Уилям Фокнър
Дворецът (6)

5

Когато племенникът му си излезе, началникът рече:

— Седни.

Минк седна.

— За тебе пише във вестника — каза началникът.

Вестникът лежеше сгънат на масата и обърнат към него:

ОПИТ ЗА БЯГСТВО ОТ ЗАТВОРА

под прикритието на женски дрехи

Парчман, Мисисипи, 8 септ. 1923.

М. С. „Минк“ Сноупс от околия Йокнапатофа, осъден на доживотен затвор за убийство…

— Какво значи това „С“ в името ти? — попита началникът. Гласът му беше почти благ. — Мислехме си, че името ти е просто Минк. Така се представи, нали?

— Точно така — рече той, — Минк Сноупс.

— А какво означава това „С“? Тук е написано „М. С. Сноупс“.

— А, това ли? — рече той. — Нищо. Просто М. С. Сноупс като например линията М. Д.^[1] Оня ден, в лазарета, идваха при мене някакви млади хора от вестника. И все ме питат за името, казвам Минк Сноупс, а те: Пише, викат, не е никакво име, прякор било. Истинското, питат, какво е. И аз взех, че го измислих: М. С. Сноупс.

— Аха — рече началникът. — Значи, друго име освен Минк нямаш, така ли?

— Точно така. Минк Сноупс.

— Как те наричаше майка ти?

— Отде да зная? Тя умря. Откак се помня, си знам, че се казвам Минк. — Надигна се. — Аз да вървя, че може да ме чакат.

— Не бързай — каза началникът. — Не знаеше ли, че нищо няма да излезе? Не знаеше ли, че няма да се измъкнеш?

— Казваха ми — рече той. — Бяха ме предупредили. — Изправи се, неподвижен, отпуснат, дребноват и немощен, свел лице, замислен, мирен, като че леко усмихнат. — Не беше честно от негова страна да ме лъже, че с тая рокля и с шапката нямало да ме хванат. Така аз никога не бих постъпил.

— Кой това? — попита началникът. — Да не би този, твоят племенник?

— Монтгомери Уорд ли? Той е внук на чичо ми. Не, не той. — За миг замълча. После рече: — Я по-добре аз…

— Още пет години и щеше да излезеш — каза началникът. — Сега нали знаеш, че по всяка вероятност ще ти присъдят още двайсет?

— И за това ме бяха предупредили — рече той.

— Ясно — рече началникът. — Можеш да вървиш.

Този път той се засуети, не тръгна.

— Дали не разбрахте кой може да ми е изпратил тия четирийсет долара?

— Как да разбера? — каза началникът. — Казах ги още веднага. На записа пишеше „от приятел“. От Мемфис.

— Сигурно е Флем — рече той.

— Кой? — попита началникът. — Онзи твой братовчед, дето ти разправяше, че отказал да ти помогне, когато си убил човека? Казваше, че ако пожелае, можел. Защо именно сега ще ти праща четирийсет долара? Петнайсет години са минали оттогава.

— Флем е бил — каза той. — Само той може да си позволи. И освен туй никога не сме се карали за пари. Тогава той тъкмо се беше захванал с Уил Варнър и може би си е мислел, че няма да има никаква полза, ако се окаже намесен в убийство, още повече извършено от кръвен роднина. Само да не беше ми пращал тази рокля и шапката. Не биваше.

Бе настъпил памукоберът; сега във всяка мисисипска околия, където се отглеждаше памук, определяха най-бързите и най-добрите памукоберачи, които щяха да участвуват в състезанието за най-добър берач в долината на Мисисипи заедно с Аркансо и Мисури. Но той нямаше да вземе участие. Тук не можеше да попадне никакъв първенец, тук пращаха само пропаднали личности: убийци, крадци, измамници. Спомни си как в началото хулеше лошия си късмет, дето се остави да го хванат, но сега разбираше отлично, че лош или добър късмет изобщо не съществува: човек или се ражда първенец, или не се ражда първенец, защото, ако се беше родил победител, Хюстън не само че нямаше, но и не би посмял да го малтретира за една крава до положение, в което се наложи да го убие; разбираше, че други пък се раждат, за да пропаднат в живота — такива винаги ги хващат, други пък се раждаха, за да бъдат лъгани и да вярват и той бе един от тях.

Реколтата се оказа богата, по-богата той почти не си спомняше — всичко бе сякаш тъкмо на място: времето ветровито, слънчево и дъждовно, когато кълнеше, а през лятото — продължителен и жесток пек, в който узря и се разпука. Като че още през пролетта земята; бе рекла: Било, каквото било, дайте веднъж да се обединим, вместо да се караме. — Земята, пръстта, която всеки арендатор и всеки изполичар бе приемал за свой заклет неприятел, за смъртен враг, твърдата, неумолима земя, която бе похабила младостта му, сечивата му, а накрая и силите му. Похабила не само неговото тяло, но и онова меко и тайнствено тяло, което за първи път бе докоснал с удивление, страхопочитание и невероятно вълнение в своята първа брачна нощ, сега също тъй загрубяло и кораво като гьон, че повечето пъти, а на него му се струваше винаги, той се оказваше тъй капнал от физическо изтощение, че дори не го смяташе за женско. Земята, похабила не само техните две тела, но и телата на децата, на двете момичета, които растяха пред очите му — той бе успял да разбере какво очаква тази нежна и неземна невинност; нима има тогава нещо чудно, ако човек погледне този враждебен и непримирим квадрат пръст, към който е обвързан и прикован за цял живот, и му каже: Ти си получи своето, ти ще ме изсмучеш, защото си по-силна от мене, аз съм само едни кости и едно месо. Но Не мога да те изоставя, защото няма как, ти си го знаеш. Аз и онова, което остана от моите страсти и от вълненията на младостта ми, понеже ти похаби младостта и аз забравих страстите, ще бъдем тук и догодина, с рожбите на нашите страсти, за да похабиш и тях, все по-близко до гроба — ти и това знаеш. И на другата година, и по-догодина — известно ти е. И не само за всички като мен: изполичари и наематели, принесли в жертва младост и надежди на някакви там трийсет-четирийсет-петдесет акра земя, която няма кой друг да обработва, освен пак ние, защото освен тебе ние друго си нямаме. Но ние можем и да те подпалим. В края на всеки февруари или през март можем да подпалим всичко по тебе, додето цялата, поглед докъдето стига, почернееш и се овъглиш — тогаз, проклета от бога да си, нищо не можеш да сториш. Можеш да износваш телата ни, да притъпяваш мечтите ни и да, съсипваш стомасите ни със сланина, качамак и меласа — друго не ни разрешаваш да ядем, — но пък всяка пролет ние отново ще те опожаряваме и ти знаеш това.

Но сега беше друго. Тази земя не беше негова; той имаше, разбира се, пред вид изполичарската земя. А сега какво тази ще роди или няма да роди — изобилие или яловост, в пороища или в суша, памук по десет цента фунта или по долар — нямаше да има ни най-малко значение за сегашния му живот. Защото сега (минаха години и онази, в която би трябвало да излезе на свобода, ако не бе допуснал племенника си да го тласне в тази лудост, която, както би трябвало чудесно всеки да знае, дори оня млад глупак, адвокатът, когото му назначиха по време на процеса, а сам той, Минк, щеше много по-добре да се защити, лудост, от която не само че нямаше да има полза, ами си беше и умишлено стъкмена така, та и онази, значи, година сега бе вече зад гърба му), — сега той внезапно бе открил нещо. Хората от неговата черга никога не са притежавали дори временно земята, която са вярвали, че наемат от една нова година до другата. Обратно, притежаваше ги земята, и то не само от засяването до жътва, а навеки. Не земевладелецът, собственикът, който ги прогонваше от безплодната аренда през ноември на междуградските пътища отчаяно да търсят нов подобен безплоден участък миля, десет мили, околия или десет околии по-нататък, та да го наемат преди сеитбата на новата реколта през март, а именно земята — тя ги обричаше, обвързала ги като роби, на сиромашия и нужда и ги гонеше от имот на имот тъй, както семейството или племето пропъждат безнадеждно пропадналия десети братовчед.

Сега всичко това бе минало. Той повече не принадлежеше на земята, дори при такива безплодни условия. Той беше собственост на властта, на щат Мисисипи. Сега можеше години наред да човърка пепеляка по памучните лехи и му беше все едно дали зад него нещо ще поникне. Нямаше защо всяка събота сутрин да ходи в господарския магазин, за да се бори със земевладелеца за всеки грам евтино негодно месо, брашно и меласа, за всяко канче тютюн, сиромашкия разкош за него и жена му; няма вече защо да спори с господаря за всеки мизерен чувал тор, после да събира една нищожна реколта, пострадала от мизерната липса на такъв тор, и след това отново да се кара с господаря за своята мизерна и недостатъчна част от нея. Сега не му оставаше друго, освен да се движи, да работи; дори на човека с пушката, който стърчеше над него, му беше все едно дали нещо ще покълне зад стъпките му и той продължаваше да се движи, без за нищо да го е грижа. В началото се срамуваше, изпитваше боязън и ужас да не би другите да разберат какво изпитва; докато един ден проумя (не би могъл да каже как), че и останалите до едни изпитват същото; че стига да имат достатъчно време, Парчман всичките ще научи на това; и си мислеше в своето вглъбено удивление: Да, приятелю, човек може на всичко да свикне, дори с Парчман, стига да има достатъчно време.

Но в Парчман човек възприемаше по друг начин само онова, което вижда, след като е дошъл в Парчман. Онова, което всеки донасяше със себе си, оставаше непроменено. Ставаше само по-лесно да си спомняш, защото Парчман го учеше как да чака. Помнеше например дори онзи ден, когато съдията беше изрекъл от високия си стол „доживотен“, а той все още вярваше, че Флем ще пристигне и ще го спаси, додето накрая осъзна, че Флем няма да дойде и че никога не е имал такова намерение, помнеше как едва не извика: Пуснете ме, колкото да ида до Завоя на французина или там, където е той, дайте ми десет минути, после ще се върна и ако толкова искате, обесете ме! Помнеше и как дори тогава, преди три, пет или осем години, когато Флем бе използувал онзи племенник — как му беше името? Да. Монтгомери Уорд, — за да го прелъже към опит за бягство с женска рокля и панамена шапка, след което му лепнаха още двайсет години, точно тъй, както си е млад глупак, адвокатът, още в началото го беше предупреждавал, как тогава, в схватката с петимата пазачи, той все тъй бе повтарял: Пуснете ме, колкото да ида до Джеферсън, дайте ми десет минути и аз ще се върна, пък после може да ме обесите.

Сега той вече не мислеше за тия неща, защото се бе научил да чака. А в това очакване откри, че може да слуша и да чува, че може да бъде в течение на всичко, което става, вслушвайки се и чувайки може би дори по-добре, отколкото ако се намираше в Джеферсън, тъй като сега трябваше единствено да ги следи, вместо да се тревожи за тях. Така бе чул, че жена му се била върнала при своите и умряла там, че дъщерите им, вече големи момичета, също се преместили — може би някой в Завоя на французина ще знае къде. Флем сега беше човек богат, председател на банката. Живеел в една къща, която преустроил, голяма, казваха, като магазиите на федералната железница в Мемфис, заедно с дъщеря си, незаконородената внучка на стария Уил Варнър; вече израснала, тя заминала нанякъде, омъжила се, мъжът й взел участие в някаква война в Испания, където до тях избухнал фугас ли, друг ли някакъв снаряд, той останал на място, а тя оглушала. Сега си била пак у дома, вдовица, живеела при Флем, само двама в голямата къща, дето — твърдяха, — дори гръмотевиците не чувала, а останалият народ в Джеферсън много-много не й обръщал внимание, защото била нещо замесена в някакво негърско неделно училище, имала — както се разправяше — взимане-даване с някакви хора, дето им викат „комонисти“, а и мъжът й бил от тях и всъщност в оная война воювали на страната на „комонистите“.

Флем старееше. Старееха и двамата. И като излезе в 1948-а, той и Флем ще бъдат вече старци. А може до 48-а Флем да е умрял, та защо ли ще излиза? Пък и той сам може да не е жив, когато му дойде да излезе в 48-а. Спомняше си как по едно време това го бе вбесявало: че Флем може да умре — или от естествена смърт, или от ръката на човек, който ще се окаже от по-висока класа, та нито ще се провали, нито ще го хванат, — струваше му се, че не би понесъл такова нещо: той на справедливост не се е надявал, че тя, справедливостта, е само за най-добрите, за първенците, но нали човек може най-малкото да се надява на щастливия случай, всеки има правото на щастлив случай. Но сега и това отмина, изчезна, стопи се в простото чакане; в 1948-а и двамата с Флем ще бъдат старци и дори си казваше на глас: „Колко жалко, че не можем да излезем двамата, вече старци, да поседнем спокойно на припек или на сянка, заедно да си дочакаме смъртта, без повече да мислим за злини и за обиди, за отмъщение, дори да не си спомняме, че е имало злини, обиди, опасения и мъст.“ Двама старци, не само неспособни някому да сторят зло, но дори неспособни да помнят злото и обидата; като че ли парите, от които Флем повече не се нуждае, а много скоро и съвсем няма да му бъдат от полза, са в състояние да заличат, да изтрият, да унищожат тези четирийсет години, от които сега и той, Минк, вече не се нуждае, а скоро изобщо няма и да си спомня. Според мен, не — мислеше той. — Сега никой от нас двамата не може нищо да стори. Никой не може да върне миналото.

И сега отново му оставаха само пет години, а после — свобода. Но този път той помнеше урока, даден му преди трийсет и пет години от онова глупаво адвокатче. Бяха единайсетима. Работеха, хранеха се и спяха наедно, отделна каторжна група, живееха в отделна барака от дъски, тел и платнища (беше лято); привързани на една обща верига, отиваха до трапезарията да хапнат, после отиваха на полето да работят и все така оковани заедно, връщаха се в бараката да дремнат. И когато се замисли бягството, десетимата привлякоха и него в заговора, да не би случайно да се изпусне и ги издаде. Не искаха да го вземат, двама дори направо се противопоставяха, защото от времето на собствения си несполучлив опит за бягство преди осемнайсет или двайсет години на всички бе известен като самозван проповедник на доктрината за въздържание от бягство.

И когато най-накрая му разкриха всичко, просто защото трябваше да го посветят в тайната, за да я пази, безразлично дали ще тръгне с тях, той още на мига извика: „Не! Стойте да ви кажа! Почакайте! Не разбирате ли, че дори само ако един от нас се опита да избяга, всички ни ще пипнат и тогава никой никога вече няма да излезе на свобода, дори да изтекат и четирийсет години!“ Стана му ясно, че е говорил твърде много. Затуй, когато си каза „Трябва да се измъкна от тази група, да се махна от тях“, той съвсем не мислеше: Замръкна ли сам с тях в бараката без пазач наблизо, повече няма да осъмна, а просто си реши: Трябва овреме да се добера до началника, преди тази нощ да направят опит и всички ни да погубят!

Но се наложи и той да изчака същия онзи мрак, от който се боеше, да угаснат всички светлини и да се предположи, че всички вече са легнали, тъй щото убийците му да пристъпят към своя план, понеже само в суматохата, когато го нападнат, той би могъл да се надява, че ще успее да предаде предупреждението си на някой пазач, който да му повярва. Това значеше на хитростта да отвърне с хитрост: да лежи изопнат на одъра си, додето те, за да го заблудят, се направят, че хъркат, а той, напрегнат и неподвижен, да сдържа дъха си, за да долови навреме всеки друг звук, освен тяхното хъркане, който би възвестил замаха с нож или тояга, да може овреме да се претърколи от одъра на пода, с още един гърч да се намери под одъра… и в този миг — той не можа да познае колко са, защото лъжливото гръмко хъркане още повече се усили — те налетяха на празното място, където до преди миг бе лежал.

— Дръж го! — запъхтяно изсъска един. — У кого е ножът?

— У мене е — рече друг. — Но къде е той, по дяволите?

А Минк, без да се притайва, с още един гърч се намери от другата страна на одъра, спусна се на четири крака сред тъпчещите им нозе, драскащ и пълзящ да се отдалечи колкото може. Помещението се изпълни от сподавени викове.

— Дайте светлина — изломоти един глас, — само миг светлина!

Ненадейно той се оказа на свобода и можеше да се изправи. След това изкрещя, не дума, а просто вик, пронизителен човешки вик. Гласът тутакси запъхтяно произнесе:

— Ето го! Дръжте!

Но той бе вече отскочил и сега невидим отскачаше като топка от тяло на тяло, непрекъснато крещейки, ревящ дори след като си даде сметка, че въздухът зад платнището се е изпълнил с прожектори и сирената вие, а той е заобиколен, окръжен от озверени мълчаливи лица, които досущ като риби се гмурваха от мрака в светлината на прожекторите, проникващи на човешки ръст над дъсчените полустени в паяжината на мрежите; забеляза и блясъка на ножа над себе си, но скочи и се хвърли между бушуващите нозе, мъчейки се отново да се напъха под някой одър, кой да е одър, който би го защитил от ножа. Но бе твърде късно, сега и те го виждаха. В този миг той изчезна. Беше късно и за тях: опипващите лъчи на прожекторите, че дори сякаш и воят на сирената, явно се сбраха върху паянтовата килната барака, пълна с ругаещи мъже. В следващия миг пазачите се втурнаха при тях, заудряха ги по главите с пистолети и приклади и ги заизмъкваха навън; най-сетне откриха и него, отново пребит и окървавен, но този път в съзнание. Дори бе успял с един последен конвулсивен гърч така да се отърколи, че ножът, който трябваше да го прибоде с пода, сега стърчеше забит недалеч от гърлото му.

— За малко — рече той на пазача. — Но май и тоя път ми се размина.

Но не съвсем. Заведоха го отново в лазарета и едва след това научи как на другата нощ двама от тях — Стилуел, един комарджия, който бе заклал със собствения си нож една проститутка от Виксбърг, и още един, същите двама, които се противопоставяха той да бъде включен в заговора и настояваха веднага да бъде ликвидиран — въпреки всичко се опитали да избягат. Измъкнал се само Стилуел, а на другия едва не пръснали главата с близък изстрел от пушка.

Така той отново се намери в кабинета на началника. Този път превръзките бяха по-малко, шевове нямаше — не бе им останало много време и освен стъпала и юмруци, като не се смята ножът на Стилуел, с други оръжия не разполагаха.

— Стилуел ли беше с ножа? — попита го началникът.

Така и не разбра защо не каза истината.

— Не видях у кого е — отвърна той. — Всичко стана толкова бързо.

— Изглежда, тъй мисли и Стилуел — рече началникът. Извади от писалището си разрязан плик и късче евтина разграфена хартия, сгъната веднъж или дваж. Това се получи тази сутрин. Но впрочем ти не можеше да четеш ръкописно, нали?

— Не — отвърна той. Началникът разгъна листчето.

— Било е пуснато вчера в Тексаркана. И пише: „Той ще плати и за Джейк Барън (това бе другият затворник, застреляният от стражата). Някой някога ще го намери, тъй че хубавичко го пазете. Не е зле още сега да се погрижите за него: зад решетката останаха доста наши.“ — Началникът сгъна писмото обратно в плика, пусна го в чекмеджето си и завъртя ключа. — Ето, това е. Не мога да те пусна да се мотаеш из затвора, ония ще те пипнат. Оставаха ти пет години. И макар че не успя да ни ги предадеш всичките, възможно е само по моя препоръка губернаторът да те освободи още утре. Но ако те пусна, Стилуел ще те убие.

— Значи ако капитан Джабо (онзи, който бе убил Джейк) беше застрелял и Стилуел, утре щях да си ида у дома? — попита Минк. — Не може ли по писмото да се открие къде е и да пратите капитан Джабо?

— Искаш, значи, същият човек, който преди две нощи не даде на Стилуел да те убие, сега да убие Стилуел, така ли?

— Ами пратете тогаз друг. Излиза нечестно: той на свобода, а аз да лежа още пет години. — После добави: — Нищо. В края на краищата ще се окаже, че и тук има един първенец.

— Първенец ли? — учуди се началникът. — Какъв имало тук?

Но той не отговори. И сега за първи път почна да брои дните и месеците. Досега не бе го правил, нито при първите двайсет години, които му дадоха на времето в Джеферсън, нито при вторите двайсет, които му дадоха, след като допусна Монтгомери Уорд да го облече в ония женски парцали с панамената шапка. Защото не можеше никого да обвинява, освен себе си; сетеше ли се за Флем във връзка с тази история, изпълваше го неохотно възхищение, едва ли не гордост, че в жилите им тече една и съща кръв; помисляше и си казваше гласно, без капка завист: „Този Флем Сноупс! Не можеш го гътна. Нито в Съединените американски, нито в Щатите ще се намери човек, който да бие Флем Сноупс.“

Но това бе друго. Беше се опитал да избяга и се провали, беше приел добавените двайсет наказателни години, без да роптае; петнайсет изкара не само вече никога не опитвайки се да бяга против себе си, но дори бе рискувал живота си, за да спре десетима други, които имаха намерение да сторят това. Като награда за този случай можеха да го освободят още на другия ден, ако опитният пазач с пушката в ръце не беше изпуснал един от десетте. Следователно тия последни пет години изобщо не бяха негови. Своите четирийсет щеше да излежи добросъвестно и не беше негова вината, че всъщност се сведоха до трийсет и пет, а тия допълнителни пет му бяха наложени от някакъв зъл дарител, решил да му изиграе долна шега.

Тази Коледа (за първи път) неговата бавно стопяваща се присъда явно накара някого да му обръща внимание. Получи се коледна картичка с клеймо от Мексико, адресирана до него чрез началника на затвора, който му я и прочете; и двамата знаеха от кого е: „Още четири години. Не е много, както ти се струва.“ В Деня на свети Валентин картичката беше саморъчно направена: върху грубата карирана хартия, очевидно нарисувано със столарски или дърварски червен молив, се мъдреше грубо очертано сърце, в което стреля револвер.

— Виждаш ли? — каза началникът. — Дори да ти бяха изтекли петте години…

— Вече не са пет — рече той. — Остават четири години, шест месеца и деветнайсет дни. Какво искате да кажете, че и тогава ли няма да ме освободите?

— За да те убият, преди да се добереш у дома си?

— Пратете да го заловят.

— А къде точно? Я си представи, че си вънка, не искаш да се върнеш и знаеш, че аз пък искам да те прибера. Къде да пратя да те заловят?

— Да — рече той. — Значи, никой нищичко не може да направи.

— Да — потвърди началникът. — Но след време все ще извърши нещо и полицията ще го спипа някъде.

— След време — повтори той. — Ами ако човек няма време, за да разчита на времето?

— Ти поне имаш своите четири години, шест месена и деветнайсет дни, за да се тревожиш отсега.

— Да — рече той, — толкова и на него му остава.

На другата Коледа отново пристигна картичка с мексиканско клеймо: „Сега ти остават три години. Съвсем не е толкова много, както си мислиш.“ Застанал с раирания комбинезон, дребен, слабоват и неизтребим, той бе свел лице и рече спокойно:

— Пак от Мексико, както се вижда. Тоже би Той ще го убие там.

— Какво? — попита началникът. — Какво каза?

Не отвърна. Остана все така спокоен, съсредоточен, невъзмутим. После каза:

— Преди тая история с кравата и Джек Хюстън, още малък като бях, ходех редовно в неделя на църква, а жената, дето ме отгледа, ме водеше и в сряда на молитвените събрания, докато…

— Кои бяха тези хора? — попита началникът. — Казваш, че майка ти умряла…

— Той беше негодник. А тя никаква роднина не ми беше. Просто негова жена. Та всяка неделя, докато…

— И той ли се казваше Сноупс?

— Баща ми беше… Докато пораснах и се отрекох от бога. Така става, като си мислиш, че си вече голям и от никого нямаш нужда. После ми казахте, че щом на деветима от десет съм попречил да офейкат, с пет години съм си съкратил присъдата, но излезе така, че май изобщо няма да ме пуснете. И сега отново го приех.

— Кого? — запита началникът. — Кого си приел?

— Господа.

— Искаш да кажеш, че от онази нощ преди две години си отново в лоното на църквата? Не си. Откакто си дошъл в хиляда деветстотин и осма, не си стъпвал в нашия параклис.

Това беше вярно. Макар че както предишният, така и сегашният началник съвсем не се изненадваха. Всъщност бяха очаквали от него да се присламчи към една от ония малки бунтарски и непримирими с нищо и с никого групи, каквито, заедно с редовната затворническа църковна организация, имаше в почти всички провинциални южняшки затвори — малки свирепи секти (тукашната се наричаше „Акционери на Йехова“), оглавявани от самозвани водачи, попаднали в затвора по един любопитно еднакъв начин: всички осъдени за престъпления, характерни за средната класа, за порядъчните хора, престъпления, извършвани в домашна среда, от прекомерна привързаност към съпругата: било двуженство, било присвояване парите на някоя друга религиозна секта заради жена — я своята или чужда, я в отделни и отчаяни случаи — заради някоя професионална проститутка.

— Мене ми църква не трябва — рече той. — Аз го правя насаме.

— Насаме? — учуди се началникът.

— Да — каза той, леко раздразнен. — Богу не трябва писма да се пишат. Още преди да си прави труда да ти чете писмото, той вече ти е надникнал в душата. Човек се научава на ум и разум дори навън. Но тука това става по-бързо. Проумяваш, че щом има една Справедливост, която може да ти помогне, тя ще ти помогне, стига само да я приемеш и признаеш. Глупак ще бъдеш да не я приемеш.

— Значи, бог ще те избави от Стилуел, а? — каза началникът.

— А защо не? С какво съм се провинил пред него?

— Не убивай! — напомни началникът.

— А защо не го е казал това на Хюстън? Щях ли да бия онзи път до Джеферсън и да спя на една пейка на гарата, за да си купя патрони, ако Хюстън не беше ме принудил?

— Да пукна! — извика началникът. — Да пукна и в пъкъла да се продъня! Остават ти още три години, но ако зависеше от мене, вече нямаше да си тук, още сега бих те пуснал, да не вземе онова чудо, дето ти дава живот, и мен да погледне накриво! Че нямам никакво желание до края на живота си да знам как някой ми мисли същото, което ти желаеш на хората, които са ти заставали на пътя! Върви! Връщай се да работиш!

И така, през октомври, месец, в който, доколкото му беше известно, няма никакви коледи или валентиновци, началникът прати да го повикат. Не се изненада. Половин минута началникът не свали от него очи, в които имаше нещо не само слисано, но и едва ли не почтително. След това каза:

— Да пукна! — Този път беше телеграма. — От началника на полицията в Сан Диего, Калифорния, Там в мексиканския квартал имало някаква църква. Но вече не я използували, имали нова или нещо такова. Тъй или иначе, служби в нея не се отслужвали, а какво ставало вътре полицията и досега не може да каже. Миналата седмица се срутила. Не знаят защо, просто изведнъж се срутила. Бил намерен човек, по-скоро останките му. И ето какво пише в телеграмата: „По отпечатъците на пръстите установено е от ФБР, че е ваш затворник номер 08213 Шъфорд Х. Стилуел.“ — Началникът прибра телеграмата в плика и я върна в чекмеджето. — Повтори, каква беше оная църква, в която си ходил, преди Хюстън да те принуди да го убиеш?

Не му отговори. Само пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Сега вече мога да си вървя — каза той. — Сега съм свободен.

— Не става на минутата — рече началникът. — Ще минат поне месец-два. Трябва да се напише петиция, да се изпрати на губернатора. После той ще иска от мен препоръка. И след това ще подпише помилването.

— Петиция ли? — сепна се той.

— Ти си тук по силата на закона. Можеш да излезеш само по законен ред.

— Петиция — повтори той.

— Някой от твоите ще намери адвокат да я напише, с молба до губернатора за помилване. Жена ти, впрочем тя се е поминала. Някоя от дъщерите ти.

— Задомени. Кой ги знае къде са.

— Ясно — рече началникът. После додаде: — Слушай, човече, ти си с единия крак навънка. Нали имаш някакъв братовчед, какъв ти е, в Джексън, в законодателното събрание, оня там, Игълтън Сноупс, дето преди две години не можа да влезе в Конгреса?

Остана неподвижен, с леко приведена глава.

— Тогава, значи, тук ще си остана. — Та как можеше да каже на чуждия човек: Кларънс, внук на най-стария ми брат, се занимава с онази политика, която зависи от гласовете на хората. А когато изляза, няма да имам избирателни права. С какво тогава ще купя подписа на Кларънс Сноупс върху петицията? Оставаше синът на Ек, Уолстрийт, който още никого не беше послушал какво трябва да прави. — Май ще си остана при вас още три години — каза той.

— Пиши на вашия шериф — посъветва го началникът. — Аз ще ти напиша писмото.

— Хъб Хемптън, който ме прати тук, е мъртъв.

— Но нали все пак там има друг шериф? Какво ти става? Четирийсет години в затвора и вече те е страх от слънцето и от чистия въздух.

— Сега лятото ще станат трийсет и осем — поправи го той.

— Добре, трийсет и осем. На колко си години?

— Раждан съм в осемдесет и трета.

— Значи, си постъпил тук на двайсет и пет.

— Знам ли? Не съм ги броил.

— Добре — каза началникът, — все едно. Щом кажеш, ще ти напиша писмо до шерифа.

— Май ще си остана — рече той. Но се излъга. След пет месена петицията лежеше върху писалището на началника.

— Коя е тази Линда Сноупс Кол? — попита го началникът.

Доста време остана напълно неподвижен.

— Баща й е богат банкер в Джеферсън. Неговият и моят дядо имаха по две котила деца.

— Та тя именно е била оня член на вашия род, който е подписал петицията до губернатора за помилване.

— Ще рече, шерифът нея е извикал да я подпише?

— Отде накъде? Нали не ми даде да пиша до него.

— Аха — рече той и погледна листа, в който нищо не можеше да прочете. Беше обърнат с главата надолу, но за него и това нищо не значеше. — Покажете ми подписите на тия, които са против моето излизане.

— Какво? — с недоумение попита началникът.

— Тия, които искат да остана тука.

— О, имаш пред вид близките на Хюстън? Няма. Петицията е приподписана само от областния прокурор, който те е пратил тук, от сегашния шериф Хюбърт Хемптън младши и от В. К. Ретлиф. Той от Хюстъновци ли е?

— Не — рече той и отново едва-едва си пое дълбоко дъх. — Значи, съм свободен.

— Има само още нещо — каза началникът. — Ти си човек с двоен късмет.

Но той разбра това едва на другата сутрин, след като му дадоха чифт обуща, риза, работен комбинезон, дочена дреха и шапка, съвсем нови, една десетдоларова банкнота и трите долара и осемдесет и пет цента, останали му от ония четирийсет долара, пратени от Флем преди осемнайсет години. Сега началникът му каза:

— Днес пристигна един помощник-шериф, води затворник от Грийнвил. Довечера си тръгва. За долар може да те откара до Арканзаския мост, нали си в тази посока?

— Много благодаря — рече той, — но аз първо ще отида до Мемфис. Имам да свърша там една работа.

За един пистолет, дори от оказионния магазин в Мемфис, щяха по всяка вероятност да му отидат всичките тринайсет долара и осемдесет и пет цента. Бе възнамерявал да се добере до Мемфис с някой товарен влак, возейки се или под вагоните, или на буферите между тях, както бе правил веднъж или дваж на времето като момче. Но щом се намери извън вратите на затвора, установи, че го е страх. Твърде дълго бе седял затворен, забравил бе как става това; може би мишците му си бяха изгубили ловкостта и съгласуваността, простата и жива безразсъдна смелост за физически риск. Реши тогава да изчака, докато мине някоя празна кола, за да се намърда безопасно в нея, ала откри, че не смее и това, че за трийсет и осем години навярно е забравил неписаните закони и на братството от дребни закононарушители и че разбира това твърде късно.

Застана до павираното шосе, което преди трийсет и осем години, когато за последен път бе стъпвал по него, не беше дори чакълирано, а представляваше прахоляк, в който се отпечатваха стъпките на мулетата и железните шини на каруците. Сега то изглеждаше гладко и кораво като под — това се виждаше, а можеше и с крак да се опита, само да не бяха тия автомобили и камиони, които префучаваха до него. В старо време, само да вдигнеше ръка, спряла би всяка минаваща каруца. Но тук каруци не минаваха, а той не знаеше какви могат да бъдат новите правила; естествено, ако знаеше как другояче да постъпи, тъкмо тъй щеше и да е постъпил, вместо да стърчи, безобиден и крехък, не по-едър от дете, с новите панталони и дреха, по които още личаха гънките от шкафа, с новите обуща и шапката. Най-сетне един камион намали, свърна към него и спря, а шофьорът се провикна:

— Закъде си, дядка?

— Мемфис — отвърна той.

— Аз отивам до Кларксдейл. Оттам пък друг ще те вземе. То, разбира се, и оттука може.

Беше есен, наближаваше октомври и той откри, че в тия трийсет и осем години е забравил още нещо: годишните времена. В затвора те също идваха и си отиваха, но в трийсет и осемте години едничкото, но което можеше да ги усети, беше правото му да страда покрай тях: лете от жегата и слънцето, безразлично дали му се искаше да работи в горещината, или не, зиме — от дъждовете и вледенената кал, независимо от това иска ли да гази из нея, или не. Но сега сезоните отново му принадлежаха: другата седмица почваше октомври, а тук, в низината на Делтата, нямаше какво много да се види — той се бе усъмнил в тази земя още преди трийсет и осем години, когато я зърна за пръв път от прозореца на влака: само едни памучни стебла и кипариси като игли. Но там у дома, в планината, земята сега е златиста и поаленяла от евкалипти и дъбове, от ясени и кленове, а обраните поля стоплят окото с пелина, изпъстрени от червени смрадлики; за трийсет и осем години беше забравил и това.

И тогава ненадейно, някъде дълбоко в паметта му, изникна едно дърво, едно усамотено дърво. Майка му беше умряла, не помнеше нито нея, нито на колко години е бил, когато баща му се ожени повторно. Тази жена никаква не му беше и нито веднъж не му позволи да забрави това: че се грижи за него не заради някакви роднински връзки, не от задължение и не защото е слабичък, безпомощен и е просто човешко същество, а защото е християнка. Но в нея имаше и нещо друго. Той го бе почувствувал веднага — в тази мършава измъчена повлекана, която бе запомнил или вечно с посиняло око, или долепила кирлива дрипа до разкървавеното от удара на мъжа й, — на нея той винаги можеше да разчита, не толкова да стори нещо за него, защото никога не успяваше, а на това, че тя е неизменно там и никога не го забравя, че винаги го е окръжавала с един шит, който, наистина, не го е пазил и защищавал от нищо, напротив, като че му докарваше повече болка и страдание. Но тя просто съществуваше, сълзлива, измъчена, ала постоянна.

Тя бе все още в постелята, утрото бе минало и часове по-рано тя би трябвало вече да се е пренесла в жертва на безконечните тегоби, от които се състояха дните й. Дотогава не беше боледувала; вероятно този път мъжът й я беше наложил по-здраво от обикновено, та все още лежеше и говореше, че й се яде; сланината, редкият качамак и меласата, доколкото му беше известно, бяха едничката храна за всички хора, освен ако не успееха да хванат или застрелят нещо друго. Очевидно последният побой я беше засегнал някъде в стомаха, та скимтеше: „Не мога да ям това. Нещо по-вкусно ми се ще. Да кажем месо от катеричка.“ Сега се досети: ето откъде идваше дървото. Трябваше да задигне пушката — баща му, да би узнал, щеше живота да му вземе от бой, — да влачи тежкото оръжие, по-дълго от него, чак до гората, до онова дърво, ясена, да се укрие под него и приклекнал да дебне в сънливото великолепие на октомврийския следобед появяването на ситната твар. Тук той затрепера (имаше само един патрон) — спомни си и това: с какво неимоверно усилие надигна тежката пушка, запъхтян в приклада, „Помогни ми, боже, моля те, помогни!“, после удара от ритането и мириса на черен барут, как отпусна пушката, изтича и грабна все още топлото рунтаво телце с ръце, които трепереха и се тресяха, та едва го удържаше. И после нейните треперещи ръце, с които погали трупчето. „Сега ще я очистим и ще я сготвим — говореше тя. — Още сега ще се угостим.“ Разбира се, ясенът сега няма да го има, отдавна насечен на дърва за огрев, надялан на колесни спици, или още преди години избичен на дъски; а може би и самото място, където растеше, сега е превърнато в орна земя — така поне си е мислил оня, който го е отсякъл и унищожил. Но той беше сигурен, че в паметта му дървото ще си остане неотсечено, непосекаемо, недостижимо и невредимо, златисто и великолепно през октомври. Да, помисли си той, не са местата, към които човек иска да се връща. Не е нужно дори местата да са на място. Човек го боли и се връща само към спомена.

Внезапно изви шия и погледна през прозореца.

— Прилича ми — поде и млъкна. Но нали сега е свободен! Нека цял свят знае къде е бил трийсет и осем години. — … на Парчман ми прилича.

— Да — рече шофьорът, — пленнически лагер.

— Какво, какво? — попита той.

— Пленници от войната.

— Каква война?

— Абе, дядка, ти къде си бил през последните пет години? — каза шофьорът. — Да не си спал?

— Далече бях — отвърна той. — Помня една война като бях момче, с испанците се биха. После имаше една друга с германците. Този път с кого?

— С всички — и шофьорът изруга. — Германци, японци, дори и с Конгреса. Накрая свърши. Ако ни бяха позволили да видим сметката и на русите, сега щяхме да сме добре. Но те удариха само фрицовете и камикадзе, а после решиха всички останали да издушат с пари.

Помисли си. Да, пари. И каза:

— Ако имаш двайсет и пет долара и намериш още трийсет и осем, колко всичко ще имаш?

— Какво? — извика шофьорът. — Аз за трийсет и осем долара няма дори да се спра. За какъв дявол ме питаш? Или имаш шейсет и три долара и не знаеш какво да ги правиш?

Шейсет и три — помисли си той. Значи, съм на толкова години. Разсъждаваше наум. Не, справедливост никога не съм просил. Просто честност, това е всичко. И това беше всичко. Да няма нищо за себе си. Да няма нищо против себе си. Друго не му трябваше и ето, ставаше тъкмо така.