Агоп Мелконян
Спомен за света (31)

Запис без номерация

Затварят плътно черупката около теб, чуваш само щракането на резето, превъртането на ключа, през малкия процеп се взира окото на охраната, седем крачки вляво и седем крачки вдясно, седем крачки вляво и седем крачки вдясно. Докато вратата хлопне и зейне, очертае светъл правоъгълник, малката площ на надеждата, а в средата — черен цилиндър с черен конус, палачът. Хайде, казва, време е.

Искаш ли последно причастие или ще умреш с гадостите си? От кого, крещя, кой ще ми прости греховете! Та нали аз съм всеблагият и всеопрощаващият! Я стига идиотщини, стани от одеалото, ще го изцапаш от страх, ползвай канчето за храна, там си свърши работата, и без това вече няма да ядеш в него. Тъй де, не е хубаво да се пожълтиш точно на кръста. Свалям гащи и сядам на канчето, а той ме гледа, иска да ми каже нещо, но имам разстройство. Стар е вече. Говори, му казвам. Значи ти си Спасителят? Аз. Значи ти лекуваш хроми и слепи? Аз. А защо се посираш от страх?

Жена ми каза да те докосна по дрехата, че дъщеря ни е куцичка, горката. Едното й краче е по-дълго от другото. Докосни ме. Ще стане ли, пита? Ще стане. Грънци ще стане! Правил съм го — казвам. Лъжец си ти! — крещи палачът. Лъжеш всичко, измисляш си; да правиш чудеса не е занаят, моето е занаят, да разпъваш на кръст или да отсичаш глави — ето това е занаят! Някои глави падат веднага, други имат здрави вратове, упорстват, трябва да замахнеш втори път, но след втория път — край, отделя се напълно и цоп в кофата. После идва жената, тя ми е асистент, плисне две-три канчета, замахне с четката, кръвта се измива лесно, от мен да знаеш, не е мазна и не оставя следи.

Доволен ли си? — питам. Ами плащат. И мен за пари ме предадоха, за тридесет сребърника. Никой не те е предавал, казва черният конус. Ти сбърка, дето се захвана с човешките работи. Никой не е виждал келепир от човешките работи. Ти ли ще спасиш неспасяемото? Оправяне няма. И по-бързо, вън всички са се наредили и чакат. Ти какво бе, да нямаш диария? Ъхъ. Страхуваш ли се? Човек съм.

Мария Магдалина там ли е? Онази ли, дето в нея живеят седем бяса? — пита конусът. Същата. Там е, уж плаче, ама гледа встрани.

Ставам от канчето и тръгвам. Някой невидим отваря една след друга железните двери. Първата, втората, третата. Стъпалата са хлъзгави, отъркани от ходила. Черният цилиндър с конус крачи след мен. Това ли е краят? — питам. Това е. Не трябва ли да ме е страх? — питам. Трябва, иначе никой няма да повярва, че си син человечески. Правя крачка след крачка нататък, напред, известно накъде. Имаш ли други деца? — питам. Седем и само една жена. Обичаш ли я? — питам. Хайде, върви, стига празни приказки. Жена като жена, какво да й обичаш… Все пак ме докосни по дрехата, може и да стане, знае ли човек.

Докосва ме.

Вземи това — казвам и отварям шепата си. Какво има? — пита. Какво е това? Един отвратителен и нетраен спомен за света — казвам. Абе ти шантав ли си? В шепата ти няма нищо. Знам — отговарям. Няма нищо, освен един отвратителен и нетраен спомен за света.

Минаваме край чешмите, край тоалетната, веригите ми дрънчат непоносимо. Настъпвам гол охлюв, плъзва се по крака ми. Сега какво ще правя там? Не е сложно — казва, — никак. Ще се съблечеш гол, без срамотиите, ще легнеш, ще те закова и ще вдигна кръста. Чак после се разрешава да те плюят и да се гаврят с теб. Преди това не може, има си правилник.

Когато излизаме навън, очите ми не могат веднага да свикнат с обилната светлина. Площадът се оживява, тълпата крещи, от всички страни ме ругаят, хвърлят камъни, плюят. Уж имало правилник. Черният конус върви с гордо вдигната глава и през малките процепи на качулката триумфиращо оглежда тълпата. Има хиляди хора, в маранята лицата им са се сляли в една огнедишаща, изпотена и воняща маса.

Страх ме е, човече — казвам, наведен над качулката. Мълчи, не иска да говори с мен, срам го е. Посочва с пръст подиума — последното трудно изкачване. Ще мога, а после…

Трябва да говоря. Не се ли уморих да говоря?

Хора! — всички млъкват. — Пак съм четири стъпала над вас. И по-високо ще умра. Искам само едно да ви кажа: правете всичко с любов, каквото и да е, всичко! Всяко дело — живо или мъртво — има нужда от любов, от моята и вашата, от нашата любов, човешката…