Агоп Мелконян
Спомен за света (7)

Запис 0063

Така започва всяка омраза; идва с иронията или убийствената хапливост, засяда в теб и блокира дъха и разума ти. Желанието за благородство се разпада, искаш да си варварин или людоед. Можех да не кажа всичко това и да започна играта си внезапно, да ги объркам с няколко изненадващи удара и после да разчитам на суматохата. Но не е ли по-добре да бъдат предупредени? След време ще имам оправдание. Казах ви, исках предварително да уточним позициите си, ала вие с насмешка отхвърлихте претенциите ми и така ме принудихте да действувам едностранчиво. Подадох ви ръка (тук ще бъдат вбесени!), исках да ви помогна, благородно се сниших до вас, но вие се държахте мнително. Трябваше да потърсим оптимално решение — и аз да бъда удовлетворен, и вие да ме имате.

Днес Макреди ме попита какво съм. Какво съм наистина? Мисля — достатъчно ли е това, за да ме наричат разумен? Чувствам — достатъчно ли е това, за да ме смятат за жив? Боря се — достатъчно ли е, за да ме приемат до себе си?

Снощи за първи път сънувах. Странно нещо е това — сякаш е истина, а не е; буден си сякаш, а не си… Огромен снежен пръстен се спусна от небето, по него бяха разпиляни алени кристалчета като сапфири върху корона, а зад пръстена бягаше гъвкав огнен шлейф. Исках да уловя странната небесна колесница, протегнах напред… Аз нямам ръце, Салина, какво можех да протегна? Тя мина край мен, духна в лицето ми кълбо свежа па̀ра, топъл въздух и парчета светлина, аз исках да протегна напред…