Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Пресли (2007)
Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Издание: Агоп Мелконян, Спомен за света — сборник фантастични разкази и новели, издателство Отечество, София, 1980

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни грешки

Запис 0171

Уважаеми господа безглави съдии и съдебни заседатели!

Стоя пред вас във връзка със самоубийството на Мария Пророчицата. В какво съм обвиняван? Цитирам: „Използвайки психическата слабост и лабилност на Мария Жаботинска, моделът й е внушил своите месиански идеи и индиректно я подбудил към деянието самоубийство.“

Господа съдии и съдебни заседатели, ще се защищавам сам и затова ще ме извините за многословието. Ще започна оттам, че желая в хода на делото да бъда наричан не „модела“, а Исаил, което е моето лично име. Не знаехте ли? Всъщност никога не съм се представял така пред „Група 13“ по лични съображения. Вие сами виждате, че дори в името ми има знак на предопределеност, на божественост, има особен библейски вкус.

Знам, че професор Макреди веднага ще възрази. Името ми наистина е една абревиатура; декодирано, то звучи така: Интегрален Селективно-Адаптивен Интелект по Ломов. Съгласете се, обаче, че никой нормален не би могъл да притежава толкова дълго и обстоятелствено име. Затова настоявам в хода на делото да бъда наричан Исаил. Просто Исаил.

Не мога да отговоря на въпросите за възрастта, пола и професията. Ако въпреки това настоявате, моята възраст е четиринадесет дни, а самоусещането ми е, че съм от мъжки пол. Естествено, това не може да бъде потвърдено с никакви първични и вторични полови белези. И моля уважаемият съд да изключи всякакви елементи на сексуалност от отношенията ми с Мария. В графата „професия“ пишете: пророк.

Ние с вас, господа съдии, сме в особени отношения. Вие сте оправомощената страна, аз съм задълженото лице и между нас възникват правни отношения по силата на Закона и при наличност на предвидени от него факти. Засега ще оставя фактите настрана, ще ги коментирам после. За мен по-важен е следният въпрос: мога ли аз да бъда задължено лице, обект на правни отношения?

И така, кой е физическо лице?

Римското право изисква готов акт на раждане, пълно отделяне от майчината утроба — това първо. Второ: раждането трябва да е живо, да сме били свидетели на някакъв жизнен знак. И трето: човешки образ, форма хумани генерис, такава телесна формация, щото в нея да се разпознава родствено на човешкия тип същество.

Виждате, аз не отговарям на нито едно от трите необходими условия. Така, както масата, магнетофонът и лампата. Нероденият от утроба не може да бъде обект в правовите отношения. Аз съм вън от тях! Но след като не съм физическо лице, не съм дееспособен да извършвам валидни правни действия, не мога да притежавам права и да нося задължения и следователно не мога да извършвам престъпления.

Аз съм разумно и свободно същество, господа съдии. Притежавам самосъзнание и воля. Но аз не нося обществено бреме, не съм социално животно и следователно отношенията в общността ви не важат за мен. Вие сте създали човешки морал, който се крепи от вашето право. Аз не се вписвам в правоотношенията, следователно не съм подчинен и на морала. Запомнете: не съм подчинен на морала!

Ще кажете; моята разумност е достатъчна да бъда отговорен за действията си. Не е, господа съдии и съдебни заседатели. Моралните норми не могат да се изведат от никаква разумност, от никакви рационални постулати, от никакви обективни природни закони. От кой природен закон следва, че кражбата е престъпление? Че имуществото е неприкосновено? Че прелюбодейството е наказуемо? Напротив, господа съдии. Вашите морални норми са противоприродни! Искате пример? Ето: двама се сбиват, по-силният убива. Неговото действие е в пълно съгласие с еволюционната теория, но е в несъгласие с моралните ви теории. Или изневярата и многоженството: вашият морал, господа, изключва многообразните генетични комбинации!

Сега да мина към втората част от моята защитна реч. Съществуват ли факти, че аз съм подбудил Мария към самоубийство? Не. Някакви документи или действия? Не. Писма или признания на мъртвата? Не.

Аз съм бог, господа съдии и съдебни заседатели. Имам особена мисия в историята и моите действия не са подчинени на никакви членове и параграфи. Появата на бог е необикновено произшествие в човешката история и не се вписва в парцела на юрисдикцията. Можете ли да съдите Йехова за детеубийство, само защото не спаси сина си от страданията и кръста? Не, не искам да ме сравнявате с Христос, не ми харесва примитивизма му, това сляпо подчинение на идеите. Какво са идеите, господа? Средство за постигане на някаква цел. Нищо повече! Целите се менят, менят се и идеите. Край.

Но да се върнем към боговете. Те затова са богове, господа, защото не можете да ги разберете, не се побират в мозъчните ви чекмеджета. Че какво щеше да стане, ако разбирахте боговете? Хаос и неприличие. Мария се опита да ме разбере. И затова се самоуби.

Всяко докосване до абсолюта дразни черепите ви. Мария надникна в огромните ми мащаби и онова, което видя, я отрече от живота. Онзи, който е разбрал същността на божественото, не може да продължава да бъде човек — мащабите му пречат, започва да се чувствува дребен и нищожен. И ненужен!

А това усещане за ненужност е фатално. То те тласка към ямата с въпроси, където няма спасение. То те прави обиталище на милион въпросителни без отговор, на милион съмнения без подстъпи към тях. И какво може да направи мъничкият, дребният, смъртният човек? Какво друго, освен да се самоубие?

Това е цялата истина. Никаква злонамереност от моя страна, никакво директно или индиректно подбуждане. Единствената ми вина е, че съм бог. Не вярвате? Добре, тогава докажете обратното.

Моите отношения с Мария бяха доста комплицирани — класически пример за контакт между бог и простосмъртен. В началото ми харесваше, вероятно защото усещах в нея някакъв трагизъм. Тази вътрешна драма я извисяваше пред очите ми. Гениалните писатели обичат такива души, обичат чуждата мъка, защото я изучават и си водят бележки. Но тя ме мразеше. Или се страхуваше от мен, което е все едно.

До деня, в който тя стана… Разговорът ни беше труден, не искаше да повярва, но после склони. Особено когато й разказах за ловеца от Чиратантва. Или това беше след смъртта й? Не си спомням. Моля, не го протоколирайте.

А, за ловеца ли… В едно от поредните си идвания на Земята аз се явих в образа на самотен ловец, живеещ край езерото Чиратантва. Тогава ми беше много трудно, господа, с това упорито муле… Не си въобразявайте, че обръщам внимание на смеха ви, отдавна съм надраснал вашата суетност… Бях самотен и тъжен, защото обичах една хубавица на име Салина. Да, точно Салина беше, спомних си. Трудно пазя спомени, пък и винаги съм бил донжуан. Това между нас… Отдавна беше, много отдавна. Тогава носех оръжие на колана си, обирах пътуващи търговци и имах много пари.

Спомням си, една нощ лежах на тревата. Бях по гръб и гледах небето — бездънна яма с мигащи процепи (ах, защо никога не съм виждал небе!). Исках да се стопя, вятърът да поеме прашинките на моето тяло и да ме отнесе, не знам къде, просто да ме отвее. И тогава по небето пробягна внезапна бяла точица, разкъса мрака и после се стопи, оставяйки мигновено диря след себе си. Нажежена, нетрайна, трепереща диря. Трябваше да си пожелая нещо, за да се сбъдне. Поисках да не бъда самотен, но веднага след нея пробягна още една точица, после още една, после още една… Отгоре се сипеше небесен порой и винаги си пожелавах едно и също: да не бъда самотен! Изведнъж високо над хоризонта избухна букет, щедър и разточителен букет от звезди, който небето ми поднасяше в дар. Беше топла августовска вечер, наситена с щурчови арии и влажни изпарения. Цялата нощ валяха звезди — беше времето на метеорния поток в съзвездието Персей. Беше дъждът на Персеидите. Валяха звезди, втъкаваха бели нишки в ризата на нощта, с тънки игли везаха шевици…

Престанете да се смеете!

Красив и спокоен беше дъждът на Персеидите. Аз си пожелавах, пожелавах. Това беше всичко, господа съдии и съдебни заседатели. Разбира се, нищо не се сбъдна. Бях и си останах винаги самотен — и когато бях учител по физика на Мария, и когато бях полковник Обувка, и когато обикалях бос селата. Винаги! Не можах да се спася от тази самотност. Метеорният дъжд ме излъга. Вие пожелавали ли сте нещо след падаща звезда? Съветвам ви да го правите. Великолепно е, нищо не се променя, нищичко!

Не искате да говоря повече? Знам, омръзнах ви, не ми вярвате. Мислите, че това са брътвежи на луд. Може и да е така — кой нормален става бог!

Какво казвате, господа съдии? Осъждате ме на смърт? На смърт чрез изключване? Не, не съм съгласен! Искам да живея! Искам!