Уилям Фокнър
Дворецът (17)

16

И тази сутрин се видяха в пощенската станция, както ставаше често, без изобщо да се уговарят, в часа, когато пристигаше сутрешната поща — тя беше нагласена както обикновено, със скъпите английски цели обувки, поиздрани и ожулени, но винаги, всяка сутрин усърдно лъснати, с вълнени три четвърти или къси чорапи под износения фланелен панталон или пола, а понякога с нещо, напомнящо песъчлив на цвят костюм, току-що изварен в локомобил, и наметната с лекясан мъжки шлифер — с тези дрехи правеше най-често разходките си из околността, тях носеше есен, зиме и напролет, а лете обличаше памук — рокля, пола или панталони: главата с едничкото бяло перо биваше гола и в най-лошо време. Сетне прескачаха до кафенето на Холстън да изпият по едно кафе, но този път Стивънз грабна бележника от слонова кост с позлатени ръбове, който й беше подарил преди осем години, и написа: „Среща? В кантората? Искаш да говорим?“

— А нима адвокатите не приемат клиентите си с предварително уговорена среща? — попита тя.

Следващата му реплика естествено би трябвало да е: „Значи, сега съм ти потрябвал като адвокат.“ И ако и двамата можеха да си служат еднакво с речта, сигурно щеше да го каже, тъй като, надхвърлиш ли петдесетте, да се говори, не изисква никакво усилие. Но писането затруднява на всякаква възраст, тъй че дори един юрист, наложи ли се да употреби перо или молив, би се позамислил пред очевидното. Ето защо написа: Довечера след вечеря у вас.

— Не бива — рече тя.

Защо? — написа той.

— Жена ти ще ревнува. Не искам да оскърбявам Мили.

Разбира се, той трябваше да отговори: „Мелисандра да ревнува? Мене от тебе? След толкова време, толкова много време?“ Но това, разбира се, е фраза твърде дълга, за да бъде изписана в един бележник от слонова кост два на три инча. Бе посегнал вече да напише. Глупости, сепна се обаче и го изтри с палец — улови погледа й и му стана ясно. Иска ти се да ревнува — написа той.

— Тя е твоя съпруга — рече Линда, — обича те. Не може да не ревнува. — Още не бе заличил написаното; трябваше само да вдигне бележника пред лицето й, та отново да го погледне. — Да, — каза тя, — да ревнуваш е също част от любовта. А аз искам да получиш всичката любов, всичко да имаш. Искам да бъдеш щастлив.

— Щастлив съм — рече той. Взе един от още неотворените пликове от сандъчето с пощата и написа на гърба му: Щастлив съм. Дариха ме с привилегията да се намесвам безнаказано в хорските работи, без да им причинявам всъщност никакво зло, понеже съм от онази професия, на чиито слуги предварително всичко им е простено, тъй като справедливостта им е по-скъпа от истината. Отказано ми е правото с докосването си да погубвам онова, което обичам. Можеш ли сега да ми кажеш за какво става дума, или да дойда у вас след вечеря?

— Добре — каза тя, — тогава след вечеря.

В началото богатството на жена му го затрудняваше. И в действителност, ако не беше по-силното нервно напрежение на войната, по-малкото нервно напрежение в резултат на внезапно изсипалите се пари можеше да бъде твърде сериозно. Дори сега, четири години по-късно, Мелисандра все още се мъчеше да му причинява главоболия: в топлите летни вечери икономът негър с някоя от прислужниците ще сервира вечерята на една от страничните тераси, гледаща към глицинията в задния двор, при което всеки път, когато се случат гости, дори същият гост или отново същите гости, Мелисандра ще каже: „Май че в столовата ще е по-прохладно (в преустроената къща столовата беше малко по-малка от баскетболно игрище), пък и комари няма. Само дето столовата действува на Гейвин на нервите.“ На което, както винаги, дори пред същия гост или гости, той отвръщаше: „Глупости, Мели, нищо не може да ми действува на нервите. Аз така съм си роден.“

Те и сега вечеряха тук със сандвичи и леден чай.

— Защо не я покани да дойде? — обади се тя, но той продължи да дъвче. — Естествено, поканил си я — рече тя, но той все така дъвчеше. — Значи, е нещо сериозно. — После додаде: — Но сигурно не е толкова сериозно, иначе нямаше да изтърпи и щеше да ти каже още в пощата. За какво според теб става дума?

Той обърса уста, хвърли салфетката, изправяйки се, заобиколи масата, наведе се и я целуна.

— Обичам те — рече. — Да. Впрочем не. Нямам представа. Не ме чакай.

За сватбата Мелисандра му беше подарила един спортен „Кадилак“, беше първата година на войната и само господ знаеше откъде е могла да изнамери нов „Кадилак“ с гюрук и колко ли е платила за него. „Освен ако наистина не ти трябва“ — беше му рекла тя. „Напротив — бе казал той — винаги съм мечтал за «Кадилак» с гюрук, при условие, че с него ще правя точно каквото си искам.“ — „Разбира се — бе отвърнала тя, — твой си е.“ Тогава той откара автомобила в града, намери му гараж срещу десет долара месечно, свали акумулатора, радиото, гумите и резервното колело и ги продаде, а ключовете и квитанцията от продажбата отнесе в банката на Сноупс и заложи колата, взимайки най-големия заем, който можеха да му отпуснат за нея. По това време прогресът, промишленото съживяване и обновлението бяха засегнали дори банките в провинциалния Мисисипи и затова преди половин година в банката на Сноупс бяха довели от Мемфис един професионален финансист, който да изпълнява длъжността административен подпредседател и да й придава нов облик, тоест да тласне провинциалното банково дело до онзи манталитет, който приема, който би приел автомобила като определено неделима част не само от културата, а и от икономиката; защото, както бе известно на Стивънз, сам Сноупс за нищо на света не би отпуснал и една стотинка за някакъв автомобил. Но Стивънз можа да получи заема от доведения подпредседател не само по гореказаната проста причина, но и защото подпредседателят бе пришелец, а Стивънз представляваше едно от трите най-стари семейства в околията, поради което подпредседателят не би си позволил да му откаже. Само че Стивънз постъпи другояче; направи така, че Сноупс сам да влезе в капана. Той причака, издебна, пипна Сноупс пред очите на всички, в залата на собствената му банка, не само пред целия му персонал, но и пред събралите се в момента клиенти — с подробности обясни, че съвсем нямал намерение да продава сватбения подарък на жена си, а просто искал да го обърне в облигации от военни заеми, докато трае войната. И така заемът беше отпуснат, ключовете предадени и отдадената собственост вписана в документите. Естествено Стивънз далеч не възнамеряваше някога да си я възвръща, нито да плаща десетте долара на месец за гаража, които преминаха върху Сноупс до онзи миг, когато Флем откри, че банката му е станала собственица на един съвсем нов, макар и поостарял „Кадилак“ без акумулатор и гуми.

Макар все още да се возеше със старото, купено преди шест години купе, с което впрочем бе отишъл и на венчавката си, пазачът все така изтичваше да му отвори вратата: Стивънз се качваше и потегляше по дългата алея, плътно очертана от розите, виещи се по белите дървени огради, зад които едно време в разглезено безделие пасяха скъпите чистокръвни коне; тях вече ги нямаше, тъй като в имението никой повече не би яздил, освен ако не му се дадяха пари. Сам Стивънз ненавиждаше конете повече и от кучетата, поставяйки в отвращението си коня на безспорно първото място — и двете животни бяха паразити, но кучето поне тактично съумяваше да бъде блюдолизец, най-малкото, умилквайки се, то поддържаше в теб здравословния срам за рода човешки. Все пак истинската причина бе в това, че макар нито конят, нито кучето никога да не забравяха нищо, то поне кучето ти прощаваше, а конят — никога. А Стивънз все мислеше, че светът има нужда от повече прошки, че притежаваш ли доброто, смислено и непосредствено умение бързо да прощаваш, то наистина не би имало никакво значение дали някога нещо си научил, помниш ли го, или не.

И през ум не му минаваше какво ще поиска Линда:_ жените, мислеше той, са чудно нещо: не е важно какво искат, или дали сами дори знаят какво мислят, че искат_. При това тук всичко ставаше в мълчание. На нея именно щеше да е нужно сама да подреди и свързано да му разкаже онова, което искаше да му съобщи, а не той да го изкопчва от нея посредством изтънченото адвокатско ровене, каквото обикновено прилагаха към свидетелите. Оставаше му само да напише на бележника: Поне не ме карай да изписвам собственоръчно ония въпроси, които искаш да ти задам. Стигнеш ли до някой от тях, задай си го сама и продължавай нататък. Още преди да спре, той вече я зърна на входа, в бяла рокля, застанала между две от колоните, твърде големи за къщата, големи за улицата, за самия Джеферсън. Тук бе полумрак, сигурно прохладно, приятно е да постоиш. Но какво можеше да стори с безмълвието? Помисли си, че трябва със закон всички да се задължат да носят в автомобилите си електрическо фенерче или да я помоли да изнесе фенерче от къщата, та да прочете първото му изречение в бележника: но как? — тя не би могла да прочете молбата за фенерчето, ако не влезе вътре на светло.

Висока почти колкото него, тя го целуна както винаги, когато не се срещаха на улицата. А той си помисли: Разбира се, ще се качим в нейната гостна и сигурно при затворени врати; щом иска среща насаме, значи, е нещо достатъчно спешно. Последва я в хола, в чийто край се намираше вратата за стаята, в която баща й (той вярваше, че от цял Джеферсън само те с Ретлиф знаят истината) седеше и както се шушнеше из града, без да чете, без да дъвчи тютюн, просто подпираше нозе о небоядисаната дъска, закована на съответната височина през съградената в стил Адам камина с помощта на извикания дърводелец-сродник от Завоя на французина. Качиха се по стълбата и, разбира се, влязоха в гостната й, където плочата над камината бе поставена точно толкова високо, колкото да застанат пред нея, а той да пише с молива върху топа хартия, вече неделим от камината; тя го водеше тук само в случаите, когато трябваше да се пише повече, отколкото би събрал триинчовият бележник от слонова кост. Сега обаче той още и молива не бе вдигнал, когато тя изрече десетина думи, от които се смръзна за половината на почти толкова секунди. Една от тези думи той повтори:

— Минк? — рече той. — Минк ли? — И трескаво взе да мисли. По дяволите, само това не. — И все така трескаво: — Хиляда и деветстотин… и осма. Най-напред двайсет години, отпосле още двайсет. Значи, след две години трябва да излезе. Бяхме забравили това. Бяхме ли? Не се наложи да й напише: Разкажи! — тя вече разказваше; ако можеше да го чуе, той щеше, непременно щеше да я попита за какъв дявол, по каква случайност (още не му идваше да каже съвпадение, съдбовност, орис) се е сетила за човек, когото никога не е виждала, чието име е могла да дочуе само във връзка с едно подло и жестоко убийство. Но сега това нямаше значение и в този миг той изведнъж осъзна, че става дума за орис и съдбовност. Взимайки портиера, да се ослушва за клаксоните, предишния ден тя бе ходила с колата на баща си до Завоя на французина и бе разговаряла там с вуйчо си Джоуди; изправена сега до камината, върху която стоеше топът хартия, тя бе обърнала лице към Стивънз и говореше:

— В началото го осъдили на двайсет, а това прави до двайсет и осма година; щял е тогава да излезе, само че в двайсет и трета направил опит за бягство; както каза вуйчо Джоуди, с женски, на майка ми, дрехи и сламена шапка. Как са могли да попаднат в затвора дрехи на майка ми и нейна сламена шапка?

Ако не беше глухотата й, той щеше да прояви нежност. Но сега му оставаше само жълтият топ хартия. И пишейки: Какво ти каза Джоуди? Той вече сам знаеше отговора.

— Че тук бил замесен един мой… друг един братовчед на име Монтгомери Уорд, дето разпространявал неприлични картинки за магически фенер. В двайсет и трета и него пратили в Парчман, може би помниш.

О да, той помнеше: как той и тогавашният шериф, старият Хъб Хемптън, сега покойник, узнаха, че именно Флем Сноупс е оставил незаконния алкохол в ателието на своя роднина, за което последният бе осъден на две години в Парчман; че именно Флем Сноупс не само два пъти се е срещал насаме с Монтгомери Уорд, докато оня лежеше в градския затвор като следствен, а е дал и парите да пуснат Монтгомери Уорд за два дни под гаранция, което му позволи да изчезне от затвора, та и от Джеферсън, след което се върна да чуе присъдата си и бе отведен в Парчман да я излежава; сетне Джеферсън нито го чу, ни видя, докато преди десетина години в града не се разбра, че Монтгомери Уорд се намирал в Лос Анжелос, където се бил хванал с някаква твърде доходна дейност, отнасяща се или свързана с филмовата индустрия, но, така или иначе, живеел в една колония с кинаджиите. Значи, затова Монтгомери Уорд е трябвало да отиде в Парчман и никъде другаде — помисли той, — вместо да го натикат в Атланта или Лийвънуърт, където единствено можеха да го заведат мръсните пощенски картички. О да, той помнеше и този, и предишния процес: съдебната зала и дребния като детенце, недохранен и изпит вманиачен убиец; помнеше как сам съдията се наведе напред и като му даде конституционното право да признае или отрече вината си, онзи извика: „Не ме занимавайте сега, не виждате ли, че съм зает?“, след което се извърна и кресна към препълнената зала: „Флем! Флем Сноупс! Няма ли кой да съобщи на Флем Сноупс?…“ Да, сега Стивънз вече знаеше защо Монтгомери Уорд е трябвало да отиде в Парчман: с петте галона подхвърлено доказателство Флем Сноупс си беше откупил още двайсет години живот.

Написа: Искаш да го освободя сега?

— Да — отвърна тя. — Как ще го направиш?

Написа: Остават му само две години, защо да не се изчака дотогава? После добави: От трийсет и осем години не е виждал нищо извън килията си. И един месец няма да проживее на свобода, като старите лъвове и тигри. Да изкара поне тия две години.

— Две години живот нищо не значат — рече тя, — но две години в затвора са нещо.

Още дори молива не бе поместил, сепна се и заговори гласно; по-късно обясняваше на Ретлиф защо. „Знам защо — бе му казал Ретлиф. — Искал си да не цапаш ръце. А досега тя вече сигурно се е научила да разчита по устата какво й говориш, а и да не е, ти най-малкото си останал чист.“ А Стивънз бе отвърнал: „Не е това. Аз просто не само вярвам в съдбата и в орисията, не само съм техен привърженик, но се и възхищавам от тях, ще ми се да съм един от техните изпълнители, па макар и най-скромният.“ И така, той нищо не написа, а проговори:

— А не знаеш ли какво ще направи той в мига, когато се върне в Джеферсън или там, където е и баща ти?

— Повтори по-бавно — каза тя, — да опитам пак.

Той написа: Обичам те. Мислите му потекоха трескави: Ако й откажа, ще намери някой друг, кой да е, някой мошеник примерно, който ще я издои, докато го измъкне, и после ще продължи да я дои за всичко, което онази дребна гад би сторила, щом се види на свобода. И написа: Добре, можем да го измъкнем, искат се няколко седмици. Ще напиша петиция от твое име. Ти си му кръвна роднина. Тогавашният съдия Лонг и шерифът Хъб Хемптън са покойници, но Хъб младши ще свърши работа, макар чак на другите избори да стане шериф. И лично ще отнеса петицията на губернатора.

А също и Ретлиф — сети се той. На сутринта петицията лежеше на писалището му, а Ретлиф стърчеше над листа с перодръжка в ръка.

— Хайде — подкани го Стивънз. — Подпиши. Аз и за това имам грижата. Да не съм случайно убиец според тебе?

— Още не си — каза Ретлиф. — А как ще се погрижиш?

— Това е работа на мисиз Кол — рече Стивънз.

— Мисля, сам ми каза, че гласно не си споменавал, а и тя не е разбрала какво би сторил Минк, щом се върне и се озове в един и същи град с Флем — каза Ретлиф.

— Не се наложи — рече Стивънз. — С Линда сме съгласни, че не е необходимо да се връща тук. Минали са четирийсет години, жена му умря, дъщерите се пръснаха бог знае къде; всъщност по-добре да не идва тук. Парите тя ще даде. Искаше да приготви хиляда, но и обясних, че такава буца пари положително ще го съсипе. При началника на затвора ще оставя двеста и петдесет, да му ги връчат на минутата, щом отключат вратата и го пуснат, но с уговорката, че приемайки парите, той се заклева до залез-слънце да е пресякъл границата на щат Мисисипи, като на всеки три месеца ще му се пращат по двеста и петдесет на всеки посочен от него адрес, стига до края на живота си нито веднъж да не се връща в пределите на Мисисипи.

— Ясно — рече Ретлиф, — значи, няма да види и цент, освен ако никога, до края на живота си, не се среща очи в очи с Флем Сноупс.

— Точно така — потвърди Стивънз.

— Ами ако не се уреди само с пари? — попита Ретлиф. — Я си представи, че не пожелае да се откаже от Флем Сноупс за двеста и петдесет долара.

— Не забравяй — рече Стивънз, — нали ще се види принуден да сложи на везните трийсетте и осем години, от които се е отървал, които са вече зад гърба му, и другите две, които му предстои да изкара в кафеза. Продава Флем Сноупс срещу тия оставащи две години и докато е жив, ще получава по хиляда долара даром ей тъй, подхвърлени в ръцете му. Подпиши!

— Не ме притеснявай — каза Ретлиф. — Предопределение и съдба! За тях казваше, че си готов с гордост да им служиш, нали?

— И какво от това? — рече Стивънз. — Подпиши!

— А не ти ли е хрумвало към тях да прибавиш и мъничко късмет?

— Подпиши! — настояваше Стивънз.

— Не си ли казал още на Флем?

— Още не ме е попитал — отвърна Стивънз.

— А като попита?

— Подпиши! — каза Стивънз.

— Подписах — заяви Ретлиф и остави перодръжката на писалището. — Ти си прав. Друг избор нямаме. Ако й беше отказал, щеше да изнамери друг адвокат, който няма да й откаже, а за играта с тия двеста и петдесет долара хич нямаше да се досети. Само че тогава нищо не би могло да спаси Флем Сноупс.

Останалите изискуеми документи бяха оформени без всякакви затруднения. Тогавашният председателствуващ съда бе, разбира се, умрял, починал бе и шерифът-титуляр, старият Хъб Хемптън. Но синът му, познат под името Хъб младши, бе наследил не само своето бащино право да го избират за шериф през всеки четири години, но също така и способността на баща си да се намира в най-добри политически отношения с другия редуващ се шериф, Ифриъм Бишъп. Така Стивънз се сдоби с подписите и на двамата; старейшина на тогавашния състав от съдебни заседатели беше един як (и затова още жив) осемдесет и пет годишен старец, който в промеждутъците, когато не ловуваше и не хвърляше въдицата заедно с чичо Айк МакКаслин, също такъв осемдесетлетник, въртеше малка електрическа мелница за царевично брашно; също така просто и безцеремонно, както принуди Ретлиф, Стивънз успя да изтръгне още няколко избрани подписа под своята петиция. За най-силна карта обаче той смяташе един бивш свой състудент от Харвард, който се месеше понякога в щатските политически въпроси; макар че досега не бе заемал никакъв пост, години наред бе нещо като безплатен юридически съветник на губернаторите, просто защото във всички политически групировки на щата се знаеше, че освен дето е мисисипски патриот, той е и достатъчно заможен, за да иска нещо за себе си.

И така, щом веднъж изпратеше документите в столицата на щата, към края на лятото или в началото на есента, през септември, и официален Мисисипи (губернатори, законодателни органи и комисии за помилване) отново поставеше вратовръзки, наденеше тоги и се заловеше за работа, Стивънз щеше да може и наистина възнамеряваше да съобщи на своята клиентка за значителен успех в постъпките си. Всъщност смяташе, че още отсега ще може да избере деня и часа, когато по негово предпочитание затворникът ще бъде освободен; бе се спрял на края на септември и поясни на своята клиентка с помощта на топчето жълта канцеларска хартия защо именно тогава — красноречиво, словоохотливо, убедително, защото и сам беше убеден. Септември, защото по това време събирането на памука стигаше до разгара си и тогава щеше не само да има работа, позната работа, но работа, към която освободеният изпитва най-силно влечение — след трийсет и осем години, през които заредените пушки са го принуждавали да я върши, сега за нея щяха да му плащат на всеки центнер. Така би било много по-добре, отколкото да бъде освободен веднага, през юни, когато ще му предстои половин лято безделие, а и привличането към родния край ще се усеща по-силно. Той не обясни на Линда защо това дребно като дете същество, което може би още в самото начало не е било с всичкия си, а за трийсет и осем години в затвора едва ли се е поправило, не бива да се връща в Джеферсън; той скри това под разумното многословие на молива, политнал по редовете, и когато изведнъж вдигна поглед (тя, разбира се, нищо не чу), забеляза, че отсам вратата на кантората му стоеше Ретлиф и ги наблюдаваше, любезен, мек и непроницаем, само че малко по-сериозен и замислен. Съвсем малко, тъй щото Линда изобщо не разбра или поне не се издаде пред Стивънз. Ставайки, той докосна, побутна лакътя й (макар това да бе ненужно, защото тя вече бе усетила чуждото присъствие) и поздрави:

— Здравей, В. К. Заповядай. Стана ли време?

— Така изглежда — каза Ретлиф. — Добро утро, Линда.

— Здравей, В. К. — отвърна тя с приглушен глас, но почти повтаряйки интонацията на Стивънз: тя не би могла да го чуе, като поздрави Ретлиф, а и Ретлиф трудно можеше да си спомни кога по-рано ще да го е чувала. Стивънз извади златната запалка с монограма Г. Л. С., макар в инициалите му да нямаше Л, и запали цигарата й; после извадиха с Ретлиф трите дебелостъкли чаши от шкафчето на умивалника, захарницата, единствената лъжичка и един срязан лимон, а Ретлиф измъкна някъде от дрехите си шише царевично уиски, каквото старият мистър Калвин Букрайт все още всяка година правеше и оставяше да отлежава, за да го споделя сегиз-тогиз с малцината достатъчно тактични хора, които търпяха неговото несигурно и сприхаво приятелство. След това и тримата — Линда с цигарата и Стивънз с лулата си — седнаха и засърбаха пунша, Стивънз продължаваше да говори и от време на време да дращи, когато очакваше от нея отговор. Най-сетне тя остави изпразнената чаша, стана, сбогува се и си тръгна. Ретлиф рече:

— Значи, още не си казал на Флем. — Стивънз смукна от лулата. — Впрочем няма и защо, след като, кажи-речи, цялата околия вече е научила, че Линда, братовчедката или племенницата на Минк Сноупс, се е заловила да го освобождава. — Стивънз смукна от лулата. Ретлиф вдигна една от чашите. — Да ти направя ли още един?

— Не, благодаря — каза Стивънз.

— Аха, значи не си онемял! — възкликна Ретлиф. — Но знаеш ли, може би там, в трезора на банката, където сигурно той си брои парите, може нищо още да не е чул. Освен ако не му се наложи да излезе. — Стивънз продължи да пуши. — Да прескочи отсреща до шерифа. — Стивънз смукна. — Сигурен ли си, че не искаш още един пунш?

— Добре — склони Стивънз. — Защо?

— Нали и аз това те питам. Човек ще си помисли, че първото, което ще хрумне на Флем, е да припомни на шерифа последните думи на Минк, преди съдията Лонг да го е поканил в Парчман. Само че не го е направил. А може Линда сама да му е казала за тия двеста и петдесет долара; дори и Флем Сноупс е готов да се хване за сламка, ако не вижда нещо друго. Естествено, Флем не може да отиде при нея и да напише на бележника: „На минутката, щом пуснат това мръсно отровно змийче, то ще се върне право тук и ще се разплати и за гроба на майка ти, и за всичко останало, за което джеферсънските досадници вероятно вече са ти внушили, че аз съм виновен.“ Много естествено, той няма да рискува да й подхвърли такава мисъл, че, току-виж, те грабнала да вървите в Парчман, още довечера да го освободите и утре за закуска да го върнете в Джеферсън. А иначе дотогава му остават три седмици и през това време всичко може да се случи: може да умре Линда, Минк, губернаторът, могат да измрат членовете на комисията за помилване, може Парчман да литне във въздуха. Кога, казваш, ще бъде?

— Кое кога ще бъде? — рече Стивънз.

— Денят, когато ще го пуснат.

— А, това ли? Някъде след двайсети. По всяка вероятност двайсет и шести.

— Двайсет и шести — повтори Ретлиф — А ти ще заминеш по-рано?

— Другата седмица — каза Стивънз. — Да оставя парите и лично да говоря с началника. Че няма да види парите, додето не обещае още преди мръкнало да е напуснал Мисисипи и повече никога да не се завръща.

— В такъв случай — поде Ретлиф — всичко е наред. Особено ако аз… — но млъкна.

— Какво ако ти? — подкани го Стивънз.

— Нищо — каза Ретлиф. — Съдба и орисия, късмет и надежда и всички ние размесени с тях — ти и аз, Линда и Флем и онзи проклет недохранен див котарак в Парчман, всичките така объркани в тия същите надежди, късмет, орисии и съдби, че май никой от нас вече не знае кое къде свършва и къде почваме ние. И особено надеждата. По едно време си мислех, че надеждата е комай едничкото, което всички хора имат, но сега захващам да вярвам, че всеки има нужда от нея, най-обикновената надежда. Вземи оня нещастник, кучия му син, дето седи оттатък в трезора на банката и си брои парите; от цялата земя единствено там Минк Сноупс не ще може го спипа; и колкото и да се налага да стои там, той все ще има какво да прави, пари ще брои, ама без занимание няма да остане. Нищо чудно, ако реши да върне на Линда тия двеста и петдесет долара, пък дори и без лихва, само и само да компенсира тия изпросени от нея две години. Питам се колко ли от парите в трезора е готов да даде, но да му прибави още двайсет години към останалите, или хайде, десет да са, една да е!

Десет дни по-късно Стивънз се намираше в кабинета на началника на щатския затвор. Носеше и парите — двайсет и пет съвсем нови десетдоларови банкноти.

— А не искате ли да го видите? — попита го началникът.

— Не — рече Стивънз. — Вие ще му кажете, всеки може да му каже. Просто предложете му да избере: да приеме помилването и тези двеста и петдесет долара и колкото е възможно по-скоро да изчезва от Мисисипи, при което на всеки три месеца, докато е жив, ще получава по двеста и петдесет, стига да не прекосява щатската граница; иначе да си остане в Парчман още две години, тук да си изгние и да върви по дяволите.

— Че какво — каза началникът, — защо да не приеме? На негово място и аз бих приел. А защо този, който му праща тия двеста и петдесет долара, така настоятелно иска да го отпрати от родното му място?

— Защото няма при кого да се върне — бързо отговори Стивънз. — Семейството му пропадна, пръсна се, жена му умря преди двайсет и пет-трийсет години, а какво стана с дъщерите му, никой не знае. Дори изполичарската хижа, в която живееше, се събори или може би някой си я хареса, насече я и отмъкна дъските за отопление.

— Странно — каза началникът. — В Мисисипи, кажи го, всеки си има по някой братовчед. Наистина трудно е да откриеш такъв, който да няма.

— Далечни роднини, да — рече Стивънз. — Да, някой от тия големи и, както обикновено, разпръснати вече селски родове.

— И, значи, някой от тоя голям разпръснат род толкова много се противопоставя на връщането му, та е готов да плаща по двеста и петдесет долара.

— Той не е с всичкия си — рече Стивънз. — Все някой тук в тия трийсет и осем години ще се е досетил и ако сам не сте обърнали внимание, може и да са ви казвали.

— Тук всички сме луди — рече началникът, — а какво остава до затворниците! Може да е от климата. На ваше място нямаше да се тревожа. В началото всички до един заплашват. Страшни заплахи! Против съдията, против прокурора, против някой свидетел, който се изправил и пред всички разказал неща, които един порядъчен човек щял да премълчи и прочие. Страшни заплахи! Забелязал съм, че никой на света не заплашва така гръмогласно и жестоко като човек, който е привързан с белезници за ръката на полиция. Но дори и една година понякога им стига. А той е лежал трийсет и осем! Значи няма да получи помилване, ако не склони да вземе парите. А вие откъде знаете, че няма да иска парите и ще ви измами?

— Аз също съм забелязал някои неща у хората — каза Стивънз. — Ето едно например: лошият човек ще се труди десет пъти повече, десет пъти повече жертви ще понесе, само и само да го удостоят най-малкото с една-едничка добродетел, ако ще и най-спартанската, докато праведният, стига да му доставя удоволствие, нищо няма да стори, за да се отърве и от най-унизителния порок. А той се опита да убие своя адвокат още в затвора като следствен, когато оня го уговаряше да го обяви за луд. Той ще разбере, че е най-разумно да приеме парите и помилването, защото, откаже ли помилването заради парите, след две години не само няма да има две хиляди долара, ами може и да не е между живите. Или, което е безкрайно по-лошо, ще остане жив, най-сетне свободен и без петак. А Фле… — и млъкна.

— Кажете, кажете — рече началникът. — Кой е този Флем, който сам може да не е между живите след две години, тоест завинаги неоткриваем? Онзи, който дава тия двеста и петдесет ли? Но това не е важно. Съгласен съм с вас. Приеме ли веднъж парите, значи, всичко е, както казват, опечена работа. Нали това искате?

— Именно — рече Стивънз. — Ако се появи някаква неприятност, звъннете ми в Джеферсън за моя сметка.

— Във всички случаи ще ви се обадя — каза началникът. — И без това доста се постарахте да си дадете вид, че не е нещо сериозно.

— А, не — рече Стивънз. — Само ако се откаже от парите.

— Искате да кажете от помилването?

— А каква е разликата? — попита Стивънз.

Ето защо, когато на двайсет и шести следобед телефонът му иззвъня и от централата казаха: „Мистър Гейвин Стивънз, търсят ви от Парчман, Мисисипи. Говори, Парчман…“, а някакъв слаб глас повика: „ало, адвокатът ли е?“, Стивънз веднага си помисли: Значи, аз наистина съм страхопъзльо. Ако това стане след две години, мен поне нищо няма да ме засегне. Сега вече ще мога да й го кажа, защото има доказателства. След което извика в слушалката:

— Значи отказа да вземе парите.

— О, ти вече знаеш? — чу се гласът на Ретлиф.

— … Какво? — заекна Стивънз. — Ало!

— Точно аз съм — каза Ретлиф. — В. К. Звъня ти от Парчман. Значи вече ти телефонираха.

— Какво да ми телефонират? — извика Стивънз. — Той още ли е там? Отказал е да напусне?

— Не, заминал е. Излязъл е към осем тази сутрин. Някакъв камион, който отивал на север…

— Но нали каза, че не е взел парите?

— Ами аз за какво ти говоря! Ей сега, преди петнайсет минути най-после установихме къде са. Тук са парите. А той…

— Чакай — прекъсна го Стивънз, — казваш в осем сутринта? И в каква посока?

— Някакъв негър го видял да стои край шосето. После се качил на един камион за говеда, който отивал на север към Тътуайлър. Оттам е можел да хване пътя за Кларксдейл, а оттам за Мемфис. Или пък от Тътуайлър направо за Бейтсвил и оттам — пак за Мемфис. Ако се е приискало някому от Парчман да отиде в Джеферсън, може и през Бейтсвил да мине, освен ако не му се доще да заобиколи през Чикаго или Ню Орлеанз. Но така той съвсем скоро ще бъде в Джеферсън. Аз тръгвам веднага, а ти най-добре…

— Ясно — каза Стивънз.

— А може би и на Флем — рече Ретлиф.

— По дяволите, нали казах, че ми е ясно!

— Но на нея още не — продължи Ретлиф. — Още няма смисъл да й се казва, че добре е подредила съпруга на майка си…

Но Стивънз повече нищо не чу, телефонът бе вече затворен. На площада установи, че дори шапката си не е взел. Банката и Сноупс бяха в една посока на улицата, съдилището и шерифът в противната. Не че имаше голямо значение с кого ще се види най-напред — сега му се въртеше друга мисъл: Ясно, аз наистина съм страхливец, и то след всички тия приказки за съдбата и орисията, на които и Ретлиф не се хвана.

— Искате да кажете — рече шерифът, — че е изкарал трийсет и осем години в Парчман и в минутката, когато някой го измъкне, той ще се помъчи да извърши деяние, за което веднага пак ще го натикат там обратно, ако този път преди това не го обесят? Не ставайте глупав. Дори човек, за какъвто са ми го представяли, за трийсет и осем години поне на толкоз разум все ще се научи.

— Ха! — без да му е смешно, извика Стивънз. — Този път се изразихте съвсем точно. Но сигурно тогава, в 1908 година, сте подскачали още без гащи. Нито пък сте били него ден в съдебната зала да видите лицето му, да го чуете. Аз бях.

— Добре — съгласи се шерифът. — Какво искате от мен?

— Да го арестувате. Как се казваше това? Клопка още по пътя. Не го допускайте в околия Йокнапатофа.

— И на какво основание?

— Вие го хванете, пък щом ви дотрябват основания, аз ще ви ги предоставя. Ако се наложи, ще го задържим за присвояване на пари под лъжлив предлог.

— Но нали не е взел парите?

— Още не зная какво е станало с тях. Но все нещо ще измисля да ги използуваме някак. Важното е засега да го задържим.

— Знам — рече шерифът, — знам, че ще измислите. Да прескочим до банката и да поговорим с мистър Сноупс; тримата ще мислим по-добре. Или примерно мисиз Кол? Мисля, че и на нея трябва да кажете.

Тук Стивънз повтори почти дословно думите на Ретлиф, изречени от него, след като му бе затворил телефона:

— Да кажеш на една жена, че очевидно е довършила баща си в осем часа тази сутрин?

— Добре, добре — съгласи се шерифът. — Искате ли да дойда с вас до банката?

— Не — рече Стивънз, — засега няма нужда.

— Все си мисля, че виждате плашило там, където го няма — каза шерифът. — Ако той изобщо се върне, ще си отиде в Завоя на французина. И тогава, мернем ли го да се появява в града, веднага ще го пипнем и добре ще си поприказваме.

— Глупости! „Мернем ли го“! — рече Стивънз. — Нали това се мъча да ви обясня? Него човек не може да го мерне. Същата грешка преди трийсет и осем години направи и Джек Хюстън: и той не го забеляза, додето оня не цъфна иззад храста в онази утрин с пушка в ръка. Само че съмнявам се дали се е показал преди изстрела.

Прекоси забързан площада за втори път, мислейки:_Да, в края на краищата аз съм страхливец_. На което онази негова същност и онова единство, в разговор с които или вслушвайки се в които бе проживял по-голямата част от живота си (може би това беше неговият скелет, който ще го надживее с няколко месеца или години и без съмнение през това време ще поучава тленните му останки, безсилни да отговорят), тутакси отвърнаха: А нима някой ти е казвал, че не си? А той: Но аз не съм страхливец. Аз съм хуманист. И пак те: И оригинален дори не си; тази дума обикновено употребяват като смекчен вариант на страхливец.

Банката трябваше да е затворена. Но пресичайки площада откъм шерифа, той не видя колата с Линда зад кормилото — значи друг беше денят на всекиседмичното попълване на запасите от уиски. Прозорците бяха вече закрити, но след като поразтърси бравата на страничната врата, показа се един от деловодителите, позна го и му отвори; мина през тракането на машините, изчисляващи дневния баланс — самите машини звучаха безучастно и дори пренебрежително спрямо астрономическите суми, които свеждаха до нищожни дроби, — почука на вратата, върху която още преди четирийсет години по нареждане на полковник Сарторис на ръка бе написано СЛУЖЕБЕН ВХОД, и я отвори.

Сноупс не беше на бюрото си, а седеше гърбом към него, с очи към сега студената празна камина, подпрял кръстосани нозе на същото място, където стояха драскотините от токове, започнати на времето от полковник Сарторис. Не четеше. Нищо не правеше. Седеше, наложил черната плантаторска шапка, а долната му челюст едва забележимо, по постоянно се движеше, сякаш дъвчи нещо, което целият град знаеше, че не е вярно. Не свали краката си дори когато Стивънз доближи писалището (широка дървена маса, осеяна с разположени в нещо като акуратен ред книжа) и му каза почти на един дъх:

— Минк е излязъл от Парчман тази сутрин в осем часа. Не зная дали сте в течение, но ние… тоест аз бях оставил там едни пари да го чакат, да му ги предадат на изхода при условие, че се закълне завинаги да напусне Мисисипи и да не се връща в Джеферсън, както и никога да не пресича границата на нашия щат. Но той не е взел парите. Още не зная как е станало, тъй като и помилването щеше да се анулира, ако не ги вземе. Взел го някакъв случаен камион и след това изчезнал. Камионът отивал на север.

— Колко бяха? — попита Сноупс.

— Кое?

— Парите.

— Двеста и петдесет долара — рече Стивънз.

— Много съм ви задължен — каза Сноупс.

— Боже господи! — извика Стивънз. — Аз му казвам, че един човек тази сутрин в осем часа е напуснал Парчман и е тръгнал насам да го убие, а той ми вика „много съм ви задължен“!

Другият не помръдна, ако не се смята едва забележимото движение на челюстта; сдържано, но кипящ от гняв, Стивънз си помисли: Поне от време на време да се изплюваше!

— В такъв случай е имал само десетте долара, които им дават, когато ги освободят — рече Сноупс.

— Да — каза Стивънз. — Доколкото ние… тоест аз знам. Да, разбира се. Или поне от време на време да се прави, че плюе!

— Кажете си например, че някой лично на вас ви има зъб — поде Сноупс. — Някой шейсет и три годишен, от които трийсет и осем е прекарал в затвора, а и преди това не е бил нещо повече от едно дванайсетгодишно момче…

Което още тогава вдигна пушката иззад храста — помисли Стивънз. — О, да, чудесно разбирам какво имаш пред вид: още тогава твърде дребен и крехък, още преди тия трийсет и осем години в затвора, за да рискува сбиване с нож или с кривак. В Завоя на французина той няма да отиде — там е едничкото място на земята, където някой може да го разпознае и, значи, не би му услужил с пистолет, защото, макар че там никой не би избил от ръката ти насоченото към него дуло, то и никога не би ти дал своя, за да се прицелиш в него. Значи, или ще трябва да купи пистолет за десет долара, или да открадне. При това положение можеш да бъдеш спокоен: пистолетите за по десет долара не могат да стрелят, а колкото до второто, ще се намери полицай, който честно ще ти попречи. Стивънз мислеше трескаво. Разбира се, на север. Отишъл е в Мемфис. Нямало е как. Къде другаде ще намери пистолет за десет долара? А тъй като Минк притежава само тези десет долара, по целия път ще трябва да се вози по чуждо благоволение — най-напред до Мемфис и при положение, че стигне преди затварянето на заложните къщи, после обратно до Джеферсън. А това не може да стане по-рано от утре, тъй като иначе ще излезе, че обикновената съдба и орис са влезли в такова неустойчиво, ала страховито съглашение с надеждата, че дори оптимистичната природа на Ретлиф не би го отминала.

— Да — каза той, — прав сте. Поне до утре вечер време имате. — Отново се размисли: А сега най-главното. Как да го убедя, че не бива да й казва, без да осъзнае, че всичко, на което ще се съгласи и което ще обещае, всъщност му е било внушено от мен? Ненадейно се чу да изрича: — Ще кажете ли на Линда?

— Защо? — каза Сноупс.

— Да, да — рече Стивънз. И се чу да казва на свой ред: — Много съм ви задължен. — И след това най-неочаквано: — Отговарям за всичко това, дори да допуснем, че с нищо не мога да попреча. Преди малко говорих с Иф Бишъп. Искате ли да сторя още нещо? — Поне веднъж да се изплюе! — помисли той.

— Нищо — каза Сноупс.

— Моля? — рече Стивънз.

— Именно — каза Сноупс. — Много съм ви задължен.

Сега поне знаеше от къде да започне. Само не виждаше как. Дори да се обадеше сега на полицията в Мемфис, какво би могъл да им каже? Градска полиция на сто мили оттук, която никога не е чувала за Минк и Флем Сноупс, за Джек Хюстън, мъртъв от цели четирийсет години. Нали сам той, Стивънз, едва успя да поразмърда местния шериф, който поне беше наследил едновремешната история. Как да им обясни собственото си убеждение за какво именно Минк се намира в Мемфис, да не говорим за това, че не можеше да ги убеди в сегашното му или скорошно присъствие там. А и дори да успееше да ги накара достатъчно да се поразшават, как да им опише кого именно трябваше да търсят. Нали неговата жертва преди четирийсет години се остави да я застрелят главно защото убиецът бе такава твар, която никой, нито дори и жертвата му, не забелязваше навреме, за да види какво ще извърши или се кани да извърши.

Освен Ретлиф. От цялата околия Йокнапатофа единствен Ретлиф би познал Минк от пръв поглед. За човек неук, малко видял и до известна степен неначетен, Ретлиф притежаваше потресающата способност да помни всякакви местни подробности и да завързва познанства, с които можеше да помогне при всякакви местни кризи. Едва сега Стивънз си призна какво чака, защо се мотае, защо си губи времето: чакаше Ретлиф да се върне от Парчман със своята камионетка, за да го засили към Мемфис още преди да е спрял, преди да е изключил мотора, та да посочи Минк на тамошната полиция и така да спаси Флем, какъвто и роднина да се падаше на Минк, от справедливата му съдба; през цялото време обаче Стивънз съзнаваше, че главното, което му се ще да узнае от Ретлиф, е да установи как Минк не само е успял да се промъкне през вратата на Парчман без тези свързани с известни условия пари, но и как е съумял да направи това тъй, че явно само абсолютно непредвиденото и неуговорено присъствие на Ретлиф по това време и на това място, без да му е изобщо работа, е станало причина да се разкрие фактът, че не ги е взел.

Когато Ретлиф му позвъни, нямаше още три. Значи, не можеше да го очаква в Джеферсън преди девет, не че неговата камионетка не би могла да вземе разстоянието за по-кратко време. Просто никое превозно средство, собственост на Ретлиф (при положение, че той е в него, че е с разума си и че, естествено, го управлява сам), не би изминало разстоянието по-бързо. Освен това по някое време, не много след шест часа, той щеше да спре, за да похапне в първото изпречило му се селце скучно и еднакво с всички останали памуковъдни селища, или (в днешни дни) някъде край самото шосе, прилежно отбивайки и прилежно паркирайки пред някое от монотонните ресторантчета „Дикей“, „Мак“ или „Лорейн“, за да изяде сам, приложено и без да бърза късче месо, което ще е или на конци, за да не може да се сдъвчи както трябва, или пък ще е твърде препечено, за да го вкусиш изобщо, с вечно повтарящите се пържени картофи и хляб, който не дъвчеш, а премяташ из устата си подобно на книжка салфетка, с машинно нарязана замразена салата и домати, напомнящи (ако не е наситеният им и неосквернен цвят) изкопаемо, изровено от палеонтолозите някъде в тундрата, с машинно приготвен и замразен кейк и нещо, което наричат кафе — с една дума храна, абсолютно чиста и абсолютно безвкусна, освен ако не я залееш с фабрично направения доматен сос.

Сам Стивънз сега разполагаше с време и би трябвало да отскочи с колата до вкъщи, на Роуз Хил, и да се навечеря както подобава. Но вместо това той телефонира на жена си.

— Тогава ще сляза в града и ще отидем да ядем в Холстън — каза му тя.

— Не, скъпа. Трябва да се видя с Ретлиф, веднага щом се върне от Парчман.

— Добре. Но мисля, че мога да сляза и да отида на вечеря у Маги (сестра му). После може да идем на кино, а с тебе ще се видим утре. Нали мога да сляза в града, ако ти обещая, че няма да се мяркам по улиците?

— Виж какво, с нищо не ми помагаш. Как да се противопоставя на мисълта да бъдем заедно, когато ти не се съпротивляваш?

— Тогава ще се видим чак утре — каза тя. — Лека нощ.

И отидоха да вечерят при Холстън. Тази вечер не му беше до сестра му, зет му и племенника му Чарлз. В хотела на Холстън все още се придържаха към стария стил, макар и не така отчаяно и храбро: просто с една пресметната и несъкрушима несломимост. Сега той се намираше в ръцете на две сестри, стари моми (впрочем едната, по-младата, по едно време се беше омъжвала, но това бе толкова отдавна и за толкова кратко, че не влизаше в сметката), които бяха преки наследнички на Александър Холстън, един от тримата първи заселници в Йокнапатофа — той бе построил една дървена обща трапезария, която новата постройка отдавна бе погълнала: Холстън бе участвувал в кръщаването и фактически бе подхвърлил идеята градът да се назове Джеферсън преди повече от век. И досега ресторантът се наричаше столова и без никой да знае как, тук и досега държаха келнери-негри, старшинството на някои от които все още се предаваше от баща на син; посетителите все още се хранеха главно с общо меню на две дълги общи маси, председателствувани от двете сестри; никой мъж не можеше да влезе тук без сако и вратовръзка, никоя жена с шапка (за свалянето й съществуваше нарочна тоалетна стая с прислужница), дори ако стиска в ръката си билет за влака.

Сестра му се появи навреме, за да отведе Мелисандра на кино. Той се върна в кантората и малко след девет и половина чу стъпките на Ретлиф по стълбата.

— Е, какво стана? — посрещна го той. — Впрочем почакай! Какво търсиш ти в Парчман?

— Аз съм… как се казва?… оптимист — каза Ретлиф. — И като всеки добър оптимист не очаквам да се случи най-лошото. Само че, като всеки оптимист, който си знае цената, обичам сам да отида и веднага щом нещо се случи, на място да проверя. Особено когато има опасност разликата между най-доброто и най-лошото да се усети чак тук, в Джеферсън. Отне ми обаче доста мотане. Беше към десет тая сутрин, два часа преди това той си беше заминал и хората бяха малко нелюбезни. Бяха си свършили работата: приели го, държали го трийсет и осем години честно и законно, както им е било наредено, и разбрали, че са спечелили правото да се отърват от него. Нали разбираш — ново-новеничко помилване, нови-новенички двеста и петдесет долара, прилежно поставени и закопчани на сигурно място в новите-новенички дрехи, вратата се заключва зад гърба му, както е наредено, делото на Минк Сноупс официално се изважда от архива, официално написват отгоре „Сметката приключена“, унищожават го преди цели два часа и ето ти изведнъж пристига някакъв досаден, не тамошен тип, дори не и адвокат, и вика: „Добре, добре, всичко това чудесно, само дайте да видим, като си е тръгнал, дали наистина е отнесъл парите!“ Началникът лично се е погрижил за парите: извикал Минк насаме, а на масата всичко било вече приготвено — на едната страна помилването, на другата страна тия двеста и петдесет долара, дето Минк никога не е виждал в живота си на едно място; и началникът, лично му обяснява, че избор не може и да става — вземе ли помилването, взима и парите, а докосне ли се веднъж до парите, значи, дава честната си дума и пред Библията се кълне по най-късия път да офейка от щат Мисисипи и додето е жив, границата на щата повече да не минава. „Това ли се иска от мене, за да изляза? — рекъл Минк. — Да взема парите?“ — „Точно така“ — казва му началникът, Минк се присяга, взема парите и началникът собственоръчно му помага да закопчае документа и парите в джоба на якето, стискат си ръце, после идва един доверен затворник да го заведе до ключаря и онзи да му отвори вратата към свободата…

— Стой! — рече Стивънз. — Довереник ли?

— Клъвна ли? — одобрително каза Ретлиф, доволен и почти горд. — Колко просто! И точно затова на никой от тях не е минало през ума; дори там, в Парчман, дето си е заслужил славата на образцов затвор, едва ли ще се намери някой толкова смахнат или толкова антиобществен тип, който да седне и да му мисли дали да избере нещо, което му предоставят свободно, под носа да му развяват двеста и петдесет долара, и то не фалшиви, да му ги дадат ей тъй, за нищо, та и едно благодаря да не си задължен да кажеш. И аз точно това им казах: „Довереникът — викам. — Минк е тръгнал оттука с тия двеста и петдесет долара. Дайте да видим с тях ли е излязъл. — И пак им повтарям: — Довереникът!“ А началникът ми обяснява: „И той е — вика — доживотен. Убил жена си с един гаечен ключ, но сетне се покаял и още като следствен, преди да го съдят, станал верующ, а при нас се ползува с много добро име и е дори проповедник.“ Значи, казвам, ако на Минк му беше попаднал списъкът на вашите питомци и да му бяхте дали време да избира, по-добре от тоя за своите цели едва ли е могъл да намери. Взе да ми се струва — викам, — че вече почвам да изпитвам съжаление към този избраник, нищо че е бил толкова нетърпелив да измисли по-добро решение на загадката на брака от гаечния ключ. С други думи, предполагам, че все още имате някои методи за разпит на не особено словоохотливи събеседници на четири очи, нали? И затова ти се обадих толкова късно. Все пак беше нужно известно време, макар че, трябва да си призная, оня с нищо не се издаде. Смешни са хората. Впрочем не са смешни, а само жалки. Вземи го този човечец, осъден до живот — дори да бяха открили, че е станала грешка, дори някой да му остави вратата отворена, той пак не би посмял да се измъкне от затвора, защото бащата на жена му се бил заклел, че само да прескочи оградата на Парчман и веднага ще му свети маслото. Та какво, по дяволите, ще прави той с двеста и петдесет долара, дори да си е въобразявал, че някак ще скрие присвояването им?

— Но как, дявол да го вземе? — прекъсна го Стивънз. — Как е станало?

— Как! Само тъй, както Минк го е направил, и вероятно затова и никой не е съобразил. По пътя от стаята на началника към изхода той просто казал на довереника, че трябва за минутка да се отбие в тоалетната и когато се озовали вътре, тикнал му двестата и петдесет долара и му поръчал да ги върне на началника при пръв удобен случай, колкото по-късно, толкоз по-добре, за да има време Минк да излезе и да изчезне, и да му предаде, че той много благодари, но е размислил и сега няма нужда от тия пари. Довереникът това и чака — дава на Минк час-два, да се увери, че си е отишъл, дай боже завинаги, и после никой нищо не знае. Защото е все едно къде си: в мига, когато наистина повярваш, че до края на живота си няма как да се възползуваш от едни двеста и петдесет долара, все едно, че вече си умрял и разбираш това в самата минута. Това е всичко. Не знам…

— Аз знам — рече Стивънз. — Флем ми каза. Той е в Мемфис. Твърде дребен, стар и слаб, за да употреби нож или дърво. Затуй ще трябва да отиде на най-близкото място, откъдето му се вярва, че може да купи револвер за десет долара.

— Значи си казал на Флем. А той?

— Каза: „Много съм ви задължен.“ — Стивънз замълча и добави: — Чу ли? Когато му казах, че Минк е излязъл от Парчман в осем сутринта и сега ще се върне да го убие, Флем изрече: „Много съм ви благодарен!“

— Чух — рече Ретлиф. — А ти какво би казал? И ти ще бъдеш не по-малко учтив от Флем Сноупс, нали? Всичко си е в реда на нещата. Естествено, ти вече си говорил с Мемфис.

— И какво да им кажа? — рече Стивънз. — Как да опиша на мемфиската полиция човек, когото сам не мога да позная, и че наистина се намира в Мемфис, мъчейки се да направи нещо, което аз подозирам, че иска да направи? При това сам аз не зная как трябва да се постъпи.

— И все пак, защо не се обади? — каза Ретлиф.

— Ооо! — рече Стивънз. — Кому?

— Мислех си, че само в някое далеч по-малко градче от Мемфис няма да се намери човек, с когото да не си бил състудент в Харвард.

— Да пукна! — изстена Стивънз, начаса даде телефонна поръчка и след миг вече разговаряше с него: състудента, любителя-Цинцинат, когото завари в плантацията му недалеч от Джексън. Той вече бе помогнал да се издейства помилването на Минк, тъй че Стивънз трябваше да му съобщи само критичните факти, а не ситуацията изцяло.

— Ти, разбира се, не знаеш със сигурност, че е отишъл в Мемфис — каза му състудентът.

— Прав си, не знам — рече Стивънз, — но тъй като сме принудени, по спешност да го издирим където и да е, позволено ни е най-малкото едно предположение.

— Добре — каза приятелят му. — Познавам и кмета, и полицейския комисар. Ти друго не искаш, а и те могат всъщност само едно: да се проверят всички места, където би могъл за десет долара да си купи револвер или пистолет, да кажем, от днес по обед нататък. Нали така?

— Точно така — рече Стивънз. — И ги помоли щом открият нещо, веднага да ми позвънят на моя сметка.

— Аз лично ще ти се обадя — каза приятелят му. — Може да се каже, че и аз имам известно участие в съдбата на твоя приятел.

— Ако решиш да уведомиш Флем Сноупс, че съм негов приятел, направи го с усмивка — рече Стивънз.

Това беше в четвъртък. В петък телефонната централа щеше да го търси навсякъде, независимо къде би мръднал по площада. Ако можеше обаче да си наложи, работа имаше доста и в кантората. Стивънз смогна и тъкмо бе потънал в делата си, на вратата се показа Ретлиф с грижливо стъкмена книжна кесия в ръка и поздрави:

— ’Брутро!

Стивънз не вдигна очи, а продължи да пише върху топа жълта канцеларска хартия, трескав и погълнат, сякаш пред него, с прикован над главата му поглед, не бе застанал Ретлиф. Ретлиф се раздвижи, взе един от столовете от другата страна на писалището му, откъм стената, седна, сетне се надигна и остави книжното пакетче на картотеката до него, после пак седна, но Стивънз все тъй съсредоточено продължаваше да пише, като от време на време поглеждаше в отворената книга под лявата си ръка; Ретлиф неочаквано се присегна, взе сутрешния мемфиски вестник от бюрото и едва чуто зашумоля, прелиствайки страниците; след малко страницата отново прошумоля и Стивънз извика:

— Поврага! Или се пръждосвай, или измисли нещо друго! Нервираш ме.

— Тази сутрин съм свободен — рече Ретлиф. — Ако имаш някаква работа из града, мога да стоя тук и да дебна телефона.

— Насъбрало ми се е доста и за тука! А ти можеш да не ми шумиш с тоя шантав… — и захвърли молива, удряйки с него по масата. — Очевидно още не се е появил в Мемфис, или най-малкото не е правил опит да купува пистолет. Иначе щяха да се обадят. За нас това е достатъчно: първо там да бъдат известени. Смяташ ли, че ще се намери заложна къща с добра репутация или спортен магазин, които биха рискували разрешителните си, за да му продадат пистолет, след като полицията…

— Ако се казвах Минк Сноупс, не ми се вярва, че бих отишъл в магазин, който да си изтърве разрешителното заради продажбата на револвери и пистолети.

— А какво например? — рече Стивънз.

— В Завоя на французина се говори, че още като млад Минк си падал по гуляите, но, разбира се, доколкото са му позволявали средствата, а те не са били много. Но и той като всички селски момчета е прескачал на два-три пъти до Мемфис с тогавашните си млади връстници, разните там Куиковци, Тъловци, Търпиновци и тям подобни; та му стига вероятно още от тогава да си знае къде сега да търси ония продавници, които не си вадят такива позволителни, че полицията да ги безпокои всеки път, когато някоя пушка или пистолет се появят там, където не трябва, или пък не се появят там, където трябва.

— Нима мислиш, че мемфиската полиция знае за Мемфис по-малко от някакво си смахнато маниаче, убиец, и то такъв, дето са го държали заключен в затвора цели четирийсет години? Мемфиската полиция, която е къде-къде по-добра от полицията в десет, глупости, в сто други града, всичките мога да ти изредя…

— Добре, добре — каза Ретлиф.

— Бога ми, господ не е толкоз претрупан с работа, че да остави едни луд убиец с десет долара да пропътува на автостоп сто мили, да си купи с тия десет долара оръжие, след това да измине по същия начин още сто мили и да застреля някого с това оръжие.

— Но това не зависи ли от божието желание кого му се ще да очистят? — каза Ретлиф. — Беше ли при шерифа тази сутрин?

— Не — отвърна Стивънз.

— Пък аз бях. Флем още не му се е обаждал. А и от града не е излизал. И това проверих. Тъй че може би това е най-добрият признак: Флем не се е разтревожил. Мислиш ли, че е казал на Линда?

— Не — рече Стивънз.

— Отде знаеш?

— Той ми каза.

— Флем? Така, направо, или ти го попита?

— Аз го попитах — рече Стивънз. — Казах му: „Ще кажете ли на Линда?“

— А той?

— Той вика: „Защо?“

— Аха — продума Ретлиф.

Бе станало пладне. Оказа се, че в грижливо сгънатата кесия Ретлиф си носи също така грижливо приготвен сандвич.

— Ти си иди вкъщи да обядваш — каза той, — пък аз ще остана да дебна телефона.

— Не каза ли, че щом Флем очевидно не се безпокои, то за какъв дявол ние ще се тревожим?

— Аз няма да се тревожа — каза Ретлиф. — Просто ще седя и ще чакам да звънне.

Следобедът преваляше, Стивънз се върна в кантората и телефонът иззвъня.

— Нищо — рече гласът на състудента му. — Не е ходил в нито една заложна къща, в нито един магазин, където може да се купи какъвто и да било револвер или пистолет, още по-малко за десет долара. По всяка вероятност още не е пристигнал в Мемфис, макар да стават вече повече от двайсет и четири часа.

— Възможно е — рече Стивънз.

— А може би изобщо няма намерение да ходи в Мемфис.

— Може, може — каза Стивънз. — Да напиша ли едно благодарствено писмо до полицейския комисар, или…

— Разбира се. Но нека най-напред си го спечели. Съгласен е, че няма да струва много повече, а дори ще бъде много полезно, ако още два-три дни правят редовни утринни проверки по списъка, просто ей така, за всеки случай. Вече му благодарих от твое име. Дори отидох по-далеч и му казах, че ако някога двамата попаднете в един избирателен район и той реши да се кандидатира за някоя служба, вместо да изчаква да го повишат…

Но Стивънз затвори телефона, обърна се към Ретлиф и без да го вижда, рече:

— Навярно няма и да отиде.

— Кой — каза Ретлиф. — Какво си говорихте? — Стивънз разказа, по-скоро повтори най-важните неща. — Според мен, повече не можем стори.

— Да — съгласи се Стивънз. А си помисли: Това ще се докаже утре. Но аз ще изчакам още един ден. До понеделник.

Но не се наложи да чака толкова дълго. В събота кантората му биваше винаги претъпкана, но не по разните околийски въпроси, за чието оправяне му плащаха заплата, а от постоянните вежливи посещения на съгражданите, избрали го на този пост. Ретлиф, който ги познаваше до един, ако не и по-добре, седеше на стола до стената, без никому да пречи — оттам стигаше телефона, без да става; дори си беше донесъл от къщи нов прилежно приготвен сандвич. По обед Стивънз каза:

— Иди си у вас да се нахраниш като хората, или ела с мен у дома. Днес няма да се обадят.

— Сигурно знаеш защо — каза Ретлиф.

— Да. Но ще ти кажа в понеделник. Не, утре. Неделята е подходящ ден. Утре ще ти кажа.

— Значи, според тебе, нещата се уреждат. Всичко разчистено, всичко приключено. И дали Флем знае, или не знае, отсега нататък може да спи спокойно. Така ли?

— Още не ме питай — рече Стивънз. — Тази история е като конец — има я, докато аз… докато някой някога не го скъса.

— Значи през цялото време си бил прав. Не е имало защо да й се казва.

— Никога не е имало защо — рече Стивънз. — И няма да има.

— Нали и аз туй казвам. Сега вече няма нужда.

— А аз ти казах, че никога не е имало нужда да й се казва и че никога няма да има, каквото и да става.

— Дори ако е въпрос на морал? — попита Ретлиф.

— По дяволите и моралът, по дяволите и въпросът! — рече Стивънз. — Тук никакъв въпрос не става. Това е факт. Факт, че никой, нито ти, нито кое да е друго същество с човешки образ няма да седне да й обяснява, че с жеста си на съжаление, състрадание и великодушие тя е убила човека, който минава за неин баща, независимо дали не е бил звяр.

— Тъй, тъй — каза Ретлиф. — Всичкото е в тоя конец, за който говориш. Може би още един добър начин да не му разрешим да се скъса, преди да му е дошло времето, е тук постоянно да има човек, за да чуе телефона в три часа следобед, когато няма да звънне.

В три часа и двамата бяха в кантората. Стана четири.

— Мисля, че можем да си ходим — каза Ретлиф.

— Да — съгласи се Стивънз.

— Но и сега не искаш да ми кажеш.

— Утре — рече Стивънз. — Дотогава ще се обадят.

— Значи в конеца е прокаран и телефонен кабел.

— Довиждане — каза Стивънз — до утре.

Телефонната централа знаеше и в неделя къде да го търси по всяко време и в действителност докъм два и половина следобед той все още се надяваше да прекара целия ден у дома си, на Роуз Хил. В живота си той бе познал и други подобни периоди на смут, неприятности и неопределеност, макар че ги бе изживял повече като ерген; припомняше си два-три такива случая, когато терзанието и тревогата му се дължаха именно на факта, че е ерген, тоест обстоятелствата и условията му налагаха да си остане неженен, въпреки собствените му усилия да излезе от това състояние. Но тогава той бе имал къде да се скрие: откъсването и забравата, които намираше в задачата, на която се бе посветил още в Харвард — да преведе Стария завет отново на онзи класически гръцки, на който е бил първоначално преведен, след което щеше да учи иврит, за да стигне до истинската чистота на текста. Предната вечер си бе казал: Ами да, утре това и ще правя. Как можах да забравя! Но тази сутрин откри, че и това вече няма да му стигне, че винаги ще му е малко. Разбира се, той бе готов да си даде труд: не само да възстанови способността си на съсредоточаване, но и да повярва в работата; само че сега бе остарял, а истинската трагедия на старостта е, че никое терзание не е повече толкова мъчително, щото да наложи и оправдае жертвите.

Тъй че нямаше още два и половина, когато, без сам особено да е изненадан, се намери в колата си и все така, без никакво удивление, навлизайки в неделно-празния площад, съзря Ретлиф да чака пред стъпалата. Двамата се намериха в кантората му и без да се преструват един пред друг, зачакаха стрелките на часовника да допълзят до три.

— Как стана така, че определихме точно три часа като някакъв фатален срок? — попита Ретлиф.

— Не е ли все едно? — рече Стивънз.

— Все едно е — каза Ретлиф. — Главното е да не допуснем никакви сътресения, че иначе отиде конецът.

И тук в сънния неделен покой се разнесоха трите плътни и меки удара на часовника над съда и Стивънз за първи път си даде сметка, че не само не е очаквал, но и абсолютно твърдо е знаел, че до този час телефонът няма да иззвъни. И точно в тази минута, точно в този миг той осъзна защо не е звъннал: този факт бе още по-сигурно доказателство за станалото от очакваното съобщение.

— Ясно — рече той. — Минк е мъртъв…

— Какво? — сепна се Ретлиф.

— Не зная къде е, но това не е важно. Трябваше още от самото начало да сме наясно, че и три часа свобода биха го убили, камо ли три дни. — Заговори оживено, без да смотолевя: — Не разбираш ли? Едно зверче без близки и роднини, съсухрено и чуждо, което преди всичко никога истински не е притежавало човешки черти, а какво става да е било част от човешкия род, затворено преди трийсет и осем години в клетка и сега, шейсет и три годишно, изведнъж се вижда освободено, изтикано, изхвърлено от своята защитена сигурност на свобода, подобно на кобра или на гърмяща змия, които са пъргави и смъртно опасни, докато се намират в направената от човека стъклена витрина, в своя изкуствен тропически имунитет, но и един час няма да проживеят, ако ги пуснат на свобода, ако ги поемат я с вила, я с дълги маши и ги захвърлят на улицата!

— Почакай — каза Ретлиф, — почакай!

Но Стивънз дори дъх не си пое.

— Много естествено, още не сме чули къде и как е бил намерен и кой го е разпознал, защото никого не го е грижа за него. Може би още никой не го е открил. Нали е свободен! Сега той може дори да умре където си иска. В продължение на трийсет и осем години до четвъртък сутринта не е могло пъпка да му излезе или кожичка от пръста му да се обели, без това да се запише пет минути по-късно в досието му. Но сега той е свободен. И никой не се интересува кога, къде и как ще умре, стига трупът му да не се валя на хората в нозете. Тъй че сега можем да се прибираме, додето не извикат теб и Флем по телефона, за да го идентифицирате.

— Да — каза Ретлиф. — Но…

— Остави! — рече Стивънз. — Ела с мен вкъщи да пийнем.

— Първо да се отбием до Флем и да го поставим в течение — каза Ретлиф. — Тогава може и той да пийне една чашка.

— По природа не съм зъл човек — рече Стивънз. — Не бих дал на Минк револвер, за да застреля Флем. Може би няма да стоя безучастен, ако го видя, че вдига своя. Но няма да си мръдна и пръста, за да избавя Флем от още ден-два в очакване, че Минк всеки миг ще го убие.

Той дори не сподели с шерифа убеждението си, че Минк е мъртъв. Обратно, шерифът му каза това; Стивънз намери шерифа в съдебната му канцелария, за да му съобщи теорията, чиито автори бяха с Ретлиф, обясняваща главното намерение на Минк и причините му, както и да предаде, че мемфиската полиция всекидневно ще проверява местата, откъдето Минк би се помъчил да купи оръжие.

— Следователно той не е в Мемфис — каза шерифът. — Колко дни стават вече?

— Смятайте от четвъртък.

— Няма го и в Завоя на французина.

— Откъде знаете?

— Вчера отидох с колата и поразпитах.

— Значи, в края на краищата ми повярвахте — каза Стивънз.

— Когато излизам с колата, ми плащат дневни — рече шерифът. — А вчера бе чудесен ден за една разходка извън града. Досега е имал на разположение четири дни, за да измине сто мили. А по всички личи, че не е в Мемфис. Знам, че го няма и в Завоя на французина. А както ми казвате, мистър Сноупс е сигурен, че не е и в Джеферсън. Възможно е да е мъртъв. — В този миг, когато и друг човек бе изказал тази мисъл, бе я изрекъл на глас, Стивънз съзна, че сам той никога не е вярвал в нея и сега само чуваше, без да слуша, какво казва шерифът: — Проклета дребна змия, за която, първо на първо, всички казват, че никога на е имала приятели. Никой в Завоя не знае какво е станало с жена му и с двете му дъщери, нито кога са изчезнали. Да те затворят трийсет и осем години и след това внезапно да те пуснат, както се изгонва котка посред нощ, да нямаш къде да отидеш и фактически никой да не те иска! Може да не е издържал свободата, може би чисто и просто свободата го е унищожила. Зная подобни случаи.

— Да — рече Стивънз, — сигурно имате право, а си мислеше безмълвно: Ние не можем да го спрем. Ние няма да го спрем, ако ще и всички заедно, и ние, и мемфиската полиция. Може би една гърмяща змия, чиято съдба е на нейна страна, няма нужда от никакъв късмет, още по-малко от приятели И каза гласно: — Но все още нищо не знаем. На това не може да се разчита.

— Разбирам — каза шерифът. — Вчера упълномощих две лица в магазина на Варнър: твърдяха, че си го спомнят и че биха го познали. А и на мистър Сноупс мога да дам охрана, докато отива и се връща от банката. Но по дяволите, да го пазят от кого, от какво, кога, къде? В къщата му човек не мога да поставя, освен ако сам не поиска, нали? А дъщеря му? Мисиз Кол. Навярно тя може нещо да направи. Или все още не искате тя да узнае.

— Трябва да ми обещаете — каза Стивънз.

— Добре — рече шерифът. — Надявам се вашият приятел от Джексън да ви уведоми веднага щом мемфиската полиция попадне на някаква диря.

— Да — рече Стивънз.

Но до сряда никой не се обади. Във вторник вечерта, малко след десет часа, звънна Ретлиф да съобщи новината и сутринта, на път за кантората, той мина покрай банката, чиито спуснати щори днес нямаше да бъдат вдигнати. Застанал пред писалището си с телефонна слушалка в ръка, той видя през прозореца към площада мрачните черно-бяло-виолетови дипли на тюла, лентите и восъчните гладиоли, прикрепени над заключения главен вход.

— Все пак е намерил револвер за десет долара — каза гласът на неговия състудент. — Рано сутринта в понеделник. Заложна къща без редовно разрешително, за малко да я пропуснат. Но след известно… хм, убеждаване собственикът си припомнил продажбата. Казва обаче да не се безпокоим, защото револверът само външно бил револвер и му трябвало много повече от трите патрона, които му дали с него, за да проработи както трябва.

— Ха — прихна Стивънз, без да му е смешно. — Кажи на собственика от мое име, че не си знае силата. Револверът снощи е бил тук. И е бил в изправност.