Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сноупс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mansion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2010)
Корекция и форматиране
vanj (2012)

Издание:

Уилям Фокнър. Дворецът

Американска, първо издание

Редактор: Боян Атанасов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Коректори: Грета Петрова, Радослава Маринович

Редакционна колегия: Александър Муратов, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Вера Ганчева, Владимир Филипов, Димитър Методиев, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Леда Милева, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Петър Динеков, Светозар Златаров, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Дадена за набор: VIII.1979 г.

Подписана за печат: II.1980

Излязла от печат: април 1980

Формат 84×108/32

Печатни коли 27¼. Изд. коли 22,89 Усл. изд. к. 25,33

Цена 3,41 лв.

ДИ „Народна култура“, София, 1980

ДП „Димитър Благоев“, София

История

  1. — Добавяне

13

Когато Чарлз Мелисън се върна през септември 1945-а, в Джеферсън имаше нов Сноупс. Самолетът им бил свален „разбира се“ — добавяше винаги Чарлз, (разказвайки тази история), макар че до катастрофа не стигнали. Пилотирал Плексиглас. Плекс. Казвал се всъщност Харълд Бадрингтън, но към целофана, който той наричал плексиглас, имал особено отношение, стигащо чак до фобия. Само да види или дори да си помисли за ново пакетче цигари, нова риза или носна кърпа = както сега се купуваха, запечатани в невидими, но непроницаеми опаковки — и веднага изпадал в нещо като злокачествен, почти хистеричен бяс, какъвто Чарлз бил виждал у някои цивилни граждани, особено такива на около петдесет години, само като им споменеш за японците или германците. Същият този Плекс имал свой план за спечелването на войната посредством целофана: вместо бомби, бомбардировачите Б-17 и Б-24, както и английските ланкастъри и бленхайми трябвало да пускат фабрично запечатани пакети тютюн, нови ризи и бельо и докато германците стоят на опашка за леда, който ще им е нужен да дойдат на себе си, отгоре могат масово да бъдат обстрелвани, или дори заловени до един, без нито един изстрел от страна на нашите парашутисти.

Не се наложило дори да скачат с парашути; Плекс извършил блестящо кацане с един мотор. Бедата обаче била там, че за целта избрал едно стопанство, което същата сутрин един германски патрул си бил избрал, за да се упражнява в някакво ново занятие или нещо друго, за което току-що били получили заповед отгоре. Така че, докато се озърнат, всички, целият екипаж, се оказали в пленническия лагер в Лимбург, който почти незабавно им се разкрил като най-опасното място, на което са били по време на войната; в близко съседство се намирал някакъв команден пункт, който кралските въздушни сили бомбардирали редовно всяка сряда през нощта от височина почти петнайсет метра. Шест дни преживявали, наблюдавайки как календарът неумолимо се приближава към сряда, когато, с хронометрична точност, се зачувал трясъкът на попаденията, тътен и ревящи мотори, а въздухът се изпълвал с прожекторни лъчи, картечни куршуми и съскащи шрапнели от зенитни снаряди; цялата им барака се навирала под наровете, под всичко, което би прибавило над главите им още някой и друг сантиметър безразлично какво, имайки през цялото време лудото желание, необходимост, вътрешен тласък да се втурнат навън, да размахат в ръце и да надвикат кипящия над главите им ад: „Хей, приятели! Милост, за бога! Тук сме ние! Ние!“ Както разправяше Чарлз, ако е било на филм или в книга, а не на война, щели са да избягат. Но сам той не познаваше и вече никога не можа да срещне човек, който някога се е измъкнал жив от истински военнопленнически лагер. Та затова дочакали най-обикновеното си освобождение, след което се върна в родния град и установи, че там вече се е настанил още един Сноупс.

Все пак гражданството на Джеферсън не се предаваше. Защото през същото лято на 1945-а, когато Джеферсън се сдоби с новия Сноупс, Ретлиф успя да елиминира Кларънс. Не че Ретлиф го е застрелял или нещо подобно: той просто премахна Кларънс като фактор в онова, което вуйчото на Чарлз, Гейвин, също така наричаше „нашия постоянен страх от Сноупсови, нашата сноупсофобия, бягството ни от Сноупсови“. Това стана по време на предизборната кампания, завършила с августовското определяне на кандидатите. До връщането на Чарлз оставаше още един месец, а вуйчо му Гейвин лично не можа да присъствува на пикника, където фактически стана всичко, където Кларънс Сноупс фактически се провали на изборите за Конгреса, макар че в общонационален мащаб тези избори трябваше да се произведат чак на следващата година. Тъкмо този случай имаше Чарлз пред вид, казвайки, че Ретлиф е причината. Той също се намираше в кабинета, когато този път вуйчо му Гейвин притисна Ретлиф о стената, хвана го натясно и му рече:

— Добре. Но какво точно стана там него ден?

Всеки свободен бял американец от Йокнапатофа наричаше сенатора Кларънс Игълстоун Сноупс „Клаанс“ — всеки, чието право и задължение беше да отиде до изборната урна и всеки път, когато старият Уил Варнър му заръчаше, да постави там своето кръстче върху бюлетината; през първите няколко години, след като старият Варнър го ориса, нареди му, по някакъв начин го препрати в Горната камара на Законодателното събрание в Джексън, той се наричаше само сенаторът Кларънс Сноупс; скоро той захвана да тлъстее по малко (той беше едър здравеняк като юноша и като младеж, с мярка груб и подвижен и твърде непохватен, но заседналият умствен труд като един от избраните старейшини, пазители и наставници на парламентарните интереси на околията Йокнапатофа взе постепенно да боядисва носа му в червено, да отпуска торбички под очите му и да разхлабва колана му); и ето че в един горещ юлски ден някъде през двайсетте години, когато никой мъж в Джеферсън, та и в цялата околия, под шейсетгодишна възраст не слагаше сако, Кларънс се появи на площада в затворен бял ленен костюм с широка копринена вратовръзка в черно и, току преди това ли, малко по-късно ли, а може би тъкмо в същата минута, едновременно гражданството почна и да се изненадва, и да схваща, забелязвайки, че сега той вече се подписваше „сенатор К. И. Сноупс“, при което вуйчото на Чарлз Гейвин бе попитал: „Откъде се появи това И. в името му?“, а Ретлиф бе отвърнал: „Може да си го е взел заедно с този бял венчален костюм, минавайки през Мемфис на връщане или на отиване за Джексън. А и защо не? Няма ли един законен сенатор личните права на обикновения свободен гласоподавател?“

Чарлз смяташе, че още тогава Кларънс вече ги е бил извадил от равновесие, както правят боксовите шампиони с противниците си, още преди да са ги ударили като хората. Тъй щото те посрещнаха с най-просто покорство вестта, че техният собствен, личен Цинцинат[1] не е вече дори К. а сенаторът Игълстоун Сноупс; вуйчо му Гейвин само попита: „Игълстоун ли? Защо тъкмо Игълстоун?“, на което Ретлиф отговори по най-прост начин: „Защо не?“ Тогава дори Гейвин рече: „Всъщност — защо не?“ И така повече не му обърнаха внимание, докато един ден това К не се появи отново, сега вече като сенатора К. Игълстоун Сноупс, с определено шкембе, с торбички под очите и с вече подпухнала долна устна от много приказки, от красноречие. Защото сега Кларънс държеше речи навсякъде и всякога, на акционерни събрания и в женски дружества, на всяко място и при всеки случай, когато можеше да разчита на дисциплинирана публика; Чарлз бе все още в германския пленнически лагер, когато вуйчо му Гейвин и Ретлиф научиха, че Кларънс се готвел да се кандидатира за Конгреса във Вашингтон и че по всяка вероятност старият Уил Варнър ще направи всичко, за да го изберат — него, същия онзи Кларънс Сноупс, който упорито се издигаше напред и нагоре от онова време, когато бе полицай, лично назначен от стария Варнър в неговия собствен втори участък, после началник на участъка, а след това, посредством възможностите на стария Уил да прилага в масови размери своето подкупничество и шантаж, бе избран да представлява околията в Джексън; и сега, в 1945 година, тласнат от взаимно съгласуваното прехвърляне на гласове между всички Варнъровци в избирателния район за Камарата на представителите въз Вашингтон, той можеше, попаднал там в лапите не на някой местен или околийски Бил Варнър, а на някой Бил Варнър от истински национален или дори международен мащаб, да разполага с безгранични възможности да върши каквото си иска, ако все пак не се намереше някой да вземе мерки. Такова беше положението до онзи юлски ден на годишния пикник при мелницата на Варнър, където, по традиция и по стар обичай, обявяваха, че се включват в предизборната кампания не само местните кандидати за околийски и щатски места, а и районните и окръжни кандидати, като Кларънс, за федералните длъжности, въпреки че всъщност самите избори ставаха едва на следващата година. Кларънс обаче не само че пропуснал да се яви на трибуната, за да оповести своята кандидатура, а направо изчезнал от пикника, дори още преди поднасянето на обеда. На другия ден из околията тръгна приказка, че едно дето Кларънс се е отказал да се бори за Конгреса, ами решил дори да се оттегли от обществения живот веднага след изтичането на мандата му в щатския сенат.

Но вуйчото на Чарлз, Гейвин, искаше не толкова да знае какво е станало с Кларънс, колкото какво е станало със стария Уил Варнър. Защото отпадането на Кларънс от кампанията за Конгреса щеше да удари не толкова него, колкото стария Уил; дори не е имало защо изобщо да се закача самият Кларънс. Всъщност никой истински не е обръщал внимание на Кларънс, тъй както не се обръща внимание на пръчка динамит, докато някой не й запали фитила. Без такъв фитил Кларънс, макар и запален, нямаше да гори по-добре от дървени стърготини и от омазнена хартия. Той, разбира се, беше човек без всякакви принципи, без никакъв морал, но без една направляваща, подбуждаща и опрощаваща ръка или мозък Кларънс можеше да стане жертва всекиму, тъй като със слепия си инстинкт към садизъм и измамничества можеше да бъде опасен само за човек, който нравствено и умствено стои под него, а такъв, от цялото население на земното кълбо можеше да бъде не друг, а също някой Сноупс — от всички хора с името Сноупс такъв можеше да бъде само един Сноупс. В този случай се оказа, че това е по-малкият му брат Дорис — едно едро момче на седемнайсет години, което приличаше на Кларънс не само по конструкция и размери, но и по детинския си манталитет и моралните принципи на хиената, като едничката разлика бе тая, че Дорис все още не е бил избиран за щатското законодателно събрание. В края на двайсетте години Байрън Сноупс, който ограби банката на полковник Сарторис и избяга в Тексас, бе изпратил с наложен платеж четири малчугана, полу-Сноупсовци и полуиндианци от племето апачи, които Кларънс, летувайки вкъщи между две законодателни сесии, обяви за нещо като свои васалчета, за да си прави с тях всякакви шеги. Само че с длъжността си на щатски сенатор той трябваше да внимава повече за общественото си достойнство, не толкова заради своите избиратели, а защото дори той разбираше, че е сто пъти по-добре да не предизвиква разбиранията на стария Уил Варнър за самолюбието. Ето защо се задоволяваше само да измисля шегите, а използуваше брат си Дорис да ги изпълнява, докато най-сетне четирите индианчета пипнаха Дорис самичък на неутрална почва, хванаха го и го завързаха в гората на клада, приготвяйки вече и горящия огън, когато някой дочул виковете му и се притекъл на помощ.

Тогава Кларънс беше почти трийсетгодишен, вече щатски сенатор; кариерата му бе започнала много преди това, още на осемнайсет или деветнайсетгодишна възраст, в магазина на Варнър, когато стана тартор (беше едър и силен и Ретлиф казваше, че истински обичал да се бие, стига само равенството в ръста да е в негова полза) на една банда от братовчеди и подмазвачи, които непрекъснато се биеха, пиянствуваха, играеха комар, изтезаваха негрите и държаха в ужас жените и момичетата в Завоя на французина, додето най-сетне (според Ретлиф) старият Варнър се раздразнил и разгневил дотолкова, че наредил на местния мирови съдия да назначи Кларънс за свой полицай-пазач. Та ето кога и как целият живот на Кларънс, неговото съществование и съдба най-сетне, изглежда, са се определили, както се определя съдбата на един фойерверк при първия му досег с кибрита.

Разбира се, неговата кариера не се възвисяваше толкова бързо, във всеки случай не и в началото. А може би не беше толкова до кариерата му, колкото до неговите лични проявления, до разкриването на характера му. В началото той сякаш само се оглеждаше, ориентираше се, за да схване къде точно се намира; и едва тогава с известно недоверчиво изумление той видя открилите се пред него перспективи. Първоначално само изумен, а след това и възторжен от безграничните възможности, за които никой не му беше разказвал. В началото се държеше дори прилично. В началото всички мислеха, че ако е бил тъй безобразен без ничия друга подкрепа, освен единодушието на своята бивша беззаконна шайка, той ще бъде сега също тъй безобразен, опирайки се на неоспоримото величие на закона в лицето на Уил Варнър. Но той ги измами, вместо това превърна се в привърженик и защитник на гражданските добродетели и на общественото спокойствие в Завоя на французина. Разбира се, първите неколцина негри, които се сблъскаха с новото му служебно положение, си изпатиха. Но сега дори в жестокото отношение към негрите имаше нещо безстрастно. Преди новото му превъплъщение той и бандата му биеха негрите просто по принцип. Те не ги наказваха като отделни лица, нито, както казваше Гейвин, вуйчото на Чарлз, бяха повели срещу тях воина, защото представляват раса, която им е чужда по външен вид и следователно враждебна като такава, а защото (вуйчо Гейвин обясняваше, че Кларънс и бандата му не разбират това, тъй като не смеят да го осъзнаят) просто се страхуваха от тази чужда раса. Страхуваха се от нея не заради черната й кожа, а защото самите те, белите, я бяха научили как да застрашава тяхното собствено разточително стопанство: сами белите принуждаваха негъра да се справя по-добре с по-малко и по-зле, ако иска да оцелее в тяхната икономика — с по-малко и по-зле, що се отнася до оръдията за обработка на земята и всяка друга работа, да се задоволяват с по-малко удобства, да поддържат живота си с по-малко средства. Но сега вече бе иначе. Сега, когато Кларънс налагаше негъра с палката или с дръжката на пистолета, който му бе официално зачислен, той вършеше това някак отчуждено, като че не виждаше нито черната му кожа, нито дори човешката му плът, а просто използуваше сегашното негърско състояние на уязвимост от закона като пробен камък или като резонатор, с които отново да си доказва с всеки изминал ден, дори може би да си потвърждава докъде всъщност стигат официалните му права и законна неприкосновеност и колко все още е силен физически, независимо от неизбежния ход на времето.

Защото срещу него невинаги имаше само негри. Всъщност една от първите жертви на неговия нов пост стана адютантът му, вторият по власт в бившата банда; ако не друго, този път Кларънс беше още по-жесток, тъй като оня се бе опитал да играе на старото им приятелство, на миналото; сега сякаш Кларънс пожела да придаде на стария си естествен и нормален инстинкт и склонност към насилие и физическа жестокост вид на нещо като неподкупност и честност, които — неподкупността и честността — трябваше да заеме на такава висока цена, че сега бе длъжен да ги брани на живот и смърт. Така или иначе, беше се променил. И както казваше Гейвин, вуйчото на Чарлз, тъй като преди неговото извисяване до честта всички вярваха, че е неспособен да се измени, сега същите хора незабавно повярваха, че новото му положение ще се увековечи до края на живота му. И все още бяха уверени в това, дори след като разбраха (това не беше слух; сам Кларънс се пъчеше и най-спокойно се хвалеше), че е станал член на Ку Клукс Клан още с появяването му в този край (Кланът така и не преуспя и дълго не се задържа; смяташе се, че изобщо е нямало да го има, ако не е бил Кларънс) — бил приет, защото Кланът имал нужда от човек като него и можел да го използува или, както казваше вуйчото на Чарлз, Гейвин, може би защото не е имало никакъв друг начин под слънцето да не го приемат, след като Кланът и той са създадени един за друг. Това бе станало, преди да го назначат за полицай в Завоя на французина; то бе неговият, така да се каже, непорочен дебют извън личния му живот, неговото първо рицарско посвещение за общественото признание, все още сравнително безопасен — дори един Ку Клукс Клан щеше да предпочете да не разчита напълно на Кларънс; за тях той си оставаше само един послушен членски номер в повече, една мускулна сила — тоест онова, което след някоя и друга година хората щяха да наричат терорист, докато дойде денят, в който раздразнението и гневът на стария Уил Варнър го повишиха в длъжността полицай, след което, най-много година по-късно, се заговори, че станал вече член на Клаверна (нещо подобно казваха на ръководството на Клана), а след още две години той сам бе вече местният „дракон“ или „орел“: така човекът, определен от стария Варнър за пазител на общественото спокойствие, сега сам се бе обявил за арбитър и на обществения морал.

Може би тъкмо тогава той прогледна истински и най-сетне видя размерите и блясъка на своята щастлива съдба; с удивление и недоверчивост видя тези, както изглеждаше, безгранични възможности и — кой знае? — може би дори смирено бе приел, че тъкмо той е избраникът, достойният да прояви своите способности и талант в това неограничено поле на действие: не толкова да бие и пребива хората до безчувственост и подчинение, но и да ги използува — не просто да изразходва неизчерпаемото им количество като амуниции или да ги поглъща като прасета или овце, а да ги използува за работа като мулета и волове, правейки винаги сметка било утре, било другата година накъде ще го изведе изораната бразда; да използува не само тяхното умение колкото да поставят своето „Х“ когато и където им нареди старият Уил Варнър, но и тяхната способност да изпитват както страсти, така и алчност и тревога — сякаш Кларънс цял живот се е занимавал само с политика и никога не е бил няколко години обикновен селски полицай. И както казваше вуйчото на Чарлз, правеше всичко това, като че тласкан от прост безпогрешен инстинкт, без никакви предписания, без ничий пример. Защото всичко това ставаше още преди Хюи Лонг[2] да се издигне дотолкова, че да показва на Билбоу, сенатора на техния щат, какво може наистина да постигне човек с малко пари, дързост и без никакви задръжки.

Тъй че, когато Кларънс оповести кандидатурата си за щатското законодателно събрание, те — тоест околията — разбраха, че няма да му е необходима никаква друга платформа, освен името на чичо Били Варнър. Впрочем те тутакси се досетиха, че тази кандидатура не е дори идея на самия Кларънс, а е дошла първо на чичо Били, че всъщност раздразнението на чичо Били е стигнало чисто и просто до момент, когато Кларънс ще трябва напълно да изчезне от погледа му. Но те грешаха. Кларънс имаше своя платформа. Тогава дойде часът, когато някои от тях, между които вуйчото на Чарлз, Ретлиф и неколцина от по-младите — като самия Чарлз (който беше само на осем или на десет години), вслушващи се (Чарлз например нямаше друг избор) в приказките им, откриха, че е по-добре да се пазят от него, да треперят и да внимават. Той имаше своя собствена платформа, такава, каквато само неговото безнравствено безразсъдство би посмяло да издигне, защото тя всъщност го противопоставяше на избирателите му; нищожното, но решаващо количество гласове в негова полза дойде от среди, не само извън властта на Уил Варнър — то дойде от хора, които при всякакви други условия биха гласували най-напред за кой да е друг представител на човешкия род: той се обяви публично против Ку Клукс Клан. До деня, в който постави кандидатурата си, той бе местният орел или дракон (титлата не е важна) на Клана — така поне мислеха в околията. Но ето че сега той ставаше негов смъртен враг, обикаляйки околията очевидно в стремежа си към един пост, тъй като преди всичко се беше посветил на идеята да унищожи дракона и да спечели изборите именно с помощта на това оскъдно количество гласове, подадени предимно в самия Джеферсън — учителите, младите хора с постоянни професии, жените, тоест начетените и невинни свободомислещи, вярващи, че почтеността, правото и личната свобода ще надделеят именно понеже и те самите бяха хора почтени и порядъчни; те не знаеха какво е политическо единство и дори невинаги си даваха труд да гласуват, докато Кларънс не ги обедини, докато най-после за тях не се появи защитник от всичко онова, от което се бяха страхували и бяха ненавиждали. Така че той замина за Джексън не като кандидат, спечелил политическата си длъжност, а като призван и легендарен привърженик на една кауза, влизайки (разказваше вуйчото на Чарлз) в заседателната зала в ореола на Белия Рицар на чистотата, сподирян от смаяното недоумение на нему подобните, от които той явно се е откъснал и отрекъл. Защото той наистина унищожи Ку Клукс Клана в околия Йокнапатофа, което едни от ветераните-клановци изрази така: „По дяволите, щом не можем да бием шепа учители, редактори и директори на неделни училища, на какво тогава се надяваме, че ще бием цяла една раса чернокожи, католици и евреи?“

И така, Кларънс влезе в играта. Направи големия удар, както би казало поколението на Чарлз. Две години до следващите избори той бе в безопасност — да се огледа и подобно на алпинист да избере следващата по-висока тераса. Точно така беше го казал вуйчото на Чарлз: като катерач. Само че алпинистът изкачва скалата не само за да стигне върха. Той ще се опита да я изкачи дори ако знае, че никога няма да стигне там. Изкачва я просто защото само на стената той може да има спокойната самота и задоволството непрекъснато да съзнава, че между него и гибелта стоят единствено самотната му воля, хладнокръвие и безстрашие. Затова пък Кларънс дори не разбираше, че това е планина, защото нямаше откъде да падне — можеха само да го блъснат, а нека заповяда онзи, който се чувствува достатъчно силен или достатъчно пъргав, за да блъсне Кларънс Сноупс откъдето и да било!

В началото околията смяташе, че сега Кларънс просто кротува, наблюдава и се ослушва, за да научи правилата на новата игра. Но тя нямаше и понятие, че сега всъщност той се учи как да познава изгодните възможности, когато му се представят, че продължаваше да върши същото и тогава, когато най-после взе да говори, да се обръща към камарата, все така представляващ Белия Рицар, който е ликвидирал фанатизма и нетърпимостта в околия Йокнапатофа — разбира се, само в очите на онези хранещи се с илюзии наивници, чиито нищожен брой допълнителни гласове помогнаха за избирането му; много преди това обаче околията бе разбрала, че Кларънс и сега проповядва същата омраза към негрите, католиците и евреите, която съставлява догмата на организацията, чрез чието проваляне той се озова там, където се намираше сега; когато се появиха Сребърните ризи, Кларънс бе един от първите в Мисисипи, който се записа — записа се, както казваше вуйчото на Чарлз, не заради принципите, проповядвани от Сребърните ризи, а само защото може би е решил, че организацията ще се окаже по-трайна от местния автономен Клан, разформирован с негова помощ. По това време неговият курс бе вече ясен: да се записва и влиза навсякъде, във всяка организация, съставена от хора, която би могъл да принуждава, да управлява или да потиска посредством техните религиозни или патриотични чувства, простата им алчност и глада им за лъжица от гозбата на голямата политика; от рождението си в Завоя на французина той принадлежеше към баптистката църква — причисли се към нея и в Джейсън, където (вече два пъти преизбиран) сега преподаваше в неделното училище; същото лято в околията се чу, че възнамерявал да освободи мястото си в законодателното събрание, колкото да закачи малко служба в армията или флота, та после да може да го приемат в Американския легион.

И така, Кларънс влезе в играта. Направи големия удар. Чарлз едва не би казал, че Кларънс е „разделил околията“, макар че понятието „разделям“ предполага някакво равновесие или най-малкото „весие“, дори ако по-лекото блюдо от везната е безвъзвратно в горно положение. Що се отнася обаче до Кларънс и околия Йокнапатофа, по-лекият край на тази везна изобщо не висеше, а направо се намираше в състояние на безтегловност, нечуто мъчейки се да нададе глас в безвъздушното пространство; подобно на китовете или бухалите, Кларънс беше погълнал цялата околия и както бухалите правят, след това бе изплюл ненужните остатъци от кости и косми върху това лековато и безвредно блюдо — това бяха шепата осъдени и начетени, либерално настроени и ниско платени, живеещи с илюзии работници на умствения труд, които го бяха избрали да ги представлява в щатския сенат, защото си мислеха, че е премахнал Ку Клукс Клан, плюс онези, по-малко и от шепа илюзорни наивници като Гейвин, вуйчото на Чарлз, и Ретлиф, които този път подадоха гласа си за Кларънс като за по-малкото зло, защото се беше обявил против Ку Клукс Клан; те бяха и още повече обречените, тъй като, докато наивниците интелигенти, първоначални учители, учители по музика и други, учеха наизуст речите на президента Рузвелт и можеха отново всеки път да вярват, че справедливостта, честта и порядъчността ще надделеят именно защото те самите са честни, справедливи и порядъчни, то вуйчо му Гейвин и Ретлиф никога не бяха вярвали и никога нямаше да повярват в това.

Кларънс не ги срази. Бяха малцина. Бяха всъщност толкова малко на брой, че той можеше все така да им праща всяка година коледни картички масово производство, за които се говореше, че получавал от същата фирма, на която съдействувал да получава всяка година контракт за производство на автомобилни номера. Колкото до останалите избиратели от околията, те само чакаха Кларънс да им каже къде да поставят своето кръстче, та да го изберат за всяка пожелана от него длъжност, та чак и за онази най-върховна, която околията (в това число, но за известно време, дори и вуйчовата му група от идеалисти) вярваше, че е негова цел: губернатор на щата. На хоризонта, където свършваха амбициите на всеки политик от Мисисипи, вече се издигаше фигурата на Хюи Лонг; затова на околията се струваше съвършено естествено и техният да вземе образец от него. И дори когато Кларънс пое бойния вик на Лонг: „Долу богатите!“, сякаш сам той, Кларънс, го беше измислил, дори вуйчото на Чарлз, Гейвин и Ретлиф все още смятаха, че целта на Кларънс не отива по-високо от резиденцията на губернатора. И макар че по това време (1930 — 1935) в Мисисипи нямаше особени богаташи — все още никаква индустрия, нито петрол, нито природен газ, — мисълта, че от някого може да се вземе онова, което ти нямаш, а той не го заслужава повече от тебе, не защото е бил да речем, по-умен, по-трудолюбив, а само защото е имал по-голям късмет, стигаше право до избирателното съзнание на всеки изполичар и арендатор не само в околия Йокнапатофа, но и в целия щат Мисисипи; Кларънс можеше да бъде избран за губернатор на Мисисипи дори ако предложеше същата своя платформа против богатите къде да е в Лузиана или Алабама, та дори в Мейн или Орегон.

Ето защо изненадата на жалката ядка от непоправими идеалисти като вуйчо му и Ретлиф от слуха, че за известно време Кларънс възнамерявал да оглави Американския легион в Мисисипи, бе нищо в сравнение с изумлението, когато преди три години самият Чарлз отсъствуваше; вече бе напуснал Йокнапатофа, за да почне обучението си за десетте месеца престой в германския пленнически лагер научиха, че най-състоятелната политическа фракция в щата, фракцията, която положително щеше да постави на поста губернатор своя кандидат, е предложила на Кларънс да го посочи за вицегубернатор, а Кларънс отказал. Той не посочи никакви причини, но вече нямаше и нужда, тъй като цялата околия — не само малката ядка на вуйчо му Гейвин, а всички — вече знаеше каква е целта, амбицията на Кларънс и каква е била тя през цялото време: Конгресът във Вашингтон. Това ужаси само обитателите на катакомбите зад зверилницата; за всички останали то беше триумф и въодушевление: всеки, който се бе влачил подир пешовете на Кларънс, за да се храни в копанята на сравнително малката щатска кочина в Джексън, сега виждаше разчистен пътя си към вашингтонската — огромна и неограничена.

Вестта причини не само шок и възмущение, по също така страх и ужас пред човека, който бе използувал Ку Клукс Клан, когато бе имал нужда от него, а след това си послужи с наивността им, за да разгони Клана, понеже не му трябваше вече, който се възползува от баптистката църква дотогава, докато вярваше, че ще му служи; който си послужи с Управлението за усъвършенствуване на труда, със Службата за възстановяване на нацията, с Агенцията за селскостопанска реконструкция, с Корпуса за поддържане и запазване на природата и всички други организации, създадени с мечтата или с надеждата, че хората повече няма да страдат или ако страдат, най-вече в страшни или критични времена, то поне да страдат поравно; той биваше или за тях, или против тях — зависи откъде духаше политическият вятър; така в края на трийсетте години той се обяви против партията, която го отгледа, и сега под сводовете, където поне от време на време са кънтели гласовете на държавници и хуманисти, той надигаше своя глас, пълен с расова, религиозна и стопанска нетърпимост (веднъж най-силният пункт в политическото му верую биваше експроприяцията на богатите, сега най-гръмкият — заплахата от организираното работническо движение), и между него и Конгреса не можеше да застане никой друг, освен тази шепа наивници, все още в състояние да вярват, че злото може да бъде изкоренено именно защото е зло — от тях Кларънс дори не се боеше достатъчно, за да преустанови изпращането на евтините коледни картички.

— Но това е недостатъчно — казал вуйчото на Чарлз, — както е било винаги недостатъчно за страната, пък дори, ако щат, да се наплодят десет хиляди пъти повече. Той просто отново ще ги излъже.

— Може би — казал Ретлиф. (С тези думи обясняваше на Чарлз вуйчо му Гейвин какво се е случило, когато през септември Чарлз се завърна — всичко бе вече свършено, — а Кларънс, ударен здравата от нещо неизвестно, се видя принуден да се оттегли от кампанията след юлския пикник при стария Уил Варнър; разговорът между вуйчо му и Ретлиф бе станал още през април.) — Това, което ни е нужно сега, е да се върнат младите, пък ако ще и за ден-два, само да е преди седемнайсети август. Не е ли безобразие, дето хората, които обявиха войната и мобилизираха всички млади избиратели, че не се сетиха малко да поотложат, колкото да не допуснем Кларънс Сноупс в Конгреса?

— На вас ви е нужно? — рекъл вуйчото на Чарлз. — Кои сте тези вие?

— Стори ми се, ти току-що каза, че старците, като мене и тебе, не могат да направят нищо против Кларънс, освен да скръстят ръце и да се вайкат — отвърнал Ретлиф.

— Не можем — казал вуйчо му. — Е, иначе сме достатъчно. Нали тъкмо тия, на твоите и на моите години, нашето поколение, нали ние изнесохме всичко и добра работа свършихме, та дадохме на нещата днешния им вид. Но за нас сега е твърде късно. Вече не можем, а кой знае дали вече не ни е страх отново да надигаме глави! Или ако не ни е страх, то поне ни е срам. Да, да, не е страх: просто сме много остарели. Или, ако искаш, уморени, много уморени вече, за да се страхуваме, че нещо ще загубим. Не е достатъчно само да ненавиждаш злото. Ти, друг, трети — длъжни сме нещо да сторим. Само че май сега ще е някой друг и дори да капитулират японците преди изборите през август, пак няма да имаме достатъчно от тези „други“. Но няма да сме ние.

— Може би — рекъл Ретлиф.

Вуйчо му беше прав. Прав е бил сигурно и Ретлиф.

Един от първите, които обявиха, че се включват в кампанията против Кларънс в избирателния район, беше именно човек от тези „други“ на Гейвин — човек от другия край на окръга, не по-възрастен от Чарлз, с една само разлика — както се изрази самият Чарлз, — че е по-смел. Кандидатурата му за Конгреса бе дори поставена още преди тази на Кларънс. Изборите за Конгреса щяха да се проведат чак идната 1946 година, тъй че време имаше достатъчно. Но Кларънс обикновено постъпваше така: ще изчака, додето другият кандидат или кандидати оповестят, посочат и, така или иначе, се обвържат с определена политическа платформа. Той бе пояснил на околия Йокнапатофа защо прави така: изчаквайки да бъде последен, нямаше защо да изработва своя платформа, тъй като по това време вече неговият главен и най-опасен съперник му предлагаше наготово своята. Така стана и сега — Кларънс на свой ред се възползува от неговата и взе неговия кураж, за да го бие.

Казваше се Девриз. До 1941-ва в Йокнапатофа за него не бяха чували. Но оттогава се разчу. През 1940 година бил първенецът на корпуса за обучение на запасните офицери в университета, после завършил и получил редовен военен чин, като в началото на 1942-ра бил вече зад граница; когато през 1943-а година го върнали в Съединените щати — да бъде идеолог на кампанията за събирането на държавните заеми, — вече имал чин майор и (това разказваше Чарлз) толкова много лентички от ордени, че спокойно можел да си направи от тях скаутска вратовръзка; спечелил ордените като командуващ бойна негърска пехотна част — бил назначен тъкмо там от някакъв теоретик в „Личен състав“ на армията с лъскава кокарда, който безсъмнено е смятал, че като южняк, той непременно ще „разбира“ негрите; и както предполагаше Чарлз, той безсъмнено ги е командувал добре именно поради същата причина: като южняк е знаел, че никой бял не разбира негрите и никога няма да ги разбере, ако той, белият, вижда в черния най-напред негъра, а след това човека, защото тази непроницаема стена, която ги разделя, е за негъра едничкият щит и пазител на неговото съществование. Възможно е да не е продавал облигациите с особен успех. Всеки случай очевидно не си е давал много труд. Защото, както се носеше от уста на уста, още не го видели домашните му, и той наново заминал за фронта и връщайки се този път в 1944 година, бил вече полковник с предпоследната от всички възможни лентички и с протеза на единия крак; когато отпътувал за Вашингтон, за да му връчат последния орден, най-големия, разчу се как след второто му участие в боевете, когато вече щели да го връщат в Щатите, генералът му забол предпоследния медал. Но той пуснал медала в бойното си куфарче, надянал отново бойната униформа и продължил да досажда на командуването, докато за трети път решили да го върнат; една нощ обаче той предал остатъка от полка на своя заместник и заедно с един сержант негър и свръзката пропълзял до мястото, където съседният батальон бил отрязан с огневи бараж, пратил останалите войници от батальона назад, назначавайки свръзката за водач, а той и сержантът останали с голи ръце да отбият следващата противникова атака, след което Девриз понесъл ранения сержант назад, но тогава и него го ранили и този път се намерил един здравеняк негър, великан от памучните плантации на Аркансо, който пропълзял, награбил и двамата и ги върнал. Когато Девриз дошъл на себе си след упойката с отрязан крак, разкарал сумата хора, додето открият памукоберача, после, с помощта на милосърдната сестра, изровил медала си от бойното куфарче, казал на негъра: „Повдигни ме бе, дангалако“ — и му закачил медала.

Ето какъв човек беше съперникът на Кларънс за Конгреса. Ще рече, дори ако във войската не са имали друг човек, който, според мнението на специалистите, би могъл да разбира негрите, то Девриз (така казваше Чарлз) едва ли би успял да склони началниците да го върнат на фронта само с един крак. Така че сега не му оставало друго, освен да се помъчи да убеди гражданските власти да го препратят някъде другаде, а очевидно едничката инстанция, за която се е сетил, е бил Конгресът. И така (отново според Чарлз) може би само човек, който е бил достатъчно неразумен два пъти доброволно да се връща на един и същ фронт, е могъл да прояви безразсъдство и да се противопостави на такъв отдавна вложен капитал, какъвто е Кларънс Сноупс. Защото дори ако нещата бяха тръгнали по-добре и по-практично — примерно 1944-а да беше вместо 1943-та, или ако изборите се бяха отложили за година по-късно, или ако в крайна сметка японците бяха капитулирали в 1945-а и всички стреляни зайчета се бяха върнали навреме за изборите, те все пак щяха да бъдат недостатъчни и в крайна сметка Девриз трябваше да остане само с наследниците на същите ония неориентирани политически наивници, стигнали в илюзиите си дотам — все още да вярват, че демагогията, лицемерието и нетърпимостта не трябва, няма и не ще издържат само защото са лицемерие, демагогия и нетърпимост, използувани и вече захвърлени от Кларънс в тия двайсетина години; при което вуйчото на Чарлз рекъл на Ретлиф:

— Те винаги ще бъдат на погрешен път. Мислят, че се борят против Кларънс Сноупс. Нищо подобно. Пред тях стои не отделен човек, нито дадено положение. Те просто си разбиват главите в един от основните камъни на нашия национален характер. А той е именно предпоставката, че политиката и политическите институции не са и никога не са били метод и средство, с което да се управляваме с достойнство и в мир, с чест и без рискове; те са по-скоро нашето национално убежище за некадърниците, които са се провалили на всички останали поприща, от които биха могли да прехранват себе си и семействата си, в резултат на което ние трябва да ги храним, да ги обличаме, та и покрив да им даваме от собствените си кесии. В Америка най-сигурният начин да се озовеш на изборна длъжност е да народиш седем-осем деца и след това да изгубиш ръка или крак при някой инцидент в дъскорезницата. И двете неща — безразсъдният оптимизъм, който зачева седем или осем деца, без да има с какво да ги прехрани, освен с една дъскорезница, и невероятната несръчност, която ще те тикне да си туриш ръката или ходилото точно в завъртения банциг — би трябвало вече да те лишат от всякакъв вид обществено доверие. Няма да могат да го бият. Ще го изберат за Конгреса по простата причина, че ако се провали, няма да може да свърши никаква друга работа, за която да се намери човек, който да му плати надниците в събота вечерта. А старият Уил Варнър и целият обвързан с него Сноупсовски род и познатите им нямат никакво намерение да хранят и подслоняват Кларънс цял живот. Ще видиш.

По всичко личеше, че ще излезе прав. Настъпи май, а заедно с това и времето да се открие политическият сезон; той имаше добри изгледи след тия четири години, когато германците бяха вече капитулирали. Кларънс обаче все още не оповестяваше кандидатурата си по официален път. Разбира се, всички знаеха защо. Но имаше нещо, което никой не можеше да си представи как ще стане, а именно как Кларънс възнамерява да използува военните заслуги на Девриз за своя сметка, за своя политическа платформа. Как точно смяташе Кларънс да използува военната слава на Девриз, за да го бие с нея на изборите за Конгреса. И когато накрая планът му почна лека-полека да се изяснява, околия Йокнапатофа, всъщност една част, узна още нещо за този Кларънс, с когото в наивността си бе живяла повече от двайсет години. Тоест колко опасен бе фактически Кларънс в способността си да носи нормалната — може да се каже, иначе безвредна — човешка подлост, за да се сдобие с необходимите гласове. Защото този път той застави онези, чийто защитник щеше да бъде, сами да дойдат при него и да го молят да им бъде защитник; и не само да го молят да стане техен рицар, но сами да изнамерят или във всеки случай да определят онази кауза, за която ще се нуждаят от него.

Вуйчото на Чарлз, Гейвин, му разказа как ненадейно един ден през май или в началото на юни цялата околия научила, че Кларънс не само няма да се кандидатира за Конгреса, но щял изцяло да се оттегли от обществения живот; това не бе съобщено в официална публична декларация, а се носеше в тих шепот от овца на овца в гласоподавателното стадо на стария Уил Варнър, което вече двайсет и пет години покорно бе следвало Кларънс до изборните урни, според вуйчо му Гейвин той споделял това тихо, дори малко тъжно, сякаш леко недоумявайки, че това не личи от само себе си.

— Та какво, аз съм вече стар човек — казвал Кларънс (надхвърлил четирийсетте), — време е да се оттегля. Особено пък, като имаме такъв дръзновен млад човек като този капитан Девриз…

— Полковник Девриз — поправяли го.

— Полковник Девриз. Той да ви представлява, той да върши онази работа, която се стараех и аз да извърша за доброто на нашите хора и на нашата околия…

— Значи, ще поставите неговата кандидатура? И ще го подкрепите?

— Разбира се — отвръщал Кларънс. — Ние, старите, направихме за вас, каквото можахме, но ни дойде времето да се махнем. Сега в Конгреса се нуждаем от млади хора, особено от такива, които показаха храбростта си през войната. Ето например генерал Девриз…

— Полковник Девриз — поправяли го.

— Полковник Девриз — продължавал той. — Той е малко по-млад, отколкото според мен трябва да бъде. Но времето и това ще поправи. Естествено проповядва някои възгледи, които лично аз никога не бих приел, с тях не биха се съгласили и редица други стари консерватори като мене в Мисисипи, пък и в целия Юг. Но може би ние сме вече много стари, изостанали, и нещата, в които вярвахме, за които се застъпвахме и заради които страдахме, ако беше необходимо, вече са се променили, хората вече не ги искат, а неговите идеи идват тъкмо навреме и са за Йокнапатофа и Мисисипи, и за Юга…

При което естествено го питали:

— А какви са именно неговите идеи?

И това бивало всичко. Кларънс им казвал: този човек, полковник Девриз (за точния му чин вече не се тревожел), така се е привързал към негрите, след като ги е командувал в боя, че на два пъти доброволно се връща на фронта, възможно е дори тук-там да е понатиснал (понеже всеки ще признае, че е дал много повече от своя полагаем се принос в борбата за отечеството и демокрацията и че има — нещо повече: спечелил си е — пълното право да спре дотам), за да се върне отново на бойните линии, та да е пак заедно с негрите; рискувал е там живота си, за да спаси един негър, а след това пък друг негър е спасил неговия. Човек храбър (не отбеляза ли и не призна ли това държавата и неговият народ с всички тия медали, които му даде, включително и най-високия?), човек честен (нали орденът се дава и за чест, нали в условията да го получиш фигурира и честта?), какъв курс би могъл, би се осмелил да избере, след като вече е станал член на един Конгрес, който и така гласува закони, събарящи завинаги нормалните и естествени (естествени ли? Та те са издигнати и узаконени от господа-бога!) граници между белия човек и чернокожия? И така нататък. И това било всичко; както казваше вуйчо му, Кларънс бил вече избран, околията и окръга нямало защо да си харчат средствата за избори и за преброяване на гласовете; почетният орден, закачен от държавата на Девриз, загдето е пожертвувал живота си в името на принципите, на които тази държава е съградена и благодарение на които съществува, завинаги бе подронил шансовете му да служи на същия този Конгрес, който го беше наградил.

— Виждаш ли? — казал на Ретлиф вуйчото на Чарлз. — Не можеш да го биеш.

— Тоест дори ти не можеш нищо да измислиш? — рекъл Ретлиф.

— Разбира се — отвърнал Гейвин. — Освен да го поддържаш.

— Кого да поддържаш? — любопитствувал Ретлиф.

— Това е най-ефикасният и най-старият принцип — да, без съмнение първият, най-първият, още от онзи смътен ден, когато двама пещерни човеци се съюзили против третия — именно този от всички политически принципи.

— И да го поддържаш? — попитал Ретлиф.

— Добре де — казал вуйчо му. — Кажи ми ти тогава. Веднага ще те подкрепя.

Гейвин разказваше как Ретлиф попримигал:

— Положително има нещо по-просто. Задачата е проста и ясна: трябва да има прост и ясен отговор Кларънс иска чисто и просто да бъде избран за Конгреса, но му е все едно как. И за ония, които чисто и просто не искат да го пуснат в Конгреса, трябва да има някакъв прост и ясен начин да кажат „не“, все едно как.

— Добре де — рекъл отново вуйчо му. — Изнамери го ти, аз ще те подкрепя.

Но очевидно и за Ретлиф задачата не беше тъй проста и ясна: така бе само за Кларънс. Вуйчо му казваше, че оттук нататък Кларънс дори не се нуждаел от предизборна агитация. Сега не му оставаше нищо, освен да се изтъпани на трибуната по време на пикника при мелницата на Варнър, колкото да се увери, че навършилите двайсет и една години, след като Уил Варнър за последен път им е обяснил за кого да гласуват, ще могат да разчетат думата „Сноупс“ върху избирателната бюлетина. Всъщност Девриз трябваше в това време да се откаже и вуйчо му дори разправяше, че според някои хора трябвало да го направи. Но как би могъл да се откаже той, човекът с медалите (пет или шест на брой) за мъжество и храброст, намиращи се в куфара му на тавана или там, където е решил да ги държи? И сякаш нищо не се е случило, Девриз пристигна в Джеферсън, в собствения избирателен район на Кларънс, и произнесе реч. Но там именно беше цялата работа. Не бяха се върнали още достатъчно от войниците, които знаеха какво значи един медал. И макар изборите да бяха насрочени чак за следващата година, никой още не можеше да предполага, че японците ще клекнат до края на тази. За останалите — за родителите им, за разните четвърти братовчеди и тям подобни, на които войниците бяха пратили изборните си пълномощни, Девриз бе само един негролюбец, когото правителството на янките е наградило именно за това. По-точно, пусна се новата приказка, че Девриз получил медала на Конгреса, защото, когато трябвало да избира кого да спаси — един негър или едно белокожо момче, — избрал негъра, а бялото момче оставил да загине. Вуйчото на Чарлз казваше обаче, че слухът не бил пуснат от Кларънс: в това отношение трябвало да му се отдаде нужната справедливост. Не че Кларънс би се отказал от такова нещо: сега той просто не се нуждаеше от това допълнително оръжие, и то не защото се е занимавал твърде дълго с политика, а просто защото, бидейки Сноупс цял живот, знаеше, че само един глупак ще даде два долара за един глас, когато може да го купи за петдесет цента.

Ще да е било дори малко печално: да се окаже, че човекът е бил сразен предварително от същия онзи медал, който сега не му дава възможност да се откаже от борбата. Та и повече от печално. Вуйчо му Гейвин казваше как накрая дори онези, които никога не са имали протеза и ако им потръгнеше, никога нямаше да имат, почнали да се досещат какво ли ще е да имаш, да трябва да живееш с изкуствен крак и на всичкото отгоре да стоиш и да ходиш с него. Девриз не оставаше в автомобила си на площада, не спираше и по пътищата, за да може в това време, стърчащи на крак вместо него, да го наобиколят жителите, неговите избиратели, а той само да протяга ръка — да му я стиснат и после да го изслушат, какъвто беше от незапомнени времена успешният предизборен трик на Кларънс. Вместо това той тръгваше сам, поклащайки този мъртъв механичен израстък или изпъвайки го така, че да може по цял час да стои на трибуната и да говори със съзнанието, че трябва да спечели гласовете, които, както сам вече знае, е изгубил, мъчейки се да не даде повод по лицето му да отгатнат свирепата болка в натъртения осакатен крак. Най-сетне, според Гейвин, дори онези, които щяха да гласуват за него, взеха да се ужасяват от необходимостта едновременно да го гледат и също така да крият от лицата си своята догадка; стигна се до момент, когато им се дощяваше всичко да свършва по-скоро, провалът да е вече факт и ако може самите те да го ускоряват, да го пуснат да си отиде у дома, да захвърли металическия крак, да го натроши и унищожи, та да си остане обезобразен, но поне спокоен.

Тогава наближи денят, когато чичо Били Варнър устройваше своя предизборен пикник, на който по традиция се изказваха всички околийски кандидати за служба околийска, щатска или държавна; — сега именно Кларънс трябваше публично да оповести кандидатурата си и те всички, както казваше вуйчото на Чарлз, се хванаха дори за тази сламка: кандидатира ли се Кларънс за Конгреса, Девриз ще почувствува може би, че трябва да изтегли името си от кампанията и така да се спаси поне от поражение.

Само че това не се наложи. Обедът беше изяден и ораторите се събраха около трибуната, но самият Кларънс липсваше; малко по-късно се пусна дума, че напуснал пикника, а на следващото утро цялата околия знаеше не само че се е оттеглил от изборната борба за Конгреса, но и че с публична декларация изобщо се отказва от всякакъв обществен живот. Този път шега нямаше, защото вестта излезе не от Кларънс — сам старецът Уил Варнър съобщи, че с Кларънс е свършено. Това беше през юли 1945 година; година след това, когато изборите за Конгреса съвсем наближиха, свършено беше и с японците и Чарлз, както и повечето от ония, които знаеха какво означава един медал, се прибраха по домовете си да пуснат лично гласа си. Но те просто увеличиха мнозинството в полза на Девриз; сега той вече нямаше нужда от медала, тъй като Ретлиф бе успял да отстрани Кларънс. Дойде септември, Чарлз си беше в къщи, а на другия ден вуйчо му спипа Ретлиф на площада, отведе го в кабинета си и каза:

— Добре. Кажи ни сега какво точно стана на пикника в онзи ден.

— На кой пикник и в кой ден? — попита Ретлиф.

— Знаеш какво искам да кажа. На пикника при чичо Били Варнър, когато Кларънс Сноупс се оттегли от кампанията.

— А, за тогава ли? — рече Ретлиф. — Че защо, може да се каже, всичко бе пръст божи, разбира се, с известна помощ от страна на двамата близнаци, сестрини синове на полковник Девриз.

— Да — досети се вуйчо му, — и за това също: защо му е трябвало на Девриз да води сестра си и цялото й семейство чак от околия Къмбърленд: да го чуят как започва една кампания, която всеки знае, че е загубил?

— Тъкмо там е пръстът божи, за който ви споменах — рече Ретлиф. — Защото как иначе щеше полковник Девриз да научи в Къмбърленд, че зад воденицата на чичо Били Варнър съществува един стар и запуснат гъстак от дрянове, нали?

— Стига, стига — каза вуйчо му. — Гъстаци, близнаци. Остави това, а почни от началото.

— Близнаци като близнаци, а гъстакът — предимно кучешки гъстак — рече Ретлиф. — Вие двамата с Чик много естествено знаете какво е това близнаци… Щях да кажа, че, разбира се, знаете и какво е кучешки гъстак. Но ми дойде, че не знаете, тъй като и аз не бях чувал за такова нещо, докато с очите си не го видях: растат нагъсто дрянове, ясени, габровници, дъбчета точно на брега над Варнъровата вада за удобство на клиентелата, както е в градските хотели, дето винаги държат по едно отворено шише с мастило до масата за писане, та комуто дотрябва…

— Почакай — рече вуйчо му. — Дрянов гъстак. Продължавай оттам нататък. Ако ти не си, то аз тази сутрин, да допуснем, съм зает.

— Нали се мъча да ви разкажа — продължи Ретлиф. — Оказа се, че този гъстак представлява кучешка спирка. Кажи го нещо като кучешка поща. Всяко куче от втори участък минава оттам поне веднъж дневно, да не говорим, че няма псе в избирателния окръг и най-вече в нашата околия, което най-малкото един път в живота си да не е вдигало крак и да не си е оставяло визитната картичка на това място. Нали знаете: събират се две кучета, пристигат в тръс, помирисват, а куче номер едно вика: „Човек да стана, ако тук не е минавал онзи старец с отрязаната опашка Блутик от Уайотов брод! Какво според тебе ще е дирил насам?“ А номер две му отговаря: „Не е той. Това тука е от онази муцуна, дето Рес Гриър я смени за половин ден работа от Солън Куик, когато сковаваха покрива на църквата, не помниш ли?“ Номер едно обаче вика: „Не. Муцуната дойде после. Това си е от Блутик, от брода. Мислех, че след онова, което му направи полуеърдейлът на Литълджон, ще го е страх да идва насам.“ Ето, такива работи, нали знаете…

— Ясно — рече вуйчо му. — Продължавай.

— Това е всичко — каза Ретлиф. — Просто един от политическите пикници на чичо Били Варнър, предназначен за, така да се каже, избрани дебютанти, на които се стичат хора от четирийсет мили в радиус, кой кандидат, кой гласоподавател, един дошъл с камионетка, друг го довели, трети пък, като не е имал друго подръка, впрегнал мулетата; тълпят се независимите избиратели около гъстака, а сенаторът Кларънс Игълстоун Сноупс циркулира сред тях и чака да му дойде редът, че да застане на трибуната и нагледно да им обясни къде трябва да си поставят хикса. Знаете: всичко мирно и тихо, най-обикновено и законно, както обикновено. И изведнъж се появява някакъв безимен и прикрит мошеник, не бих казал подлец, защото може да е бил и самият полковник Девриз, тъй като е очевидно, че няма кой друг да знае кои са тия двама близнаци, още по-малко какво дирят тук чак от Къмбърленд; а и не само да познава тъкмо тия две момчета, но, така да се каже, същевременно да познава и кучешката спирка в горичката. Та този неизвестен и потаен човек, който и да е бил, взима, та подхвърля на момчетата какво ли ще стане, ако двама души, колкото тях големи, изпъдят кучетата от гъстака и нарежат един наръч клони, само че малко по-ниско от мястото, където псетата ги подмокрят, и след това се промъкнат някак си зад сенатора К. Игълстоун Сноупс, когато се накани да говори, и съвсем леко, без да го смутят, да отъркат влажните клони по крачолите на панталоните му. Съвсем леко, никого да не смутят, защото явно нито Кларънс, нито някой друг от останалите не успя да забележи първите десетина псета, додето по едно време Кларънс по всяка вероятност усети, че крачолите му мокреят, взе да му става хладно и надникна през рамо; какво да види: с едното око мярва редица чакащи кучета, дошли да решат политическата му съдба, а с другото вече се втурва към най-близкия автомобил или камионетка, където може да се укрие зад вдигнатото стъкло, а зад него опашката от правостоящи клиенти расте и заприличва на възловата опашка на хвърчило. Най-после се бухна в един автомобил, тръшна вратата и вдигна стъклото, а ония ми ти кучета, горките, обикалят около автомобила като писаните кончета и лебедите-лодки на панаирджийските въртележки, с тази разлика, че кучетата подтичваха по на три крака, заредени, така да се каже, дръпнали петлето и прицелващи се. Накрая някой откри собственика на колата, взе от него ключовете и откара Кларънс у дома му, като едва на втората миля успял да остави по-далече зад себе си последните кучета. Като стигнали най-сетне в двора на бившия сенатор, където той бил вече в безопасност, защото очевидно и псетата на Сноупс също са били на пикника, някой влязъл в къщата и донесъл чифт сухи панталони, та бившият сенатор се преобул в автомобила. Точно така. Бившият сенатор, защото дори и със сухи панталони той вече не се върна на пикника: изглежда, е пресметнал, че и така дори пак рискува, а и напрежението няма да е малко. Че нима не е напрежение хем да не забравиш, че трябва да се оттеглиш от политическия спорт, хем през цялото време да се озърташ през рамо да не си спомни някое куче физиономията ти, нищо, че панталоните ти миришат на чисто и безинтересно.

— Да пукна! — рече вуйчо му. — Много е просто. Не го вярвам.

— Според мен направил си е сметката, че да убеждаваш народа да гласува за тебе и в същото време да стоиш на един крак и с другия напразно да подритваш разните му кучета, е вече нещо твърде много, за да се приеме дори и от избирателите в Мисисипи.

— Казвам ти, не вярвам — каза вуйчо му. — Дори ако всички на пикника са видели и разбрали, това пак няма да е достатъчно, за да го накара да се откаже. Не каза ли ти ей сега, че почти моментално го вкарали в една кола и го отвели? — Вуйчо му замълча. Вгледа се в Ретлиф, а той примигваше спокойно насреща му. — Или може би…

— Именно — рече Ретлиф. — Такова беше условието.

— Какво условие? — попита вуйчо му.

— Вероятно нещо във връзка с този неизвестен и простоват мошеник — рече Ретлиф. — Тъй или иначе, някой е поставил условието, че стига сенаторът Сноупс да се оттегли от тия избори за Конгреса, хората, които са видели симпатизиращите на Девриз кучета, тутакси всичко ще забравят, а ония, които не са видели, никога няма и да научат.

— Та той и с това щеше да се справи — рече вуйчо му. — Кларънс Сноупс да се спре и да миряса, защото няколко кучета вдигнали крак отгоре му? Не, по дяволите, той така ще направи, че и картоните на бесните кучета в Йокнапатофа ще преброят като гласове на отсъствуващи.

— А, ти имаш пред вид Кларънс — каза Ретлиф. — Пък аз си помислих, че говориш за чичо Били Варнър.

— Какъв чичо Били Варнър? — учуди се вуйчо му.

— Точно такъв — каза Ретлиф. — Изглежда, този простоват мошеник е отишъл именно при самия чичо Били. Във всеки случай, тъкмо чичо Били обяви още същия следобед, че сенаторът Кларънс Игълстоун Сноупс е оттеглил кандидатурата си за Конгреса; и както се вижда, чичо Били тъй и не уведоми самия сенатор за това. Е, да, на чичо Били му казаха същото, което и ти сега ми разправяш: как това изобщо няма да се отрази на Кларънс по-нататък, послужиха си дори с твоите думи относно предизборната тактика на кучетата, само че с по-силни примери. Но чичо Били рече: „Не, този Кларънс Сноупс във втори участък за никакъв няма да се кандидатира.“ — „Но нали той не е кандидат само на втори участък? — викат му те. — Сега нали и на Йокнапатофа не е дори кандидат? Нали ще го избира цяла една осма от щата Мисисипи?“ А чичо ви Били им казва: „Пикая аз и на сто осми от Мисисипи и от Йокнапатофа! Няма да позволя аз втори участък и Завоя на французина да се представляват тук и там от един тип, когото и едно случайно псе не може да различи от стълб на стобор!“

Вуйчо му не отделяше очи от Ретлиф. Всъщност наблюдаваше го от известно време.

— Значи, този неизвестен нахалник, за когото ми говориш, е познавал не само близнаците — племенници и кучешкия гъстак, ами и стария Уил Варнър.

— Така изглежда — рече Ретлиф.

— И работата е станала — каза вуйчо му.

— Така изглежда — повтори Ретлиф.

Чарлз и вуйчо му изгледаха Ретлиф, седнал спокоен и спретнат, примигващ, благ и непроницаем в една от своите чисти сини ризи, които си шиеше сам и на които никога не слагаше вратовръзка, макар че, както знаеше Чарлз, вкъщи държеше две, за които бе платил на Алановна по седемдесет и пет долара в ония дни, когато заедно с вуйчо му бяха ходили в Ню Йорк за сватбата на Линда Сноупс; изобщо не беше ги връзвал.

— О, Цинцинате! — рече вуйчо му.

— Какво? — попита Ретлиф.

— Нищо — каза вуйчо му. — Просто се питах кой ли ще е бил този, който е казал на близнаците за гъстака.

— Защо, предполагам, че полковник Девриз — отвърна Ретлиф. — Боец от войната с толкова медали, с тригодишен опит с разни там германци, италианци и японци: какво е за него да измъдри някой незначителен стратегически ход в политиката?

— Онези бяха обикновени поклонници на смъртта, разпасани садисти по рождение — рече вуйчо му. — А този тук е роден, отгледан и трениран американски политикан на провинциално равнище.

— И те, и той може да не са толкова опасни, стига само човек да не си затваря очите и по най-ефикасен начин да върши онова, което е по силите му — каза Ретлиф. След това додаде: — Е? — и се изправи, слаб и спокоен, безупречно благ, изцяло непроницаем, и се обърна към Чарлз: — Помниш ли, майоре, ония безкрайни овесени поля в Завоя под пасбището на чичо Били? Казват, че миналата зима било пълно с диви гъски. Защо да не се вдигнеш, като открият сезона, да удариш пет-шест? Смятам, че чичо Били ще ни разреши.

— От сърце ти благодаря — каза Чарлз.

— Разбрахме се, значи — каза Ретлиф. — Довиждане, господа.

Сега Чарлз се вгледа във вуйчо си, който притегли лист хартия и взе да пише, но не бързо — по-скоро крайно съсредоточен и погълнат.

— И така — почна Чарлз, — да отворим кавички: „Сега е ваш ред, на младите“, кавичките се затварят. Предполагам, че е било така, нали, и в онова лято на трийсет и седма, когато ние, моралистите, се помъчихме да провалим и самия Рузвелт, за да си осигурим един Кларънс Сноупс.

— Довиждане, Чарлз — каза вуйчо му.

— Защото, да отворим кавички. „Това не е наша работа. Ние сме твърде остарели, уморени сме, изгубихме вярата в себе си…“

— Стига глупости! — рече вуйчо му. — Казах довиждане.

— Да, сър — каза Чарлз, — още минутка. Защото, отварям кавички, „Съединените щати, Америка, са най-великата страна в света, стига да можем и занапред да си позволяваме това“. Затварям кавичките. Само че вместо „да си позволяваме“ нека се чете „да разчитаме на бога“. Тъй като именно той ви спаси този път, използувайки за свой пръст кого? Разбира се, В. К. Ретлиф. Само дано другия път Ретлиф не се е запилял някъде да продава я шевни машини, я радиоапарати. — Действително сега Ретлиф беше представител и на една радио фирма и носеше апаратите в същата кукленска къщичка, монтирана върху камионетката му, в която се возеше и мострената шевна машина; след две години върху миниатюрната къщичка щеше да щръкне и миниатюрна телевизионна антенка. — Тогава господ може да не успее да го стигне с ръката си навреме. Необходимо е, значи, да свикнем да вярваме в бога, без да зависим от него. Или по-точно, така да подредим нещата, че за известно време той да разчита на нас. Тогаз ще му е по-лесно и няма да се изтощава едновременно да е навсякъде. — Вуйчо му го изгледа и Чарлз изведнъж си помисли: Разбира се, обичал съм и баща си, но татко просто ми говореше, а вуйчо Гейвин ме слуша, независимо колко глупаво в края на краищата и на мен ми звучи това, което казвам, изслушва ме, додето млъкна, а после ще ми рече: „Абе аз не знам какво ще излезе, но знам един чудесен начин да проверим. Да опитаме.“ Не ТИ да опиташ, а НИЕ да опитаме.

— Да — каза вуйчо му, — и аз мисля така.

Бележки

[1] По името на римския пълководец Луций Квинкций Цинцинат (V в. пр.н.е.). — Б.пр.

[2] Хюи П. Лонг (1893–1935) — амер. юрист и брутален политик. — Б.пр.