Уилям Фокнър
Дворецът (10)

9

Чарлз Мелисън

Гейвин излезе прав. Беше краят на август. Три недели по-късно бях отново в Кембридж, надявайки се, или по-скоро мъчейки се, а всъщност това, което искам да кажа, е, че бях в клас, който би трябвало, тъй или иначе, да завърши през юни другата година. В Джеферсън Обаче останах три седмици, през които те имаха достатъчно време, дори ако държаха на официално църковно известие за женитбата — нещо, съвсем ненужно за една вдовица, която бе не само вдовица, а и ранена героиня от войната. Ето защо си помислих, че изчакват да се отърват от мене. Нали знаете старата мелодрама, разигравана от пътуващите театри, само че този път всичко обърнато наопаки: обезумялото дете се е хванало за пешовете на бъдещия жених и плаче: „Татко, татко (в сегашния случай «вуйчо, вуйчо»), моля ти се, недей да се жениш за мисиз Смит!“

После си помислих (бе вече Денят на благодарността и скоро щях да се връщам за коледната ваканция): Много естествено, никой от тях няма да се сети и да си прави труда чак тук в Масачузетс да ме уведомява. Ето защо ми хрумна дори да пиша и да попитам — не, разбира се, мама и в никакъв случай вуйчо Гейвин, понеже, ако работата бе вече станала, той едва ли щеше да има време да ми отговори, а и да не беше станала, пак щеше да е достатъчно зает или да си пази живота, ако случайно все още именно той казва „не“, или пък да се старае така да й възстанови гласа, че ако е рекъл вече „да“, тя да му отвърне със „съгласна съм“. Щях да пиша на Ретлиф, който винаги е бил заинтересуван страничен наблюдател, макар че любопитството му към чуждите работи едва ли може да се нарече абсолютно невинно. Може би трябваше да му телеграфирам: Спят ли вече официално, или не? Искам да кажа вече rosa ли е, или е още sub^[1], като предполагам, че допускаш същото предположение, на което ни учат в Харвард, тоест съблечеш ли някоя от тия високи препатили жени, виждаш, че съвсем не са чак толкова патили.

После дойде Коледа и си казах: Може би съм несправедлив към тях. Може през цялото време да са ме чакали, та да не ми прекъсват учебните занимания с внезапно повикване, ами чак като дойде ваканцията — това време на спокойствие и добри чувства, когато ще бъде вече налице и ще им понеса я пръстените, я букета, я нещо друго. Но аз дори не я видях. С вуйчо Гейвин прекарахме почти цял ден заедно. Бях тръгнал към Сарторисови на лов за патици с Бенбоу (току-що навършил седемнайсет, той минаваше за един от най-добрите ловци на пернат дивеч в околията, отстъпвайки първото място единствено на Лутър Биглин, полуфермер, полутреньор на кучета и най-често ловец за печалба, който при това стреляше с лявата ръка, не много по-възрастен от Бенбоу, впрочем моя възраст — живееше недалеч от Олд Уайътспорт, нагоре по реката) и вуйчо Гейвин се самопокани да дойде с нас. Той, тоест Гейвин, не беше кой знае какъв стрелец, дори ако млъкнеше за по-дълго време, но сегиз-тогиз идваше с мене на лов. Целия ден нищо. Накрая аз се обадих:

— Как вървят уроците с гласа?

— На мисиз Кол ли? Добре, Непредубеденото ти ухо най-добре ще отсъди.

— А кога ще стане това? — попитах.

— Всеки път, когато си наблизо да чуеш — рече той.

На Коледа аз пак попитах за нея. В този ден Ретлиф обикновено обядваше у вас като гост на вуйчо Гейвин, макар че мама също държеше на него (дали не защото с вуйчо бяха близнаци?). Друг път вуйчо Гейвин отиваше на обяд у Ретлиф и тогава ме взимаше със себе си — Ретлиф беше дяволски добър готвач и живееше сам в най-чистата къщица, която съм виждал, сам си вършеше къщната работа и дори сам си шиеше сините ризи, с каквито бе вечно облечен, та този път пак аз поставих въпроса.

— Защо не поканим на обяд и мисиз Кол? — попитах майка си, а вуйчо Гейвин рече:

— Господи, затуй ли си дошъл чак от Кембридж — На Коледа да гледаш тая студенокръвна муцуна и след което се хвана овреме и каза: — Извини ме, Маги! — А майка ми рече:

— Много естествено, че на първия коледен обяд трябва да си остане в къщи, при баща си.

На другия ден заминах. Сноуп (баща му и вуйчо Гейвин са следвали заедно в Харвард през 1909 година) ме беше поканил в Чарлстън да видя какво представлява един истински бал в деня на света Цецилия. По това време обикновено всички се пръскахме. На втория ден на Коледа баща ми всякога заминаваше за Маями и цяла седмица гледаше коне; майка ми също отиваше с него, но не защото и тя се интересуваше от състезателни коне, а тъкмо напротив: защото бе убедена, че нейното присъствие, близост или най-малкото допир ще му попречи да си купи кон.

Настъпи 1938 година, върнах се в Кембридж. След това дойде септември 1938 година и аз отново и още бях в Кембридж, сега вече в правния факултет. Отбелязахме Мюнхен, осветихме го, празнувахме го — както ви се харесва, а вуйчо Гейвин твърдеше:

— Сега вече няма да закъснее. — Но той бе казвал това и миналата пролет. Затова го прекъснах:

— Каква полза тогава да губя още две или три години, за да стана адвокат, след като, ако си прав, вече никому няма да остане време за граждански дела, дори да съм тук, за да обвинявам или защищавам? — И той ми вика:

— Защото като свърши и тази, човечеството и справедливостта ще разчитат само на законността.

— А сега на какво разчитат? — попитах го.

— Сега живеем във времена на добруване, в спокойни времена — за какво ти е сега справедливост, когато имаме благосъстояние? Сега до закона се прибягва в краен случай, само за да си напъхаш ръката в джоба, който досега ти е бил отказван или се е съпротивлявал.

Това беше миналата пролет, а през юни той и майка ми (оставили някъде в Саратога баща ми, който уж обещал да пристигне в Кембридж тъкмо за дипломирането) дойдоха да присъствуват на моето абсолвиране в Академичната зала на Харвард. Посрещнах го с въпроса:

— Какво? Още никакви венчални камбани? — а той отвръща:

— За мен не. — На което му казвам:

— А как вървят уроците по техника на говора? Хайде — викам, — вече не съм малко момче, човек с академична титла от Харвард, нищо, че не съм учил в Хайделберг. Кажи! Когато сте си сам-самички, туй ли правите: говорни упражнения? — А той:

— Млъкни — вика — и ме остави да ти кажа някои неща. Това лято заминаваш за Европа, подарък от мене. Взел съм ти билетите, ето ти и молбата за паспорт. Не ти остава нищо друго, освен да слезеш до служебния фотограф, да ти изкара физиономията.

— А защо Европа и защо сега? Ами ако не искам да замина? — А той:

— Защото другото лято едва ли ще може. Затова по-добре сега. Иди, поогледай се, може и там да загинеш.

— Ами тогаз да почакам дотогава! — а той:

— Тогава ще заминеш като господар. А това лято все още можеш да си гост.

Тръгнахме трима. С доста тичане, използувайки всички налични връзки, успяхме да се наредим в един параход! Това лято аз (останалите двама в последния момент решиха, че не могат да изоставят Париж) обиколих част от Европа на велосипед. Видях впрочем ония страни, в които все още пускаха: онзи предполагаем коридор, в който, според вуйчо Гейвин, трябваше да загина: Англия, Франция, Италия — онази Европа, от която, както казваше вуйчо ми Гейвин, няма да остане нищо, тъй като хората, които успеят да се спасят от Хитлер, Мусолини и Франко, ще бъдат прекомерно изтощени, а оцелелите ще бъдат напълно безразлични.

И така, стараех се всичко да видя, тъй като дори двайсет и четири годишен, изглежда, все още вярвах в думите му, както му вярвах и на четиринайсет, а може би (само предполагам, без да помня) и когато бях на четири години. Оказа се, че онази Европа, която той си спомня, или поне мислеше, че помни, вече я няма. Видях не друго, а нещо като съсредоточена, концентрирана истерия: един безумен празник, в който всеки беше турист, независимо дали е местен или другоземец. И неизчислим брой войници. Искам да кажа огромно количество хора, които бяха облечени в униформи и в момента се държаха като военни, сякаш по прости полицейски или временно стопански причини всички трябваше да носят тези маскарадни костюми и да подсилват линията Мажино (при което всички, а най-вече французите, изглежда, искаха да внушат: „Бъдете милосърдни, не ни се подигравайте. Ние също не вярваме в това.“), тъкмо когато се водеше борбата за трийсет и девет часова работна седмица; водеха се шумни парламентарни дебати от коя страна на Пикадили или на Шан-з-Елизе най-добре ще стоят пясъчните барикади, сякаш ставаше дума на коя стена да се окачат картините; и величествената блестяща фигура на генерал Гамлен, който бърше бульона от мустаците си и казва: „Спокойно! Аз съм тук!“ Сякаш цяла Европа (да, разбира се, и ние — навсякъде беше пълно с американци) казваше: „Щом като злото е не само задължително, но и преуспява, нека всички застанем на страната на злото и се помъчим да го превърнем в Добро!“

Последните две седмици прекарах в Париж да видя дали Париж на Хемингуей и Париж на Скот Фицджерълд (те са нямали нищо общо, само дето са живели в една и съща стая), не е изчезнал напълно. След това отново се озовах в Кембридж, с един ден закъснение. Всичко това, или по-скоро нищо от това няма никаква връзка с останалите неща, но все пак за мен е обяснение защо мина почти година и половина, преди да я видя отново. И така, дойде Мюнхен: едноминутно мълчание и ние още веднъж се заловихме за своите си работи; получи се писмо от вуйчо Гейвин, в което се казваше: „Сега вече няма да закъснее.“ Само че за мен бе вече твърде късно. Когато трябваше да тръгвам (не, съвсем не искам да кажа това, а по-скоро когато ми дойде времето да тръгвам), поисках да ме вземат в изтребителната авиация. Но бях вече на двайсет и четири, след шест години щях да съм трийсетгодишен и дори сега бе вече късно; Баярд и Джон Сарторис бяха двайсетгодишни, когато в шестнайсета са заминали за Англия, а вуйчо Гейвин ми е разказвал за Кралския въздушен корпус (сега вече се наричаше Кралски въздушни сили) — имало там един младок, капитан, с толкова много бойни успехи, че британското правителство го върнало на земята и го изпратило у дома, та поне да доживее деня на гражданското си пълнолетие. Тъй че аз може би щях да стана щурман или бордови механик в бомбардировъчната авиация, а трийсет годишен, навярно нямаше изобщо да ми разрешат да летя.

А звън на сватбени камбани все още нямаше. Вероятно причина е бил гласът й. Моите агенти — разбира се, разполагах само с едни: мама — съобщаваха, че частните уроци продължавали и възможно е да е смятала, че нейното „да“ не е още достатъчно сладкогласно, за да има законна сила. На такова нещо — тоест законен брак — тя, естествено, би настоявала, след като първия път бе опитала съжителство, така да се каже, в чист вид, а то бе избухнало в лицето й. Впрочем това са глупости. Съжителството бе продължило до мига, в който бе станало законно, когато не знам кой най-сетне е рекъл: „О, по дяволите, давай тук разрешителното за встъпване в брак и свещеника, но само, моля ти се, за бога, замълчи!“ Тъй че сега тя би се страхувала както от свещеник, така и от мирови съдия, както човек се страхува от сатаната или палача, защото да се яви лице от противния пол с нея пред някой от тях, за него това би представлявало едва ли не смъртна присъда. А тя положително не би пожелала това на вуйчо ми Гейвин, след като нейното „да“ трябваше да бъде не само достатъчно нежно — нали заради него всъщност се беше завърнала в Джеферсън, но и самият Гейвин не би й оставил достатъчно състояние, за да си струва да овдовее в случай, че това „да“ не е толкова нежно.

Това също са глупости. Ако й се е било наложило да върви по петите на един мъж цели пет години, преди той да склони да я вземе за жена, при това скулптор, модерен и либерален дотолкова, че дори Гейвин да не познае какво твори, значи, този човек ще да е бил твърде модерен в своя либерализъм. А щом е могъл да зареже нещо толкова сигурно и приятно — да си скулптор в Грийнич Вилидж и да живееш с едно момиче, което има пари и желание да плаща наема и да купува хляба, нищо че той може и да не е женен за нея, да зарежеш всичко това и да отидеш в Испания, за да се биеш на една страна, която всеки би ти казал, че ще загуби, то значи да си бил напредничав много повече от обикновения либерал. И щом тя го е обичала толкова, че да го чака пет години и да й каже „Добре, взел те дяволът, извикай свещеника“, и да замине после за Испания, само и само да бъде до него и сама да попадне на мина, значи, и тя трябва да е била като него, тъй като очевидно човек не може да има средно отношение към комунизма — или си безпрекословно за, или безпрекословно против. (Попитах вуйчо Гейвин. „Да предположим, че е“ — рече той. „Добре“ — викам. „Е, и какво от това?“ — казва той. „Добре, добре“ — казвам. „А на тебе какво ти влиза в работата?“ — пита ме. „Нищо, нищо — казвам, — добре.“) А това, че се беше натъкнала на мина, не я беше излекувало. И така, значи, сватбени камбани нямаше да има. Първият случай е бил просто едно заблуждение на младостта, което повече няма да се повтори; за миг тя се е оказала „народен враг“ и бързо си е платила за това.

Значи, нямаше да има свещеник. Значи, на практика ще установят народна демокрация направо тук, в Джеферсън, при която и двамата са равни, независимо от това как ще изглежда, когато най-после той й смъкне дрехите. Оставаше само човек да гадае как, за бога, ще смогнат да направят това в един малък и лишен от равенство град като Джеферсън. И по-скоро не те, а той, Гейвин — негово щеше да бъде притеснението, проблемът, може би нуждата. Не нейни. Тя бе свободен човек, откъснат от светските дела; кой знае, така е може би с всички, които са кастрирани от звуците, чиито слух е обрязан, които нямат нужда да чуват. Тя притежаваше безмълвието: онзи гръмотевичен удар в миг и навеки я беше осъдил на нерушима и заключена самота; нека светът се лута във всички оглушителни посоки, нека препъва нозе в мъчението да намери своята цел, която се намира точно на ръба на пропастта, както в едновремешния филм на Чаплин!

Той трябваше да намери пътищата и средствата; на нея й оставаше само да принесе своята способност на покорство, на онова, което се нарича семейна традиция. Само дето тя не приличаше на майка си, да не казвам, че Гейвин нямаше нищо общо с Манфред де Спейн. Впрочем, когато мисиз Сноупс се застреля в онази нощ, аз бях само тринайсетгодишен, тъй че не съм сигурен колко съм видял и какво съм запомнил и кое ми е било внушено или насадено от вуйчо Гейвин, тъй като според Ретлиф, някъде докъм дванайсетата си година съм живял все в сянката на вуйчо си, разсъждавайки като него, виждайки само онова, което и той е виждал, и то не защото ме е учил на това, а може би защото ме е оставил, разрешил ми е да бъде така. Мисълта ми е, че Линда и вуйчо Гейвин нямаше да притежават онова единствено по рода си естествено предимство, което притежаваха майка й и Манфред де Спейн, а именно онази аура, онзи ореол, онова състояние — не знам коя е точната дума, — в които мисиз Сноупс не само съществуваше, живееше, дишаше, а сама създаваше, просто съществувайки, жива и дишаща. Не мога да случа думата, но това беше не атмосфера на своеволие и нецеломъдреност, защото (може би зная това от Ретлиф, не помня) малките, съвсем дребни нравствени условности, като въздържание и чистота, нямаха нищо общо с жена като мисиз Сноупс или по-скоро жена като нея не можеше вече да се съобразява, а камо ли да обръща внимание на такива неща; това бяха най-вече условности само по отношение на силата, кога, как и къде да се приложи тя в случай на война или ураган. Искам да кажа, че когато едно общество ненадейно открие, че е едничък собственик на една Венера, макар и за определен срок, то не може да изисква от нея да бъде целомъдрена съпруга или най-малкото вярна любовница — нищо, че тя може да е или да не е, да иска или да не иска. Това би било не само недопустимо, но и едно съвършено престъпно похабяване; а самото общество, удостоено с подобен дар, ако рече дори да извинява или поне да подкрепя целомъдрието и въздържанието, така би оскърбило своите дарители, че би си навлякло тяхното божествено отмъщение. Все едно по някакво чудо в един чудотворен миг над нашата околия да се установи едно неповторимо годишно време, заедно с ветровете му, слънцето му, дъждовете, задуха и студа, а ние, вместо да тръгнем до един, мъже, жени и деца, всички, които могат да ходят, за да обработим земята и да й дадем всяко зрънце, което би поела, да седнем и по най-дребнав начин да си присвояваме правото на избор и на отсейване. Ето защо всички ние — и мъжете, и жените — дори не се опитахме да избегнем страданието и шумотевицата, които тя би причинила, дишайки и съществувайки сред нас, знаехме, че не сме достойни да я ревнуваме, след като сред нас имаше един, който можеше да се сравнява и да се справи с нея в честен двубой и да бъде наш шампион и наша гордост, както околията би се гордяла с най-бързия кон в страната. Ние всички бяхме на нейна страна и на страната на де Спейн; ние дори уреждахме и охранявахме срещите им; и само проповедниците я ненавиждаха, защото се бояха от нея, понеже божеството, което тя въплъщаваше, без дори да се старае (то караше мъжете да въздишат подире й, а жените — да се гордеят, че се е намерила поне една от тях, която да е негова посланица), беше къде-къде по-могъщо от бледоликия и безнадежден галилеец, с когото единствено можеха да я предизвикат.

Линда обаче не притежаваше тези качества — те не са наследствени. Тъй че единственото, което им оставяше с Гейвин, бе самовъздържанието или, грубо казано, да съблюдават морала. Та и къде ли можеха да отидат? Не в нейния дом, където от двамата с баща й глух беше не този, който трябва. Не в неговия дом, защото къщата, в която той живееше, не беше негова, а на майка ми, а един от най-ранните принципи, на които ме е учил (когато му дойде времето, разбира се), бе този, че истинският джентълмен никога не води своята любовница в дома на — степенувано — своята съпруга, майка си, сестра си, държанката си. Не можела да предприемат и онези по съвпадение еднакви набези поотделно до удобните за това места в Мемфис или Ню Орлеанз, или може би чак в Сейнт Луис и Чикаго, каквито (както предполагахме) Манфред де Спейн и майка й често правеха, тъй като дори полицейският морал, да не говорим за този на полупрестъпния свят, към който по необходимост биха прибегнали, щеше да се възмути от факта, че за такава и такава цел един тип е съблазнил жена, глуха като пън, откъсвайки я от нравствената й сигурност на нейния провинциален роден град. Оставаше само автомобилът му, набързо и в отчаяние скрит зад гъсталака — той, Гейвин Стивънз, петдесетгодишен, магистър на изкуствата от Харвардския университет, доктор по философия от Хайделберг, доктор по правото от университета в Мисисипи, служил в Американската полева служба и в МХД, Франция, 1915–918, околийски прокурор; и тя — Линда Кол, трийсетгодишна, вдовица, ранена при изпълнение на служебния си дълг с комунистическите войски в Испания: дишат тежко и се опипват в един паркиран автомобил, сякаш са по на седемнайсет години.

Особено ако полицията (естествено имам пред вид, ако някой отиде и издрънка) разбере, че тя е комунистка. Или, да кажем, това се разчуе в Джеферсън. При нас живееха двама финландци, измъкнали се на косъм от Русия през 1917-а и от Европа в 1919-а, които в началото на двайсетте се озоваха в Джеферсън; никой не знаеше защо — единият беше обущар и изкупи от мистър Найтингейл неговата работилничка, а другият тенекеджия; не бяха отявлени комунисти, а и сами не си признаваха това, защото не говореха добре английски до времето, когато, вследствие на Рузвелтовата политика за съживяване на нацията и профсъюзите, понятието „комунист“ доби нечист смисъл, и то най-вече по отношение на Конгреса на промишлените организации, ръководен от Джон Л. Луис. В действителност те не виждаха никаква необходимост да се обявяват или да си признават, че са комунисти. Просто приемаха за нещо нормално в Джеферсън да има пролетариат, определен, очевиден и конкретен като бял ден; а щом понаучеха достатъчно английски, щяха да го открият и след като всички са пролетарии, то всички ще станат комунисти, което бе не само тяхно право и техен дълг, а просто другояче не можеше да бъде. Това беше преди петнайсет години, но обущарят, по-едрият от двамата, който учеше английски по-бавно, бе все така озадачен и слисан, вярвайки, че преграда му е все още незнанието на езика, а не толкова обстоятелството, че пролетариатът в Джеферсън отказваше не само да се осъзнае като пролетариат, но не беше съгласен да го смятат и за средна класа, като беше убеден вместо това, че изживява едно временно междинно състояние, преди на свой ред да стане собственик на банката на Сноупс, на универсалните магазини, собственост на Уолстрийт Сноупс, или (кой знае?) да присвои резиденцията на губернатора в Джексън или дори Белия дом във Вашингтон.

По-дребният, тенекеджията, беше по-съобразителен. Може би, за разлика от заседналия и по-философски занаят на обущаря, той бе успял повече да види. Тъй или иначе, той бе успял преди известно време да научи, че ако иска да стане член на джеферсънския пролетариат, ще трябва първо да го създаде. И се зае с това. Единственият му изход беше да вербува хора, да ги прави комунисти, за целта най-подходящ материал бяха негрите. Защото сред нас, белите мъже от Джеферсън, съществуваше някакво единодушно съгласие, много по-здраво и дори по-гръмко сред нисшите слоеве, като се почне от дребните търговци на пуканки и фъстъци, които съботен ден заставаха с механизираните си колички по плочниците, мине се през зарзаватчиите от страничните и задните улички и се стигне до собствениците на универсални магазини, автомобилни представителства и бензинови станции — те всички бяха против всички, наречени по това време комунисти: против Хари Хопкинз, Хю Джонсън и всички останали, имащи някаква връзка с политиката за съживяване на нацията, с Юджин Дебз, със Световната организация на промишлените работници, с Конгреса на промишлените организации — против всичко и всички, които подлагаха на съмнение нашето по рождение джеферсънско право да купуваме, да отглеждаме, да изкопаваме или да намираме това или онова, колкото е възможно толкова евтино, колкото мошеничеството, измамата, заплахата и насилието можеха да ни осигурят, а после да го продаваме толкова скъпо, колкото позволяваше нуждата, невежеството или боязънта на купувача. И това беше всичко, с което разполагаше Линда, което бе намерила в нашата чужда за нея капиталистическа пустош, далеко от всичко близко за нея, при положение, че тя наистина беше комунистка, а комунизмът не е просто политическа идеология, а вяра, която без дела е мъртва; тя свари тук двама емигранти от Полярния кръг: единият практически неспособен на човешки език, досущ като троглодит, другият — малък, избухлив и непримирим като стършел, заради когото и двамата бяха вече добре известни извън територията на Джеферсън, но не защото бяха отявлени комунисти (никой не би дал и пет пари що за комунист се пише малкият, стигаше само да не се намесва във въпроса за местните надници; двамата можеха да бъдат и републиканци, стига само да не се набъркват в нашите градски и околийски избори, в които гласувахме за Демократическата партия; ако щат, и католици да са, но да не бойкотират църквите ни и да не пречат на молитвените ни събрания), а защото минаваха за приятели на негрите — техни съюзници и политически съмишленици. Разбира се, в обществото не дружаха с тях: това не бихме изтърпели дори от тяхна страна, а малкият знаеше достатъчно добре джеферсънски английски език, за да е наясно по въпроса. Но все пак връзките, каквито и да бяха те, им идваха множко: местната полиция вече ни гледаше под око, макар да не вярвахме искрено, че един чужденец ще успее да навреди с нещо на нашите верни цветнокожи.

И така, както разбирате, на Гейвин и Линда им оставаше само едно — бракът. Настъпи Коледа на 1938 година, последната, преди да почнем затъмняването на прозорците. Прибрах се вкъщи за празниците и един ден тя дойде у нас на вечеря. Не за коледния обед. Не зная какво точно бе станало: дали майка ми и Гейвин не са решили, че ще е по-деликатно да я поканят, а тя да откаже, или пък изобщо да не я канят. Впрочем не е така. Обзалагам се, че майка ми е поканила и двамата — нея и стария Сноупс. Фантастични същества са жените. Те преминават съвършено гладко и спокойно през всяко препятствие, с което мъжете с години си чупят главите, при което накрая разбираш, че то не само е било маловажно, ами изобщо не е съществувало. Поканила ги е и двамата, сякаш тъкмо така е постъпвала, щом й дойде наум, най-малкото веднъж в месеца от сто години насам — решила просто да им достави едно малко удоволствие, като им предложи нещо за похапване, или може би е решила, че като ги повика, безразлично дали те са имали това пред вид, удоволствието ще бъде за нея самата; по същия начин Линда е отклонила двойната покана.

И така, представете си коледния обед в тяхната къща, където не е стъпвал никой от моите познати, ако не смятаме майка ми (о, да, невъзможно е да не е ходила, още повече, когато Линда си е тук) и вуйчо Гейвин: трапезарията с масата, столовете, бюфета, шкафовете, канделабрите и всичко останало, подредено точно тъй, както е било в магазина за мебелно обзавеждане в Мемфис, където Сноупс бе разменил старата покъщнина, останала от майката на майор де Спейн — той седнал в единия край на масата, Линда — в другия, а прислужникът в бяла ливрея им сервира; той, старият студенокръвен кучи син, чийто речник се състои от две думи (едната „не“, а другата — „просрочено“), и тя, невестата на безмълвието, по-непорочна в своята чистота и от жената на Цезар, неуязвима, навеки спасена, завинаги пречиста в своята непорочност, не можеща да го чуе, дори ако той има какво да й каже, тъй като и той не би я чул, защото дори не би различил езика, на който би му проговорила. Двамата седнали един срещу друг, за да изпълнят този продължителен и мъчителен обяд, който от всички дни в годината този ден задължително им налага; и никой не знае защо правят всичко това, защо се измъчват, защо е длъжна тя да го изстрадва и търпи, що за ритуал изпълнява и какво задължение изкупва, или може би, знам ли? — така е решила да му напомня някакво знамение? Може би това е била причината. За нейното завръщане в Джеферсън, искам да кажа. Явно целта й е била да се омъжи за Гейвин Стивънз. Или поне още не.

И така, вечерята у нас щеше да бъде най-обикновена, макар майка ми да бе оповестила (и непоколебимо си е вярвала), че е в чест на моето завръщане. Не казах ли преди малко, че жените са фантастични? За Линда имаше подарък (познайте от кого) — малък бележник с тънки листи от слонова кост, на които можеха да се поберат до три думи, с позлатени краища, закачени на златни халкички, на които да се обръщат, а към бележника и съответното златно моливче — написаното можеше да се изтрие или с носна кърпичка, или с тънка хартийка, а при мъжко бързане — и с наплюнчен палец, след което наново можеше да се пише (положителен съм, че й го подари в отплата за онази златна запалка, на която бяха гравирани инициалите ГЛС, макар в името му да нямаше никакво Л — в неговите инициали изобщо нямаше средна буква; беше му я дала преди пет години, но той не я употреби нито веднъж, тъй като никой не успя да го разубеди, че през лулата няма да усети дъха на бензина). Майка ми също използуваше бележника като всички нас, макар че това бе съвсем случайно, подобно на жестовете с ръце, които правим, разговаряйки. При това в същото време тя говореше на Линда, без изобщо да поглежда какво пише с ръка, защото гледаше Линда, която пък не би могла да разчете драскулките на майка ми, дори ако се предположи, че майка ми е нанасяла някакви драскулки — тя просто говореше на Линда тъй, както говореше и на нас. И да пукна, ако Линда не я разбираше — поне даваше вид. Двете бъбреха и се наддумваха една-друга, досущ както правят жените: нито една не изслушва другата, защото няма защо, те вече са си казали всичко, още преди едната да е отворила уста.

В такива случаи Линда се разприказваше. Да, от уроците на Гейвин за постановката на гласа имаше полза, а и как иначе, когато бяха минали вече не малко, може да се каже достатъчно, ако се допусне, че голяма част от заедно прекараното време биваше посветена на опитите за омекотяване на гласа й. Но той все пак си оставаше като глас на патица: суховат, безжизнен, мъртъв. Именно мъртъв. В него нямаше никаква страст, никаква разгорещеност, а най-лошото — никаква надежда. Мисълта ми е, че си представям двамата в една постеля, наоколо мрак, а в теб се е насъбрала толкова много любов, възбуда и възторг, че просто не можеш да ги понесеш и ти се ще да ги споделиш, да зашептиш, а насреща ти този суховат и безжизнен квак — на него ли да гукаш, нему ли да шепнеш? Този път (през лятото щяхме да вечеряме неведнъж, но това беше първата вечеря, на която присъствувах и аз) тя захвана да разказва за Испания. Не за войната. По-точно не за изгубената война. Странно. Споменаваше за нея от време на време не като за нещо, което никога не се е случвало, а така, сякаш изобщо не са били разгромени. Някои, като Кол, са били убити, на мнозина други, бог да им е на помощ, са били отнесени ръцете и краката, повреден е бил слухът им, като на нея, останалите са се пръснали (и току-виж, всеки момент ги обявили извън закона, а ФБР ще почне да ги разследва, да не говорим, че разни самозвани блюстители ще ги подгонят и ще им правят погроми), но при все това те не са унищожени и нищо не са изгубили. Говореше за хората от тази война, хора като Кол. Разказа за Ърнест Хемингуей и за Малро, за един русин, поет, който сигурно щял да надмине и Пушкин, само че го убили. Майка ми драскаше по бележника, вече без да обръща никакво внимание на това, което пише, Линда също не поглеждаше натам.

— О, Линда, това е невъзможно! — казваше мама, сиреч: колко трагично да загинеш толкова млад, недовършил своето дело, при което Гейвин измъкна бележника от ръцете й, но сам вече говореше на глас:

— Глупости! На света не съществуват неми и безславни Милтъновци. И двегодишен да беше умрял, някой друг щеше да напише поезията му.

Не си направих труда да посягам към бележника, пък и съмнявам се дали щях да им го измъкна.

— На име Бейкън или Марлоу — подхвърлих.

— Или може би под някой добър, здрав и обобщен професионален псевдоним като Шекспир — каза вуйчо Гейвин.

Линда така и не погледна към бележника. Нали ви казвам, тя и мама нямаха нужда от него.

— Защо? — попита тя. — Кажете ми един измислен, и написан стих или мисъл, или дори страница, които могат да се сравнят с пожертвуването на собствения живот заради правото да кажеш „не“ на хора като Хитлер и Мусолини!

Гейвин също не се сети за бележника:

— Тя е права. Тя е абсолютно права и слава богу. Нищо не отива напразно. Нищо. Нищо!

Разбира се, с изключение на Линда. Гейвин спомена какъв голям човек бил Кол — естествено не като маса от плът, а мъжествен, жив; човек, който е обичал радостта в нейния древногръцки смисъл, човек, който би могъл да отговори, способен да насити душевния и физическия живот на всяка жена. А Линда сега беше само трийсетгодишна. Да, имаше приказни очи, а може би не само очи; на Кол вероятно му е било безразлично каква е тя под дрехите, а и на онзи щастливец, който би го заместил, в това число и на вуйчо Гейвин, също би било все едно. Тъй че едва сега почнах да разбирам онова, което виждах: както на майка ми, така и на Линда им беше ненужно да поглеждат онова, което мама си мислеше, че пише на тия дяволски плочки от слонова кост, тъй като очевидно още от втория ден след връщането на Линда майка ми се беше заела, безжалостно и неотклонно като старите викториански свахи, да й търси жених, както е ставало по време на курортния сезон в Бат или в Тънбридж Уелз — така поне пише у Фийлдинг, Дикенз и Смолет. След това открих нещо друго. Спомних си как преди не повече от година седяхме с Ретлиф сами в кабинета, а той рече:

„Виж какво ще ти кажа, за какво ти е да ревнуваш вуйчо си? Похабяваш си хубавите години. Рано или късно, все някоя ще го вземе. Ще дойде ден, от него по-голям ще станеш и ще си имаш достатъчно грижи — и тогава ли пак ще му се пречкаш и ще го предпазваш? Какво пък, нека бъде Линда.“

Нали разбирате какво искам да кажа? Очевидно нещата са вървели по наследство, тоест онова, което бе станало с майка й. Гейвин я беше видял веднъж, когато тя бе тринайсетгодишна, и ето какво му се случи. След това, вече деветнайсетгодишна, я видя Бартън Кол — ето и на него какво му се случи. А аз я бях виждал два пъти — разбира се, когато бях достатъчно пораснал, за да зная какво виждам: веднъж на летището в Мемфис през лятото и тази вечер тук, на масата в къщи. Сега разбирах, че аз именно ще трябва да отведа вуйчо си Гейвин в пушалнята, в стаята му или просто там, където се водят подобни разговори, и да му кажа:

— Виж какво, млади човече. Зная колко нечестни са твоите намерения. Искам само да узная колко са сериозни.

Ако не него, най-малкото някой друг на негово място. Защото нямаше да бъде той. Ретлиф е споделял с мен, че според Гейвин й било орисано да люби само веднъж, да го загуби и после да жали. Може би и затова се беше върнала в Джеферсън: след като не може да желае друго, освен да страда, все едно е къде ще бъде. И тъй, тя беше загубена; беше изгубила дори онзи последен човек, който трябваше да се ожени за нея, ако не за друго, то защото повече от всички, още в детските й години, бе сторил толкова много, за да бъде тя днес това, което е. Нямаше да е той: сега му оставаше само да защити своето предсказание, да види как се материализират собствените му слова, пък който ще нека страда и го боли.

Да, загубена. Откакто се беше върнала, шофираше онази черна селяшко-банкерско-баптистка кола — явно още в началото бе приела, че ще я кара сама, но по-късно старият Сноупс се противопостави заради глухотата й. Всеки следобед, когато банката затваряше, тя го чакаше с автомобила и после тръгваха двамата из околността, като той се ослушваше за приближаващи се клаксони, ако се случеха такива. Тези разходки из околностите на града му бяха съвсем по сърце — нали цялата околия беше негово владение, нали като барон той притежаваше и земята, и фермите, и реколтата! — по този начин той измерваше и пресмяташе на око ония имоти, които досега му се бяха изплъзвали, защото навсякъде другаде притежаваше ипотеки, някои може би вече в процес на просрочка.

Това ставаше всеки ден освен в сряда следобед. Старият Сноупс нито пушеше, нито пиеше, не дъвчеше дори тютюн; това, което непрекъснато премяташе в челюстите си, както казваше Ретлиф, била същата оная глътка въздух от Завоя на французина, която бе донесъл в устата си, преселвайки се преди трийсет години в Джеферсън. Да, загубена. Един такъв следобед тя не се отнесе дори до вуйчо Гейвин, а отиде при Ретлиф с въпроса:

— Не знам, кой може сега да продава уиски? — Не, не толкова загубена, колкото твърде дълго отсъствувала. И обяснявайки защо не е прибягнала до вуйчо Гейвин, продължи: — Той е околийски прокурор. Сметнах, че… — А Ретлиф я потупа по гърба насред улицата и рече тъй, че да го чуят всички, след като очевидно тя не можеше:

— Твърде дълго си отсъствувала. Ела, ще отидем да го вземем.

С автомобила на Гейвин подкарали тримата към тъй наречения въдичарски кемпинг на Джейклег Уотмън при Уайотов брод, та следващия път тя сама да може да се оправи. Трябва само да се достигне небоядисаното магазинче на Джейклег (Джейклег не го боядисваше, защото при всеки нови избори за местна управа новият реформаторски настроен шериф го уведомяваше, че предстои да му направи обиск и тогава, без да е необходимо да изстъргва сумата боя, за да измъква гвоздеите, Джейклег можеше леко да разглоби стените и да ги отнесе на миля по-надолу, докато реформите поутихнат и той ще може отново да се върне на доста по-удобното място край павираното шосе, където беше автомобилното движение), да се слезе от колата и на един разкрач човек се озоваваше вътре, където небоядисаните лавици гъмжаха от рибарски куки, тежести и върви, тютюн и батерии за електрически фенерчета, кафе и консервиран фасул, ловджийски патрони, а на стената, приковани с кабарчета, в правилна редица стояха разрешителните за производството на алкохол, издадени от Федералния отдел за вътрешните приходи. Зад оградения с телена мрежа тезгях стоеше самият Джейклег с неговите шляпащи и високи до хълбока гумени ботуши, които не сваляше ни зиме, ни лете; в единия стърчеше затъкнат и винаги зареден пистолет. Казваш: „Здрасти, Джейк! Какво имаш днес?“ И той ще ти отвърне: все една и съща марка, сякаш му е все едно дали ти харесва, или не, винаги на една и съща цена, без да дава пет пари дали ти подхожда на кесията. И веднага щом кажеш колко искаш, слугата негър, обул миналогодишните шляпащи и високи до хълбоците ботуши на Джейклег, ще се измъкне или ще слезе, просто ще изчезне от погледа, за да се покаже след малко с бутилките, ще стои и ще ги държи, додето си платиш на Джейклег и си получиш рестото (ако имаш да получаваш), и тогава Джейклег ще открехне едно прозорче в мрежата, ще ти тикне шишетата, а ти се връщаш в колата и това е всичко. Вуйчо Гейвин повел Линда със себе си и по всяка вероятност е рекъл: „Здрасти, Джейк. Това е мисиз Кол. Не дочува, но има добър вкус и добра глътка.“ Вероятно Линда е казала: „Какво има тук?“, на което вуйчо Гейвин може би е написал в бележника-: Тук, който пита, си търси боя. Вземаш или не взимаш. Даваш осем долара, за две — шестнайсет. И тъй, възможно е следващия път да е дошла сама. Или пък вуйчо Гейвин се е вдигнал до банката и право в задната стаичка, казвайки: „Виж какво дърт и студенокръвен пръч! Все така ли ще киснеш тука, додето в туй време едничката ти дъщеря, дето и фанфарите на второто пришествие няма да чуе, ходи с колата да купува уиски от контрабандната барака на Джейклег Уотмън?“ Или пък е било чисто съвпадение: сряда следобед, а той, мистър Сноупс, не може да й каже: „И почакай за малко! Къде, по дяволите, си тръгнала? По крив път си поела!“ Не може да й каже, защото тя не може да го чуе и аз всъщност нямам представа как е разговарял с нея, тъй като не мога да видя как ръката му ще напише нещо друго, освен цифров сбор, проценти или дати за просрочка; може би дотогава са имали карта на пътищата в околията и той просто е сочел по картата. И ето че сега той се изправяше не пред една, а пред три дилеми: едно, дето добре познатият автомобил на банковия председател спира пред заведението на един контрабандист, ами в нея се намира и самият той; втората дилема струваше ли си всеки бъдещ негов длъжник в Йокнапатофа да научи, че той седи в колата и разрешава на едничката си женска рожба да купува уиски от едно заведение с незавидна слава току до речния бряг; и трето — нима трябва сам да влиза там и със собствената си ръка на баптистки настоятел да плаща шестнайсет долара, откъсвайки ги от плътта и кръвта си?

Загубена. Гейвин ми разказа как преди около година двамата финландски комунисти почнали да я посещават нощем (естествено, по нейна покана) — можете да си представите картинката. Тя ги приема в гостната. Вуйчо Гейвин казваше, че си била подредила своя всекидневна на горния етаж, но това ставало в приемната по диагонал през централния хол от стаята, в която се предполагаше, че старият Сноупс прекарва цялата онази част от живота си, която не протича в банката — Приемната на капиталиста и те тримата там — двама финландски имигранти-работници и дъщерята на банкера, — единият не говори английски, другата не чува никакъв език и се мъчи да установи контакт чрез третия, който още не се е научил как се казват буквите: и тримата разговарят за надеждата, за ерата на великото щастие, за своята мечта: да избавят човека от неговата трагедия, да освободят най-после и завинаги човечеството от страданието, глада, и несправедливостта. А в това време, на две врати от тях, в стаята в която върши всичко, освен да яде и да държи наличните авоари на банката, с нозе, подпрени на голата дъска, прикована о камината, стил Адам^[2], и непрестанно дъвчейки онова, което Ретлиф наричаше залъка въздух от Завоя на французина, седи самият капиталист, собственик на приемната и на къщата, на цялата обстановка, в която те мечтаят, човекът, започнал живота си като нихилист, след това поомекнал до степента на чист анархист, а сега не само консерватор, но и тори — един здрав като скала стълб, на който се крепи съществуващият ред.

Загубена. Не мина много време и тя започна, както се изразяваха в Джеферсън, да си пъха носа в негърските проблеми. Както стана известно, без покана и без предупреждение тя взела да посещава различни класове в негърското първоначално и средно училище: обърнете внимание — тя, която и гръмотевицата не би чула, отива там и гледа — лица, изражения, жестове на ученици и учители, които, вече подплашени, може би разтревожени, но във всеки случай сепнати и готови да се наежат в защита, не проумяват присъствието на тази необяснима бяла жена, която изведнъж заговаря преподавателя с квакащия патешки глас на глухите, а след това протяга бележник и молив на учителя да й отговори. Докато накрая, колкото държат краката на разтревожения пратеник, проводен да го открие, пристига и самият директор — човек, завършил колеж, според данните на вуйчо Гейвин, интелигентен и предан на своето призвание, след което тя, директорът и старшата преподавателка се събират в неговия кабинет, където не толкова тя, бялата, се мъчи да им обясни, колкото те, двамата негри, вече са проумели и може би разбрали, макар и да не са съгласни с нея. Защото негрите, когато въпросът е не до страстите, породени от нуждата, невежеството и страха — хазарта и пиянството, — а засяга простата човечност, са хора добри и меки малко повече от белите — налагало им се е да бъдат такива — малко по-мъдри в отношенията си към белите, отколкото белите са към тях, защото е трябвало като малцинство по някакъв начин да оцелеят. И като че предварително са знаели, че невежеството и предразсъдъците, с които тя би искала да се пребори — онова невежество и онези предразсъдъци, които биха се противопоставили или погубили нейните мечти, а в случай че е все така сляпо упорита, биха унищожили и нея, — са вкоренени не в черната раса, която тя би искала да издигне, а в бялата, чиято представителка е и тя самата.

Накрая стана онова, което очакваха всички освен очевидно тя, може би поради глухотата й, изолацията, самотния живот, изграден не от звукове, а от жестове. А може би тя също го е очаквала, само че преживяла една война, не искаше и да знае. Така или иначе, тя се втурна презглава към осъществяването на своя проект. А той предвиждаше да се учреди нещо като седмичен конкурс, в който победителите, тоест най-добрите ученици от всички класове, ще прекарат следващата седмица в една основана от нея школа с белокожи преподаватели; подробностите трябваше да бъдат уточнени по-късно, но сега-засега щяха да използуват нейната стая в бащината й къща — там щяха да се водят общите занимания, — а на следващата седмица новите отличници щяха да заемат мястото на старите; това трябваше да обхване цялото училище, от детската градина до абитуриентите, като според нейната теория колкото възприемчив е човек на осемнайсет години, толкова възприемчив, ако не и повече, е той и на осемгодишна възраст. Но поради глухотата си тя не успяваше да долови не само думите, но и интонациите, онези полутонове и обертонове на безпокойство, страх и ужас, с които гласовете на черните й благодаряха. Ето защо най-сетне самият директор, човек интелигентен, вдаден в своята работа, с нетрепващо, ала трагично лице, посети вуйчо Гейвин в кантората му.

— Очаквах ви — посрещна го вуйчо Гейвин. — И зная какво имате да ми кажете.

— Благодаря ви — рече директорът. — Следователно сам знаете, че нищо няма да излезе. Нито вие сте готови за нещо такова, нито ние.

— Малцина от вашата раса ще се съгласят с вас — каза вуйчо Гейвин.

— Всички ще се съгласят — рече директорът, — тъй както никой не прие думите на мистър Уошингтън.

— Мистър Уошингтън?

— Букър Т^[3] — поясни директорът. — Нито пък тези на мистър Карвър.

— О, така ли? — рече вуйчо Гейвин.

— Да, те казваха, че трябва да направим така, щото преди всичко белите да се нуждаят от нас. Едно време вашите имаха нужда от нас, макар и в стопанско, а не в културно отношение — ние трябваше да произвеждаме вашия памук, тютюн, индиго. Но тази нужда беше криворазбрана, тя криеше много зло и много беди. Затова не можеше да се запази. Трябваше да отмре. И ето, сега ние не сме ви необходими. В днешната ви култура и стопанство за нас място няма. И ние купуваме на изплащане едни и същи автомобили, горим един и същи бензин, с едни и същи радиоапарати слушаме една и съща музика, еднакви са хладилниците, в които изстудяваме еднаквата си бира, но с това свършва. Така че сега ние трябва да създадем място за себе си във вашата култура и във вашата икономика. И то не вие да ни направите това място, като ни измъкнете изпод нозете си както е тук, в Юга, нито пък да използувате нашите гласове за раздуването на своите политически интереси, както правят на Север. Ние сами трябва да си осигурим това място, като ви принудим да се нуждаете от нас — без нас вие не можете, защото никой друг не е в състояние да запълни онова място във вашата икономика и култура, което можем да запълним само ние, и следователно това място трябва да ни принадлежи. Така че вие не само ще ни молите, а ще ви е необходимо да ни молите, ще поискате да ни помолите за това. Бихте ли й предали тези мисли? Кажете й, че сме й благодарни, че няма да забравим стореното. Но нека ни остави на мира. По-добре винаги да разчитаме на вашето приятелство, на вашата помощ, когато се нуждаем от нея. Но задръжте покровителството си, докато ние не ви помолим за него.

— Но това не е покровителство — каза вуйчо Гейвин. — Вие сам знаете.

— Да — рече директорът, — зная, че не е. Простете. Срам ме е, че… — и бързо добави: — Кажете само, че й благодарим и че няма да я забравим, но нека ни остави на мира.

— Как да кажеш това на човек, който поема такъв риск само в името на справедливостта, за унищожаването на невежеството?

— Разбирам — каза директорът, — трудно е. Но може би за известно време няма да можем да минем без вашата помощ, още повече, че вече ви я поисках. Довиждане, сър — рече той и си отиде. Как би могъл вуйчо Гейвин да й каже това? Кой друг можеше да й го каже? Всички — и бели, и черни? Въпросът бе не там, че тя нямаше никого да чуе, тя изобщо нямаше да слуша, не би приела дори единодушното солидарно „не“ на цялото негърско училище — тази масова не толкова съпротива, колкото неподвижност, подобна на животинския инстинкт да се притайваш напълно замрял, без да дишаш, без да мислиш дори. А може би тя бе разбрала това, защото тутакси, без да се суети, от училището отиде направо в инспекцията по образованието: щом не може да ликвидира невежеството чрез отделни ученици, ще опита на едро, като постави в негърското училище съответно подготвени бели учители, без да иска ничия помощ, нито дори Гейвиновата — първо притисна училищния съвет, те отстъпиха, едва ли не изпарявайки се, след това се добра до околийската инспекция в нейното свято леговище, въоръжена не с някакво бележниче от слонова кост и златно моливче, а с огромен топ жълта хартия и достатъчно моливи за всички членове. Очевидно те са допуснали първоначалната грешка да я приемат. После Гейвин разправяше, че срещата преминала примерно така:

Председателят написва: Да предположим за миг — вие разбирате, чисто теоретично, — че назначим бели учители в негърското училище. Какво ще стане с учителите-негри или може би имате намерение да им плащате пенсии?

Патешкият глас: „Не точно. Ще ги пратя на Север в училища за бели, където ще ги приемат и обучат, както се обучават белите учители.“

Моливът:_Да предположим още веднъж, все така на теория, че освободим учителите-негри. Откъде ще намерите бели учители да запълните вакантните места в Мисисипи и колко дълго според вас ще им разрешат да заемат негърските места в Мисисипи?_

Патешкият глас: „Ще ги намеря, стига вие да ги защитите.“

Моливът: Да ги защитим? От кого, мисиз Кол?

Само че тя вече не е имало нужда да отговаря. Защото вече се бе почнало. Думата НЕГРОЛЮБЕЦ се появи, надраскана с огромни тебеширени букви, върху плочника пред двореца им още на другата сутрин и баща й, с черната си банкерска шапка и малката ластична папионка, дъвчейки своята постоянна глътка въздух от Завоя на французина, мина спокойно отгоре й. Сто на сто е видял. Гейвин казваше, че никой не би я пропуснал и че до обед, кажи-речи, цял Джеферсън уж случайно е успял да мине оттам и да погледне. Но какво друго можеше да стори един банкер, истинският банкер? Да си плюе на носната кърпа, да коленичи и да изтрие буквите? По-късно излезе и Линда, упътила се към съда, да досажда още на останалите околийски власти, вече скрити зад заключените си врати. Много е възможно да не е видяла надписа. В края на краищата никой от тях, нито готвачът, нито дори портиерът, а една съседка се показала с метла в ръката и колкото могла, заличила го, разгневена, злобна, но не за да защити неосъществимата мечта на Линда, нито дори от инстинктивната женска солидарност, а просто защото живее на същата улица. Думата можеше да бъде от ония къси и бързо надрасквани с тлъсти печатни букви думи, означаващи някоя мръсотия или псувня, както често ставаше и става и сега дори по тротоарите в тази част на града, но тя щеше да мине невъзмутима отгоре й, защото спре ли се, то би значело публично да си признае, че тя, една дама, знае нейното значение. Но на улицата, на която тя (и нейният съпруг, разбира се) живее и притежава имот, никой нямаше право да пише нито негролюбец, нито негромразец и така видимо и оскърбително да изразява с тебешир онзи древен и прикрит атавистичен расов страх.

Докато най-сетне председателят на инспекцията по образованието прекоси площада, влезе в банката и се озова в онази задна стая, където, с нозе подпрени на камината, седеше старият Сноупс, току-що обявил просрочката на някоя ипотека. Много ми се ще да съм бил там, влиза външното лице и повече или по-малко казва следното: „Ей богу, не можете ли да държите дъщеря си у дома, или поне не й давайте да идва в съда.“ Отчайваща история — нима би могъл да се надява на някаква промяна, когато тя е вече трийсетгодишна, независима, вдовица, а и като ветеран от войната, фактически — Ретлиф би казал „фанатически“ — е стояла и под куршумите? Тя така и не се спря. Стигна се дотам, че инспекционният съвет не смееше да отключва вратата си по време на заседание, нито по обед — да отидат членовете му по домовете си да хапнат; вместо това си купуваха сандвичи от кафене „Дикси“ — подаваха им ги през един заден прозорец. Човек внезапно си казва: ами ако например тя беше послушна и податлива, би му се подчинила, но в случая той, старият Сноупс, не смееше да я помоли, камо ли да й заповяда да изостави всичко това. Разбира се, никой не знае защо. На човек му оставаше само да гадае: каква ли ще е онази разписка или полица с неговия подпис, която се крие в нея от онова минало, благодарение на което най-после той си беше спечелил задната стая в банката, където можеше да седи и да наблюдава как състоянието му расте от даване на заеми и протестиране на чужди полици.

Скоро той трябваше да се сблъска с нещо повече от неподписания надпис „Негролюбец“, върху който минаваше едва ли не вече всеки ден, излизайки от къщи. Една нощ (аз съм бил вече в Европа) на поляната пред къщата им ненадейно пламнал грубо скован и напоен с бензин кръст, после дошли полицаите и възмутени, побеснели, ала безпомощни, го угасили; също тъй безпомощни на тяхно място са щели да бъдат и всички останали. Знаете: ако тя имаше късмет да живее сама или беше дъщеря на някой обикновен лекар, адвокат, или дори проповедник, щеше да бъде друго нещо — и двамата с баща си биха си получили заслуженото. Тя обаче се беше оказала дъщеря не на какъв да е банкер, а на този именно банкер, тъй че онова, което кръстът всъщност бе осветил, бе истината за хората, които го бяха забучили, а именно, че са малоумни глупаци: ако едничката защита и опазване на бялата раса и нейната чистота се намираха в ръце, които не различават — още по-зле, не могат да различат — градината на един банкер, то значи, че тази раса е в незавидна безизходица.

На следващия месец станаха Мюнхенските събития. След това бе подписан пактът между Хитлер и Сталин. Сега, излизайки сутрин от къщи с черната си банкерска шапка, ластичната папионка и малката глътка на Ретлиф от въздуха в Завоя на французина, той вече не стъпваше върху анонимни и неопределени слова, а върху огромни разкривени букви, като трите думи вече покриваха целия тротоар пред къщата в различните си съчетания и степенуване:

КОЛ

КОМУНИСТКА

ЕВРЕЙКА

 

ЕВРЕЙКА

КОЛ

КОМУНИСТКА

 

КОМУНИСТКА

КОЛ

ЕВРЕЙКА

И той, банкерът, консерваторът, онзи тори, който бе сторил повече от всички други в Джеферсън, а може би и в околията Йокнапатофа, за да върне времето назад поне до 1900 година, трябваше да мине от тях, правейки се, че не ги вижда, или че може би са написани на друг език и в друго време, които никой не би очаквал от него да разбере, при което цял Джеферсън, най-малкото чрез свои представители, наблюдаваше дали няма да покаже слабост. Та и какво би могъл да стори? Едва сега ставаше ясно, че предположението е основателно и че някъде в цялата му история от успехи и победи, в която се криеха и два смъртни случая, има някакво „да не си посмял!“ — това бе не само самоубийството, оставило дъщеря му сирак, но и истината, че ако беше друг човек, а не този, чиято жена е трябвало да си тегли куршума, той може би щеше да отгледа такава дъщеря, чиито Бартън Кол нямаше да е скулптор евреин с Испанската война в хороскопа си. Но ето че в следващия момент установяваш как мислиш тъкмо обратното: че думите по тротоара му, върху който трябва да преминава всеки ден, на излизане от къщи, за него не са по-фатални знамения и заплахи за крушение и бедствие от кой да е погрешно пресметнат заем — докато парите все още оставаха в обръщение и той не би бил непоправима катастрофа. Последната мисъл, която би му дошла, е да си каже: Това ми е кръстът, ще си го нося, защото истинската мисъл бе: Сега ми е необходимо хората да смятат, че това ми е кръстът, а не поредната игра.

След това дойде Полша. Казах: „Заминавам“, а Гейвин отговори: „Стар си вече. Още не биха те взели в авиационната школа.“ „Още ли?“ — попитах, а той рече: „Изкарай още една година в юридическия. От де да знаеш какво ще стане, но няма да е това, което очакваш.“ И така, върнах се обратно в Кембридж, а той ми писа, че ФБР започнало да я разследва: „Боя се. Не за нея. И не за това, което биха разкрили, защото тя сама всичко би им разказала, стига само да се досетят, че най-простото ще е да дойдат и да я питат.“ А после ми разказа останалото: как най-после се отказала да хлопа по заключената врата, зад която със затаен дъх клечали членовете на инспекцията и училищния съвет. Сега само събирала всяка неделя един клас от малки деца в една от негърските църкви и им четяла на глас — с този суховат, монотонен и квакащ глас — не ортодоксалните библейски истории, а легендите на Месопотамия и скандинавски приказки, които християнската религия си беше приписала в своите служебни церемонии, тъй че сега била в безопасност, тъй като дори белите свещенослужители не могли да протестират против този парадокс. Вече нямало Кол, еврейка, комунистка по тротоара, нямало и Негролюбец (ще ти се да вярваш, че ги е досрамяло), вече не се налагало да стъпва върху тези надписи, за да се покаже публично на площада: невестата на безмълвието и тишината, крачеща недосегаема в усамотението на своята глухота, неприкосновена, минаваща по същия начин, по който се е движела четиринайсет, петнайсет и шестнайсетгодишна, досущ като млад женски пойнтер, който всеки момент ще открие и ще вдигне ято птици.

И когато се върнах у дома за Коледа, казах на Гейвин:

— Кажи й да скъса мръсния си партиен билет, ако има. Върви, кажи й. Не може тя да помага на хората. Не заслужават. Не им трябва ни помощ, ни съвет, ни работа. Дай им хляб и зрелища, и то безплатно. Гад е човекът. Как, по дяволите, е могла цяла година да се бъхти в една война, която не само й отне мъжа, ами и нея в главата удари, и въпреки че плати тази цена, тяхната страна пак изгуби войната, а на нея още не й е дошъл умът в главата? О, разбира се, знам, знам, вие двамата с Ретлиф твърде често сте ми повтаряли; чуя ли Ретлиф веднъж, все едно, че сто пъти ми го е казал: „Човекът не е истински зъл, той просто няма разум.“ Но тогава толкоз по-основателно е да се каже, че човекът е напълно безнадежден случай, че ни най-малко не заслужава за него да се правят усилия или да се изпитват болка и тревоги. — Тук млъкнах, защото усетих ръката му на главата си. Сега вече му се налагаше да вдига ръка по-нависочко, но го стори точно тъй, както го правеше, когато бях двойно по-нисък и три пъти по-малък на години, мило и нежно, погали ме и рече също тъй нежно и едва чуто:

— Защо ти не й кажеш? — Добър и умен човек е той, освен когато кривне встрани, за миг загуби ума и дума и извърши погрешна стъпка, която дори аз бих нарекъл неправилна, а после като залети ей така, направо, но абсолютно без никакви отклонения от логиката и от здравия разум, и вземе, та свърши в някоя каша, в някоя такава бърканица, че дори и аз виждам как е могъл да я избегне. Ама е добър човек. Може би понякога нямам право да му вярвам и да му се водя по свирката, но винаги съм имал право да го обичам.

— Извинявай — казах му.

— Няма защо — рече той. — Само едно запомни: никога не си губи времето да съжаляваш за грешки. Просто не ги забравяй.

Така отново се наложи да търся Ретлиф. Впрочем не, просто се възползувах от случая. Беше традиционната коледна вечеря, приготвена от самия него, на която ни покани с вуйчо Гейвин. Само че този път Гейвин трябваше да замине в Джексън по някакви окръжни дела по отводняванета и затова отидох сам. Настаних се в безупречно чистата кухничка на Ретлиф с чаша студен пунш от царевичното уиски на стария мистър Калвин Букрайт, което Ретлиф, изглежда, взимаше от него без особено затруднение, макар че сега, на стари години, ако беше някой друг, старият Кал или щеше да му продаде, можеше да му подари, но можеше и да го изгони, едно от трите; посръбвах студения пунш, тъй както го приготовляваше Ретлиф — първо ще разтвори захарта в малко вода, после добавя уискито и леко разбърква с лъжичка и накрая допълва чашата с дъждовна вода от варела, — а в това време, с белоснежна престилка върху една от разгърдените, спретнати, избеляло-сини ризи, които си шие сам, Ретлиф довършваше ястието — дяволски добър готвач е той, не само защото обичаше да си похапва хубаво, а просто защото обичаше да готви, да смеси всичко до съвършената висша точка. След това свали престилката и вечеряхме на кухненската маса с бутилката леко светлочервено вино, която вуйчо Гейвин и аз винаги донасяхме. После, с кафето и гарафата уиски, се преместихме както винаги в малката безупречна стая, която той наричаше приемна — в ъгъла стоеше полираната, без нито едно петънце, фисхармоника, а пред камината — полираните столове; лятно време тази камина се затваряше със зелено велпапе, но през зимата в нея гореше изкуствен газов дънер — прогресът бе дошъл и при нас, беше ни залял; насред стаята беше полираната маса, на която, върху стойка под стъклен похлупак, се мъдреше вратовръзката на Алановна: на един наситен, не съвсем ален и не дотам бордо фон грееха жълти слънчогледчета със сини кръгчета в средата, почти същото избеляло синьо на ризите му — беше я донесъл от Ню Йорк някъде по това време преди три-четири години, когато ходиха с Гейвин за сватбата и изпращането на Линда за Испания; по-скоро езика си бих отрязал, отколкото да му кажа, че на онзи, който е платил за нея (предполагам Гейвин), тя е струвала най-малко седемдесет и пет долара; все пак този ден се изпуснах и казах нещо по този въпрос, а Ретлиф ми рече:

— Знам колко струва, нали сам я платих. Сто и петдесет долара.

— Какво? — извиках. — Сто и петдесет?

— Бяха две — каза той.

— Но аз съм виждал само тази — рекох.

— Съмнявам се дали ще видиш другата — рече той. — Другата е частен въпрос.

До вратовръзката стоеше и скулптурата, завещана му от Бартън Кол — онази, за която Гейвин все още беше пълен новак; аз бях извън играта, тъй като нито схващах какво е това, нито пък какво прави.

— Липсва само златната запалка, която тя му е подарила — казах. — Музей „Линда Сноупс“.

— Не — рече той, — музей „Юла Варнър“. Трябва да има и други неща, но ще минем и с тези. Все пак е нещо. Когато едно общество има щастието да бъде обществото, което на всеки хиляда години една Юла Варнър избира, за да диша в него, най-малкото, което трябва да направим, е някой да издигне нещо… не паметник, това не е точната дума.

— Храм — подхвърлих.

— Именно — рече той. — Един храм да стои и да напомня на хорицата, които не са имали щастието, които са били още съвсем малки… — и млъкна. Изправи се и притихна. Ще си речеш, че в своята странност пак се е замислил, а не че е бил заслепен. Тогава се обадих:

— Грешиш. Няма да стане.

— Какво? — сепна се той. — Какво няма да стане?

— Тя няма да се омъжи за Гейвин.

— Правилно — рече той. — Ще стане още по-лошо. На свой ред сега аз извиках:

— Как? Какво каза?

Но той бе вече дошъл на себе си, приятен, невъзмутим, непроницаем.

— Но съм сигурен, че адвокатът и това ще издържи.