Уилям Фокнър
Дворецът (18)

17

В понеделник, малко преди единайсет часа сутринта, той стигна разклона в кабината на втори камион за добитък. Камионът отиваше на изток, към Алабама, но дори и да свърваше на юг, за да мине през Джеферсън, той пак би слязъл на това място. По начало не би се качил, ако камионът беше от околия Йокнапатофа, или ако на волана седеше човек от околията или от Джеферсън.

До излизането му тази сутрин от магазина с револвера в джоба всичко бе изглеждало просто; бе го смущавало само едно: да се сдобие с оръжие; след това между него и мига, когато щеше да приближи човека, допуснал да го пратят в затвора, без да си мръдне и пръста, човека, който поне от благоприличие не намери смелост да отхвърли зова на еднородната кръв за помощ, комуто ще каже: „Погледни ме, Флем!“ и след това ще го убие, между него и този миг оставаше само географското разстояние.

Но сега, както сам си казваше, той щеше малко да се „позамисли“. Струваше му се, че пред него се издига почти непреодолима мъглявина от пречки. До Джеферсън, до дома, сега оставаха трийсетина мили, само трийсетина мили до онова родно племе в хълмовете на Северен Мисисипи, макар че му предстоеше да прекоси една формална околийска граница. Струваше му се, че отсега нататък всеки, когото срещне или който го види, дори без да е необходимо да го разпознае или да си спомни лицето и името му, тутакси ще разбере кой е той, накъде е тръгнал и какво е намислил да прави. Но една нова мисъл — непосредствено възникнала, проблеснала почти едновременно с първата го накара да осъзнае, че това е физически невъзможно; и все пак не му се искаше да рискува. Хрумна му, че за тия трийсет и осем години зад ключалките на Парчман в него се е разрушила, отмряла някаква способност, която хора, които не са били в затвора, навярно дори се изостря и те сега ще познаят, ще се досетят, ще отгатнат кой е, а той дори няма да разбере как е станало това. Това е, защото съм отсъствувал дълго време — помисли си той. — Сега може би ще трябва да се уча отново да говоря.

Но подразбираше не „да говори“, а „да мисли“. Вървеше по шосето (сега покрито с черен асфалт и следващо степенуваната нивелационна линия, автомобилите фучаха по него, а той си го спомняше като криволичещ прашен път, по който бавните мулета и фургоните, а в най-добрия случай оседланите коне следваха извивките на случайните и редки възвишения), вървеше и си казваше, че е невъзможно да промени външността си — своето лице, своя израз, своите дрехи или походката си; в един отчаян и особен миг му дойде мисълта (и веднага я отхвърли), че колчем чуе приближаването на автомобил или камион, трябва да тръгва в обратна посока, та да дава вид, че е поел другаде. Значи ще се наложи да промени мисленето си, както сменят цвета на крушката във фенера, но самия фенер не могат смени; вървейки, трябваше непоколебимо и неотклонно да се придържа о мисълта, че е някой друг, който никога не е чувал името Сноупс и града Джеферсън, който и не подозира дори, че ако продължава по този път, той ще го преведе през града; да си мисли, че местоназначението и целта му са на повече от сто мили нататък, да се държи като човек, чиито дух отдавна е стигнал там и само трупът му, само неспирните му нозе се движат тъкмо по този участък от пътя.

Освен това налагаше се да намери някого, с когото да поговори, без да събуди съмнения, не толкова да почерпи сведения, колкото да свери своите. Преди да напусне Парчман, най-сетне свободен и фактически приближил се до своята цел, която търпеливо бе чакал трийсет и осем години, той вярваше, че е научил всичко необходимо, ако не, разбира се, от всекидневните и невинаги от ежегодните, то най-малкото от проникващите дори в Парчман на всеки десетина година вести: как и къде живее братовчед му, как минават дните му, какви навици е добил, по кое време излиза и влиза и къде ходи, дори кой живее с него в къщата му и в съседство. Ала сега, когато моментът е наближил, това може би не е достатъчно. Можеше дори да е изцяло невярно, погрешно. И той отново си помисли: Така е, човек като го няма дълго време, както мен ме е нямало. Като е бил там, дето аз бях. Сякаш тия трийсет и осем години той бе проживял не просто далеч от света, а извън живота, тъй че и фактите, най-после стигнали го, преставаха да бъдат истина — инак можеха ли да проникнат там? А това, че се намираше зад стените на Парчман, бе за него само по себе си обстоятелство враждебно, предателско, фатално — ето защо не биваше и да дръзва да използува тези факти, да се опира на тях, да им вярва.

На трето място беше въпросът за револвера. Пътят сега беше опустял, минаваше между двете степи на леса, не се чуваше никакво движение, не се забелязваше ни човек, ни човешко жилище; той извади револвера и отново го огледа, едва ли не отчаян. Още тази сутрин в магазина не му заприлича кой знае колко на револвер; а тук, в пасторалното усамотение и безмълвие на слънчевия следобед, той просто не му приличаше на нищо; и ако все пак трябваше нещо да напомня, повече от всичко му напомняше първото впечатление — вкаменелата костенурка. Все пак трябваше да го изпробва, да изхаби единия от трите патрона, просто за да се увери, че наистина стреля. В миг през ума му мина нещо, споменът се върна. Трябва да стреля — помисли той. — Трябва, и туйто. Друго от него не се иска. Господ само наказва, той не си прави шеги.

Беше и огладнял. От сутринта, когато яде ония бисквити, нищо не бе слагал в уста. Бяха му останали някакви дребни пари, а досега бе вече отминал две бензиностанции с бюфети. Но нали сега си беше у дома! Не смееше никъде да спира, ни за сирене, ни за бисквити, макар че имаше пари, от страх да не го види някой, че купува. И тогава се сети за нощта. До залез като че оставаха три часа — едва ли би могъл да стигне Джеферсън до утре сутринта, значи трябваше да се почака до утре вечер. Ето защо кривна от шосето в един черен път; това бе станало почти по инстинкт, защото не можа да си спомни кога почна да различава фъндъците памук, които крайпътните плевели и къпинаци бяха отскубнали от отиващите към маганите коли такива пътища той познаваше от едно време, когато бе свободен и работеше като изполичар: път за негрите, белязан от безброй колела и осеян с валма памук, не дори насипан с чакъл, а прашен, тъй като хората, които живееха край него и стъпваха по него, нямаха нито избирателни права, за да принудят пътната инспекция да го оправи, нито пари, за да я насърчат да свърши нещо: затова два пъти в годината просто го изравняваха и запълваха дупките.

Намери каквото търсеше и каквото бе сигурен, че ще види: разсипана от времето хижа, небоядисана и килната, заобиколена встрани и отзад от също такива паянтови и небоядисани оградки и постройки — хамбар, навес, обор, — издигнати по склона, а долу, при ручея, имаше засято с памук парче земя, където бе вече забелязал цялото негърско семейство с неколцина съседи да мъкнат на гърди дългите кирливи торби из успоредните редове: бащата, майката, пет деца между пет-шест и дванайсетина години, четири момичета и млади момчета, вероятно съседите, а Минк застана в края на реда да дочака бащата, който навярно се разпореждаше тук.

— Здравейте — рече той. — Май ще имате нужда от още една работна ръка, а?

— Искате да берете? — попита негърът.

— Колко плащаш?

— Седемдесет и пет цента.

— Че да ви помогна — рече Минк. Негърът се обърна към дванайсетгодишното момиче до себе си:

— Дай му торбата си, а ти върви вкъщи да приготвиш вечерята.

Той пое торбата. В това нямаше нищо непознато. По това време на годината цял живот беше брал памук. Едничката разлика бе там, че от трийсет и осем години за изоставащите в края на реда чакаха пушка или бич, докато сега редовете отново завършваха с кантара и с парите, които топузът отброяваше, за по-пъргавите. Както и бе очаквал, неговият работодател внезапно се появи в съседния ред.

— Май не сте тукашен — рече негърът.

— Правилно — отвърна той. — Минавам само. Тръгнал съм на юг, за Делтата — дъщеря ми живее там.

— Къде точно? — попита негърът. — Една година съм гледал памук в Делтата.

Не че трябваше да е очаквал този въпрос, за да го избегне, ако знае как. Въпросът по-скоро не би имал никакво значение, стига само да не забравяше, че сега се представя за друг, не за този, който е. Не се поколеба, дори реши да рискува:

— Додзвил — каза. — Недалеч от Парчман. — И като знаеше какъв ще бъде следващият въпрос, който негърът все още не бе задал и нямаше да зададе, отвърна и на него: — Повече от година лежах в болницата на Мемфис. Докторът ми каза, че е полезно да ходя пеша. Та затуй съм тръгнал по пътя, а не хванах влака.

— „Ветераните“ ли? — попита негърът.

— Какво? — не разбра той.

— Болницата за ветераните! Държавната.

— Точно така — каза той. — Бях на държавно лечение. Повече от година.

Дойде залез. Преди малко жената се бе прибрала в къщи.

— Да теглим ли вече? — попита го негърът.

— Аз не бързам — рече той. — Мога и утре половин ден да поработя, а по обед да тръгна. Ако жена ти може да ми даде една паница гозба и някъде да ми постеле един дюшек, прихвани си го от сметката.

— От никого пари не взимам, че е хапнал в моя дом — каза негърът.

Поднесоха му на една покрита с мушама маса, осветявана от газена лампа, в същата пристроена стая, където дървата в печката бавно догаряха. Яде сам — семейството някъде се скри, когато човекът го повика пред чинията пържено месо, консервирана царевица и домати, сготвени заедно, бледите пресни, но едва препечени сухари и вече пълната и очакваща го чаша кафе; къщата можеше да мине и за празна. После се върна в предното помещение: тук, да се преброят с първата хладина на есенната вечер, в огнището тлееха няколко главни. Жената и най-голямото момиче веднага се надигнаха и се преместиха в кухнята да приготвят вечеря за останалите от семейството. Завъртя се пред огъня, изопвайки нозе — на неговата възраст нощната прохлада се усещаше осезателно. Заговори небрежно, колкото да каже нещо от вежливост, уж между другото: в началото човек би помислил, че дори не обръща внимание на думите си:

— Сигурно памука го чистиш и продаваш в Джеферсън. Едно време познавах там неколцина. Банкера например. Помня, казваше се де Спейн. Отдавна беше, разбира се.

— Не го помня — каза негърът. — Сега най-големият банкер в Джеферсън е мистър Сноупс.

— О, той ли? И за него бях чувал. Голям банкер, много богат! Държал най-голямата къща в града, имал си един готвач, а друг му прислужвал на масата: само той и дъщеря му, дето се прави на глуха.

— Тя наистина е глуха, била е на фронта. От някакво оръдие й се пукнали тъпанчетата.

— Така разправя. — Негърът не отговори. Беше седнал в едничкия може би за цялата къща стол-люлка, но не помръдна. Обзе го нещо повече от обикновената неподвижност: една вцепененост, от която дъхът му сякаш спря. Минк седеше с гръб към огъня, от който идваше и светлината, тъй че лицето му остана невидимо; гласът му обаче не трепна: — Жена и на война! Добре ви е преметнала всичките. Знам ги аз такива. Правят се на това-онова, а хората от учтивост не смеят да ги нарекат лъжци. Чува си тя, хем не по-зле от тебе и от мене.

Тук негърът се обади съвсем строго:

— Лъжец е оня, който ви е казал, че се преструва. И не само тука, в Джеферсън, а и на много още места хората знаят за нея цялата истина, нищо, че до „Ветераните“, отдето уж идвате, може и да не е стигнала. На ваше място аз май не бих спорил. Или най-малкото щях да внимавам с кого споря.

— Правилно, правилно — рече Минк. — Вие тука сте си от Джеферсън, по-добре знаете. Та, значи, казваш, нищо не чува? Зад гърба й да се приближиш, да речем, дори ей в тая стая, и няма да усети, а?

— Да — каза негърът. Дванайсетгодишното момиченце застана на кухненската врата. — Глуха е. Няма какво да се оспорва. Господ я наказал, както наказва толкоз друг народ: аз ли не знам, вие ли не знаете. Не се тревожете.

— Тъй, тъй — каза Минк. — Ясно. Вечерята ви е готова.

— А вие какво ще правите? — Негърът се изправи. — Нямам място за вас.

— Мен място не ми трябва — рече Минк. — Докторът ми е казал: чист въздух, колкото можеш повече. Само едно излишно дюшече. Ще си легна в камиона за памука, та утре по-раншко да се заловя за памука.

Памукът, който изпълваше до половина сандъка на камиона, бе покрит за през нощта с брезент, тъй че дори и постилка не му трябваше. Почувствува се безкрайно удобно. Главното бе, че е далеч от земята. Ето каква е опасността, от която човек трябва да се пази; легнеш ли право на земята, земята тозчас започва да те тегли в себе си. Силата и притеглянето на земята захващат да действуват още в мига, когато се родиш от майчината си утроба; и няма ли други жени в къщата, съседки или дори платена жена, да те подкрепят, да те спират, да не ти дават да се докосваш до земята, няма да живееш и час. Той знаеше това. Почнеш ли да се движиш, надигаш глава, макар друго още да не можеш, и се мъчиш да се изскубнеш от това притегляне, мъчиш се да се изправиш, хващайки се за столове, за каквото попадне, дори още да не можеш да стоиш на крака, само и само да се откъснеш от земята и тъй да се спасиш. После се научаваш да стоиш, правиш една-две крачки, но дори и в тези ранни първи години през половината време си все на земята, а търпеливата стара и всичко понасяща земя ти говори: „Нищо, нищо! Просто си паднал. То не боли, не бой се!“ След това възмъжаваш, укрепваш, силите ти са в разцвет; сегиз-тогиз можеш умишлено да рискуваш и да легнеш на нея в гората, когато си излязъл на нощен лов — там си твърде далеко от дома, за да се върнеш, та можеш дори да рискуваш и останалата част от нощта върху нея да проспиш. Разбира се, ще се помъчиш да намериш нещо, какво да е я дъска, я летви, някой дънер, дори шубрачни вършини, — нещо, което да те отдели, тебе, несъзнателния и безпомощния, от старата търпелива земя, която може да си позволи да почака, защото все някой ден ще те получи и затуй не вижда никаква полза отрано да ти отпуска повече, отколкото си дръзнал да си поискаш. Той знаеше и това: когато си млад и силен можеш да се осмелиш една нощ да спиш на нея, но в никакъв случай две нощи подред. Защото, да кажем, излезеш на къра и по пладне седнеш да похапнеш под някое дърво или храст, а после си полегнеш за една кратка дрямка, но като се събудиш, в първия миг още не ти е ясно къде се намираш, и то е по простата причина, че от тебе вече нещо липсва; дори за това кратко време, в което не си бил нащрек, тази стара, търпелива, понасяща и небързаща земя вече си е взела своето първо и недоловимо вземане от тебе, но ти си сколасал овреме да се пробудиш. Ако му се беше наложило, той би се осмелил да спи тази последна нощ на земята. Но нямаше защо да рискува. Сякаш сам старият господ му бе рекъл; „Аз на тебе с нищо няма да ти помогна, но няма и да ти попреча.“

После се развидели, съмна. Хапна още веднъж, пак сам. И когато слънцето се показа, те бяха вече между редовете. В тези благословени жътвени дни между росата на лятото и първия скреж на есента памукът не съдържа никаква влага и може да се бере още при първото видело. И така до обед.

— Ето — рече той на негъра, — все с нещо ви помогнах. Събра ви се там една бала за магана в Джеферсън, тъй че сега правя сметка да си взема пътя, додето не ме качи някой за по-лесно.

Най-сетне той беше съвсем близко, на един разкрач. Бяха му минали трийсет и осем години, бе направил един огромен завой на юг, до Делтата и обратно, но сега вече е близо. Само че този път, водещ към Джеферсън, му беше нов, не беше старият път от магазина на Варнър, който си спомняше. Различни от останалите в спомените му едновремешни дъски, по които с ръка изписваха разстоянията, бяха и тези нови металически цифри по пътищата и макар да ги разчиташе достатъчно добре, повечето от тях, изглежда, не показваха милите, защото никога не намаляваха. Но дори в случай, че показват милите, той все пак трябваше да се увери:

— Както ми изглежда, този път минава право през Джеферсън, а?

— Да — рече негърът. — И оттам може да се отделите за Делтата.

— Мога, значи. И колко остава до града?

— Осем мили — отвърна негърът. Той все така можеше да отмерва милите, независимо ще види ли знака, или не; ето сега са седем, сега шест, сега пет, а слънцето показваше, че едва е минало един часът; сега оставаха само четири мили, следваше дълго спускане, в чието подножие се забелязваше дъното на пресъхнал ручей. И той каза:

— Виж к’во, ще ме свалиш там на моста. Тази сутрин не успях да се облекча. — Негърът забави хода на камиончето. — Ето тука — рече Минк. — Оттук ще вървя пеша. Просто ме е страх да не ме зърне отнякъде оня доктор, че слизам от камион, па дори да е пълен с памук, че кой го знае дали няма да му скимне още един долар да ми смъкне.

— Ще ви почакам — каза негърът.

— Не, не — рече Минк. — Тръгнал си да си чистиш памука и до мръкнало трябва да се прибереш. Време нямаш. — Излезе от кабината и прибягвайки до незапомнено кога въведената селска формула на благодарността, рече: — Колко ти дължа? — На което негърът отвърна по същия обичай.

— Нищо. Аз и без това съм в тая посока.

— Много съм ти задължен — каза Минк. — Само ако някъде налетиш на моя доктор, нищичко да не си му казал! Все някой ден ще се видим в Делтата.

Камиончето отмина. Когато свърна, пътят беше празен. Стигаше му само да е на скрито от шосето. И естествено, по възможност никой не биваше да чуе пробния изстрел. Не разбра защо прави това — не би могъл да си каже, че след като трийсет и осем години е бил лишен от уединение, сега му се ще и е решил да опита и най-дребната частица усамотение, на което свободата му даваше право. Освен това до тъмнило оставаха още пет или шест часа и горе-долу толкоз или дори по-малко мили път. Следвайки гъстия върбалак, примесен с храсталаци от бяло изтравниче и тук-там кипариси покрай дъното на потока, той извървя може би четвърт миля, а може и повече и внезапно застина с някакво радостно вълнение, почти възторг. Пред него, от единия до другия бряг, се протягаше железопътен мост. Сега той не само знаеше как да стигне Джеферсън без постоянния риск да се размине с хора, които по някакво старо йокнапатофско седмо чувство биха го разпознали кой е и какво е намислил, но и щеше да има какво да прави, за да убие времето до свечеряване, когато можеше да продължи.

Стори му се, че в тия трийсет и осем години изобщо не е виждал железопътна линия. Една минаваше покрай цялото протежение на парчманската телена мрежа и доколкото можеше да си спомни, по нея всеки ден пъшкаха влакове. Освен това, от време на време, изпращаха команда затворници под дулата на своите надзиратели да вършат груба строителна или ремонтна работа по обществени обекти, край които минаваха железопътните линии, кръстосващи Делтата, тъй че и там бе виждал влакове. Но тогава, дори и без препречващата се телена мрежа, той ги гледаше като затворник. Самите железници му бяха чужди в своята свобода, летяха, съществуваха волно и затова нереално, като химери, като привидения, без минало и без бъдеще, не отивайки дори никъде, тъй като техните местоназначения за него не съществуваха: те просто се изнизваха в един момент, в едно мигновение и потъваха в небитието, сякаш никога не ги е имало. Но сега беше друго. Сега щеше да ги наблюдава сам свободен и те щяха да отлитат в свобода, и те и той еднакви, в известен смисъл дори зависещи помежду си: те — да се носят в дим, гръмливи, полетели, той — да ги наблюдава; спомни си как преди трийсет и осем или четирийсет години, малко преди да го пратят в Парчман, този случай бе също свързан с някакво критично положение в живота му, което бе вече забравил; всъщност такива са били всичките му мигове: все свързали, все оплетени с някакви неразбории, с вечните безобразия и несправедливости, заради които винаги зарязваше всичко, та да се справи с тях, да ги понесе, без да притежава необходимата подготовка и сечива за тази цел, без дори да им отдели никакво време от непосилния труд, с чиято помощ изхранваше себе си и семейството; та такъв беше и оня случай или може би просто е било желанието да види влак, та затова измина двайсет и две мили от Завоя на французина. Тъй и тъй трябваше да прекара нощта в града — по каква причина вече не помнеше — и тогава отиде на гарата и видя пътническия влак за Ню Орлеанз — видя свистящата машина, осветените вагони, в които имаше по един навирил нос нахален негър кондуктор; в един вагон хората се хранеха, обслужвани от други негри, после мина назад към спалните вагони, в който имаше истински легла; железницата постоя миг и замина: една проточена плътно затворена частица от друг свят, която се носи по тъмната земя, а сиромасите в комбинезони като него я зяпат, откъснали се за миг на свобода, при което нито влакът, а още по-малко хората в него дори и не подозират неговото съществование.

Но тогава той стоеше и наблюдаваше свободен като другите, нищо че носеше комбинезон, а не диаманти; свободен той беше и сега. И веднага си спомни още нещо, което бе научил в Парчман през дългите изтощителни години, когато се готвеше за свободата и сбираше всякакви факти, и най-дребните — бе длъжен да ги трупа, че когато му дойдеше времето, сиреч свободата, можеше вече да е много късно и нещо да му липсва: та там той бе научил, че от 1935 година през Джеферсън пътнически влакове вече не минават, че железният път, който старият полковник Сарторис (не банкерът, когото наричаха „полковник“, а баща му, истинският полковник, който бе командувал цялото местно опълчение в онази отдавнашна война за робството) бе построил, пътят, който според старците, познати и все още незабравени дори от него, от Минк, е бил най-голямото събитие в околия Йокнапатофа и е трябвало да свърже Джеферсън с всички селища по пътя за Мексиканския залив в едната посока и чак с Великите езера в противоположната, сега е само една тревясала, запусната странична линия, по която, извън двата локални товарни влака, и то не всекидневно, други колела повече не трополят.

В такъв случай това трасе, тази линия ще го отведе право в града, без никой да смути самотността на свободата, за която бе платил с трийсет и осем години; обърна се, тръгна назад по стъпките си и след стотина метра спря; нямаше нищо: единствено гъстата растителност, изпъстрена с безмълвието на септемврийския следобед. Измъкна револвера. Прилича на жаба — помисли той и в началото му се стори, че това е по-скоро забавно, смешно, но след миг си даде сметка, че това е отчаяние: сега откри, че тази вещ не би могла и няма в никакъв случаи да гръмне, та затова, когато превъртя барабана да докара първия от трите патрона под петлето, запъна го и се прицели в основата на един кипарис на четири-пет стъпки разстояние, натисна спусъка и чу слабото празно изщракване, едничкото чувство, което изпита, беше спокойното оправдание, почти превъзходството, че е бил прав, че е бил в неоспоримото състояние да каже: „Така си и знаех“, и без дори да помни кога отново е запънал петлето, понеже този път не установи накъде е насочено дулото, внезапно револверът подскочи, изтрещя и поради късата цев пред него изригна невероятен огън; и едва сега, едва не в последния момент, той се отметна в отчаян гърч, за да удържи ръката си, преди да е запънала отново и просто по инерция отново да стреля и да похаби последния останал патрон. Овладя се навреме, отдръпна палец и показалец от револвера и накрая присегна с лявата ръка, измъкна го от дясната, че тя именно само след миг можеше да го остави едно празно и безполезно оръжие след всичкото това разстояние, грижа и време. Сигурно и последният няма да изгърми — помисли си, но само за момент, за миг, за по-малко от миг. — Не, мой човек. Длъжен е да изгърми. Няма къде да ходи, ще изгърми. Друго не му и остава. Защо да се тревожа. Господ си знае работата: наказва, не се шегува!

А сега (слънцето показваше, че е само два часът, до залез оставаха най-малко четири часа) дори можеше да рискува и още веднъж да се отпусне на земята в този късен и последен час, особено след като нощес бе спал в камионетката за памук. Раздвижи се, мина този път под моста, и доста оттатък, в случай че някой е чул изстрела и дойде да оглежда, откри едно равно местенце зад някакъв пън и легна. Тозчас усети бавното, прикрито опипващо, търсещо дръпване, при което старата, търпелива, всичко понасяща и небързаща земя си казва: „Тъй, тъй, да пукна макар, ако този, дето е легнал отгоре ми, вече не е застанал, така да се каже, на моя праг!“ Но сега това нямаше значение, за толкова кратко време можеше да се рискува.

Сякаш бе курдисал будилник: събуди се точно навреме, за да види отгоре през един процеп в листата как слънцето изтънява и източва последните си лъчи от небесния купол — оставаше му, значи, толкова светлина, колкото да се върне през гъстака до железопътната линия и да се прехвърли върху трасето. Макар че тук бе по-светло, остана още толкова виделина, колкото да го придружи през последната миля до града, додето угасна напълно, изместена от мрака, сегиз-тогиз прошарен от оскъдните светлини на градските окрайнини; после навлезе в първата стихнала уличка на крайните квартали под застиналите семафорни ръце на предупредителния знак на прелеза и единствената самотна улична лампа, в чиято светлина едно негърче на велосипед успя навреме да го види застанал на кръстопътя и удари спирачките.

— Здравей, момчето ми — извика той и придържайки се о едновремешния негърски израз, попита не „къде живее“, а каза: — Накъде се пада да стои мистър Флем Сноупс?

По това време, по-точно от миналия четвъртък вечерта, от девет и половина-десет всяка нощ до следващото утро Флем Сноупс се придружаваше от телохранител, макар че за това освен жената на телохранителя в Джеферсън не знаеше ни един бял, нито дори самият Сноупс. Името му беше Лутър Биглин, човек от околните села, до последните избори за шериф професионален кучкар, фермер и ловец, който продаваше дивеч. Неговата жена беше племенница на баджанака на шерифа Ифриъм Бишъп, а майка му — сестра на общинския политически човек на деня, чиято желязна ръка управляваше един от районите на околията (както старият Уил Варнър управляваше своя в Завоя на французина) и в който Бишъп бе избран за шериф. Тъй че сега Биглин, в мандата на Бишъп, бе станал началник на затвора. Впрочем случаят определено се различаваше от обичайните назначения по семейна линия. Докато, както става най-често, изпълняващите подобни дребни йерархически длъжности не влагаха нищо в работата, а само я обременяваха, защото в действителност са я приели не по желание, а просто под натиска на семейството, за да не бъде службата заета от човек от противната политическа партия, Биглин напротив: отнасяше се към своята с онази страстна и възторжена преданост и вяра в силата, безукоризнеността и почтеността на поста, заеман от сродника му по женска линия, с която, да кажем, простият капрал на Мюра се е отнасял към символиката на маршалския му жезъл.

Той бе не само честен (дори когато биеше елени, патици и пъдпъдъци за пазара, нарушаваше само законите, но никога думата си), той беше й безстрашен. След Пърл Харбър, макар че вуйчо му бе в състояние и положително можеше и щеше да открие, да изнамери някакъв начин, та да го отърве от мобилизация, Биглин сам се записа доброволец в морската пехота и тогава с удивление узна, че съгласно военните изисквания дясното му око е направо сляпо. Сам не бе забелязвал това. Беше повече човек на радиото, а не на книгата, и колкото до стрелбата бе един от най-добрите стрелци по летящи птици в цялата околия, макар да стреляше темпераментно, прахоснически — беше левак и слагаше приклада на лявото рамо; за времето на две от предишните си три професии бе изстрелял повече патрони от всеки друг в околията; на трийсетгодишна възраст бе вече разсипал две ловни двуцевки, но недостатъкът фактически му бе помогнал, тъй като нито веднъж не му се наложи да се приучва на стрелба с отворени очи, виждайки едновременно и мушката, и жертвата, нито пък да притваря дясното, за да избягва изместването на оптическата ос. Щом узна (не от любопитство, а благодарение на кръвните си връзки), че Минк Сноупс е най-после освободен от щатския затвор, той веднага си даде сметка — и то по-рано от шерифа, защото тутакси повярва в тази възможност, — че на неговите закани, макар изречени преди четиридесет години, не бива да се гледа с пренебрежение, камо ли пък да не им се обръща никакво внимание, както очевидно бе склонен да смята неговият благодетел и висшестоящ началник. Искаше да се защити и запази безукоризнеността на службата, заемана от сродника му по женска линия, а това означаваше да се запази спокойствието, животът и благополучието на гражданите — мисия, в която и той имаше скромен дял. Но освен това имаше и нещо друго, за което знаеше единствено жена му. Дори шерифът нямаше представа за неговия план, за набелязаната кампания. Той бе споделил само с жена си: „Може и нищо да няма, както казва братовчедът Иф, може да е още един от многото кошмари на адвоката Стивънз. Но я си представи, че братовчедът Иф е в грешка, а пък адвокатът е прав. Представи си, че…“ — И той наистина си го представяше: в своята последна частица от секундата мистър Сноупс лежи безпомощен в леглото под своята присъда, един последен безнадежден вик за помощ, каквато той знае, че отникъде не ще дойде, ножът (брадвата, чукът, тоягата или цепеницата — зависи какво ще използува жадният за мъст убиец) вече се спуща и тогава той, Биглин, пристъпва, втурва се с фенерче в едната ръка и пистолет в другата, с един-единствен изстрел поваля убиеца върху неговата жертва, а изразът на демонично тържество и надежда в лицето му се стапя в удивление… — „Нима мистър Сноупс няма да ни позлати?! И как иначе? Какво друго му остава!“

Но тъй като мистър Сноупс също не биваше да знае (шерифът бе обяснил на Биглин, че в Америка никой няма право да закриля един свободен човек, освен ако сам той не поиска това или най-малкото, узнавайки, не го приеме), той нямаше как да се намира вътре в спалнята му, където трябваше да бъде, а се налагаше да заеме най-добрата позиция, намерена или създадена отвън, до най-близкия прозорец, откъдето можеше или най-бързо да проникне вътре, или най-добре да се прицели. А това, разбира се, означаваше, че е длъжен да будува по цяла нощ. Биглин беше добър тъмничар, съзнателен, поддържаше в затвора чистота, затворниците му бяха сносно наглеждани и хранени, а освен това вършеше и малки услуги на шерифа. Така единственото време, през което можеше да подремне в тия двайсет и четири часа, оставаше времето между вечеря и последния неизбежен момент, когато щеше да се озове на своя пост под прозореца на Сноупсовата спалня. И така, всяка вечер той си лягаше още нестанал от масата, жена му отиваше на кино, връщайки се откъдето — някъде към девет и половина — го събуждаше. И тогава, с фенерчето, пистолета, един сандвич, сгъваемо столче и пуловер (в края на септември към полунощ доста застудяваше), той заставаше неподвижен и притихнал до живия плет под прозореца, зад който, както знаеше цял Джеферсън, протича целият живот на Сноупс извън банката, докато най-сетне лампата не угасне; по това време двамата слуги негри отдавна ги нямаше. Тогава прекосяваше безшумно тревата, отваряше столчето под прозореца и сядаше, толкова неподвижен, че бездомните псета, скитащи из цял Джеферсън в часовете на мрака, едва не го връхлитаха, но тозчас усещаха, подушваха, някак разбираха, че неспир приклякваха, мълчаливо се обръщаха с едно движение и хукваха; така продължаваше до първия светлик, той сгъваше столчето, проверяваше прибрал ли е в джоба си смачканата хартия от сандвича и си тръгваше. Впрочем ако Сноупс не спеше, а дъщеря му не бе глуха като пън, те още в неделя през нощта биха го чули как похърква от време на време, стига да не бяха среднощните кучета, които, преминали този път тревата, усетиха, подушиха, някак разбраха, че е заспал и безопасен, та го разбудиха с хладните си муцуни.

Минк нямаше и понятие за това. Но и да имаше, едва ли нещо би се променило. На всичко това — Биглин и факта, че сега Сноупс го охраняват — той щеше просто да погледне като на още едно проявление на безграничната способност у враждебните сили да измислят какви ли не дреболии, за да могат винаги да се набъркват в живота му. Тъй че дори и да знаеше, че Биглин е вече на пост под прозореца на стаята, обитавана от братовчед му (а той не бързаше, напротив: щом негърчето с велосипеда го упъти, Минк си помисли: Дори малко съм избързал, нека първо се навечерят, да имат време и двамата негри да си отидат.), пак съм постъпил по същия начин: нямаше да се крие, нямаше да дебне: просто щеше да е невидим, нечут и безвъзвратно чужд, подобно на койот или на вълче; нямаше да прикляква, нямаше да се тули в живия плет, както правеше Биглин с идването си, а направо щеше да приседне с подвити крака — като селянин можеше да издържи тъй с часове, без да изпита неудобство — някъде до оградата, ще огледа цялата къща, чиито очертания и разположение той вече познаваше от бавния и нищожен приток на сведения и факти в Парчман; трябваше да ги трупа, таи и възприема от непознати люде, прикривайки обаче колко важно за него е онова, от което се интересува; сега гледаше грамадната бяла постройка с колони отпред и като че изпитваше гордост, че все пак неин собственик е човек на име Сноупс. У него нямаше абсолютно никаква завист: при друг случай, утре например, макар сам никога да не е мечтал, та дори и в действителност искал да го приемат там, той гордо би рекъл на всеки непознат: „Мой братовчед живее тук. Негова е.“

Изглеждаше тъкмо така, както бе очаквал. Ето ги отзад осветените прозорци на ъгловата стая, където се намира братовчед му (сигурно вече са вечеряли — бе им отпуснал доста време), опрял нозе на малката нарочно поставена дъска — в Парчман бе дочул, че била закована към камината тъкмо за тази цел от друг някакъв роднина, когото Минк не познаваше, тъй като оня се е родил много след него и носел името Уот Сноупс. Осветени бяха прозорците и на една от предните стаи, а това, узнавайки, че глухата дъщеря си била стъкмила стая на горния етаж, той не бе очаквал. Но на горния етаж все още не се виждаха никакви светлини, следователно и дъщерята бе още на долния. И макар светлината в кухнята да означаваше, че и негърската прислуга е още тук, нещо така силно го затегли, че без повече да чака, взе да се надига, за да притича до прозореца, да погледне и ако е необходимо, да започва още сега; онзи, който трийсет и осем години е трябвало да се учи на търпение, сега бе длъжен всичко да доведе до съвършенство. Ако останеше още да чака, току-виж, братовчедът му си легнал и дори може би заспал. А това той не би понесъл и затуй не бива да го допуска: трябва да дойде един миг, па макар и светкавичен, когато той ще може да изрече: „Погледни ме, Флем“, и братовчед му ще се подчини, но като човек, който трийсет и осем години се е учил да изчаква, той се въздържа и се сниши, приклекна отново и пусна коравата буца на револвера, който сега бе скрил в нагръдния джоб на комбинезона. Нейната стая може би се намираше от другата страна на къщата и оттук не можеха да се видят осветените й прозорци, а светлината в другата стая още нищо не означаваше и той, ако беше такъв голям богаташ като братовчед си Флем, с една такава огромна и разкошна къща също би запалил всички лампи на долния етаж.

След малко кухненският прозорец угасна. Почти начаса той дочу негрите, мъж и жена, които разговаряха приближавайки и преминавайки на десет стъпки от него (и дъх дори не притаи), а после излязоха през вратата в живия плет заедно с гласовете си, които бавно тръгнаха по уличката отзад и накрая замряха. Тогава се надигна тихо, без да избързва, без да се прокрадва и промъква, просто дребен, просто безцветен, може би просто твърде незначителен, за да бъде забелязан, прекоси тревата до прозореца и като се повдигна на пръсти, погледна вътре и видя братовчед си да седи на въртящия стол като в банка или в кантора, подпрял нозе о комина и нахлупил шапка — досущ тъй, както Минк знаеше, че седи, съвсем не толкова променен, макар че Минк не го бе виждал пели четирийсет години; малка разлика, разбира се, имаше: това бе черната плантаторска шапка, за която бе чувал в Парчман, иначе малката папионка можеше да бъде същата онази, която бе носил преди четирийсет години зад тезгяха в магазина на Варнър; ризата беше бяла градска риза, панталоните — тъмни градски панталони и обувките — лъснати градски обувки, а не фермерски калеври. Но инак нямаше никаква разлика: все така не четеше, а само седеше с подпрени нависоко нозе, с наложена капа, а челюстта му непрестанно и бавно се движи, сякаш дъвчи.

За да бъде по-сигурен, ще трябва да заобиколи къщата и да погледне горните осветени прозорци от другата страна и вече бе тръгнал за отзад, когато си помисли, че би могъл да надникне и в другия осветен прозорец долу — и без това се намираше близко; затуй свърна, безшумен като сянка, като сянка безплътен, покрай стената, надигна се отново на пръсти и погледна в съседната стая. Веднага я видя и веднага я позна. Стаята беше по всички стени до тавана отрупана с книги — той не подозираше, че на света може да има толкова книги; насред стаята, под лампата, седеше жена и четеше с очила в рогови рамки, а в черните й коси преминаваше онзи бял кичур, за който бе чувал още в Парчман. За миг той бе отново обладан от стария безпомощен гняв и ярост и този път те едва не го съсипаха и унищожиха — това беше онзи гняв и онази ярост, които го държаха първите две-три години, след като узна, че тя завинаги може би се е завърнала вкъщи и сега живее в един и съши дом с Флем; тогава той все си мислеше: Ами ако тя изобщо не е глуха? Ами ако тя просто е решила да заблуждава хората, за да не усетят какви дяволии им готви? Защото да разбере истината — глуха ли е, или само се преструва — не само трябваше да разчита на непознати, а и на съмнителни и несигурни слухове, предадени през втора и трета ръка. Накрая, чрез лъжа и хитрост, бе успял да се вмъкне при затворническия лекар, но и там отново не посмя да попита каквото го интересуваше, каквото искаше да разбере, да открие, да научи; узна само, че дори и напълно глухите все пак могат да долавят въздушните трептения, стига само звукът да е достатъчно силен и не много далечен. „Като например…“ — бе изрекъл Минк, преди да се усети. Но бе късно — лекарят допълни мисълта му: „Именно. Като например изстрел. Но дори и да ви повярваме, че сте глух, как ще ви помогне това да се измъкнете оттука?“ — „Вярно — бе се съгласил тогава Минк, — защо ми е да чувам плющенето на бича, нали го усещам!“

Но това сега нямаше значение; тя бе уж подредила стаята си на горния етаж, а според приказките от дома, които проникваха до него в Парчман — човек понякога трябва да вярва на хората, трябва, просто трябва да им вярва — неговият братовчед прекарваше цялото си време на долния етаж в една стаичка от другата страна на къщата, за която казваха, че била по-голяма и от затвора. А ето че сега поглежда през този прозорец и я вижда — не горе и не от другия край, където сведенията обещаваха да бъде, а именно тук, в съседната стая. В такъв случай всичко останало, на което бе вярвал и разчитал досега, е по всяка вероятност глупост и празни приказки; дори не е необходимо между двете стаи да има отворена врата, за да почувствува тя онова, което затворническият лекар бе нарекъл трептение, тъй като тя дори не е глуха. Значи, всичко е било измама. И тогава спокойно размисли: А на мен ми е останал само един патрон, дори да имам време два пъти да стрелям, преди да се е втурнал някой от улицата. Трябва отнякъде да намеря я цепеница, я някое парче желязо… Беше тъй близо до гибелта, до катастрофата, но съумя да се улови току на ръба, замърмори, зашепна:

— Почакай, не бързай. Нали съм ти казвал, колко пъти съм ти казвал, че господ не се шегува, той само наказва! Разбира се, че е глуха: не ти ли го разправя това цял Мисисипи от десет години? Хич не искам да го знам тоя смахнат доктор от Парчман, нито ония нехранимайковци от затвора, от които трябваше с мъка да измъквам всичко, което е нужно да зная. Но ето ти оня негър от снощи, едва не стигна в наглостта си дотам, че а-ха да те нарече в очите лъжец, тебе, белия човек, само задето подхвърли, че тя сигурно иска да мами хората. Те, негрите, познават на белите и кътните зъби, още повече пък за такава, дето вече са я обявили за негролюбка, за една от ония там, куманистите; за такава всички негри в Йокнапатофа, че дори и в Мемфис и Чикаго знаят истината: глуха ли е, не е ли, такава ли е, инаква ли е. Разбира се, че е глуха, седнала е с гръб към вратата и ти ще трябва да минеш оттам, а сигурно има и заден вход и, значи, остава ти само да го намериш и да се измъкнеш.

И той тръгна, без да бърза, без да се крие, просто дребен, леконог и невидим, заобиколи къщата, изкачи се по стъпалата и се озова между шеметно високите колони на преддверието като всеки друг гост, посетител, наминаващ; отвори безшумно стъклената врата, намери се в хола, прекоси го, минавайки пред отворената врата, зад която седеше тя, без да поглежда натам, а приближи съседната врата; измъкна револвера от нагръдния джоб на комбинезона и мислейки трескаво, малко безредно, почти задъхвайки се на пресекулки: Имам само един патрон, значи, трябва в лицето, в главата; с един патрон не се рискува в тялото, влезе в стаята, където се намираше братовчед му, и направи още няколко крачки към него.

Не му се наложи да казва: „Погледни ме, Флем.“ Неговият братовчед вече го гледаше с извърната през рамо глава. Друго движение той така и не направи, само челюстта му застина полуотворена и спря да дъвчи. След това трепна, наведе се леко в стола и взе да сваля крака от дъската, а столът почна да се обръща и тогава Минк спря на около пет стъпки, вдигна с две ръце приличното на жаба и ръждиво на цвят оръжие, запъна чукчето, прицели се, мислейки: Трябва да го удари — не аз, а той, — трябва да го удари в лицето, натисна спусъка и по-скоро усети, а не чу тъпото и глупаво, почти небрежно изщракване. Сега вече братовчед му бе поставил и двата си крака на пода, а столът се беше извъртял така, че оня седеше с лице към него, седеше явно неподвижен и дори малко безучастен, и наблюдаваше зацапаните, треперещи, детински ръце на Минк, като ръчичките на малко енотче, едната, от които повдигна чукчето, за да може другата да върне барабана с едно гнездо назад, та патронът отново да застане под ударника; Минк отново почувствува бодването, смушкването на нещо смътно от миналото — не предупреждение и дори не повторение на нещо, а просто смътно, познато, но и неважно, тъй като каквото и да е било то, то и по-рано не е било достатъчно силно, за да измени нещата, нито дори достатъчно забележително, за да бъде запомнено; начаса го забрави. Всичко е в ред — помисли си той, — този път ще стане. Господ не се шегува. Запъна и отново се прицели с две ръце, а братовчед му изобщо не помръдна, макар че пак бе почнал излеко да дъвчи, сякаш и той очакваше едва видимата точица светлина, която щеше да блесне под чукчето.

Грохотът беше оглушителен, но в този миг Минк вече нищо не чуваше. Тялото на братовчед му вече се извиваше в някаква странна и полускована конвулсия, която след миг щеше да повлече отгоре му целия стол; на Минк се стори, че изстрелът на револвера е нищо, но че щом столът преустанови падането си и се тръшне на пода, гърмът ще разбуди целия Джеферсън. Той отскочи. В миг се помъчи да си каже, да извика: „Почакай! Почакай! Виж най-напред дали е мъртъв, иначе всичко отива по дяволите!“ Но не успя. Не си спомни как забеляза другата врата на стената зад стола, но тя все пак беше там и къде извеждаше сега, не беше важно — важното е да води нанякъде, а не назад. Спусна се към нея, сграбчи дръжката, но дори и като разбра, че е заключена, продължи да я друса и върти и заслепен напълно, все така я друсаше, дори и след като зад него се разнесе глас. Той отново отскочи и видя жената, застанала на водещата към хола врата. В миг му хрумна: Значи, тя всичко е чула, но се опомни: защо й е трябвало да чуе? Беше я довела, за да го спипа, същата онази сила, която, само да го посочеше тя с пръст, щеше в миг да го срази, да го унищожи на място, да го изпари. Дори да имаше още един патрон, не оставаше време отново да зареди и да се прицели, затова, извръщайки се, той замахна и хвърли револвера към нея, неспособен да го проследи с очи, защото в същата секунда — стори му се — тя вече държеше револвера и му го подаваше в ръка, издумвайки с онзи креслив патешки глас, с какъвто говорят глухите:

— Ето, вземете си го. Там е шкаф. Ще се измъкнете само оттук.