да може и слепецът да види, че Флем Сноупс в чудеса не вярва: той предпочиташе парите в брой и на място, или най-малкото някоя хартийка, подписана с кръстче. Тъй че когато всичко се свърши и отмина — умря Юла, де Спейн завинаги изчезна от Джеферсън, а Флем стана председател на банката и дори живееше в ремонтирания наследствен дом на де Спейн и Линда бе заминала с нюйоркския си съпруг да участвува в Испанската гражданска война — и когато адвокатът най-сетне ми разказа малкото, което е знаел, моите предположения направо се потвърдиха. Тъй като всички рожби на Елена са длъжни да наследят нещо от нейната щедрост, то може да бъде дори само една милионна от майчиното богатство, но те пак ще бъдат щедри. Да не говорим за младия МакКарън, който, макар и не дотам издръжлив да устои на нови сцени на мостчето, бе най-малкото достатъчно храбър и прибързан да изпробва. Тъй че Флем предварително си е знаел, че с нея няма да може да се пазари и да й предлага замяна. Така не му оставало друго, освен да постъпи именно както е постъпил: да я хване, след като, вече се е отчаяла, след като три месеца е имала време да се примири, и да й каже: „Да се погодим. Ако се откажеш от всякакво учение в Източните щати, можеш да влезеш в университета в Оксфорд.“ Разбирате ли? Предлага да й даде онова, което за всичките тия петнайсет или шестнайсет години, откак го познава, тя не е мечтала, че ще й предложи.

И тогава дойде онзи ден през април. Веднага след Нова година тя бе постъпила в университета, аз пък се стягах да вървя в Рокифорд, за да отнеса новата шевна машина на мисиз Ледбетър. Изведнъж на площада ме спира Флем и ми предлага половин долар да го откарам начаса до магазина на Варнър. Значи, неотложна работа, след като ми плаща половин долар, когато пощальонът щеше да го откара без пари; а и нещо тайно, щом не иска да използува обществения транспорт: пощальонът щеше безплатно да го закара и докара, но му трябваше цял ден, наетият автомобил би го изсипал пред вратата на Варнър за не повече от час.

Толкова тайно и неотложно, че на другата сутрин, още преди съмнало, Уил Варнър връхлетя в дома на дъщеря си и зет си в Джеферсън, вдигайки такава олелия, че би разбудил всички съседи, ако някой (естествено Юла) не беше го озаптил. Сега отново се налага да съпоставим някои известни факти: първо, имението на стария французин, което Уил приписа на Флем, мислейки, че нищо не струва, а после Флем го продаде на мен, Одъм Букрайт и Хенри Армстид (без, разбира се, да смятаме сребърните долари, заровени от Флем с лопата на такова място в розовата леха, където ние, или други Ретлифовци, Букрайтовци и Армстидовци биха ги намерили). После председателското място в банката — сега вече знаем, че Флем му е хвърлил око още когато след полковник Сарторис на него се настани Манфред де Спейн. И накрая момичето, което бе наследило щедростта на майка си, и внезапно бе получило още малко от нея — нещо, което навярно никога не е знаело колко страшно му трябва, докато ненадейно не беше му дадено, и то срещу нищо.

Него ден Флем бе отнесъл в Завоя на французина едно завещание. Може би когато Линда най-после е преодоляла удивлението, че й се разрешава да отиде в университета, след като тъй продължително време й беше отказвана дори надеждата да иде някъде по-далеч от Оксфорд, може би когато се е огледала и е проумяла от кого идва това позволение, тя не е могла да понесе мисълта, че ще трябва с нещо да му е длъжна. Но аз и на това не вярвам. Не ставаше дума за малкото щедрост и благоразположение — всичкото, което рожбата на Елена би наследила, защото дори половината от тази рожба трябваше да се окаже от друга кръв повлияна — дори една Елена не може да ражда децата си съвсем сама. На Линда и се искаше не само да дава, а да бъде и някому потребна: не само да е обичана и желана, а и необходима. Може би за първи път в живота си тя усещаше, че притежава нещо, което друг можеше не само да иска, но и да има от него нужда.

Беше завещание; разбира се, Юла каза на адвоката. Вероятно Флем сам е предложил на Линда, нямаше да е трудно. Но аз и това не вярвам. Не е било нужно; той я познаваше твърде добре, за да злоупотребява с това, а и тя го познаваше не по-зле. Линда сама е предложила тази мисъл, след като е разбрала, че докато той живее и диша под името Флем Сноупс, никога няма да й разреши, по каквато и да е причина да напусне Джеферсън. Безсилна и отчаяна, задала си е въпроса: Но защо? Защо? И накрая си е отговорила, макар че може би отговорът й не би издържал критика, но тогава тя бе все пак само на шестнайсет-седемнайсет, а през тия години бе разбрала, че той обича единствено парите. Трябва да е поназнайвала и нещо за Манфред де Спейн. Джеферсън не е чак толкова голям, а по начало светът е малък. Да не споменавам летните ваканции от по две-три седмици на море или на планина, където най-неочаквано ще се появи кой? — един стар съсед от Джеферсън, случайно взел си отпуска от банката и дошъл по същото време на същото място. Какво друго й оставаше да си каже? Той се надява да сложи ръка на дядовите пари, но няма друг начин освен чрез мен и мама. Затуй си мисли, че откъсна ли се веднъж, властта му над нас двете ще отслабва, че мама също ще се махне и ще се омъжи за Манфред, а тогаз надеждата за дядовите пари пропада завинаги.

И все пак този човек, който е имал на разположение шестнайсет или седемнайсет години да й втълпи, че не обича нищо друго, освен парите, и всичко би сторил, каквото и да му кажеш, стига от това да падне още някой долар, идва при нея без натиск от ничия страна и без нищо да иска в отплата, казва й: Ако още искаш, заминавай да се учиш, само че в началото гледай да си по-наблизо, например в Оксфорд; което би трябвало да значи: Не бях прав. Повече няма да заставам на пътя ти, макар да съм убеден, че трябва да се откажа от всякаква мисъл за дядовото ти богатство.

Какво друго би и оставало тогава, освен да стори онова, което и стори, казвайки му сякаш: Ако едва сега ти става ясно, че моето бъдеще е по-важно от дядовите пари, аз можех да ти кажа това много отдавна; ако още преди две години ми беше казал, че те е страх, още тогава щях да те успокоя. След това е отишла (това го знам от адвоката) при един оксфордски адвокат, току с настаняването си в университета, и съставила завещание, приписвайки, каквито и части ще й се паднат от имуществото на дядо й, майка и, на баща си Флем Сноупс. Естествено, и това не е напълно убедително, но тя беше само на осемнайсет и нищо друго не притежаваше, за да отдаде ономува, който според нея го е искал, било му е необходимо; едничкото слабо място тук бе това, че не е и предполагала как ще кипне старият Уил Варнър, когато Флем му го покаже.

И така, малко след десет часа нея сутрин, аз спрях не пред магазина, където по това време щеше да е бил, а пред входа на къщата му, изчаквайки Флем да влезе, да размени, както предполагах, някоя дума с мисиз Варнър, да се обърне, излезе и се качи обратно на пикапа. Вероятно на сутрешната семейна закуска в два след полунощ мисиз Варнър се е досетила, или се е решила да връчи на Уил хартийката, оставена предния ден от зет му. На разсъмване Уил вече е разбудил цялата улица на Сноупсови, крещейки в къщата на Флем, докато Юла не го е усмирила. А по време на нормалната хилава Джеферсънска закуска, там вече се е намирал и Манфред де Спейн. Това е решило всичко. Веднъж вече измамил Уил Варнър да му даде имението на стария французин, Флем се бе извърнал на сто и осемдесет градуса и отново бе използувал Уил Варнър, за да направи себе си и Манфред де Спейн съответно подпредседател и председател на полковник Сарторисовата банка, а ето че сега Флем още веднъж бе завъртял всичко така, че по някакъв начин бе прилъгал внучката му да се откаже в негова полза от половината наличен капитал, до който досега Флем още не виждаше как може да се докопа. Сега Флем желаеше само едно: Манфред де Спейн да подаде оставка, за да заеме мястото му на председател, искаше това да се извърши драговолно, тихомълком, скрито и покрито в семейна обстановка, с едно, така да се каже, приятелско предложение от страна на Уил Варнър към Манфред — да напусне банката, срещу което щеше да получи хартийката на Линда — това би задоволило всекиго, но не и Манфред. Той се оказа костеливият орех. Навярно Юла можеше да се справи с всеки друг, но не и с него. Възможно е белегът на лицето му да е наистина от Куба, където, развял знамето, се е хвърлил срещу някое вражеско оръдие или укрепление, може би е и от брадвата в онази игра на зарове, както се мълвеше по време на кметските избори. Във всеки случай този белег стоеше на лицето му, не на гърба, и ако човек можеше да го хлопне с парче оловна тръба и да го обере, додето лежи в несвяст, никакъв Сноупс, никой, не би успял да стори това, показвайки му в очите нещо като пистолет.

А между тях Юла, успяваща да се справи с всички, освен с Манфред, тя, която усмири Уил, но не можа да затвори устата на Манфред. Тя, която бе отдала деветнайсет години без една седмица, за да създаде един дом, в който Линда да расте и да живее, без никога да си казва другите деца имат повече от мен; тази Юла сега трябваше на място и завинаги да реши: Ако сега съм на осемнайсет, какво бих предпочела — да остане майка ми със славата на самоубийца или всички да я осъдят като разпътна? И по пладне на другия ден цял Джеферсън знаеше, че предишния следобед Юла е била в салона за разкрасяване — там никога не беше стъпвала, защото и никога не е имала нужда, — накъдрила си косата, лакирала си ноктите, прибрала се и по всяка вероятност вечеряла или просто поседяла на масата, тъй като още нямало единайсет, а после, изглежда, е посегнала към пистолета и е свалила предпазителя.

На другата сутрин адвокатът и сестра му отидоха с автомобил до Оксфорд да доведат Линда — какво нещастно съвпадение, всичко това трябваше да се случи само една седмица преди нейния деветнайсети рожден ден! Но щом се добра до нейното завещание, Флем, естествено реши, че час по-скоро трябва да го покаже и на Уил Варнър като на страна заинтересована; Уил също нямаше никакво основание да избере тъкмо този ден и да пристигне с викове в града, само два часа след като го е прочел. Можеше да почака половин-един месец, пък чак тогаз да идва, никой не го караше да бърза, а и Флем можеше да почака колкото трябва.

За останалото се погрижи адвокатът. Уреди погребението, изпрати да доведат от Завоя на французина мисиз Варнър и стария методически проповедник, който бе кръстил Юла, да я изпрати сега и до гроба. Защото естествено не можеше да се очаква, че овдовелият съпруг ще се откъсне от скръбта си, за да се заеме с подобни прозаични дела. Да не казвам, че трябваше да се подготви след едно прилично изчакване да поеме и банката, тъй като Манфред де Спейн си събра багажа и веднага след погребението напусна Джеферсън. После, след още един благоприличен промеждутък, този път малко по-дълъг, тъй като банката работи с налични капитали и не може да чака, се приготви и за нанасяне в къщата на де Спейн — де Спейн бе дал да се разбере, че няма никакво намерение да се завръща след това свое, да го кажем и сега свързано с Варнъровци, пътешествие, а какъв е смисълът една здрава и хубава къща на добро място да стои празна и необитаема? Сякаш къщата на де Спейн бе също част от размяната и сделката между Флем и Уил Варнър, сделка, включваща банковите акции на Варнър и онзи финансов сонет, или по-скоро маскарад в стила на „Сън в лятна нощ“, съчинен съвместно от Линда и един оксфордски адвокат и носещ подписа на Линда. Да не казвам и това, че старият Уил назначи адвоката за опекун на нейния капитал, най-после защитен от Флем, докато той не измислеше нещо, на което този път би повярвал и адвокатът. А Уил назначи адвоката по простата причина, че нямаше как да го заобиколи, а и нямаше да намери друг. Адвокатът се оказа тъй надълбоко навлязъл в тия парични и погребални кризи, че познаваше всичките подробности, но подобно на ония щури водни бръмбари се носеше и мотаеше по повърхността на застоялото блато невредим и сух.

Сега адвокатът се захвана с надгробния паметник, който Флем реши да постави. А тъй като такива се поръчваха чак в Италия, трябваше да се чака и затова адвокатът трябваше да положи всички усилия, за да може Линда по-скоро да замине от Джеферсън — Флем бе решил, че от същото това последно благоприличие Линда не бива да заминава, докато не бъде поставена плочата на майка й. Само че съвсем не ставаше дума за плоча, а за паметник: адвокатът се заел да претърси не само Джеферсън и Завоя на французина, но и, кажи-речи, цялата околия Йокнапатофа, додето открие каква да е снимка на Юла, че да я прати в Италия, да изчукат лицето и в камъка. И тогава отново забелязах, че няма човек по-безразсъден от една иначе плаха личност, който е разбрал, че нейните морални устои и принципи сега изискват от него да извърши постъпки, каквито, ако трябваше да мисли само за своето лично задоволяване или интерес, никога не би събрал толкова безочливост да извърши, да се намъкне във всеки дом, където не само може би са познавали Юла, но са притежавали и някой „Брауни Кодак“, да се рови в албуми и снимки от интимно семейно естество, разбира се, възпитан и любезен, но, така или иначе, човек, комуто очевидно не можеш да кажеш „не“, нито дори „моля ви, недейте“.

Сега вече можеше да се хвърли в работа. Сега бе доволен и щастлив, нали разбирате? Сега вече нямаше какво да го тревожи. Юла си бе отишла мирно и тихо и той завинаги можеше да бъде в безопасност, че едва ли някога пак щеше да му се наложи, по думите на поета, да си хапе пръстите в постоянното очакване кой може да се появи — МакКарън или де Спейн. Сега и Линда бе не само в безопасност от Флем, но той, адвокатът, бе поел пълната грижа и контрол над състоянието й, наследено от мама и дядо; сега тя можеше да замине, за където си иска — стига само да можеше той да накара ония зад морето да побързат и да издялат образа, преди да е изтекло хилядолетие или дошло второто пришествие. Събра всички снимки на Юла, които можа да намери, изпрати ги в Италия и после зачака да му пратят рисунка или снимка, показващи как върви работата, да провери има ли грешка; ще прати да ме повикат, отивах аз на уречения час в кабинета му на съвещание — току-що пристигналата последна скица или снимка от Италия, лежи на писалището му под нарочната лампа, а той ще рече:

— Има нещо в ухото, в очертанието на брадичката, ето тук, в устата, нали виждаш? — Пък аз отвръщах:

— Мен ми се струва много добре. Красиво. — И той:

— Не. Ето тук не е както трябва. Подай ми молива. — Но, разбира се, той вече държеше молив и не можейки да рисува, налагаше се постоянно да изтрива и да чертае. Времето течеше, трябваше да ги връща; сега Флем и Линда живееха вече в къщата на де Спейн, Флем си беше купил автомобил, не можеше да шофира, но затуй пък имаше дъщеря, която може и от време на време правеше това; накрая и това се свърши. През октомври адвокатът ми съобщи, че откриването на паметника щяло да стане същия следобед на гробището. Бях вече обадил на Чик, тъй като от състоянието на умиротворение и задоволство, в което адвокатът бе изпаднал, ми се струваше, че ще има нужда и от двама ни. Този следобед Чик не отиде на училище и тъй тримата потеглихме за гробищата с колата на адвоката. Линда и Флем бяха вече там, пристигнали с техния автомобил, шофиран сега от негъра, който трябваше след това да я откара до Мемфис, откъдето щеше да вземе влака за Ню Йорк — куфарите й бяха подредени в колата, а Флем се облягаше с черната си шапка, която и сега, след пет години, все така му стоеше съвсем чуждо, дъвчеше, до него Линда седеше в тъмен пътнически тоалет, надянала шапка и склонила глава, стискаща ръце на скута си в миниатюрните бели ръкавици. А пред нас стоеше той, белият паметник, с издълбаното отпред лице, което, макар и от мъртъв камък, бе все същото лице, за което всеки млад мъж, колкото и да остарее, все така ще се надява и ще вярва, че някой ден, преди и него да е застигнала смъртта, ще може да заслужи и горестта, и несретничеството, та дори и своята гибел; отдолу бе епитафията, избрана от самия Флем:

Добродетелната жена е корона за своя съпруг.

Пораснат ли, децата й ще я благословят.

Накрая Флем се подаде от прозореца на колата, плю, облегна се отново и рече:

— Това е. Можеш да тръгваш.

Да, господине, сега адвокатът бе свободен. Вече нямаше за какво да се тревожи; върнаха ме с Чик до неговия кабинет, той през цялото време говореше как трябвало футболната игра да бъде модернизирана, за да отговаря на всеобщия прогрес, като занапред трябвало да се дава по една топка на всеки играч, за да не стоял извън играта, или може би, още по-хубаво, да се запази едната топка, но да се премахнат очертанията на игрищата — така хитрият играч можел да скрие топката под ризата си, да се шмугне в храстите, да обиколи например града и по някоя странична пътека, още другите неразбрали, че липсва, да пресече голлинията; и така до кантората му, където се настани зад писалището, взе една от лулите си и похаби три клечки кибрит, докато най-сетне Чик не му я издърпа от ръката, напълни я с тютюн и му я върна, адвокатът му рече само „много благодаря“, пусна пълната лула в кошчето за смет и продължавайки да говори, скръсти ръце на масата. А аз рекох на Чик:

— Наглеждан го, аз няма да се бавя — след което излязох и свърнах в страничната уличка; никога не съм разбирал от напитки, тъй че течността в половинлитровата бутилка се оказа истинска гадост, но все пак съдържаше нещо, което в момента можеше да мине за алкохол. Извадих от шкафа захар, чаша и лъжичка, направих му пунш и го сложих на писалището пред него.

— Много благодаря — рече той без да го докосне. Просто седеше със скръстени ръце, примигваше бързо и непрестанно, сякаш в очите му е влязъл пясък, и говореше: — Всички ние, цивилизованите народи, датираме началото на нашата цивилизация от момента, когато е бил открит принципът на спиртната дестилация. И макар че останалият свят, или най-малкото онази негова част, наречена Съединени щати, ни нарежда нас в Мисисипи на най-ниското стъпало на културата, кой може да отрече, че дори ако това в чашата е толкова гадно, колкото предполагам, ние също не се стремим към звездите? Защо тя направи това, В. К.? Та нали всичко, всичко, през което преминаваше, в което живееше и дишаше, нали всичко й бе дадено само назаем? Човек няма право да унищожава и да захвърля нещо, което не е негово. То принадлежи на много хора. Принадлежеше на всички нас. Защо, В. К.? — каза той. — Защо?

— Може да й е било скучно — рекох аз.

— Скучно? — повтори той. — Да, скучно. — И при тия думи заплака. — Тя обичаше, умееше да обича, да дава и да получава. На два пъти се опита и два пъти не успя да намери човек, достатъчно силен, за да заслужи любовта й, и достатъчно смел, за да я приеме. Да — добави той, изправен на стола си като върлина, а сълзите се стичаха по лицето му, сега вече смирено, защото нищо на света не можеше вече да го мъчи и тревожи, — да, разбира се, че й е било скучно.