Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сноупс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mansion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)
Корекция и форматиране
vanj (2012)

Издание:

Уилям Фокнър. Дворецът

Американска, първо издание

Редактор: Боян Атанасов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Коректори: Грета Петрова, Радослава Маринович

Редакционна колегия: Александър Муратов, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Вера Ганчева, Владимир Филипов, Димитър Методиев, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Леда Милева, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Петър Динеков, Светозар Златаров, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Дадена за набор: VIII.1979 г.

Подписана за печат: II.1980

Излязла от печат: април 1980

Формат 84×108/32

Печатни коли 27¼. Изд. коли 22,89 Усл. изд. к. 25,33

Цена 3,41 лв.

ДИ „Народна култура“, София, 1980

ДП „Димитър Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

15

Когато Чарлз се върна, Линда Кол вече също си беше у дома. И тя от своята война: корабостроителниците в Паскагула, където най-после й беше провървяло и бе станала занитчик, при това, според вуйчо му Гейвин, доста добър. И си личеше: по ръцете, по ноктите й, не гризани, не хапани, а просто загрубели. В косата и се беше появил изящен, просто великолепен трагично бял кичур, минаващ по темето й като перо на шлем. Скършено перо — да, може би тъкмо така, мислеше си Чарлз, едно скършено перо, полегнало върху главата й, вместо да стърчи право нагоре, встрани и назад? Беше есента на 1945 година и за рицаря повече нямаше турнири и дракони: войната ги беше обезглавила, изчерпала, пратила ги в легендите.

Чарлз всъщност си мислеше как сега всички местни американски странствуващи рицари, либерали и реформатори, ще останат без работа дори в такива, досега незначителни и забравени места като околия Йокнапатофа в щат Мисисипи, инжектирани до пренасищане не само в натрупаните от кръв пари на бившите войници, но и с припечеленото от останалите бивши заварчици, зидари и машинисти като Линда Кол Сноупс, по-точно Линда Сноупс Кол, на които бяха плащали по два, по три и по четири долара на час с такова бързо увеличение на надниците, че не им оставаше време да ги изхарчат. Дори двамата финландски комунисти, че и този, който не можеше да говори английски, през войната забогатяха и им се наложи да станат капиталисти, инвеститори в търговията с бикове, просто защото все още не бяха се сдобили с достатъчно сериозна частна собственост, та в нея да вложат, обръщайки гръб да не гледат, тези значителни суми. Колкото до негрите, сега те разполагаха в Джеферсън с по-нова и по-хубава училищна сграда и от белите. Във всяка хижа, досега без електричество, без канализация и без перде, купени на изплащане със същите тези пари, които поне цвят на кожата не знаят какво е, сега се мъдреха автомобили, радиоапарати и хладилници, натъпкани с бира в консервени кутии; всичко това плюс законите на новата социална революция, които премахнаха не само глада, неравенството и несправедливостта, но също така отнеха и работата на мнозина, заменяйки я с новото призвание на самозадоволяването, или, ако щете, професия, за която човек изобщо не се нуждае от квалификация: обикновеното производство на деца. Така че сега в Джеферсън Линда нямаше срещу какво да насочи своето копие. Помислете само: никъде да няма срещу какво да насочиш копието си — русите се бяха справили с германците и сега дори те вече нямаха нужда от нея. Наистина помислете — в Джеферсън за нея вече нямаше абсолютно нищо, след като и вуйчо му Гейвин се беше вече задомил, ако тя изобщо някога го е искала за себе си. Изглежда, Ретлиф щеше да излезе прав, казвайки, че каквото и да е искала някога от него, то в никакъв случай не е било да й стане съпруг. Ето защо всъщност човек би се запитал за какво изобщо стои в Джеферсън и какво ли прави по цял ден, освен да чака, прекарвайки някак времето, докато падне нощта и настъпи часът за сън — в този мавзолей на Сноупс в колониален стил, при дъртия негодник, който се нуждаеше от дъщеря или друг човек толкова, колкото и от резервна папийонка или втора шапка. Може би този път повечето хора щяха да се окажат прави и в края на краищата Линда нямаше дълго да се задържи в Джеферсън.

Но засега тя беше тук и както казваше вуйчо му, ноктите й били изядени не от занитването, а просто дълбоко изрязани, за да се изчистят (и да станат отново женствени — вуйчо му ли казваше това?), защото повече нитове нямаше да има и това наистина трагично бяло перо бе клюмнало в своята храброст върху главата й, защото и драконите бяха вече мъртви. Но дори и шлосерството се оказа слабо пред нея. Мисълта му бе, че тя не изглеждаше остаряла. Всъщност не мислеше само, че не е остаряла. За тези три години и нещо от декември 41-ва до април 45-а сам той се беше променил, или най-малкото се надяваше да е така, или поне онова, което му се беше струвало изтърпяно и изстрадано, така пълно се покриваше с общоприетите представи за страдание и търпение, че го бе обогатило в духовно и нравствено отношение, независимо от това дали допринасяше за човешкия род; и щом бе пречистило душата му, то трябваше да личи и по външността му — той поне вярваше, че е така. Но у нея нямаше никаква промяна — най-малкото този бял кичур в косите; изглежда, доста жени си правеха такива нарочно. И когато накрая… впрочем защо накрая? Какво от това, че по-голямата част от първите три дни след завръщането си, надявайки се, че прави това незабелязано, той вися по площада, дано я зърнеше, като го прекосява или шари из него? Имаше градове по-големи от Джеферсън, в които нямаше такова момиче — или жена, — която, още от мига, когато си я видял преди осем години да слиза от един самолет, веднага да се запиташ как ли би изглеждала съблечена; само че тя бе твърде стара за него, не от неговия тип; всъщност тъкмо обратно — той беше много млад за нея, той не беше нейният тип; оставаше само вуйчо му, за когото, дори в ония десет месеца в нацисткия концлагер, все си мислеше дали е успял да я разсъблече преди сватбата си с леля Мелисандра, или може би дори след това, а ако не е, то какво ли се е случило, какво им е попречило. Разбира се, вуйчо му никога нямаше сам да му каже било ли е, не е ли било, но затова пък след тия три години и нещо възможно бе той сам да познае, като я види — може би жената не съумяваше истински да прикрие това от друг мъж, който е… да кажем, добре разположен към нея. Само че когато най-сетне я видя на улицата на третия ден, в нея нямаше нищо забележително, никаква промяна освен само белия кичур, който по начало не се броеше — беше си същата като в онзи ден преди осем години, когато той и вуйчо му отидоха с колата до летището в Мемфис да я посрещнат, на пръв поглед доста височка и доста слаба за неговия вкус, тъй че в същия миг си каза: Не, тази не е от ония, дето ще си махне дрехите заради мене, а след това, още не довършил мисълта си, в него се обади друг глас: Хайде, глупако, а кой ти е казал, че изобщо има такова намерение? Той е бил прав: не че тя не е за него, а той не е за нея; в живота му все още могат да се случат много неща (надяваше се той), но между тях нямаше да бъде свалянето на тази пола, макар че като съблечеш някоя от тези твърде високи и твърде слаби понякога оставаш изненадан. И така си е; очевидно душата му, или каквото е там на нейно място, за тези три години и нещо бе станала по-изтънчена, защото сега знаеше, че ако съдбата му предложи да свали тази именно пола, онова, което ще изпита, може и вероятно ще има няколко названия, но нито едно няма да бъде изненада.

Сега вече нямаше кораби за занитване, а и по-зле: вече нямаше нужда от кораби за занитване. Тъй че не само Чарлз, но след време и целият град, рано или късно, щяха да я виждат или да научават за това от очевидците, как върви, крачи, най-често облечена със същата жълтеникава униформа от излишъците на армията, с която вероятно бе занитвала и корабите, разхожда се из задните улици и улички на града, по шосетата, по извънградските булеварди и по черните пътища сред нивята, в полето и в гората на две-три мили от града, все сама, без толкова да бърза, колкото да стъпва равномерно, сякаш лекува безсъние или може би дори махмурлук.

— Сигурно това е причината — каза Чарлз. И вуйчо му отново вдигна с известна досада очи от своите дела.

— Кое?

— Нали казваш, че имала безсъница. А може би си проветрява главата от препиване?

— А-ха — рече вуйчо му. — Може. — И пак се зачете. Чарлз продължаваше да го наблюдава.

— Защо и ти не се разхождаш с нея? — попита той.

Този път вуйчо му не вдигна поглед.

— А защо не ти? И двамата бивши войници, ще си говорите за войната.

— Няма да ме чува. А когато ходя, не мога да пиша на бележника й.

— Това исках да ти кажа — рече вуйчо му. — От опит знам, че последното нещо, за което ще си говорят двама бивши войници, по-млади от петдесет, е войната. А вие двамата дори не можете да разговаряте.

— Така ли? — каза той. Вуйчо му се зачете. — Може би си прав. — Вуйчо му продължаваше да чете. — Ще имаш ли нещо против, ако се опитам да легна с нея? — Вуйчо му не помръдна. После затвори папката и се облегна на стола.

— Абсолютно нищо — каза той.

— Значи, мислиш, че няма да мога — рече Чарлз.

— Знам, че не можеш — каза вуйчо му и бързо добави: — Да не ти е мъчно, работата не е в тебе. Просто отчаяние, ако щеш. Никой не е виновен.

— Значи, разбираш защо — каза Чарлз.

— Да — отвърна вуйчо му.

— Но не искаш да ми кажеш.

— Искам сам да го разбереш. Друг път едва ли ще ти падне подобен случай. За тия неща четеш, слушаш, виждаш: книги, филми, музика, и Харвард, и Хайделберг. Но не смееш да повярваш, докато не се сблъскаш лице в лице, защото може и да си сгрешил, а да понесеш такава грешка и все тъй щастливо да си живееш, не може. А и да се съмняваш пак е непоносимо.

— В Хайделберг не съм ходил — каза Чарлз, — останах си само с Харвард и с едикой-си номер от концлагера.

— Добре — съгласи се вуйчо му, — тогава гимназията и Джеферсънският колеж.

Само че сега Чарлз вече знаеше отговора. Това и каза:

— Ясно. В днешно време тия неща ги знаят и децата. Тя е фригидна.

— Чудесен фройдистки термин, не по-лош от разни други, когато трябва да се прикрие целомъдрието или дискретността — каза вуйчо му. — Хайде сега да те няма, че съм зает. Майка ти ме е поканила на обед, тъй че ще се видим.

Значи, имаше нещо повече, а вуйчо му нямаше да го обясни. Употреби думата „дискретност“, също за да скрие нещо. Впрочем Чарлз поне се досещаше за какво става дума, тъй като познаваше вуйчо си доста отдавна, за да разбере, че тази дискретност се отнася не до Линда, а до него. Ако той сам никога не беше служил войник, нямаше много да му мисли, камо ли да чака, та от вуйчо си да иска разрешение, досега навярно щеше да я спипа в някое подходящо и усамотено място в гората, по време на някоя нейна разходка, с наивното предположение на човек, който никога не е бил на война, че тя, като е преживяла една война, сигурно отдавна се чуди какво, дявол да го вземе, става в този Джеферсън, защо той или някой друг привлекателен мъж са си губили времето досега. Сега му се изясняваше защо младите хора така жадно се хвърлиха във войната — те са вярвали, че тя ще им предостави безкрайни и предварително разрешени възможности за безнаказано насилие и грабеж, съжаляваше, че трагедията на войната се заключава в това, дето от нея не можеш нищо да донесеш, а там си оставил нещо скъпо, че отнасяш на войната в себе си неща, с които би могъл и в мир да прекараш целия си живот, без изобщо да знаеш, че те са в тебе.

Значи, нямаше да е и той. Той също е бил на фронта, нищо, че не беше се върнал с рана, за да го доказва. Тъй че ако се наложеше чрез физическа принуда върху нея да научи онова, което вуйчо му казваше, че не знае дали съществува, той нищо не би узнал; щеше само да бъде един в повече към всички ония от града, които смятаха, че тя се разхожда просто за да изтрезнее и се приготви за следващото си напиване, а те привеждаха за това доказателства или най-малкото един симптом, а именно, че един път в седмицата, сряда или четвъртък следобед (градът и по това можеше да си сверява календара или часовниците), тя заставаше на кормилото на бащиния си автомобил пред банката, вземаше баща си след края на работния ден и подкарваше към Уайотов брод, където беше тъй (меко) нареченият въдичарски кемпинг на Джейклег Уотмън и се запасяваше с контрабандно уиски за следващата седмица. И не с неин автомобил, а с автомобила на баща си. Тя можеше да се снабди с цял гараж автомобили срещу парите от онзи фонд, който се намираше под опеката на вуйчо му, онези пари, прехвърлени на нейно име от богатия й дядо в Завоя на французина, Уил Варнър; или може би от баща й и Варнър като част или по-скоро като резултат от онзи едновремешен скандал и шум преди двайсет години, когато майка й се самоуби, а нейният предполагаем любовник изостави банката и наследствения си дом на баща й; да не споменаваме, че скулпторът, за когото се омъжи в Ню Йорк, беше евреин и следователно (по убеждението на целия град) богаташ. Шофираше сама и го водеше със себе си, макар че би могла да наеме всеки друг, колкото да има до нея човек, който да се вслушва за клаксоните. Само че не пожела. Очевидно предпочиташе да ходи, та с потта от усилието да прогонва безсъницата, снощните състояния или просто онова, което в отчаянието си плащаше за своето безбрачие — разбира се, ако през последните осем години адвокатът Гейвин Стивънз не беше постъпвал по-хитро и по-ловко, отколкото го подозираха; но сега и той вече си имаше жена.

Запасяваше се тя, а не баща й. Защото градът и околията знаеха и това: сам Сноупс никога не бе пил, не беше се докосвал до алкохола. Въпреки това не оставяше дъщеря си сама да ходя до там. Някои бяха доволни от простото обяснение, че Уотмън, както всеки друг в наши дни, печели толкова много пари, че ще трябва някъде да вложи част от тях, а Сноупс, като банкер, си прави сметката, че това може да бъде в неговата банка и затова го посещава веднъж седмично, точно в определен ден, досущ както би следял обществените прояви на всеки друг търговец, фермер или производител на памук, изгоден клиент или вложител в неговата банка. Но имаше и други, сред тях вуйчо му Гейвин и неговият специален приятел, представител на шевни машини и селски, буколически философ — самоук, и Цинцинат В. К. Ретлиф, които отиваха малко по-далеч: това се правеше в името на порядъчността, външно: в тези следобеди Сноупс биваше не само банкер, а първи гражданин и баща; и макар че овдовялата му едничка дъщеря вече гонеше четирийсетте и в тия четири военни години бе работила като мъж в една военна корабостроителница, където с жените, не дори само вдовиците, се случваха далеч не старомомински неща, той пак не я оставяше да отива с автомобила сама на петнайсет мили, за да си купи бутилка уиски от един контрабандист.

Или цяла каса; ако разходките й бяха за изтрезняване, значи, й трябваше да изпива или поне да има подръка по една бутилка за всеки ден. Додето на края в града стана ясно, че работата не е само в изтрезняването, тъй като хората, които могат всеки ден да си разрешат по едно напиване, обикновено не искат да се отървават от него, да прочистват главите си с разходка, дори да им оставаше време за това. Оставаше, значи, да се допусне, че я изяждат злоба и ревност; и тя извървяваше по четири или пет мили всеки ден, за да се пребори или по някакъв начин да потуши своята безсънна и безпомощна злоба към вуйчо му Гейвин, задето я беше зарязал, докато тя запитваше кораби за спасението на Демокрацията, и се беше оженил за Мелисандра Харисс Бакър; а Чарлз си мислеше колко трябва да е благодарен, че не той успя да я разсъблече, тъй като именно онова под дрехите й — разбира се, в случай че вуйчо му ги беше свалял — бе накарало Гейвин да се ожени за вдовица с две големи деца, едното вече семейно, така че вуйчо му щеше да стане дядо още преди да е станал младоженец.

Но излезе, че не става дума нито за ревност, нито за безпомощна и непрощаваща злоба. Коледа мина и замина, зимата свърши, настъпи пролет. Вуйчо му не само беше, но вече се и държеше като едър собственик. Разбира се, нямаше истински ботуши и брич и макар едрият собственик да приличаше на такъв дори със значката на Фи-бета-капа и дори в Мисисипи, той никога нямаше да има този вид — преждевременно побелялата му коса го правеше по-скоро на концертиращ пианист или на холивудски агент на „Кадилак“. Но той все пак играеше тази роля и веднъж в месеца, а понякога и по-често, сядаше в Роуз-Хил на председателското място срещу новата му леля Мелисандра, а Линда и Чарлз се настаняваха един срещу друг откъм дългите страни на масата, при което вуйчо му превеждаше на Линда върху бележника от слонова кост или по-скоро повтаряше написаното гласно, за да чуят Чарлз и новата му леля М. Линда не говореше повече от друг път: просто седеше с белия си кичур като скършено върху главата перо и се хранеше по мъжки; Чарлз съвсем не искаше да каже, че се храни грубо — не, просто ядеше здраво, с удоволствие, изглеждайки… да, боже мой, тъкмо това бе точната дума: изглеждайки щастлива. Щастлива и доволна, какъвто е човек, който е свършил нещо, създал, сътворил, направил нещо: подложил си се на известни — а може би и много — изпитания и лишения, вирил си глава, когато може би сам си преценявал, че не си струва, и ето че, дявол да го вземе, всичко е станало, както си мислел, че трябва да стане, а вероятно дори по-хубаво, отколкото си смеел да се надяваш. Искал си нещо за себе си, само че то се е изплъзвало и вече ти се е струвало, че то не може да бъде, че е невъзможно, но накрая го постигаш, може би когато вече е късно и повече не го искаш, но поне си доказал, че може да бъде.

После се оттегляха в гостната — дамите с кафе и коняк, а Чарлз с порто и пура; вуйчо му все така се придържаше към своите царевични лули, които продължаваха да струват по пет цента едната. А тя все така щастлива и доволна плюс нещо друго, което Чарлз бе усетил и разпознал: със собственически вид. Сякаш самата Линда беше измислила всичко това: и вуйчо му Гейвин, и леля му Мелисандра, и Роуз-Хил — тази стара, на времето малка и обикновена дървена къща, която старият мистър Бакъс с неговите Хораций и Катул и слабото, разредено с вода уиски не би познал сега освен по топографското й местоположение, преобразена с парите на гангстера от Ню Орлеанз, както старият Сноупс се помъчи да направи същото с къщата на де Спейн посредством своите йокнапатофски гангстерски пари, но от това нищо не излезе, докато тук хилядарките бяха текли не само нашироко и разточително, но и с вкус, поради което луксът изобщо не се забелязваше, а само се долавяше, вдишваше, подобно на топлината и въздуха; бе измислила и всичко това наоколо, което те ограждат тук, чувството за тези мили от бели дъсчени огради, затварящи добре сресаните и начесани акри земя, електрифицираните и отоплени конюшни, складовете, жилищата за конярите и къщата на управителя — всичко като един строен хор в припадащата тъмнина, а след това бе измислила и него, Чарлз, за да му предостави възможността да види нейното творение, без да се тревожи ще одобри ли стореното от нея, или не.

След това идваше часът за „благодаря“ и „лека нощ“, връщаха се в града с колата в априлската или майска вечер, изпращаше Линда до сънувания още в Завоя на французина дворец на баща й и спираше до бордюра, а тя всеки път ще му рече с дрезгавия патешки глас (и Чарлз всеки път ще си помисли: Може би в тъмното, когато най-после я съблечеш и тя зашепти, гласът й съвсем няма да звучи така грубо. Ако, разбира се, бъдеш ти): „Ела да пийнем по нещо.“ А в колата няма да има достатъчно осветление, за да прочете какво ще й напишеш, ако ти подаде бележника от слонова кост. И той всеки път ще направи едно и също: ще се ухили, както се надяваше — гласно, и ще поклати глава — понякога на помощ идваше и луната, — а Линда вече отваряше вратата си, тъй че той трябваше светкавично да се измъкне и да изобиколи навреме. Но колкото и да бързаше, тя ще е вече излязла и ще се запъти по алеята към портика: може би тя бе напуснала Юга твърде млада и твърде отдавна, та не бе успяла да си изработи навика на южнячката да изчаква неизменното постоянство на своя кавалер или може би занитването на корабите бе придало на мускулите й нова пъргавина. Тъй или иначе, Чарлз трябваше да я догонва, всъщност да я изпревари почти на половината разстояние до къщата; а тя ще спре, почти ще го изчака, за да обърне към него очи, сепната — не уплашена, а именно сепната, в едър план, както казват в Холивуд, все още не съвсем откъсната от своето южняшко наследство, за да си спомни, че Чарлз не ще посмее да рискува случаен минувач да доложи после на вуйчо му как неговият племенник е допуснал дамата, която изпраща, да извърви непридружена цели четирийсет стъпки до своя вход.

И така, един до друг, те стигаха входа — този огромен и мрачен, примитивен и подпрян с колони връх във фантазиите, в кошмарите на баща й, в чудовищните му надежди или примирение пред страховете, неизвестно кое точно, каквото и да е било то, този студен мавзолей, за който старият Сноупс бе принесъл в жертва толкова средства, а той си бе останал и без изящество, и без топлота; Линда спираше още веднъж да повтори: „Ела да пийнем по нещо“, като че не бе казвала същото само на четирийсет стъпки по-назад, в колата, а Чарлз, като нямаше какво друго да стори, пак се засмиваше и поклащаше глава, сякаш току-що е открил, че може да прави това. После идваше ръката й, твърда и крепка като ръка на мъж — нали в края на краищата това бе ръка на занитчик, най-малкото на бивш занитчик. Тогава той ще й отвори вратата, тя ще застане за миг на прага, застинала в движението си, а някъде в дълбочина на хола сияеше оскъдна светлина; и вратата отново се затваряше.

Да, можеше да има няколко названия, но нито едно нямаше да бъде изненада и той пак помисли за вуйчо си — горкият глупак, — дали поне веднъж е успял наистина да я разсъблече? И тук си каза, че може би вуйчо му е направил това именно веднъж, но не е могъл да понесе, да издържи и е побягнал, избягал осемнайсет или двайсет години назад при Мелисандра Бакъс (тогава само с това име), където щеше да се намира в безопасност. Тъй че щом названието няма да е „изненада“, то вероятно не би трябвало да бъде и „мъка“, а просто „облекчение“. Може би малко страх от това, колко близо е бил до изхода, но главно облекчение, че при всички обстоятелства и условия все пак е било изход.

В онези дни Чарлз е бил още много млад. Сам той не знаеше дали истински си спомня майката на Линда, тъй както очевидно си я спомняха вуйчо му и Ретлиф. Но толкова често му се беше налагало да ги слуша и двамата надълго и нашироко, та му се струваше, че знае всичко, което помнеха те и особено Ретлиф; почти чуваше Ретлиф отново да казва: „Имаме щастие. У нас в Джеферсън живя не само хубавата Елена от Аргос, каквато повечето градове нямат, но дори разбрахме коя е тя и си имахме дори наш собствен Парис, който спаси нас, аргозяните, разрушавайки Троя. На човек му се искаше не да обладава Елена, а само да заслужи правото и честта да я гледа. Най-лошото, което може да ти се случи, е такава жена да те забележи, да спре и да се обърне подире ти.“

И така, ако се предположи, че онова, което представлява същността на Елена, може да се прехвърля на друг човек или е най-малкото наследствено, думата изобщо не би била „мъка“, а най-просто и може би неочаквано „облекчение“; може би за негово щастие вуйчо му е имал благополучната орис да бъде наказан с по-малко огън и жупел в сравнение с Парис и Манфред де Спейн; той просто е изпитал най-обикновен страх в този първи и единствен път (ако вуйчо му наистина е могъл да я разголи в този пръв и единствен път) и е побягнал, за да си спаси живота. Нали знае, че влюбеният паяк, достатъчно помъдрял от годините, или достатъчно предпазлив от опит, или може би просто достатъчно съобразителен, за да се уплаши от обикновените плахи инстинкти, да усети, да предугади онова първоначално, нежно и ласкаво съприкосновение на хоботчето, на смукалото или каквото е там, през което любимата му обикновено източва кръвта му, докато всъщност си мисли, че й е отдал само семето си; а след това да подскочи и да се освободи, жертвувайки, разбира се, и семето, и повечето си вътрешности в онова, което отначало е приемал за един чисто мирен оргазъм, но поне спасявайки обвивката, кожата си, живота. Или, да кажем, гроздовото зърно, зряло зърно, от едната страна прегрято от слънцето и затуй по-малко сочно, но все пак цяло и недокоснато, па макар и в позасъхнала кожица, изцедило се, изтичайки цялото в целувката на някоя нимфа, но запазвайки в смачканата люспа приликата със зърното. Впрочем тъкмо сега трябваше да си спомни тогавашните думи на Ретлиф: „Не, тя няма да се омъжи за него. Ще стане по-лошо.“ И да се чудиш какво, за бога, може или би искала Елена или нейната наследница от една изтекла жлеза или от една изсмукана люспица и какво, по дяволите, е искал да каже Ретлиф. Или поне си е мислел, че казва? Или най-малкото се е страхувал, че може би иска да каже или е казал?

Докато най-сетне му хрумна да направи най-разумното и логично нещо, за което всеки друг би се досетил още в началото: да попита самия Ретлиф какво е искал да каже, мислел да каже или се е побоял да каже. Така и стори. Бе вече лято, месец юни. Поникнал бе не само памукът на МакКинли Смит, беше бременна и Еси. И за това знаеше целият град; една сутрин тя го бе обявила в банката на всеуслушание, още със започването на работния ден, когато пред гишетата се бяха наредили първите вложители. След по-малко от два месеца тя и МакКинли спечелиха инвалидния стол на стария Медоуфил.

— Защото това не й стига — рече Ретлиф.

— За какво да не й стига? — попита Чарлз.

— Не й стига, за да й запълва времето и да бъде доволна. Нито кораби за занитване, нито цветнокожи. Както виждаш, мир и изобилие, същите ония мир и изобилие, за които ние, старите като мен и вуйчо ти, цели четири години жертвувахме и захарта, и телешките пържоли, и цигарите, само за да има за вас, младите, докато се биехте за победата. Такова изобилие, че сега дори угнетените комунисти обущарят и ковачът, и дори негърските деца вече могат да минат и без нейната помощ. Мен ако питаш, ако може би още в началото ги беше попитала, щеше да разбере, че те никога истински не са имали нужда от нея, само че им бяха малко доларите и центовете, за да й го кажат. Но сега могат. — И намигна. — И сега тя остана без несправедливост.

— Не знаех, че можеш да намигаш — каза Чарлз.

— Мога — рече Ретлиф. — Затуй ще й трябва да намери нещо друго, дори ако й се наложи да го измисли.

— Добре — каза Чарлз, — да кажем, че намери. Щом са й стигнали силите да издържи това, което ние сме измисляли, положително ще издържи и на всичко, което тя би измислила.

— За нея аз не се тревожа — рече Ретлиф. — Тя си е добре. Само че е опасна. Мисля за вуйчо ти.

— Какво за вуйчо ми? — попита Чарлз.

— Когато най-сетне измисли нещо и му го каже, той по всяка вероятност ще се съгласи — каза Ретлиф.