Уилям Фокнър
Дворецът (13)

12

В един град на име Лейк Корморант покритата камионетка, която го бе взела от Кларксдейл, свърна от пътя, той слезе и продължи пешком. А очевидно до Мемфис бе още далеко. Сега установяваше кое е най-важното, до известна степен ужасно нещо, което бе станало с него през тия трийсет и осем години: бе забравил разстоянията. Бе забравил колко далече едно от друго могат да бъдат две места. А сега се налагаше и да хапне. Имаше всичко на всичко десетте долара, които му бяха дали заедно с дрехите и шапката и новите обуща на вратата на Парчман, плюс ония три долара и осемдесет и пет цента, останали от четирийсетте, които му бе изпратил братовчед му Флем; трябва да е бил Флем; след като най-сетне бе разбрал, че Флем няма да дойде и дори няма да изпрати никого от Завоя на французина, за да му помогне, и се бе отказал да подвиква от прозореца на градския затвор към минувачите, та по някого от тях да уведоми Флем, никой друг, освен Флем, а може би и съдията, не знаеше, пък и не си направи труда да попита какво е станало с него и къде се намира; и този Флем преди осемнайсет години му беше пратил тия пари, току преди да изпрати Монтгомери Уорд, за да го подлъже към опит за бягство в ония женски дрипи и панамената шапка, когато, разбира се, го хванаха и му лепнаха новите двайсет години.

Беше малко, тясно магазинче с приветливо подредена стока, цялото облицовано в афиши, зад една бензиностанция на шосето; пред него бе спрял очукан, кален и прашен автомобил, а вътре свари само собственика и един млад негър в останките на военна униформа. Поиска един хляб и внезапно си припомни сарделите — след почти четирийсет години си спомни вкуса им — защо да не си позволи да похарчи още един петак, когато, за най-голяма своя изненада, в първия момент дори не повярва и се усъмни в слуха си, узна, че една кутия сардели ще му струва двайсет и шест цента — тази малка и плоска твърдичка кутийка, вездесъща в дните му преди Парчман, само за пет цента! — и докато стоеше така в тази невероятна изненада, продавачът сложи пред него друга малка консервна кутия и каза:

— Това струва само единайсет.

— А какво има вътре? — попита той.

— Лънчмийт — отвърна продавачът.

— Какво значи това „лънчмийт“?

— Не питай — каза човекът, — ами го изяж. Какво друго да ти дам за единайсет цента?

Тогава до отсрещната стена той видя на височина половин човешки ръст камара от каси с безалкохолни напитки и в устата и гърлото му стана нещо ужасно: някаква рядка течност, подобна на огън или на милион мравешки ухапвания, избликна и протече към стомаха му. Макар мислено да си казваше: Не! Не! Това ще струва най-малкото четвърт долар, в ужас пред недоверието гласът му вече казваше високо:

— Предпочитам една от тези.

— Цяла каса ли? — попита продавачът.

— Не може ли да се купи само едно шише? — рече той, пресмятайки бързо в ума си: Най-малкото двайсет стъкла. Ще ми отидат и десетте долара. И може би в това ще ми е спасението. Дори когато продавачът постави на тезгяха пред него отворената и запотена от студ бутилка, той пак не намери достатъчно време да си рече: Ще я надигна и ще я налапам, преди да съм попитал за цената, защото инак едва ли ще мога да я докосна, защото ръката му вече бе вдигнала бутилката, вече я накланяше, почти вкарваше силом гърлото й в устата му: първата глътка беше ледено-пареща и твърде прибързана, за да усети вкуса, но той съумя да ограничи, да въздържи припряността и страстта, можа да усети вкуса и да си потвърди, че в тия трийсет и осем години не е могъл да го забрави: спомняйки си колко е приятен, пресуши бутилката на бавни и сдържани глътки, остави я и в ужас дочу гласа си:

— Ще изпия още една — макар да си казваше стига!… Стига! Остана обаче напълно спокоен и напълно самоуверен, додето в туй време продавачът отваряше втората изпотена бутилка; взе я, притвори леко очи и бавно я пресуши, после напипа една от банкнотите в джоба си, където бе сложил трите долара (десетдоларовата банкнота бе грижливо скътана в парче вестник и забодена с безопасна от вътрешната страна на горния преден джоб на комбинезона), и я положи на тезгяха, без да я гледа, без впрочем никъде да гледа, в очакване продавачът да му поиска още една или може би още две еднодоларовки; но оня остави на тезгяха шейсет и осем цента и прибра банкнотата.

Но двете празни бутилки все още стояха на тезгяха, на съвсем видно място; светкавично си помисли: Да можех да грабна рестото и да се измета, без да ме види — не толкова невъзможна, колкото опасна игра, — той не смееше, нямаше за кога да рискува: два долара срещу един вик, един скок през тезгяха и запречване на изхода, след което ще се появи съответният шериф, за да го поведе. Ето защо, без да докосва рестото, каза:

— Не си прихванахте газираните.

— Как така? — рече продавачът и пръсна монетите по тезгяха. — Лънчмийт единайсет, хляб… — Спря и моментално ги събра отново на купчинка. — Откъде каза, че идваш?

— Нищо не съм казал — рече Минк. — От пътя.

— Но те е нямало доста време, а?

— Вярно е — каза той.

— Много съм ти задължен — рече продавачът. — Разбира се, забравил съм двете коли. Заради тия проклети профсъюзи и кока-колата изчезна, като всичко друго. Ти изпи две, нали? — Отдели петдесет цента от рестото, а останалото тикна към него. — Ако не се намери кой да ги спре, не знам докъде ще стигнат хората. Излиза, че май ще трябва да съборим тия проклети демократи, ако не искаме да стигнем до просешка тояга. Та накъде, казваш, си тръгнал? За Мемфис?

Нищо не съм казвал — щеше да рече той, но оня вече, ако не и все още, говореше сега на негъра, подавайки му една отворена сода.

— За моя сметка. Скачай в колата и го заведи до кръстопътя, там ще има двоен шанс да го вземе някой, може и от другото шосе.

— Нямах още намерение да тръгвам — рече негърът.

— Имаш, имаш — каза продавачът. — Всичко половин миля. Време, колкото щеш. Хайде, докато не се върнеш, не ми се показвай. Е — обърна се той към Минк, — там сигурно някой ще те вземе.

И така, отново потегли, този път с очукания изпокалян автомобил; само за миг негърът плъзна към него един поглед, после отмести очи.

— От кой път идвате? — попита негърът. Минк не отговори. — От Парчман, нали? — Автомобилът спря. — Ето го и кръстопътя. Дано хванете някоя кола.

— Благодаря — каза той и излезе.

— Вече му платихте — рече негърът.

Наново тръгна пеш. Главното сега беше да се движи по-далеч от магазините, вече да не влиза в тях. Ако бутилките бяха по един долар, щеше да има определена граница, отвъд която изкушението, или най-малкото липсата на воля, вече нямаше да са опасни за него. Но струвайки само четвърт долар, докато стигнеше Мемфис и се видеше с пистолет в ръката, те не предвещаваха никакво озаптяване по отношение на останалите дванайсет долара. Още неизлязъл от магазинчето, той вече си мислеше, казваше си: Бъди мъж! Бъди мъж! Трябва да си мъж, колко нещо ти предстои, не рискувай! И тръгнал сега пешком, продължаваше да го избива пот, не толкова задъхващ се, колкото задишал дълбоко, като човек, който непредвидено и по погрешка е попаднал в леговището, в обятията на Семирамида или Месалина, и след това е успял да се измъкне, все още невярващ, все още вцепенен от своето безразсъдство и все още слисан, че е могъл да спаси живота си.

Сега почваше да открива още нещо. За всичките тия двайсетина години, преди да отиде в Парчман, и в трийсетте и осем оттогава досега той бе стъпвал само върху меката земя. Сега стъпваше по бетон; тревожеха го не само краката му, боляха го също костите и мускулите чак до черепа. Накрая се добра до локва застояла вода в един вонещ, безсенчест буренак край канавката, изу коравите нови обуща, които му бяха дали заедно с новите дрехи, и седна, потопявайки нозе във водата. Ядеше от хляба и консервата и си мислеше: Не бива да се разпускам. Инак може и да не стигна там, дето ги продават. Разсъждаваше всъщност не с отчаяние, колкото непоколебимо. Току-виж, струвал всичките десет долара, че може и повече. Значи, остават три и осемдесет и пет, пък ей за това вече дадох осемдесет и два цента — тук измъкна шепата монети от джоба си и внимателно ги нареди на земята; в началото имаше три еднодоларови банкноти и осемдесет и пет цента — изброи бавно осемдесет и пет: една петдесетачка, една четвъртинка, две петачета — и ги отдели настрана. На човека в магазина бе дал един от трите долара и оня му беше върнал остатъка от единайсет цента за хляб, единайсет цента за лънчмийт, а това правеше двайсет и два цента, после му взе още половин долар за газираните, значи, всичко седемдесет и два, от което трябваше да останат двайсет и осем цента; преброи останалите дребни, монета по монета, след това отново монетите, които бе вече отделил, да провери няма ли грешка. И тъй, и иначе, оставаха само осемнайсет, а не двайсет и осем цента. Губеше му се един петак. Този лънчмийт беше точно единайсет, той помнеше това, защото за него стана въпрос. Значи, оставаше хлябът, сигурно ще е хлябът. Докато съм стоял там, той е поскъпнал с цели десет цента — помисли си той. — А щом хлябът е могъл да скочи с десет цента ей така, пред очите ми, значи, за тринайсет долара пистолет не ще мога купи. Значи, някъде трябва да спра и да си намеря работа.

Шосето гъмжеше от движение, всичко хвърчеше; автомобилите бяха огромни, съвсем нови, камионите напомняха железопътни вагони; нямаше ги вече прашните камионетки, които биха му предложили да го вземат, тук се стрелкаха само машините на богаташите, които дори нямаше да забележат самотния пешеходец с работен комбинезон. Дори още по-лошо: със своята собствена големина, скорост и лъскава боя те по всяка вероятност биха попречили на всекиго, който би спрял заради него, тъй както не биха искали да им се мотае под колелата и в Мемфис. Не че това сега имаше някакво значение. Мемфис все още не се виждаше. А сега той дори не можеше да предположи кога ще го види, мислейки: Ще ми трябват, значи, още десет долара, преди да съм се наканил да го купя. Но преди всичко трябваше да се добере до Мемфис, докато все още можеше да се направи нещо, докато нямаше пречки; и когато стигнеше Мемфис, тринайсетте долара и три цента, които имаше сега, трябваше все така да бъдат непобутнати, колкото и да се наложеше да добави, за да стигне там. Ясно, че по някакъв начин трябваше да се сдобие с още пари, че кой знае дали нямаше да си изневери в някой друг крайпътен магазин, където продават газирани напитки. Значи, ще трябва да спра някъде и да си потърся работа, но като през живота си никога и от никого не съм търсил работа, аз може би и не знам как се иска — мислеше си той безмълвно, но все още, без да губи надежда. — Вече съм стар за такова нещо. Човек на шейсет и три години не бива да се занимава с такива неща. А това ще коства поне още един ден, ако не и повече. — И без да се отчайва, все така непоколебим, продължи да си мисли: Но за човек, който е чакал цели трийсет и осем години, един-два дни в повече не са болка за умиране.

Жената беше едра, но не тлъста и не стара, малко грубовата, с безформено и не много чисто облекло; застанала насред малък и разхвърлян двор, тя кършеше изсъхнали клони от една глициния, виеща се по асма до малка къща.

— Да не сте божи човек? — попита го тя.

— Пардон? — рече той.

— Приличате ми на проповедник.

— Не, мадам — каза той. — Отдалече съм.

— Каква работа умеете?

— Например това. Да почистя двора с греблото.

— Друго?

— Бил съм фермер. Струва ми се, всичко мога.

— Мен пък ми се струва, че първо трябва да похапнете — каза тя. — Така да бъде. Ние всички сме чада божии. Довършете глицинията. След това до кухненската врата ще видите едно гребло. И помнете: ще ви наблюдавам!

Сигурно така е и направила иззад пердето си. Той не разбра. Не се и помъчи. Въпреки че тя очевидно го бе наблюдавала, защото, когато хвърли и последното гребло смет върху купа, тя вече стоеше на миниатюрното предно чардаче, обясни му къде се намира количката, даде му три кибритени клечки и остана да гледа как ще извози боклука до близкото празно място и как ще го подпали.

— Оставете сега количката и греблото по местата им и елате в кухнята — нареди му тя. Така и направи. Печка, мивка, хладилник, постлана маса и стол, а на масата чиния с недоварен зеленчук и парчета посиняла сланина, два резена фабричен хляб и чаша вода; той остана неподвижен с кротко отпуснати ръце и вперени в масата очи. — От гордост ли загубихте апетит? — попита тя.

— Не е това — рече той. — Не съм гладен. Мен ми трябваха пари да си продължа пътя. Трябва да ида до Мемфис, после да се върна в Мисисипи.

— Ще обядвате ли, или няма? — каза тя.

— Да, мадам — отстъпи той, — хиляди благодарности — и седна. Тя го погледа миг-два, после отвори хладилника, извади начената консервена кутия и я постави на масата пред него. Вътре имаше половин праскова от компот.

— Яжте — каза тя.

— Добре, мадам — рече той, и хиляди благодарности.

Може би тя продължаваше да го наблюдава. Изяде, каквото можа (всичко беше студено) и тъкмо бе отнесъл чинията, ножа и вилицата до мивката, за да ги измие, тя внезапно се появи.

— Това е моя работа — рече му. — А вие ще тръгнете по пътя и на четвъртата миля ще видите пощенска кутия, на която пише „Брат Гудихей“. Нали сте грамотен?

— Ще я открия — каза той.

— Кажете му, че ви е пратила Бет Холкъм.

Той намери кутията. Беше длъжен. Помисли си: Длъжен съм да я намеря, като си казваше, че може би ще успее да разчете името, просто защото трябва да го разчете, ще трябва да проникне в неразгадаемите йероглифи; мислеше си така и стоеше, загледан в металната кутия, върху която думите „Дж. С. Гудихей, Бра.“ бяха нанесени не с шаблон, а боядисани, не разкривено и небрежно, а нетърпеливо, под напора на някакво бясно нетърпение; стоеше и мислеше, още преди да схване, или може би тъкмо в този момент схвана, че някой наблизо вика по него. Изглежда, винаги съм можел да чета, само че не съм знаел, защото не ми се е налагало. Чувайки обаче гласа, той отмести поглед към диво запустялото дворче, към една дървена къщица с миниатюрен пруст, от който един човек му махаше с ръка и викаше:

— Тука е, тука е! Елате! — Беше слабоват, подвижен мъж, на години някъде между трийсет и четирийсет, със студени прогарящи очи и с увиснала горна устна на адвокат или оратор, с издадена напред брада, както едно време окарикатуряваха пуританите. — Хей, дяволското! Да не сте проповедник?

— Не — каза Минк. — Отсъствувах дълго време. Мъча се да стигна до…

— Ясно, ясно — рече другият. — Сега ще заобиколя да ви посрещна — и бързо се шмугна в къщата. Минк я обиколи и се намери в задния двор, който се намираше в още по-диво запустение от предния — тук имаше още една къща, не толкова разглобена, колкото рухнала — една струпотевина от греди и летви, от прозоречни рамки и каси на врати, тук-там дори все още здрави късове стена, сред които се движеше или по-скоро стоеше мъж явно на неговата възраст, облечен с бойна куртка от онзи английски образец, който взеха да имитират едва след Пърл Харбър, на ръкава имаше знак на дивизия, която дори и преди това не е съществувала; когато Минк се появи, човекът взе бързо да сече с брадва разхвърляната наоколо дървения; в този миг задната врата на къщата се отвори с трясък и се показа по-младият с трион в ръката; сега Минк забеляза магарето и купчинката нарязани дъски. — Ясно, ясно — каза първият, подавайки бичкията на Минк. — Здравите парчета оставяйте настрана. Гвоздеите ще вадите внимателно, да не се разцепи дъската. И всичко се нарязва на еднакви дължини. Бащи ми знае. Аз съм вътре. — И отново се скри; изглежда, че дори вратите, които едва пускаше, зад него се тръшваха с бяс, сякаш минавайки, той ги всмукваше подире си.

— Значи, байно, и тебе те хванаха, а? — обади се човекът с бойната куртка, вероятно бащата.

Минк не отвърна. Вместо това запита:

— Този ли е проповедникът?

— Това е Гудихей — каза другият. — Още не съм го чувал да проповядва, но и устата да не си отвори, пак ще бъде по-добър проповедник, отколкото готвач. По нали все пак някой трябва да препича сухарите? Разправят, че жена му избягала с някакъв нехранимайко, блъфьор и търговец на пържени картофи, още преди да си дойде от сраженията в Тихия океан. Тогава всички си дойдоха, но, както ги гледам, не са се отказали и нищо, че няма вече война, все тя им е виновна. Карай да върви, винаги съм казвал, че колкото и жаби да изскочат от блатото, вътре остават още толкова. Значи, те хванаха, а?

Този път той отговори:

— Трябва да отида в Мемфис и после да се върна в Мисисипи. Вече доста закъснях. Довечера трябва да съм там. Колко плаща този?

— И ти за това мислиш — рече другият. — И аз това си мислех преди три дена: да взема долар, долар и нещо и да продължа. Сега ти тука църква строиш, приятелче. По-добре да стискаме палци да им дръпне тоя никаквец една проповед, та в неделя да пуснат по нещичко и да си вземем парите.

— В неделя ли? — сепна се той.

— Точно тъй — рече другият. — Сега сме четвъртък, пресмятай.

— Неделя. Значи, три дни.

— Правилно — каза другият. — По тия места поделя винаги се пада три дни след четвъртък. Закон си имат хората.

— И колко ще получим в неделя?

— В брой може би дори долар. Ти тук, байно, работиш за господа, а не за Мамона. Нали ти дават храна, постеля…

— Толкова много за един долар не мога да работя — каза той. — Нямам време.

— Може и повече да излезе. Както чувам оттук, оттам, този май имал доста. Ама са си негови. Изглежда, е бил сержант от морската пехота в Тихия океан, с тия, десантните гемии, но един ден отгоре им налетял японски бомбардер — всички рекли да наскачат във водата, преди да ги стигне бомбата, добре, ама едно мамино синче се уплашило, в нещо се заплело ли, и не могло да скочи, та тогаз проповедникът (той още не бил станал, още няколко минути време имало) се върнал, дано го развърже, но в туй време гемията се пръснала и ги потопила и проповедника, и маминото синче, чак до дъното, нашият тогава го освободил и отново изплували. Така се разправя официално, затуй и медал са му дали, че ако го питам него или най-малкото енориашите… Както чувам, голямата част от тях били все уволнени войници с жените си и с разни други фусти, дето са ги повлекли без сватба, без нищо, повечето младички, ако не броиш една шепа по-дърти, които се мъкнат подире им, дръпнати, може да се каже, от вятъра, който се образува, като минат; а сигурно и някои родители на убити войници или ей такива, като оная сестра Холкъм, дето те е пипнала на пътя: тя май нито един път не се е поразтопила достатъчно, за да добие какво да е дете, па и роди ли, бог да му е на помощ на който й е мъж; такива никой не ги е повличал, ами сами спират автобусите, защото им се струва, че пътуването е безплатно… — И млъкна. След това продължи: — Не; знам аз защо е дошла: да слуша приказките, които се издумват на проповедите, както им вика той. Та докъде бях стигнал? Аха! Десантната гемия. Според проповедника, бил вече мъртъв, вън от всякаква опасност и мирно и тихо си легнал на дъното на Тихия океан, но не щеш ли, застава над него самият Исус Христос и му вика строй се и оня се строява, а Исус вика: Мирно! Кръгом! — и го праща на постоянна работа право тук, близо до Мемфис, щат Тенеси. Има в него нещо, щом му стига умът да разбере, че ако иска да държи завербуваните в този бивак на новата вяра, ще трябва и църква да им вдигне. Да пукна, ама съм сигурен, че и дърводелец ще намери да му я скове. Какво ти каза, като те видя?

— Моля? — рече Минк.

— Какви му бяха първите думи, като те видя?

— Каза: „Хей, дяволското, да не си проповедник?“

— Виждаш ли? Хипнотизирал е сумата народ да претърсва наоколо за всяка постройчица, на чиито стъпала отпред да не е седнал човек, събарят я, домъкват я тука и я нарязват, както правим ние с тебе. Но си няма майстор-дърводелец да скове от това църква. Днес майсторите-дърводелци си имат профсъюзи и всеки ден на жива глава се плаща в брой, никой не пита кой ти възлага работата: дали Иисус Христос, дето от пари не се интересува, или пък ти идва направо от чучура. Той и агентите му душат нагоре и надолу по пътищата, като тая сестра Холкъм, дето те пипна, пресяват, търсят.

— Пресяват? — попита той.

— Пресяват. Като брашно. Пускат хората да минават през тоя двор, додето излезе някой, който ще може да скове църквата, след като вече сме разковали врати и прозорци и сме натрупали достатъчно дъски и летви. С което май ще трябва да се захванем. Досега не съм хващал да дебне иззад пердето, ама един бивш сержант от морската пехота, при това приет в лоното на църквата, не е човек, с когото да се шегуваш.

— Значи, не мога да си тръгна?

— Как да не можеш! Тук цялото поле е твое. Но никакви пари няма да получиш, докато не се съберат в неделя. Да не ти напомням, че довечера ще се намери място за спане, а и буламач, който той нарича ядене, стига да не си много придирчив.

Къщата впрочем нямаше ни щори, нито завеси, за да има откъде да ги шпионират. Наистина, като се огледа едва сега за първи път, той долови атмосферата на нещо необуздано преходно да тегне над цялото място, тя проникваше в неразличимия куп от стени, прозорци и врати, в който работеха с другия човек: държащи се все още изправени, просто защото са заковани; от време на време, докато камарата от нарязани дъски и грамадата от отпадъци за горене растяха за сметка на купчината нахвърлен дървен материал, благодарение на триона му, Минк дочуваше движенията на проповедника в здравата къща и си мислеше: Ако се е затворил да си съчинява проповедта, излиза, че да се подготвиш за една църковна служба, трябва да хвърлиш толкоз работа, толкоз движение, колкото и да оседлаеш едно муле. Слънцето бавно си отиваше и той отново се замисли. Трябва да съм изкарал досега поне половин долар. Да си го взема! И да продължавам. Не мога да чакам до неделя. В този миг задната врата подрипна, отвори се с гръм и проповедникът извика:

— Хайде, вечерята е готова. Идвайте.

Той последва бащата. Никой не спомена, че трябва да се измият.

— Смятах… — поде той, но бе вече късно. Намираха се в кухнята, не толкова спартанска, колкото изоставена, като обществен палатъчен лагер в някой парк покрай шосето; тук също имаше, както той си беше решил, „артоматична“ печка — газова или електрическа печка той видя за първи път у мисиз Холкъм. Гудихей стоеше с лице към нея, свирепо неподвижен, обгърнат от пронизителния съсък на нещо, което се пържи; Минк отново поде: — Смятах… — Гудихей се извърна от печката с три чинии, в които се виждаше обгорената плоска форма на нещо, което върху емайла изглеждаше тъй чуждо, не на мястото си и съвсем не за ядене, както би стояло и говеждо лайно. — Вече съм ял — рече Минк. — Смятах да си продължа пътя.

— Какво? — каза Гудихей.

— Че като стигна в Мемфис, тепърва работа ме чака — рече той. — Още тази вечер трябва да вървя.

— Значи, си искаш парите още сега — рече Гудихей и остави чиниите на масата, където вече стърчеше едно огромно шише с доматен сос, до него чиния с машинно нарязан хляб, захарница и кутия кондензирано мляко, върху чийто капак бяха пробити две дупки. — Сядай — каза Гудихей и пак се обърна към печката, откъдето Минк долови аромата на прекипяло кафе: той се носеше със същия бяс, със същото нетърпение, което имаха пържените сарфалади, дъсчените купища по двора и буквите на пощенската кутия. Тогава Гудихей отново застана с лице към масата с трите чаши кафе и повтори: — Сядай! — Бащата бе вече седнал. — Сядай, казах. А парите ще си получиш в неделя, като събера пожертвованията.

— Не мога да чакам дотогава.

— Добре — каза Гудихей, стреляйки по чинията си с доматен сос. — Първо си изяж вечерята. За нея вече си платил. — Той седна. Другите двама вече лапаха. Всъщност Гудихей бе вече привършил, с едно движение си остави вилицата и се изправи и още дъвчейки, приближи и блъсна една отворена врата (от вътрешната й страна висеше замаскирана с мрежа бойна каска, каквито войниците от морската пехота носеха по тихоокеанските брегове и джунглите, но Минк не я забеляза, защото окото му падна върху приклада на един автоматичен пистолет, щръкнал от подплатения с кече колан изпод каската) и от хладилника, намиращ се зад вратата, извади кутия със същия компот от разполовени праскови, донесе я на масата и раздаде, по-скоро изплиска половинките и сиропа с точна безстрастност в трите мазни чинии. Изядоха и него, при което Гудихей отново свърши пръв и чак сега, за първи път, откакто го познаваше, Минк го видя да седи напълно неподвижен, почти като заспал, докато привършат и те. След това каза: — Раздигай! — и сам се отправи към мивката с чинията си, приборите и чашата, изми ги на струята и застана отстрани да ги наблюдава как повтарят същото, а после ги избърсват и нареждат, както бе сторил и той. После се обърна към Минк: — Е? Тръгваш ли, или оставаш?

— Ще трябва да остана — рече Минк. — Имам нужда от пари.

— Добре — каза Гудихей. — На колене! — И коленичи пръв, другите двама след него, направо на кухненския под, под твърдата мъждива светлина на едничката незасенчена и слаба крушка, висяща от тавана; но макар и коленичил, Гудихей бе вирнал глава, студените прогарящи очи на пустинен отшелник дори не се затвориха. — Спаси ни, Исусе, нас, бедните кучи синове! — След което се изправи и каза: — Ясно. Лампите да се угасят. Камионът ще дойде в седем часа.

Стаичката беше всъщност пристройка, малко по-голяма от шкаф. Имаше едно прозорче, врата, която я свързваше с къщата, единична крушка на жица, тъничък дюшек на пода, покрит с брезент, но никакви възглавници и завивки, и нищо повече. Гудихей подържа вратата, докато влязат, и след това я затвори. Останаха сами.

— Хайде, опитай — каза бащата.

— Какво да опитам? — попита Минк.

— Вратата. Заключена е. А можеш да излезеш по всяко време, щом ти се доще, прозорецът не се заключва. Но тая врата води вътре в къщата, а той няма никакво намерение кандидатите за дърводелци да му разравят нещата в знак на раздяла, ако рекат да си тръгнат. Ти сега работиш за господа, но подробностите, невернико, ги оправя един сержант от морската пехота. Прозина се. — Но в неделя поне ще си получиш двата долара, или три, ако сметне и днешния ден. Да не говорим, че и проповедта му ще чуеш. Струва си трите долара. Нали знаеш, излизат едни такива редки книги, на които турят десеторна цена, защото отпечатват само един-два екземпляра. — И намигна на Минк. И защо? Защото много няма да продължава. — И отново намигна. — Защото няма да допуснат.

— Значи, няма да си получа и двата долара? — каза Минк.

— Не, не — рече другият. — Говоря ти за ония от тукашните хора, които още не е спечелил на своя страна. Те дълго няма да търпят. Че този народ изнесе проклетата му война четири-пет години и сега му се ще да я забрави. Всичко това си отмина с тия пет години на тревоги и лишения и трябва да му се сложи край, но тъкмо поискаш да се установиш отново, взема се тая шайка, в пъкъла да се продъни дано, от разпасани и демобилизирани кучи синове, дето са на държавна пенсия, и си я карат тъй, сякаш всичко онова, от което почна войната, не само по-рано не е било наистина, ами си продължава и сега и ще бъде все тъй, додето не се намери някой нещо да направи. Шапка хора, които и данъците си не плащат, и са готови да гласуват по-скоро за Норман Томас^[1], отколкото за Рузвелт, а пък Труман го остави! И седнали посред четирийсет и шеста година да ми възкресяват Исус Христос! Тъй че може да си струва три долара да го чуеш на чист въздух, защото не се знае дали следващия път няма да ти говори през решетките. — Отново се прозина с широко отворена уста и взе да разкопчава военната куртка. — Какво да се прави, и да искаме, няма нито една книга за преди лягане. Какво друго ни остава, освен да спим.

Легнаха. Лампата беше угасена, а Минк лежеше по гръб, скръстил ръце на гърдите си. Дишайки тихо, размисли се: Положително ще бъдат три долара. Положително ще сметнат и днешния ден и в неделя стават три дни на вятъра, защото и да ида в Мемфис, след като ни платят в неделя, магазините, дето ги продават, ще бъдат затворени до понеделник сутринта. Ще трябва да изчакам три дена — и вече с известно огорчение, — като не мога нищо друго да измисля… И почти незабавно заспа, смирен, в здрав сън. Като отвори очи, бе съмнало. Полежа още малко, все така спокойно, и изведнъж усети, че е сам. После му се струваше, че все така е лежал мирно и спокойно и ръката му все така безцелно си е играела с безопасната, която е напипала разтворена върху гърдите, и чак след минута е осъзнал какво се е случило; изправи се, скочи — вече нямаше защо да вижда, че прозорчето е отворено и стъклото потраква; пощуряла, ръката му събра от горния джоб на комбинезона парчетата вестник, под които бе прибрал десетдоларовата банкнота, а гласът му, вместо да изпсува, както се помъчи, успя само тъничко да изскимти; заудря с юмруци по заключената врата, додето най-сетне тя се отвори с трясък и на прага застана Гудихей, вече видял обезчестения прозорец.

— Ограби ли те кучият му син? — каза той.

— Десет долара бяха — рече Минк. — Трябва да го хвана. Пуснете ме!

— Стой! — каза Гудихей, препречвайки изхода. — Вече не можеш го стигна.

— Трябва! — извика Минк. — Да си взема десетте долара.

— Десет долара ли ти трябват да се прибереш у дома?

— Да! — Сега вече той изпсува. — Без тях съм заникъде. Пуснете ме!

— Откога не си се връщал в къщи? — попита Гудихей.

— От трийсет и осем години. Кажете, накъде според вас е търтил?

— Почакай — рече Гудихей, все така неподвижен. — Добре, виждам как в неделя можеш да имаш десетте си долара. Можеш ли да готвиш?

— Мога само яйца и месо да пържа — рече Минк.

— Добре, ти ще приготвиш закуската, а аз ще товаря камиона. Хайде — Гудихей го научи как да пали печката и го остави. Той напълни снощния кафеник с вода, както си знаеше, така че гъстото изгуби всякакъв аромат и цвят, наряза сланината и я поръси с брашно в тигана, както си знаеше, после извади яйца да ги опържи, но ръката му остана някак прилепена о вратата, а той се загледа, не спираше да мисли, — там, под каската, висеше тежкият картечен пистолет, а мислите му вървяха: Само да имах това нещо за два дена, нямаше да ми потрябват ония десет долара. Ей така ме ограбиха, посред бял ден и без предупреждение; не стига ли това да мога и аз, на свой ред, да открадна? Да не казвам, че на мен ми трябват десет, не — сто, хиляда пъти повече от всеки друг да имам сега десет долара. — Мисълта му наистина се успокои. — Не. Никога не съм крал, още не съм допрял дотам и няма никога да допра.

Когато излезе на прага да ги извика, Гудихей и другият човек бяха вече натоварили камиона с цели парчета стена и неразковани дъски; покачен на товара, той още веднъж, се приближи по шосето до Мемфис, мислейки: Ако вземат да минат през Мемфис, пък аз ако имах десетте долара… Но се отказа от мисълта, остана само да се вози, остави се на движението; камионът свърна в някакъв страничен път — сега вече се движеха, а може би навлизаха, ако и не бяха вече в нечий голям имот, владение, плантация — наоколо се ширеха памучни нивя, бели — побелели за берачите; най-сетне свиха в един черен път, прекосиха една нива и се озоваха до един обрасъл с върбалаци поток, където имаше още един камион, втори куп разчленени степи и още трима-четирима души, по някакъв начин странно прилични на самия Гудихей и на шофьора на техния камион. Минк не можа да реши как и по какво си приличат и дори не се впусна в предположения: просто между другото забеляза още една военна куртка и също така между другото забеляза и четириъгълника от опъната между забити колци връв, очертаваща размерите на онова, което се канеха да строят — там стовариха, след което Гудихей каза:

— Добре. Вие с Алберт може да се върнете за още един товар.

Поради което сега вече се возеше в кабината. Върнаха се до енориашкия дом — може и другояче да му викаха, — натовариха с Алберт камиона и отново се намериха при потока, където досега, при толкова много работна ръка, ако останалите четирима работеха поне наполовина толкова бързо и усърдно както Гудихей, една стена вече да са вдигнали. Наместо това обаче камионът, Гудихей и канапеният четириъгълник с колчетата бяха изчезнали, а до купчината дървен материал кротко седяха само трима души.

— Е? — попита Алберт.

— Да — рече един от тримата. — Някой се е разколебал.

— Кой? — каза Минк. — Как разколебал? Аз трябва да си вървя, закъснявам.

— Собственикът на парцела — поясни Алберт, — който уж ни разреши да построим тук молитвен дом. Някой го е накарал да се разколебае. Може би банката, която държи ипотеката. А може и Легионът.

— Какъв легион? — попита Минк.

— Американският легион^[2]. Дето все още държи на позициите си от осемнайсета година. Никога ли не си чувал?

— А къде е проповедникът Гудихей? Аз трябва да вървя.

— Хубаво — рече Алберт, — довиждане.

Но той изчака. Беше минало пладне, когато другият камион се върна с връхлитаща скорост и още не спрял, от него изскочи Гудихей.

— Ясно — каза той, — товарете! — След което отново се озоваха на мемфиското шосе, подгонили камиона с Гудихей, да не го изгубят от поглед, провирайки се между останалите превозни средства, които се движеха със същата бясна скорост. Минк си помисли: Само да ги имах тия десет долара, нищо, че и този път няма да стигнем до Мемфис. И не стигнаха. Гудихей зави и те отново подкараха, главоломно и страховито, защото иначе Гудихей в предния камион можеше и да ги загуби в този пущинак — цветущата едно време делта сега се беше превърнала в изровени и голи глинени хълмове; най-после, в най-затънтения ъгъл на тази пустош Гудихей спря и пред тях се ширна хаотично гробище на ръждясали автомобилни каросерии, котли, памукоочистителни машини и всякаква тухлена и бетонена неразбория; колчетата бяха вече забити и между тях опнатият канап очертаваше четириъгълника. Гудихей стоеше до своя камион, махаше им с ръка и викаше: — Насам, насам! Почвайте!

Най-после се почна истинска работа. Само че стана късно, денят намаляваше, а утре беше събота, тоест само един пълен работен ден. Но Гудихей изобщо не му даде възможност да проговори.

— Нали ти казах, че в неделя ще си получиш десетте долара? Значи, ясно.

Гудихей не го попита може ли да приготви вечерята. Направо дръпна с все сила вратата на хладилника, извади кайма в окървавена хартия и се махна от кухнята. Сега Минк си спомни отнякъде, че едно време е готвел и грис, изнамери грис и подходящ съд, а вечерта Гудихей не го заключи. Минк опита вратата да се увери, после я затвори и си легна смирено, отново по гръб, скръствайки ръце на гърдите си като покойник, и спа, докато Гудихей не го събуди, за да изпържи отново шунка с яйца. Камионът беше на мястото си, този път с цяла дузина мъже, и едва сега човек можеше да види как горе-долу ще изглежда молитвеният дом (така му казваха). Отново падна вечерта.

— Тази вечер не е студено — рече Минк, — мога да си легна ей тук, под тази покривна хартия, че утре да почна още докато другите…

— Ние в неделя не работим — каза Гудихей. — Хайде, прибирай се.

Дойде и неделя. Валеше: непрестанният ситен ръмеж на ранната есен. Пристигна един мъж с жена си, само че вече не с камион, а с лек автомобил, доста употребяван, но малко износен. Отново се отклониха на някакъв кръстопът, сега не към изоставените земи, а направо в съвсем пуста земя, докато най-сетне стигнаха сграда, напомняща небоядисан сандък, и с видяното преди тези трийсет и осем години в затвора той си припомни, позна го: Това е негърско училище. Слязоха между пет-шест други мръсни и очукани коли и камионетки — тук вече имаше група хора, които чакаха, неколцина по-възрастни, но повечето мъже и жени почти връстници на Гудихей или малко по-млади; той наново долови тази еднаквост, прилика помежду им, минаваща дори някъде отвъд облеклото — военните куртки, зелените казармени тренчкоти, дори една фуражка, на която личеше, че е имала офицерска кокарда; някои подвикна:

— Здрасти — току до лакета му. Беше Алберт и едва сега Минк разпозна мис или мисиз Холкъм, чийто двор бе почистил, а после видя и една едра негърка, жена отдавна вече не млада, която изглеждаше едновременно и изпита, и дебела. Спря се — не толкова сепнат, колкото да я разгледа.

— И негри ли приемате? — попита той.

— Тази да — отвърна Алберт. Гудихей вече бе влязъл. Останалите бавно се придвижваха към вратата, където се и бяха натрупали. — Нейният син извърши същото, което и синовете на белите жени, макар че не поставиха името му на паметника заедно с останалите. Виждаш ли оная жена там, с жълтата шапка? — Шапката беше позацапана, но все още се открояваше, палтото под нея на времето също е било бяло, но и то биеше на очи; лицето между шапката и палтото можеше да изглежда двайсет и пет годишно и вероятно едно време е изглеждало, но сега беше съсухрено, неначервено както трябва. — Точно така — продължи Алберт, — тя и сега малко прилича на проститутка, но да я беше видял миналата пролет, когато излизаше от онази къща на улица Каталпа! Мъжът й командуваше пехотен взвод, когато японците ни погнаха от Азия — отстъпвахме тогава всички заедно: австралийци, англичани, французи, напущахме Индокитай; не се мъчехме вече нито да удържаме, освен вечер, стъмнеше ли се, една линия от единични окопи за кратка почивка, после събирахме отклонилите се и на сутринта продължавахме, тоест тия, които бяхме останали живи. Нея нощ взводът му бил в охрана, той в един окоп, а отделението пръснато във верига, и ненадейно се изтърсва негърът: допълзял и им носи боеприпаси. Новак беше, разбираш ли? Това момче, черното. Дотогава бил все по-далече от японците. Представяш ли си какво е: наоколо тъмно като в рог, а ти клечиш в тая воня, в една влажна, вмирисана дупка, напрегнал си слух и зрение така, че всяка минута очите ти ще изхвръкнат като стъклени топчета, а пред тебе от всички страни се носят някакви скърцащи гласове, все едно скакалци в ливада, само че ти става ясно, че това не са никакви скакалци, защото съвсем скоро долавяш, че прицъркват на английски: „Утре или тая нощ ще се мре.“ В това време пристига негърът с една торба гранати и пълнители за автоматичните пушки, а лейтенантът му нарежда да се смъкне в дупката, после му слага пръста върху спусъка на пушката и му казва да стои и да го чака, защото трябвало да изпълзи назад до командния пункт по някаква работа. Знаеш какво е. Човек може да търпи донякъде. Дори не знаеш кога ще му дойде краят. Изведнъж обаче идва един момент и разбираш, че това е то, че повече не може. Може да го ненавиждаш, колкото си искаш, но никой не те пита, нищо не може да се направи. Там е бедата. Предварително нищо не знаеш, няма кой да те предупреди, да ти каже: „Дръж се!“ Особено пък на война. Почваш да си мислиш, че човекът няма никакво място във войната, твърде слабо същество е той, нали? Мислиш си, че ако трябва и занапред да има войни, ще трябва да изобретят нещо по-ефикасно от човека, нека то да ги води. Така или иначе, при първата светлина на другото утро се търкулва първата отрязана глава, може би с нея си разделил предната вечер порцията си, претъркулва се между вас, сякаш някой е хвърлил баскетболна топка. И се оказва, че главата е черна. Та как иначе? Негърът израснал в някоя плантация на Аркансо, а при това един бял, не само лейтенант, ами и той говори като в Аркансо, му заповядва: „Дръж тука тази мотика, тоест пушка, и стой, докато се върна!“ А когато успяхме да отблъснем японците достатъчно назад, за да можем целия ден по-организирано да се крием от налитащите им самолети, лейтенантът отива зад сандъка с мунициите, дето все го мъкнем и все се мъчим да го подпалим, та дано изгори — чудна работа са тия джунгли! Непрекъснато от тебе пот се лее, дори и нощно време, изгаряш за вода, защото в джунглата вода няма, може да си мислил другояче, а покажеш ли се на слънце, додето си закопчееш ризата, и цял си в мехури. И почваш да вярваш, че само ако си изпуснеш манерката или байонета, или ритнеш с подкованата подметка някой корен, такава искра ще изхвръкне, че цялата земя ще запали. Но само се опитай да запалиш нещо, нещо да изгориш, и ще видиш, че е точно обратното. Както и да е, та отива лейтенантът зад сандъка, да е насаме, и лапа дулото на пистолета си. Ясно защо и тя може да идва.

Сега вече всички бяха вътре, а той, макар и след трийсет и осем години, установи колко дълго остава миризмата на негрите, нищо, че в помещението негри няма — това бе миризма на бедността и на прикътания страх, на търпението и на издръжливостта, без никаква надежда, която да я разнесе. Присъствуващите (предположи, че се наричат енория) изпълниха чиновете без облегалки, жената с жълтата шапка седна на първия ред, едрата негърка, сама — на последния, а Гудихей застана срещу тях в единия край на помещението зад дъска, поставена на две бичкиджийски магарета: този път ръцете му бяха отпуснати, а не сплетени една в друга — юмруците му почиваха върху дъската, докато множеството се умири.

— Е, добре — почна Гудихей, — ако тук има хора, които смятат, че могат само да си седят в кърмата на своята лодка и да чакат спасението да им падне отгоре като дъждец или нещо подобно, мястото им не е тука. Трябва да се изправим на собствените си крака, да го подгоним, додето го хванем здраво и го задържим, та дори ако трябва, да се бием за него. А не го ли намерите, тогаз създайте си го, за бога! Сътворете собственото си спасение! Ще премине онзи, който си спечели правото да хване тази благодат, да я задържи, да се бори за нея, ако се наложи, но, така или иначе, да я задържи, ако ще потоп и огън, проклети да са… — тук го прекъсна един мъжки глас:

— Разкажи всичко, Джо, разкажи го от началото!

— Кое? — попита Гудихей.

— Хайде, хайде — каза гласът, — разкажи го пак!

— Нали се опитах — каза Гудихей. — Чуха всички. Не мога да го повтарям.

— Можеш, можеш — настояваше човекът. — Намесиха се и женски гласове:

— Да, Джо, да! Хайде, разкажи!

А Минк продължаваше да гледа ръцете, не стиснати, а просто свити върху дъската, студените прогарящи очи, отрекли се като очите на отшелник от петия век, който от дупката на своята месопотамска пещера не вижда друго, освен пустинята, и тялото, изопнато в своята неподвижност, сякаш страхотно напрегнато под тежък товар.

— Добре — съглася се Гудихей. — Лежа си аз там, всичко в ред, всичко о’кей, нищо ми няма. Нали знаете как е във водата, когато нямаш собствено тегло — лежиш си, а отгоре, от повърхността, идва светлината, също като през мрежести щори, когато ветрецът съвсем безшумно ги поклаща и ги люлее, люлее. Лежа си и си гледам ръцете как се носят нависоко, аз дори не ги повдигам, а по тях примигват и трепкат сенките на решетъчните щори; същото става и с краката ми, нямат никакво тегло, пък и не им трябва никъде да ходят или да маршируват, дори не изпитвам нужда да дишам, нито ми се спи, нито нищо: с една дума, всичко е о’кей. И ето го изведнъж, застанал зад мене, прилича на новоизлюпено лейтенантче, току-що измъкнало се от единичния окоп, може би малко по-стар, само че гологлав като тиква; стои там без шапка, по него играят сенките на щорите, и пуши цигара. „Строй се, войнико!“ — вика ми. „Не мога“ — казвам, защото си знам, че докато лежа, всичко е наред. Но река ли да мръдна, или само да опитам, виждам, че не мога. Пък и защо ми е, по дяволите? Нали ми е добре! Бях се наситил. Всичко видях как става. И ми видяха сметката. Ония да се е… с тяхната е… война, щом искат, само че горе! „Ще броя до три — вика. — И после край. Ти да кажеш, че не можеш, ти, отличният боец? При Шато Тиери и Сей Мишел ротата щеше да те нарече Отличен Боец. При вашия корпус на остров Гуадалканал нямаше ли такова нещо?“ „Имаше“ — казвам. „Добре тогава, отличен войнико — вика ми той.“ — Строй се! — И аз се надигам. — Свободно! — командува. — „Виждаш ли?“ „Мислех, че няма да мога — признавам си. — Не вярвах.“ „Разбира се — казва той. — Какво друго можем да искаме от вас? Дошло ни е до козирката от хора, които знаят, че могат, но нищо не правят, защото, като знаят, че могат, няма и нужда да правят това или онова. На нас ни трябват хора, които да вярват, че не могат, а после всичко правят. Ония първите нито на нас ни трябват, нито те имат нужда от нас. Още нещо: такива не ги щем изобщо в групата. Не се приемат. А и да ни се пречкат в краката не искаме. За едно нещо не те ли бива, за нищо не те бива, нали така?“ „Тъй вярно, сър“ — отговарям. „Ако искаш, и горе можеш да казваш «сър». Това е то свободната страна. Никой пет пари не дава. Сега добре ли си?“ „Тъй вярно“ — отвръщам. „Мирно! — командува той. А на мен очите ми ще изскочат в тинята. — Кръгом! — вика. Друг път едва ли е виждал така да се изпълняват команди. — Ходом марш! — казва той и аз аха да тръгна, той вика: — Стой! — и аз спирам. — Него тук ли ще го оставиш да лежи?“ — пита ме. Пък аз го бях забравил — лежи си оня мирно и тихо, проклетото копеле, дето се изплаши точно когато не трябваше — те всички така правят, изпусна руля и рече да се скрие: оттам тръгна цялата бъркотия; голям късмет имахме всичките, че не беше с някоя нашивка на пагона, тогава щеше всичко да обърка и да ни види сметката. „Не мога и него да нося“ — казвам. „Две — казва той. — Имаш право още веднъж да откажеш. Хайде, възползувай се, че завинаги да се отървеш.“ „Не мога — викам — да го нося.“ „Чудесно — казва той. — Станат три, и край. Нямаш повече право да казваш «не мога». Ти си специален случай. Дават ти се три възможности. Но днес пристигна обща заповед и след нея никой не може да откаже повече от един път. Взимай го!“ — И аз го понесох. — „Остави!“ — рече той — И това е всичко. Казах ви, че не мога да разказвам. Случи се, и толкоз. Не мога да го разкажа.

А Минк ги наблюдаваше, отчужден от тях, не толкова непримирен, колкото непримирим; не презрителен, защото живееше в очакване, и не нетърпелив, защото дори да се намираше сега в Мемфис, в десет или единайсет часа сутринта, пак щяха да му остават най-малко двайсет и четири часа, които кой знае как щеше да прекара, докато му дойдеше да направи следващата крачка. Просто ги наблюдаваше: двете възрастни двойки, разбира се, съпрузи, очевидно фермери и без съмнение изполичари, дошли от някоя памучна плантация, ипотекирана в банката или собственост на някой синдикат, от която преди четири-пет години синът им е бил взет във войската, за да се пожертвува някъде безкрайно далече от дома, стари, също отчуждени, твърде стари за всичко това, непримирени от оскъдните и пресъхнали сълзи, далеч не толкова сълзи, колкото гнойни подутини; и всъщност никой от белите не видя как самотната негърка стана от последната редица и по пътеката се приближи до там, където младата жена бе смачкала лекясаната си жълта шапка в извивката на лакета, досущ като дете в пристъп на детско отчаяние; белите на пейката обаче й сториха място да седне до младата бяла жена и да я прегърне. Гудихей все така стоеше, подпирайки затворените си юмруци на дъската, а студените му прогарящи очи дори не бяха притворени и говореше тъкмо тъй, както бе говорил преди три вечери пред тримата, коленичили на кухненския под:

— Спаси ни, Исусе, нас, клетите кучи синове! И тогава Гудихей го погледна. — Ти там! — рече той. — Стани! — Минк се изправи. — Този човек иска да си отиде у дома. Работил е само един пълен ден, но за да се върне, му трябват десет долара. Не си е бил вкъщи от трийсет и осем години. Има нужда от още девет долара. Как ще стане това?

— Аз ще му дам рече човекът с офицерската фуражка. — Снощи спечелих на комар трийсет и четири. Десет му давам.

— Казах девет — рече Гудихей. — Един долар му е осигурен. Дайте му десет, аз ще върна единия. И казва, че първо трябва да се отбие в Мемфис. Има ли някой да отива там довечера?

— Аз — каза друг.

— Ясно — рече Гудихей. — Кой ще запее?

Ето как той отново видя Мемфис в условия отлични и неповторими за човек, който не е стъпвал там от… колко време? Почна да пресмята. Беше двайсетгодишен, когато се ожени. Три пъти преди това той бе измъквал достатъчно пари от иначе неплатения си труд в изполичарската ферма на своя роднина, който го бе отгледал като сирак, за да посети вертепите на Мемфис. За последен път беше тук в годината на сватбата си. А когато влезе в Парчман, беше на двайсет и шест. Като извадиш от двайсет и шест долара двайсет долара, остават шест долара. В Парчман престоя трийсет и осем години. Шест долара плюс трийсет и осем долара правят четирийсет и четири — значи, вижда Мемфис отново не само след четирийсет и четири години, но и в най-изумителен вид: нощем, от двете страни тъмна земя, а напред, разсипани, вече тук-там се мяркат неонови светлини, каквито виждаше за първи път, а някъде в далечината — ниското подсказващо сияние на самия град. Беше седнал на ръба на седалката, както сядат децата, малък почти като дете, и се взираше напред, а колата летеше и сякаш от ускорението на някакво притегляне или всмукване той се сливаше с автомобила в една обща, искряща устременост към далечния град; ненадейно вдясно от тях профуча влак, теглещ дълга върволица от светнали прозорци, бърз и мимолетен като сън; сега той усети как цялото движение се слива, събира се като спиците на исполинско тъмно колело, легнало на главината си, а по спиците, един след друг, неотклонни като мравки, се носят автомобили и ония коли, които по-късно разбра, че се наричат автобуси, като че цялата земя се беше забързала, втурнала, теглена от ниското сияние в небето и покрита с елмазени и рубинени светлини към някаква чудовищна, страховита и невъобразима радост или наслада.

Над събиращите се пътища вече светеха кълбовидни светлини, огромни и някъде високо в дърветата, като накацали глухари.

— Кажете ми като наближим — рече той.

— Какво да наближим? — попита човекът на кормилото.

— Мемфис.

— Ние сме вече в Мемфис — рече оня. — Още преди миля влязохме в града.

Сега чак той установи, че ако все още бе вървял пешком и сам, без никого да попита и без никой да го упъти, истинското главоболие щеше да почне едва след като е стигнал Мемфис. Защото онзи Мемфис, който си спомняше от преди четирийсет и четири години, вече не съществуваше; помисли си: Твърде дълго ме е нямало; а когато човек има да свърши някоя работа, както аз сега, и то сам и освен това, което имам, друго да нямам, а ти остават още осемдесет мили път, го такъв човек не бива да отсъствува толкоз дълго, колкото ми се наложи на мене. Едно време някой от Завоя на французина можеше да те вземе на колата си, или пък ще се сберете двама-трима и яхнали мулета, ще се доберете до Джеферсън, метнали отзад, върху взетото назаем седло, по някой чувал царевица, ще оставите мулетата на празното място зад Търговския хотел и ще платите на негъра по една четвъртинка да ги храни, докато се върнете, после ще се качите на влака от сточната гара и на разклонението ще се прехвърлите на другия, който отива право сред Мемфис — гарата се пада почти в центъра на града. Но сега всичко се беше изменило. Преди четири дни му бяха казали, че повечето влакове вече не вървят, дори да му останеха пари за път. Бяха му обяснили, че сега има автобуси, но за тия четири дни той така и не видя нещо, което да прилича на спирка, откъдето можеха да се купят билети и да се вземе автобус. Колкото до края на града, преди четирийсет и четири години човек извървяваше час, докато стигне центъра, а сега, когато, според шофьора, още преди миля били навлезли в града, той не виждаше нищо друго освен сиянието на небето. И макар да се намираше вече наистина в Мемфис, от целта, която помнеше и щеше да търси, той бе очевидно на такова разстояние, на каквото са магазинът на Варнър и Джеферсън; добре че автомобилът го доведе, а и шофьорът знаеше в общи черти къде да го остави, че инак щеше да похарчи дори десетте долара, за да яде, обикаляйки Мемфис, додето намери мястото, откъдето ще купи пистолета.

Автомобилът се беше вклинил плътно в бързащия поток от други превозни средства, всички мигаха и блестяха и светкаха с разноцветни светлини; всъщност всичко наоколо блестеше и грееше с милиарди цветове и кънтеше с милиарди звуци: внезапно високо в нощта се плъзна грозд от мигащи червени, зелени и бели лампи — той разбра, досети се какво е това, но предвидливо не попита, казвайки си, почти съскащ: Помни. Помни. От това не боли; щом никой не е разбрал, че не знаеш, няма нищо страшно.

Сега вече се намираше в града, позна. За момент той просто се изправи пред него бляскав, струпан, по-висок от звездите. След това го погълна; залитна към него с вой, огромната маса от бетон и тежест легна отгоре му като дихание, от което той остана без дъх, едва поглъщайки въздуха. И разбра от какво е това. Градът не познаваше съня. Толкова отдавна не е спал, помисли си той, че вече е забравил как се спи, а сега вече не му остава време да се спре на едно място, та отново да се научи; колата бе навлязла плътно в плътната му маса, пропълзяваше, спираше и пак пълзеше по заповед на мигащи и сменящи се разноцветни светлини, напомнящи железопътните семафори, докато най-после се измъкна и спря.

— Ето я и автобусната станция — каза човекът на кормилото. — Нали тука искахте?

— Чудесно — рече той.

— Оттук тръгват автобусите за навсякъде. Да дойда ли с вас да проверим кога е вашият?

— Много съм ви задължен — каза той. — Благодаря.

— Довиждане тогава — рече човекът.

— Сърдечно благодаря — повтори Минк. — Довиждане.

Наистина най-после това беше автобусната станция. В Парчман бе чувал за някакви нови закони — например закон, че не можеш да срежеш една дъска и да заковеш гвоздей, ако не си платиш на съответното дружество, което ще ти разреши, или че не можеш дори памук да отглеждаш на личната си земя, докато властта не ти каже, че можеш. Та и сега: ако влезеше, дали нямаше да го накарат да се качи на първия тръгващ автобус, без да се гледа накъде отива? Оставаше му, значи, цялата нощ, още не беше късно. Но това са само дванайсет часа и през това време той ще бъде просто още един безимен сред бледите безименни лица, тълпящи се край него, безбройни и бързащи под пъстрите лампи, възбудени, весели, безсънни. И тогава нещо стана. Без никакво предупреждение градът се завъртя, усука се главозамайващо, изведнъж смален и вихрен, и след това пак тъй внезапно спря, застина отново и той не само че разбра къде се намира, но и как ще прекара дванайсетте часа. Трябваше само да прекоси улицата, да се остави на тълпата да го поеме като частица от себе си, щом светлината промени цвета си, и тогава, вече от другата страна, ще се освободи и ще продължи нататък, където го чака той: Паркът на Конфедерацията, както му казваха още тогава — онова празно пространство, кръстосано от алеи и цветни лехи, точно такова, каквото си го спомняше — с редиците пейки покрай каменния парапет, в чиито отвори клечеха старите чугунени оръдия от времето на Гражданската война, а отвъд парапета — присъствието и миризмата на реката; тук, преди четирийсет и четири, четирийсет и пет или четирийсет и шест години, похарчил половината от парите си в един вертеп предната вечер и спастрил другата половина за тази вечер, след което освен билета за Джеферсън, нямаше да му остане нищо, той бе идвал да наблюдава параходите.

Те се нареждаха покрай кея носещи имена като „Изнудвачът Лий“, „Хубавицата на Озарк“, „Кралицата на полумесеца“, идваха чак от Кайро и от Ню Орлеанз, тук се срещаха и разминаваха, а той ги наблюдаваше, по кея трополяха конски или мулешки впрягове, носачите подвикваха, а по мостчетата слизаха и се качваха бали памук, окована в дъски машинария и всякакви други торби и сандъци; по пейките край парапета се тълпеше всякакъв народ, дошъл като него да позяпа. Но сега пейките бяха празни, а когато се доближи до каменния парапет между старите топове, той видя, че я няма и реката — там имаше само едно грамадно празно пространство, само един мокър и студен притъмнял вятър, дишащ оттатък грамадната празна река, който го накара да закопчае памучното сетре връз памучната риза; тук не се долавяше никакъв звук, само несекващото, незаспиващо гърголене на града зад него; никакво движение, освен мигновеното пропълзяване на автомобилите по моста, някъде долу над реката, бързащи и също притегляни към това непрестанно жужене на страсти и възбуда, към този водовъртеж, в който, изглежда, и той е бил заплетен, а после се е отклонил и го е изоставил, защото е трябвало твърде дълго да бъде далеч. Беше студено, дори тук, зад едно от старите оръдия — миришеше на старо студено желязо и той се сгуши в твърдия памучен плат, твърде нов, за да е добил вече неговите очертания, та от допира си да го топли; не след дълго щеше да стане още по-студено, макар че тук бе тихо и спокойно и можеше да се престоят останалите от дванайсетте часа. Но той вече си бе спомнил друго едно място, което наричаха Корт Скуеър — там високите сгради щяха да спрат речния въздух, само че трябваше малко повечко да изчака насядалите по пейките, докато им се доспи и се приберат.

Но когато се върна към сиянията и шума, отекващото в бетона бучене, макар все още незаспало, бе почнало някак да се изчерпва, да се издига нагоре като разсейващ се дим или изпарение, така че сега неговите останки витаеха някъде високо в еркерите и корнизите; минаващи сега по-нарядко, макар все така светещи с разноцветните си светлини, автомобилите сякаш бягаха в ужас от една самота в друга. Тук беше по-топло. След малко се оказа, че е бил прав — освен него тук вече нямаше никой; легна на една по-удобна пейка, прибирайки коленете в закопчаното сетре: не по-голям от дете, също тъй бездомен и захвърлен; бе минало доста време и нощта бе станала студена и опустяла, когато с нещо твърдо заудряха по подметките му. Беше полицай — успя да го познае дори след тия четирийсет и четири години на промени и нововъведения.

— Пак ли от тоя проклет Мисисипи? — каза полицаят. — Питам впрочем отседнал ли си някъде в града? Аха, искаш да кажеш, че няма къде да спиш, така ли? Не знаеш ли къде е гарата? Върви там, дават легло за петдесет цента. Хайде, тръгвай! — Но той не се и помести, наистина бездомен и захвърлен, но небудещ съчувствие повече от един скорпион. — Поврага, тебе и джобът ти празен! Дръж — и му подаде половин долар. — Върви сега. Къш! Ще стоя тука, докато изчезнеш.

— Хиляди благодарности рече той. Половин долар! Значи, и това е част от новоприетите закони. Спомни си: в Парчман и за това се говореше; наричало се Помощна организация ли, управление за усъвършенствуване на труда ли — същата тая държава, дето не ти дава да сееш памук на собствената си земя, изведнъж се обръща на сто и осемдесет градуса и ти дава постеля, продукти, та дори и пари в брой, само че преди това трябва да се закълнеш, че нищичко си нямаш, а за да го докажеш, трябва да си припишеш къщата, земята и дори каруцата и впряга я на жена си и децата, я на някои роднини, на които можеш все пак да разчиташ, да се осланяш, да имаш доверие в тях. А кой знае? — ако дори на старо пистолетите бяха поскъпнали, както и всичко останало, тогава може би тия петдесет цента щяха да свършат работа, без да има нужда да прибягва до друг полицай.

Но той налетя на друг. Намираше се на гарата. Поне тя бе останала непроменена: същата кънтяща кръгла чакалня, през която бе минавал, идвайки от Джеферсън с влака по време на другите си три посещения в Мемфис — в онова първо незабравимо посещение (вече бе изчислил: за последен път е бил тук преди четирийсет и четири години, а първият път е с три долара повече, сиреч преди четирийсет и седем), когато стискаше жалка шепа изпросени, тъжни долари, а наставникът и разводачът им бе съобщил, че в Мемфис има особени къщи, пълни с бели жени, всяка от които можеш да имаш срещу съответните пари — той, чиито преживявания дотогава бяха лудешки непредвидени епизоди, неукротими като повръщане, без никаква друга подготовка, освен да скъса няколко копчета, преди да се хвърли в прашния крайпътен буренак или в памучната леха, където, почти невидима и неизмита, чакаше някоя млада негърка. Но в Мемфис беше по-друго: той и наставникът му на една улица, където целият град е легнал по гръб, за да го приеме в обятията си, да го прегърне, а в джоба му гори мизерната стиска банкноти, които бе изтръгнал, отвоювал между две реколти като временен работник по дъскорезниците, или от неумолимата арендаторска земя, чиято оран е закъсняла с месеци, при което трябваше да се бори с баща си за своя дял, та дано сложи ръка поне на няколко петачета. На гарата беше топло и почти безлюдно. Този път полицаят го разбуди още преди да е осъзнал, че спи. Този беше без униформа, но той познаваше и такива.

— Кой влак чакаш, попитах — рече полицаят.

— Не чакам влак — отвърна той.

— Добре тогава, измитай се! Върви си в къщи. — След това, досущ като първия, каза: — Или няма къде да спиш? О’кей, сто на сто отнякъде си дошъл, нищо, че там може и да няма къде да спиш. Хайде да те няма! — Но понеже Минк не мръдна, оня повтори: — Тръгвай, ти казвам! Какво чакаш?

— Половинката долар — рече той.

— Половинката какво? — ревна полицаят. — Половинката! Абе, я ти!… — Този път той се размърда, извърна се бързешката, втурнал се вече нататък, не по-голям от момченце, а затова и на мъжага като полицая щеше да е трудно да го хване в едно такова обширно пространство. Не че тичаше: вървеше, само че толкова бързо, колкото да не може полицаят да го стигне, а и да няма защо да вика подпре му, премина кръглата чакалня и излезе на улицата, без да се обръща към полицая, който сега стоеше на изхода и викаше: — И втори път да не съм те видял тука!

Почваше все по-добре да се ориентира. Само една пряка по-надолу имаше още една гара, но и там щеше да се случи същото; положително железопътната полиция, която ходеше без униформа, няма нищо общо с разните там помощни организации и други нови закони. Освен това нощта вече приближаваше края си — усещаше го. Ето защо продължи да се разхожда, но без да се отдалечава много, защото сега поне знаеше къде се намира; от време на време, в някоя пуста странична уличка или алея, той спираше и посядваше в някой вход или зад купчина боклукчийски кофи, за да се пробуди, преди да е установил, че заспива. След това тръгваше наново из притихналия празен град, в тази му част, сега неоспоримо негова, и мислеше със старото изумление, все така остро и смайващо, независимо от годините на гърба му: Човек може всичко да преживее, само трябва непрекъснато да върви.

Денят дойде, но не събуди града; градът никога не спеше; не възобновяващи се, а продължаващи, показваха се отново бледите болнави лица, неспящи, бързащи, възбудени и весели, отправили се всички към това неизмеримо и невъобразимо щастие. Сега точно знаеше къде се намира — на този паваж може би щеше да види и собствената си следа от преди четирийсет и четири години; за пръв път, откак бе прекрачил изхода на Парчман преди пет утрини, той се чувствуваше самоуверен, неуязвим и недосегаем. Сега мога цял долар да похарча, нищо не ме спира — помисли си той в малкото мръсно магазинче, където неколцина негри вече купуваха нещо. Обслужваше ги негър, който, изглежда, отговаряше за всичко. А може дори и собственик да беше — вероятно по новите закони чернокожите вече имаха право да притежават магазини. Сега си припомни още нещо от преди трийсет и осем години:

— Искам бисквити с формата на животинки — каза той. Защото сега се чувствуваше в безопасност, недосегаем и неуязвим. — Вярвам, че не са ги повишили и тях с десет-петнайсет цента, а? — И се вгледа в картонената кутийка, нашарена като цирков фургон и украсена с животни като герб.

— Десет цента — рече негърът.

— С десет по-скъпи? — попита той.

— Не, само десет цента — повтори негърът. — Ще вземете или не?

— Купувам две — каза той. И отново тръгна, а слънцето вече истински грееше. Сам стана частица от бързащото множество, похапвайки миниатюрната си ванилена менажерия: сега време имаше колкото си иска, защото бе не само в безопасност, но и отлично знаеше къде се намира; само да бе обърнал глава (което не стори), щеше да види улицата и познатата фасада (той, разбира се, не знаеше, а вероятно и нея не би познал, но по-малката от дъщерите му сега бе тук като съдържателка), където преди четирийсет и седем години бе влизал със своя наставник, а там ги очакваха сияещите рамене на жени, които не само че имаха очертанията на Елена, Ева и Лилит, не само че вършеха това, което са вършили Елена, Ева и Лилит, но и като тях бяха с бяла кожа — там, където в леглото на проститутката той бе казал „не“ не само на всички тежки и диви години от своя тежък и безплоден живот, но и на смъртта.

Витрината си бе останала същата: същото немито стъкло зад желязната решетка и същото изтощени банджо, писани часовници и подноси със стъклена бижутерия.

— Искам да купя пистолет — каза той на единия от двамата мъже зад тезгяха, и двамата със сини шалчета като пирати.

— Имате ли разрешително? — попита човекът.

— Какво разрешително? — учуди се той. — Просто искам да си купя пистолет. Бяха ми казали по-рано, че продавате пистолети. Пари имам.

— А кой ви каза, че продаваме пистолети? — попита пак човекът.

— Може би не иска толкова да купи, колкото да вземе някой заложен — обади се вторият.

— Аха! — каза първият. — Това е друга работа. Какъв пистолет ще искате, дядка?

— Не разбрах — призна си той.

— Колко пари имате? — запита първият. Той извади сгънатия вестник от горния джоб на комбинезона си, измъкна десетдоларовата банкнота и я разгъна. — Това ли е всичко?

— Първо да видя пистолета — каза той.

— За десет долара пистолет не се купува, дядка — рече първият. — Хайде, бръкнете и в другите джобове.

— Чакай — обади се вторият. — Може пък да вземе някой от личната ми колекция. — Наведе се и бръкна под тезгяха.

— Така става — каза първият. — За тия от личната ти колекция разрешително не се иска. — Вторият се изправи и сложи на тезгяха някакъв предмет. Минк спокойно го погледна.

— Прилича на костенурка — каза той. И наистина: с широкото си дуло и скъсена цев, с огромния издут барабан, целият в ръжда, с извитата ръкохватка и плоското като глист чукче, револверът напомняше вкаменелата останка на някоя предпотопна костенурка.

— Какво говорите? — рече първият. Та това е истински булдог^[3], специално за детективи, четирийсет и първи калибър, най-добрата самозащита, която човек може да иска. На вас нали за това ви трябва, за самозащита? Защото, ако е за друго, да речем, отивате в Аркансо и го удряте на грабеж и стрелба по хора, това на закона няма да се понрави. За такова нещо дори в Аркансо тикат в затвора. Та дори и долу в Мисисипи не е позволено.

— Точно така — рече Минк, — за самозащита. — Остави десетачката на тезгяха, пое револвера, отвори го и вдигна цевта към светлината. — Отвътре е мръсен — установи той.

— Но се вижда през него, нали? — каза първият. Нима си мислите, че един куршум четирийсет и първи калибър няма да мине през отвор, през който може да се гледа? — Минк свали револвера и тъкмо се канеше да го затвори, когато забеляза, че банкнотата е изчезнала.

— Чакайте — рече той.

— Моля, моля — каза първият и върна парите обратно на тезгяха. — Върнете ми револвера. Дори този не можем да ви отстъпим само за десет долара.

— А колко ще искате?

— Колко имате?

— Имам още три. Но ми трябват да се върна в Джеферсън, у дома.

— Разбира се, човекът трябва да си отиде у дома — обади се вторият. — Дай му го за единайсет. Ние да не сме обирджии!

— Но не е зареден — рече Минк.

— Тук след ъгъла на Главната има един магазин, там има четирийсет и първи калибър колкото искаш, четири долара кутията — каза първият.

— Но аз четири долара нямам — рече той. — Остават ми всичко два. И нали трябва да…

— Щом е за самозащита — обади се вторият, — за какво му е цяла кутия? Да ви кажа ли, за един долар ще ви дам два от личния си запас.

— Но ще ми трябва най-малко още един, за да го пробвам — каза Минк. — Освен ако не гарантирате.

— А ние искаме ли от вас гаранция, че няма да ограбите или застреляте някого? — попита първият.

— Добре, добре — рече вторият, — човекът трябва да го опита. Дай му още един патрон за… ще дадете ли още четвърт долар, а? Четирийсет и първи калибър много-много не се намират, нали знаете!

— А не може ли за десет цента? — рече той. — Все пак трябва да се прибера.

— Хубаво — склони вторият. — Дай му револвера с три патрона за дванайсет и десет. Човекът трябва да се прибере. Проклет да е оня, дето ще обере човек, който си е тръгнал за дома!

Сега всичко беше в ред. Той излезе в ярката сънлива светлина на ранната есен в неспящия и възбуден град. Сега се чувствуваше добре. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне в Джеферсън, на някакви си осемдесет мили.