Уилям Фокнър
Дворецът (12)

11

Чарлз Мелисън

Този път бях в униформа. Сега само ми е нужно да се досетя и да уточня за кой „този път“ става дума и какво стана през това време. Не беше тогава, когато отново видях Линда, защото тя все още бе в Паскагула и строеше кораби за Русия. Не беше и следващия път, когато се отбих в Джеферсън само пътьом, тогава отивах да облека кафявата куртка. Тъй че вероятно е било онзи път, когато притиснах Ретлиф до стената. Макар че мисълта ми е най-вече за тогава, когато се видях с вуйчо Гейвин след женитбата му, той бе вече съпруг.

Беше 1942 година и Гейвин бе вече женен за Мелисандра Харисс (по баща Бакъс, както би споменал Текъри); търкулнало се гърнето и си намерило похлупака, казваше Ретлиф, стига той именно да го е казвал. Една неделя осъмнахме с Пърл Харбър и аз едва ли не с обратната поща телеграфирах на Гейвин от Оксфорд Почва се заминавам. Телеграфирах на Гейвин, защото иначе трябваше да се обадя на майка ми по телефона, а за междуградски разговори тя харчеше луди пари, затуй само с четирийсет и два цента за телеграма спестих на баща си в Джеферсън мамината сметка по телефона.

И така, завърнах се у дома на време, за да бъда свидетел на първите невинни пукнатини в неговите, както очевидно ги бе смятал, непристъпни бастиони; да го „подкрепям“, да бъда шафер на неговата катастрофа. Всичко стана така. Не можах да се включа в официалния бойно-подготвителен курс в университета, но ми бяха казали, че който има висше образование и определен брой летателни часове, особено самостоятелни, има всичките шансове да бъде приет направо в офицерската авиационна школа. Намери се един професионален летец от селскостопанската авиация, който бе зачислен към същото летище, и той ме прие за ученик: летяхме дори на по-голям самолет, както той твърдеше, един от типа на същинските учебни самолети в армията, доста по-мощен от малките тапешници по петдесет конски сили, които се използуваха в редовния курс. Така че когато пратих телеграмата на вуйчо Гейвин, бях навъртял вече петнайсет зарегистрирани полета, три от които самостоятелни. И когато мама ми звънна по телефона, вече си бях стегнал багажа и колата бе обърната към Джеферсън.

И така, озовах се там, за да присъствувам на началото, което Гейвин може би е виждал в публичното оповестяване на сватбата, не зная. Говоря за онази конеразвъдна ферма на Лонг Айлънд, където от време на време Мелисандра Харисс Бакъс имаше навика да води двете си деца (бяха вече пораснали; Гейвин получаваше с брака си не завареничета, а деца за женене), когато си идваха за малко от Европа, докато германците не се заловиха да взривяват американските кораби покрай бреговете на Ирландия. След това почнали да ходят в Южна Америка и последния път довели със себе си един аржентинец, кавалерийски офицер със състезателни наклонности, който, според убеждението на маниака, тоест момчето от двете деца на Харисс (не искам да кажа, че и двете деца на леля Мелисандра бяха маниаци. Само момчето), искал да се ожени за сестра му заради парите, на които майка им сега беше опекун, а не просто заради самата му сестра, която, както и той, получаваше само известна издръжка. Тогава той — (маниакът, разбира се) решил да убие аржентинския жокей, като му пробута дивия жребец на Рейф МакКалъм. Какво е направил маниакът, купил ли го е, подмамил ли го е — не знам, но го вкарал в конюшнята, където аржентинецът трябвало да влезе по тъмно и като отвори вратата, да си мисли (невинният аржентинец), че вътре го чака не само един смирен, но и полусляп кон. Само че Гейвин — на кафе ли си е гледал, до ясновидството си ли е допрял, или до магическата пръчица, но както ставаше в подобни случаи, се вдигнал, спипал Рейф навреме, озовал се пръв до вратата на конюшнята и спрял човека.

Така аржентинецът бил спасен и още същата нощ маниакът трябвало да избира между наборната комисия в Мемфис и вуйчо Гейвин — избрал войската и сега беше в безопасност. На другия ден следобед аржентинецът и сестрата на маниака се венчали и напуснали Джеферсън, също в безопасност. Но вуйчо Гейвин останал, а на другия ден аз трябваше да постъпя в предварителната сухопътна школа, тъй че когато следващия път се прибрах у дома, бях вече с униформа, а Гейвин бе не само съпруг, а и баща на един заварен син, от когото можеше да излезе чудесен съучастник в убийство, на по-добър от него човек не би могъл и да се надява, ако не беше онази нагла намеса, каквато и едно куче не може да си позволи; и на една заварена дъщеря, омъжена за жокей, неговия аржентински зет. (По това време и мен ме бяха венчали за бомбардерския мерник — пилот не станах, но поне щях да летя до самия пилот; повери ми го едно правителство, което не ми се доверяваше и затова бе поставило шпиони да ме следят как боравя с него, а още преди да ми даде мерника, и мен бе научило да не се доверявам нито на шпионите си, нито на останалите замесени — те се намираха в една заключена черна кутия^[1], непрекъснато прикачена за мен с верига, дори когато спях — положение, което, разбира се, непрекъснато ми създаваше неудобства, но главно ме мъчеха неотслабващото взаимно подозрение и взаимно недоверие, които след време преминаха във взаимна омраза, но човек се приучва да я понася, което е може би най-добрата подготовка за щастливия брак.)

Тъй че при следващата ми среща с Джеферсън аз бях вече в униформа. Имах време колкото да посетя рицаря и неговата дама сред новите му потомствени бели огради и електрифицирани конюшни, да им кажа „Бъдете благословени, деца мои“ и още веднъж да притисна Ретлиф до стената.

— Сега вече не може да се ожени за нея — казах му. — Вече си има жена.

А що се отнася до Ретлиф, човек никога не би прибягнал до понятието „здравомислещ“. Най-малкото до сега, до този миг.

— Вярно — рече той. — И тя няма да се омъжи за него. Ще бъде още по-лошо.