Уилям Фокнър
Дворецът (3)

2

И така, съдебните заседатели казаха; „Виновен“, съдията рече: „До живот“, но той дори не слушаше. Защото с него бе станало нещо. Дори когато шерифът вече го водеше в града през оня първи ден и макар да знаеше, че братовчед му е още в Тексас, той все още вярваше, че на кой да е крайпътен стълб Фелм или поне негов пратеник ще ги догони, ще се изпречи на пътя и ще ги спре, ще предложи парите, ще изрече словата или ще стори нещо, което би разпръснало всичко това, би го разнесло като сън.

И в тези безкрайни седмици, докато чакаше в затвора деня на процеса, той се изправяше пред прозорчето на килията, мръсните му ръце докопваха решетката и с притиснато в нея изопнато лице той наблюдаваше късчето улица пред затвора и онази малка част от площада, откъдето братовчед му трябваше да мине, да дойде в затвора, да разпръсне съня и да го освободи, да го измъкне оттам. „Друго не искам — казваше си той. — Да се измъкна оттук, да си ида у дома и да се заловя със земята. Струва ми се, че не искам кой знае колко.“

Нощем също стоеше там, лицето му невидимо, ала ръцете, изпити вече, почти съвсем бели, едва ли не чисти в мрака на килията върху омазнените решетки, гледаше свободния народ — мъже, жени, млади хора, — за които не съществуваше нищо друго, освен безгрижните приятни разходки по вечерния хлад, тръгнали към площада да гледат кино, да близнат сладолед в дръгстора, или може би просто да се пошляят безгрижни и свободни, защото са свободни; най-сетне захвана да вика по тях, в началото плахо, после все по-силно, все по-настойчиво, а те спираха, почти като сепнати, вдигаха очи към прозорчето и след това сякаш забързваха, като че гледат да се измъкнат от погледа му; най-сетне почна да предлага, да обещава пари: „Хей, мистър! Мисиз! Кой да е! Няма ли кой да отнесе вест за Флем Сноупс до магазина на Варнър? Той ще ви плати! Десет! Двайсет долара!“

И дори когато денят накрая дойде и го поведоха с белезници в съдебната зала, за да се изправи пред съдбата си, той нито веднъж не погледна към съдийската маса, към този подиум, който спокойно можеше да стане негова Голгота, защото се взираше в бледата, еднаква и безименна сган от лица, за да открие там лицето на братовчед си или най-малкото на неговия пратеник; и това продължи до момента, когато самият председател на съда трябваше да се наведе от високата си маса и да каже: „Хей вие, Сноупс! Погледнете ме в очите. Вие ли убихте Джек Хюстън, или не?“ А той му отвърна: „Оставете ме на мира. Не виждате ли, че съм зает?“ Та и на другия ден, когато служителите на закона крещяха, препираха се и спореха, той пак нищо не чу, дори ако можеше да разбере, защото наблюдаваше вратата в дъното, през която трябваше да влезе братовчед му или неговият пратеник; така стана и на връщане в килията, все така с белезниците: нетрепващият му поглед, който в началото беше просто нетърпелив и дебнещ, сега взе да става загрижен, малко озадачен, но напълно трезв, обикаляше бързо наоколо от лице на лице, докато ги отминаваше, или когато те го отминаваха, за да застане накрая пред прозореца на килията, да се хване с немити ръце за решетката, да притисне изпито лице о мръсните железа и да обхване с очи колкото е възможно по-голяма част от улицата и площада, откъдето трябваше да мине неговият сродник или човекът, пратен от него.

И така, когато на третия ден, привързан с белезниците о своя тъмничар, той си даде сметка, че е прекосил площада, без нито веднъж да погледне лицата, които зяпаха подире му, и влезе в съдебната зала да заеме обичайното си място на подсъдимата скамейка, все така не поглеждайки нито веднъж към струпаните около вратата в дъното лица, той все още не смееше да си признае, че е разбрал защо. Само седна, малък и крехък на вид, безобиден като мърляво дете; в това време служителите на закона приказваха високопарно и се препираха, докато в края на деня съдебните заседатели го намериха за виновен, съдията го осъди на доживотен затвор и той, отново в белезници, бе върнат в килията, вратата се затръшна, стихнал и безмълвен, и съсредоточен, Минк седна на железния креват, който нямаше дори сламеник, и отправи поглед към малкия решетъчен прозорец, на който вече толкова месеца бе стоял по шестнайсет, по осемнайсет часа на ден, изпълнен с неутолимо очакване и надежди.

Едва сега можа да си каже, да си помисли, да оформи в съзнанието си, че Той няма да дойде. Ясно, през цялото време е бил в Завоя на французина. Ясно, за кравата той е чул още в Тексас, но е изчакал да се увери, че са ме тикнали на сигурно място в затвора, след това се е върнал и е гледал само как да ме подредят, понеже и тъй и тъй съм безпомощен. Може дори да се е укривал през цялото време в дъното на залата, да се увери, че нищо няма да ми се размине, та накрая веднъж завинаги да се отърве от мен.

Сега той се успокои. Беше смятал, че е спокоен още когато му се изясни как трябва да постъпи с Хюстън и че сам Хюстън няма да го остави да изчака завръщането на Флем. Но е бил в грешка. Това тогава изобщо не е било спокойствие: изпълвали са го толкова много съмнения — дали някой ще съобщи за неприятностите му на Флем, не толкова навреме колкото изобщо, или ако известието е тръгнало навреме, дали няма да стигне до Флем твърде късно. И дори ако Флем получеше известието навреме, дали пък нямаше да връхлети наводнение или да стане някоя катастрофа по железницата, та да не успее да се върне когато трябва.

Сега обаче всичко това свърши. Вече нямаше изобщо защо да се тревожи и безпокои, тъй като отсега нататък му оставаше само да чака, а той вече си бе доказал, че може. Само да чака: нищо повече не му е нужно; не бе нужно дори да моли тъмничаря за препращането на бележка, тъй като самият адвокат бе казал, че ще дойде да го види след вечеря.

Изяде си вечерята веднага щом я донесоха — все същото свинско, меласа и недопечен хляб, каквито щеше да яде и у дома си; всъщност тук беше малко по-добре, тъй като в сланината можеше да се открие и някоя жила годно за ядене месо. С изключение само на това, че вкъщи се хранеше на свобода. Но ако Те искат от него само това, той ще издържи. И тогава чу стъпките по стъпалата, вратата изхлопа, пропусна адвоката и отново се тръшна, оставяйки ги насаме — адвокатът, млад и енергичен, току-що, както му бяха обадили, завършил юридическия факултет, назначен от съдията, или по-скоро наредено му да се заеме с него, защото дори той, Минк, колкото и да не му беше до това, позна, че този човек в действителност никак не се интересува от него и неговите неприятности, но така и не разбра защо, тъй като все още смяташе, че било съдията, било някой друг ще трябва да сторят едничкото, което би уредило въпроса — да отидат до Завоя на французина и да намерят братовчед му.

Твърде млад и енергичен, което впрочем бе причината да оплеска цялата работа. Но сега и това вече нямаше значение; сега важното бе да се види какво има да става по-нататък. Ето защо, без да губи време, попита го:

— Колко време ще лежа там?

— Та това е Парчманският каторжен затвор — рече адвокатът. — Нима не разбирате?

— Добре де — повтори той, — колко време ще лежа?

— Той ви даде доживотна присъда — каза адвокатът. — Не сте ли чували? Цял живот. Докато умрете.

— Хубаво — рече той за трети път с онова свое мирно и почти състрадателно търпение, — а колко ще трябва да лежа?

Сега дори този адвокат разбра.

— Е, зависи от вас и от вашите приятели, стига да имате. Може да бъде за цял живот, както каза съдията Бръмидж. Но след двайсет-двайсет и пет години по закон ще имате право да молите за помилване или амнистия, особено ако имате влиятелни приятели, които да подкрепят молбата ви, и ако досието ви в Парчман не съдържа нищо против вас.

— Ами ако човек няма приятели? — попита той.

— Хора, които се спотайват из храсталаците и свалят другите от конете им, без първо да им кажат: „Внимавай“ или да подсвирнат, обикновено нямат — рече адвокатът. — Така че единствено вие сам ще се измъкнете.

— Добре — каза той със своята непоклатима, безкрайна търпеливост, — нали и аз това искам: не ми ги разправяйте надълго и широко. Какво трябва да правя, че да изляза след двайсет — двайсет и пет години?

— Не се опитвайте да избягате, нито лично, нито пък в съучастие с други, не помагайте за бягство. Не влизайте в разправии с други затворници и с пазачи. Бъдете точен за всичко, което поискат от вас, вършете го, без да кръшкате, без да се оплаквате и без да отговаряте, дотогава, докато не ви кажат да спрете. С една дума, започвайте още сега да вършите всички ония неща, които, ако бяхте вършили от оня ден миналата есен, когато решихте мистър Хюстън да ви гледа кравата през зимата безплатно, сега нямаше да седите в тази килия и да питате хората как да се измъкнете от нея. Но главното, не правете опит за бягство.

— За бягство? — учуди се той.

— За измъкване. Опит за излизане.

— Опит ли? — рече той.

— Защото не можете — каза адвокатът с почти кипяща, но все пак сдържана злоба. — Защото не може да избягате. Няма да успеете. Никога. Не е възможно да замислите нещо подобно, без да ви се лепне някой от другите, а те във всички случаи ще искат да побягнат с вас и тогава всички ви ще хванат. И дори и да не тръгнат с вас, ще ви обадят на надзирателя и пак ще ви хванат. И дори да успеете никой нищо да не разбере и тръгнете сам, някой от пазачите ще ви застреля, още преди да се прехвърлите през оградата. Тъй че, ако не попаднете в моргата или в болницата, ще ви върнат отново в затвора с нови двайсет и пет години плюс първата ви присъда. Разбирате ли ме сега?

— Значи, за да се измъкна след двайсет или двайсет и пет години, друго не трябва. Само да не мисля за бягство. С никого да не се счепквам. Да правя, каквото ми кажат, додето не рекат, стига. Но главното: да не правя опит за бягство. И това е всичко, за да изляза след двайсет или двайсет и пет години.

— Точно така — потвърди адвокатът.

— Добре — каза той. — А сега идете да питате съдията правилно ли е всичко това и ако е правилно, нека ми се изпрати написано черно на бяло.

— Значи, не ми вярвате? — каза адвокатът.

— Аз никому не вярвам — рече той. — Нямам време да си пропилея цели двайсет или двайсет и пет години, за да разбера дали знаете какво говорите, или не. Като изляза, имам важна работа. Затуй искам да знам. Искам го на хартия от съдията.

— Тогава по всяка вероятност вие изобщо не сте ми вярвали — каза адвокатът. — Сигурно си мислите, че изцяло съм провалил вашето дело. И може би смятате, че ако не бях аз, сигурно нямаше да се намирате тук, така ли?

— Вие направихте, каквото можахте — все така непоколебимо и търпеливо спокоен рече Минк. — Тая работа просто не беше за вас. Вие сте млад, енергичен, но аз от това нямах нужда. Мен ми трябваше посредник, умен посредник, да знае как се правят сделки. Вие не сте от тях. Идете сега да ми вземете едно удостоверение от съдията.

Сега адвокатът дори се помъчи да се засмее.

— Аз не — каза той. — Съдът ме освободи от делото днес следобед, веднага щом произнесе присъдата. Наминах просто да си кажем довиждане, да разбера не мога ли още нещо да сторя за вас. Но очевидно хората, които нямат приятели, нямат нужда и от доброжелатели.

— Но аз още не съм ви освободил — рече Минк и бавно се надигна; адвокатът бе вече на нозе и подскачайки, с един скок се намери до заключената врата, вгледан в тази дребна фигура, която се приближаваше лека, крехка и на вид безопасна като дете, но смъртоносна като отровно змийче, като недорасла усойница, кобра, или вепра. В следващия миг адвокатът се развика, крещеше, дори когато по стълбите запрепускаха стъпките на ключаря, вратата с трясък се отвори и на прага застана ключарят с изваден пистолет.

— Какво става? — попита той. — Какво се опита да ви направи?

— Нищо — рече адвокатът. — Всичко е в ред. Свърших си работата. Пусни ме да изляза. — Само че той не бе свършил, само му се щеше. Не изчака дори до следващия ден. Не минаха и петнайсет минути и той вече се намираше в хотелската стая на окръжния съдия, председателствувал заседанието и произнесъл присъдата; адвокатът все още дишаше на пресекулки, още не му се вярваше на каква опасност току-що е бил подложен, все още смаян от своето избавление.

— Той е луд, казвам ви! — рече той. — Той е опасен! И да го пратим в Парчман, където само след двайсет или двайсет и пет години ще има правото на помилване и свобода, или пък, не дай боже, да се намери някой от рода им — а те не са малко, — или човек, който е силен на деня, който сърцето ти може да разтопи с приказки, и вземе, та се добере до губернатора и го пуснат дори по-рано! Трябва да се изпрати у Джексън, в приюта, доживотно и на сигурно място, в безопасност, впрочем ние да сме в безопасност.

Десет минути по-късно окръжният прокурор, който бе водил делото, се намираше в същата стая и говореше на адвоката:

— Значи, искате да обжалвате присъдата и предлагате преразглеждане на делото. А защо не се сетихте по-рано?

— Вие също го видяхте — извика адвокатът — Нали бяхте заедно в съдебната зала цели три дни!

— Така е — съгласи се прокурорът. — Затова ви питам: защо чак сега?

— Защото след това не сте го виждали! — рече адвокатът. — Елате в килията и го вижте сега, както аз го видях преди половин час.

Но съдията беше стар човек и не прие. На другата сутрин ключарят им отключи и ги пусна и тримата в килията; дребната и крехка на вид, сякаш безплътна фигура, с окърпен и поизбелял комбинезон, по риза и твърди като желязо обувки на бос крак, се надигна от одъра. Още на утрото го бяха избръснали, косата му също бе сресана, разделена на път и намокрена да прилепне.

— Заповядайте, господа — рече им той. — Столове нямам, но вярвам няма дълго да се задържите. Значи, господин съдия, вие не само ми носите удостоверение, ами и двама свидетели водите да видят, че ми го давате.

— Почакайте — тутакси се обърна адвокатът към съдията, — оставете на мене. — И каза на Минк: — Нямате нужда от такова удостоверение. Те, тоест съдията, ще ви съдят наново.

Минк застина и погледна съдията.

— Че за какво? Един път нали ме съдиха?

— Но беше неправилно — рече адвокатът. — Това сме дошли да ви съобщим.

— Че ако е било неправилно, какъв е смисълът да се губи време и средства да се хвърлят за ново разглеждане? Кажете му на оня там да ми донесе шапката, да ми отвори вратата и да си ходя в къщи, че реколтата ме чака, стига да върви добре.

— Стойте, стойте — каза адвокатът. — Първата присъда беше неправилна, защото ви пращаше в Парчман. Сега няма защо да ходите в Парчман — там има да се блъскате по цял ден на жегата из чуждите ниви. — Изведнъж, усетил върху себе си светлите, избледнели сиви очи, които сякаш не само не бяха в състояние да мигат, а и никога от рождение не са имали защо, адвокатът се разбъбри, неспособен да млъкне: — Никакъв Парчман, а Джексън, там ще имате чудесна самостоятелна стая, нищо няма да правите, по цял ден ще си почивате, лекарите… — и едва сега млъкна; всъщност спря да бърбори не защото бе пожелал, спряха го неподвижните, немигащи светли очи.

— Лекари ли? — каза Минк. — Джексън? — Бе заковал поглед в адвоката. — Там пращат лудите.

— А няма ли да е по-добре — захвана прокурорът, но повече и дума не можа да изрече. В колежа той се бе занимавал с атлетика и все още се поддържаше във форма. Въпреки това смогна да хване дребното побесняло същество едва след като се беше нахвърлило на адвоката и двамата бяха се намерили на пода. Трябваше да се намеси и ключарят, та чак тогава успяха да отдръпнат Минк и със сила да го удържат, бесен и разпенен, изскубващ се като котка, задъхан.

— Кой, аз ли съм луд? Аз луд? Никой кучи син няма право да ме нарича луд, какъвто ще да е, голям човек да е, всички да са…

— Ти си абсолютно прав, негоднико — изпъхтя прокурорът. — В Парчман ще отидеш, точно там са лекарите, от които имаш нужда.

И така той отиде в Парчман. Закачен с белезниците за един стражар, те се прехвърляха от вагон на вагон на местните влакове, в купетата за пушачи; назад останаха познатите от детство хълмове, напред беше делтата, която не бе виждал никога в живота си — това обширно равно тресавище, в което растяха кипариси и евкалипти, папрат и гъсталаци, гъмжащи от мечки и елени, пантери и змии, поляни, от които човекът продължаваше диво и насилствено да изсича дрипави, но плодородни нивици: тук памучните стебла раснеха по-гъсти и дори от конник по-високи; Минк не отлепяше лице от прозореца, досущ като децата.

— Та това тука е само мочур — рече той. — Май не е много здравословно.

— Не е — съгласи се стражарят — и няма защо да бъде. Това е вече каторгата. Не знам да има нещо по-нездравословно за човека от това да го затворят в една кошара от бодлива тел за двайсет или двайсет и пет години. Освен туй едно такова вредно място ще ти бъде от полза, няма да се задържиш дълго.

Ето как той се запозна с Парчман, каторгата, негово местоназначение и съдба, с живота си, както бе рекъл съдията: докато е жив. Но адвокатът му беше казал нещо по-друго, дори ако не можеше истински да му повярва: само двайсет и пет, а може би дори двайсет години — дори един адвокат, комуто човек не може да се довери, трябваше най-сетне да си разбира от работата, нали затова се е учил в правните училища, за да разбира, докато за един съдия едничкото, което му трябва, е чисто и просто да спечели общинските избори. И дори ако съдията не беше му подписал удостоверение за тия двайсет или двайсет и пет години, това сега ставаше без значение, тъй като съдията е негов противник и естествено ще излъже човека, който е изправен насреща му, а адвокатът, твоят собствен адвокат, няма да те излъже. Нещо повече: адвокатът не би го излъгал, защото, както бе чувал да се приказва, имало правило, според което, щом клиентът не лъже своя адвокат, то и законът не позволява на адвоката да излъже своя клиент.

И ако дори нищо от това не е вярно, то пак нямаше да има никакво значение, тъй като той не можеше да остане цял живот в Парчман, нямаше време за това, трябваше му да излезе по-рано. И когато видя високата телена ограда с един-единствен портал, ден и нощ пазен от хора с пушки, а вътре ниските мрачни тухлени постройки с решетки по прозорците, той с удивление си помисли, помъчи се да си припомни онова време, когато желанието му да излезе оттук е било с една-единствена причина: да се върне у дома и да обработва земята. Спомни си това само за миг и го забрави, защото сега най-важното бе първо да излезе.

Той трябваше да излезе. Срещу неговия избелял синкав комбинезон и ризата му дадоха панталони и жакет от грубо бяло платно на черни ивици, което според съдията трябваше да представлява неговата участ и съдба до края на живота, ако впрочем адвокатът нямаше право. Тръгна на работа със затворническите групи по тлъстите черноземни памучни плантации под наблюдението на конници, които държаха пушките си напряко на лъковете на седлата, за да върши едничката известна нему работа, работа, която бе вършил цял живот и чиито плодове, ако съдията излезеше прав, до края на живота му нямаше да му принадлежат. Мислеше си: Не е чак толкова зле. Дори е по-добре. Щом човек има желание да прави нещо, или ще го прави, или няма. Но щом ТРЯБВА, нищо не може да му попречи.

А нощем, върху дървения одър без постилка, само с едно евтино грубо одеяло и намотани дрехи вместо възглавница, той разсъждаваше и си втълпяваше — защото сега бе часът да промени цялото си същество и характер, цялата си природа за двайсет или двайсет и пет години: Да правя, каквото ми казват. Никому да не отвръщам. Никакви свивания. И това само двайсет и пет или може би дори само двайсет години. И най-главното: никакви опити за бягство.

Той дори не се опитваше да брои изтичащите години. Просто минаваше през тях и ги трупаше в забрава зад гърба си под тежките корави обуща сред памучните ниви, зад мулето, теглещо плуга или водното колело, над мотиката, с която трошеше буците и окопаваше, и най-сетне с дълбокия провлачен чувал, в който събираше набрания памук. Нямаше защо да ги брои: сега се намираше в ръцете на Закона и докато се подчиняваше на четирите заповеди, наложени му от Закона, Законът трябваше да се подчини на единственото си задължение: тези двайсет и пет или дори само двайсет години.

Не знаеше колко години са минали, когато дойде писмото — две ли, три ли… Изправи се в канцеларията на надзирателя и заобръща надписания с молив плик, а надзирателят го огледа и после попита:

— Май не можеш да четеш, а?

— Печатни букви мога, но ръкописните не ги зная добре.

— Искаш ли да го отворя? — рече надзирателят.

— Да — съгласи се той и надзирателят го разпечата.

— От жена ти е. Пита кога искаш да дойде на свиждане и дали да доведе дъщерите.

Той пое писмото, лист от голяма ученическа тетрадка, изписан с молив разкрачено, йероглифно, за него досущ толкова разбираемо, колкото арабски или санскритски.

— Йети и да чете не може, камо ли да пише — рече той. — Сигурно мисиз Тъл й го е написала.

— Е? — попита надзирателят. — Какво да й отговоря?

— Пишете й, че няма смисъл да идва чак дотук, аз и без това скоро ще се върна.

— Охо — възкликна надзирателят, — значи, скоро ще излезеш, така ли? — Вгледа се в това дребно крехко същество, не по-едро от петнайсетгодишно момче, което вече три години под негов контрол не бе показало никаква индивидуалност в затворническия свят. Не загадъчен, нито неразгадаем: той бе изобщо нищо; не бе записано никакво мъмрене, никакъв карцер от който и да било пазач, чиновник или охрана, никога не бе влизал в пререкания с останалите питомци. Убиец с доживотна присъда, съгласно досегашния опит на надзирателя той трябваше да се причисли към една от двете категории: или към непримиримите, които нямаше какво повече да губят, постоянен проблем и дразнение за пазачите и другите затворници, или към подлизурките, възползуващи се от всяко улеснение, което началниците биха им дали. Но този бе нещо друго, всяко утро се нагърбваше с възложената му работа и работеше по памука усърдно и без да се оплаква, като че обработваше собствена земя. Нещо повече: за една реколта, от която и цент печалба нямаше да види, той работеше по-упорито и от ония, които, надзирателят знаеше това от опит, хора от същото тесто, работеха за себе си. — Как? — попита надзирателят.

Минк обясни — за три години това му бе станало машиналният отговор, трябваше само да отвори уста и на един дъх да изрече:

— Като правя, каквото ми кажат. Като не отвръщам и не влизам в пререкания. Като не правя опити за бягство. И главно това: като не се мъча да избягам.

— Значи, след седемнайсет или двайсет и две години ще си бъдеш у дома — каза надзирателят. — Вече си изкарал три.

— Така ли? — рече той. — Пък аз не ги броя. Не — додаде Минк, — не веднага. Първо трябва за нещо друго да се погрижа.

— За какво? — попита надзирателят.

— Нещо лично. И него ще свърша и тогаз ще си отида у дома. Така й пишете. Точно така — помисли си той. — Изглежда, е трябвало да дойда чак до Парчман за един кръгом, та като се върна, да убия Флем.