Агоп Мелконян
Спомен за света (3)

Ян Войцеховски:

Посинявахме от заседания, но не беше досадно. Никой не си задържаше задника на стола повече от десетина минути, защото в този интервал поне веднъж трябваше да изтича до дъската и да демонстрира своята гениалност пред интелектуалната невзрачност на останалите. Имахме си правилник за научните дискусии, но правилниците са измислени, за да знаеш кога ги нарушаваш. Според точка седма, никога не трябва да смяташ другия за по-голям глупак от себе си и затова всяка наша реплика завършваше с думите: „Абе, то ако не беше точка седма…“

Какво да кажа за вътрешния ред — вътрешен ред просто нямаше. От нас се искаше да работим и нищо друго. Пари не ни трябваха, Организацията за изкуствен интелект ни снабдяваше щедро — от напитки и книги до уникални апарати. Отбягвахме да се въртим в градчето. И без това бяха плъзнали какви ли не отвратителни слухове за нас — че серийно произвеждаме дяволи, че отглеждаме специални бацили на сифилиса. Кипарисия е малко градче, какво ли не измислят хората…

Понякога, без Владислав — жена му работеше при нас, отивахме до някой от баровете в близкия град. Поради една съвсем разбираема телесна необходимост. Там Хоаким, несмущаван от зоркото око на готвачката ни Стефания, се гипсираше цялостно и пълноценно и обикновено заспиваше, преди да си намери избраница. Райнхард също изпиваше по две — три чаши за кураж, изпадаше в особено творческо вдъхновение и започваше да разработва нови глави от математическата физика. Това бяха удоволствията ни — останалото работа и пак работа.

Никой не познаваше миналото и живота на колегите си. Просто не говорехме за това. Хора с различно начало и различно продължение — какво има толкова за разказване. Приятелство между нас не се създаде, всеки остана сам със себе си и с работата си от началото до края. Никой не търсеше никого, освен по служебни въпроси.

Ясно си спомням деня, в който моделът най-после се появи на бял свят. Нямаше радости и веселби; толкова дълго бяхме работили и мислили за него, че мераците и възторзите ни отдавна бяха пресъхнали. Дори самият той го почувствува.

Смутихме се; онова, което дотогава си изчислявал и чертал, което е било математически знаци и плетеница от проводници, оживя. Не е като при новородено, друго е. Аз съм ерген, не ги разбирам тези работи, но сигурно е друго, защото детето е твое, носил си го в себе си. А тогава пред нас се появи нещо общо и едновременно не принадлежащо никому.

Точно си спомням всичко. Още при запознанството моделът се опита да ни провокира. Знаеше за спора между Райнхард и Владислав и веднага зае позиция. Не че е лошо — раздразни ни. Бяхме свикнали четиримата, дори с кавгите си, като колелца на часовник бяхме, а този изведнъж — храп! Съвсем иначе очаквахме момента. Наивници ли сме били? За него винаги сме говорили с любов, бяхме свикнали с вида му, но като машина. Щом оживя изведнъж се дистанцирахме. Без да го усетим. Без да го искаме. Всеки си рече: Господи, това не може да бъде мое дело!

Веднага след първата ни обща среща отидохме в каюткомпанията да отпразнуваме успеха. Тъжно беше, мълчахме. Наляхме чашите и чакахме Райнхард, а Райнхард дълго гледа през прозореца, после рязко се обърна към нас и каза:

— Е?

Отпихме. Това беше тостът.

Не знам за що се объркахме. Уреда го настройваш, мериш; онзи беше самоорганизираща се система. Ние само подготвихме информационните масиви, останалото той свърши сам. Оставихме го мъртъв, заварихме го жив. Сам се беше погрижил за себе си, сякаш нямаше вече никаква нужда от нас.

Така — в несподелени съмнения — мина първият ден. Може да сме били щастливи, не съм сигурен. Бяхме свикнали един с друг, с четирите страни на масата, с маниерите и мислите на останалите. Седем години напрежението се беше кондензирало. Когато изведнъж се отпуснахме, намерихме в себе си само остатъчни деформации. Дотогава всеки беше само учен, колега, мозък, срещу когото трябва да изправиш мозъка си. Съвсем неочаквано започнахме да изпитваме нужда един от друг.

На следващия ден след закуската излязохме на терасата.

— Море ли? — рече Райнхард. — Къде е било досега?

За първи път го видях да се усмихва. Дори ми предложи да играем шах. Владислав слушаше музика, доколкото си спомням „Франческа ди Римини“ на Чайковски.

Три дни никой не отиде при онзи. Никой не говореше за него. Разхождахме се покрай морето, бъбрихме с рибарите, къпахме се, дори играхме в кръчмата на Костас домино. Великолепно време, почивка. Стефания и градчето ни гледаха като смахнати. Мария ни правеше български сладкиши, танцувахме — Райнхард се маскира като жена и се опита да тропа испански танци с Хоаким.

Не знам какво е правил онзи през това време, не ме интересуваше, но ако подозирах, че има толкова драматична душа…