Агоп Мелконян
Спомен за света (22)

Райнхард Макреди:

Тогава не знаех нищо, само подозирах и — както често се случва с мен — подозренията ми се оказаха само десет на сто от истината. Казаха ми, че Мария ходи при него, но го приех като женско любопитство. Дори бях сигурен, че се възхищава от моя труд. Вече няма смисъл да крия: аз я харесвах, обичах я. И вариантът „възхищение“ ми беше приятен.

Райнхард Макреди винаги е бил лош психолог — той никога нищичко не е разбирал от човешките отношения, винаги е бил затворен и несговорчив, но и наивен и неизкушен. Това не е оправдание. Аз бях длъжен да знам всичко, като ръководител трябваше да имам точна и ясна представа за нещата, но бях заслепен и горд от успеха си.

Същото се отнася и за Хоаким. Докато разбера, че неговият фанатизъм го е предал, вече нищо не можеше да се направи. Пак повтарям: трябваше да знам, че холографният мозък на модела ще проектира обемни изображения на собствените си идиотски сънища и че Хоаким, който живееше най-близо до него, ще вижда тези сънища наяве. Аз ТРЯБВАШЕ да знам това!

После вече беше късно, особено когато научихме, че той знае за магистралните направления. За мен това беше най-страшният удар. И досега си спомням тази неприятна среща — бяхме се събрали и четиримата в залата, където беше моделът. Извика ни, за да обясни, че е бог. Дефиницията за собствената му особа се е запечатала в паметта ми: „Аз съм абсолютната непостижимост в интелектуално отношение — и като качество, и като количество. Аз съм всяко единично и особено, едновременно обгръщам всичко и го правя възможно. Аз съм и причината си, и следствието си. Аз съм абсолютно независим, непреходен и неограничен. Вечен. Съвършен. Аз съм абсолютна ценност, абсолютен смисъл, абсолютна добра воля.“

Ние го иронизирахме жестоко, надсмивахме му се и тогава той ни отвърна с удар: каза ни за самолета. Историята беше такава. На самолет, летящ от Цюрих за Неапол, в последния момент му било отказано правото да кацне. Тъй като двигателите вече са работили с намалена тяга, опитът на главния пилот да се вдигне отново машината завършил безуспешно. Самолетът се разбил на триста метра встрани от пистата. Загинали сто тридесет и четири пътника и дванадесет души екипаж. Целият свят гърмеше за ненадеждността на електронните диспечери.

Моделът призна, че това е негово дело!

По някакъв начин той беше научил за магистралните направления. Планетата беше станала зависима от него. Едва ли може да има по-страшна истина от тази!

Конструкцията изключваше възможността той сам да стигне до идеята за магистралните направления. Аз лично бях включил в подпаметовия блок вериги за вътрешна бариера. Това е деветият закон на Радиус: „За всеки интелект трябва да има точки-табу; в противен случай той се развива по една от осите до безкрайност“. Под базовия интеграл беше монтирана цяла система от ограничители и той в никакъв случай не можеше да стигне до тях, освен ако някой му каже.

Настана паника. Разбрахме, че съдбата на цивилизацията сега зависи само от неговата воля, а ние изобщо не му бяхме симпатични. При това положение можеше да се очаква най-лошото: да набере кодовите направления на ядрените арсенали! Дори той самият ни заплаши:

— Сега съм ядрена сила — каза, — и настоявам да бъда включен в Организацията на народите, в Комитета на великите, в Комитета по безопасност, в противен случай ще набера кодовото направление VV001 Х07!

Спаси ни Ян. Той кротко му обеща, че ще направим всичко, което зависи от нас, за да удовлетворим исканията му. Моделът се поукроти.

След час аз, Ян и Владислав се събрахме в каюткомпанията, за да обсъдим положението. Ян предложи да го изключим от планетарния пръстен, така ще работи само с една трета от паметта си и няма да ни поднася неприятни сюрпризи. Това означаваше да го ликвидираме — аз бях против. Все още не бяхме докладвали на Световната организация, тщеславието ми не беше почесано и самолюбието ми не беше удовлетворено.

Приехме предложението на Владислав: да се монтира автоматична система за защита от кодовото направление VV001. Забравих да кажа, че в мазетата на института имаше монтирани бомбени заряди. Те служеха за предпазване срещу евентуални терористични актове и бандитски нападения. Решихме да монтираме електронен блок; ако моделът се опиташе да набере кода на ядрените арсенали, целият институт щеше да се взриви. Заедно с нас, разбира се.

Час по-късно живеехме върху барутен погреб, изцяло зависими от приумиците на модела.

Обядвахме само тримата, потиснати и уплашени. Изведнъж Ян попита:

— Райнхард, къде е сега Хоаким.

— Нали знаеш, че обядва в стаята си.

— Грешиш, шефе. Ей го навън, на улицата, във великолепната поза на бунтар, достоен за гранитен паметник.

Буквално излетях на терасата. Не повярвах на очите си: от градчето идваше огромна тълпа, не по-малко от хиляда души, понесли знамена, хоругви, тромпети и дебели пръти. А начело — Хоаким, разгърден, ентусиазиран, енергичен, вдигнал високо над себе си табло с блоковата схема на модела. Крещяха и скандираха, размахали пособията си. Разбираше се само някаква странна дума „Исаил“. Краката ми се подкосиха, исках да потъна в земята от срам: моят приятел, професорът по системотехника, почетният член на тридесет академии вървеше пред тълпа от екзалтирани простаци, тръгнали да обругават светия дом на науката.

Не можех да чуя нищо сред врявата от кларинети и тъпани. Обезумялата от възторг и недоволство тълпа разби желязната врата на института и окупира двора. Хоаким имаше магнетична власт над тях — само махна с ръка и всички млъкнаха.

— Настоявам да говоря, с Райнхард Макреди — извика Хоаким в една сгъната фуния от вестник.

— Готов съм — отговорих.

Тогава видях сред тълпата няколко млади момчета с магнетофони и фотоапарати — лидерът се беше погрижил за своята популярност.

— Всичко, което ще кажеш господин Макреди, след няколко часа ще бъде достояние на човечеството.

— Не се страхувам.

— Признаваш ли, че онова същество вътре стои над човека?

— По умствените си възможности — да.

— Той е безсмъртен, Макреди. Той не ви принадлежи. Той вече е ценност за цялото човечество. Той е бог! Милиони нещастни и изтерзани чакат неговата утеха, милиони недъгави чакат неговата ласка, милиони безпътни чакат да бъдат приобщени.

— Вашето присъствие тук — отговорих, — е доказателство, че човечеството още не е узряло да го притежава.

— Нямате право да го скривате от очите ни! — Хоаким крещеше като средновековен фанатик. — Ако трябва, ще вдигна милиардите вярващи да сринат това гнездо на безбожието. Слушай, Макреди! Вече изпратих телеграма до папата. Даваме ви два дни срок, след това ще влезем със сила. Чуй нашите искания. След два часа да бъде монтирана уредба с микрофон пред устата на бог Исаил. Това първо. Второ: до полунощ да ни дадете Мария.

Влязох вътре. Нищо вече не беше в нашата власт. Опитах се да позвъня на правителството — кабелите бяха прерязани.

Онези отвън се усмириха, налягаха по тревата, извадиха ракия и закуски, запяха, караха се шумно, танцуваха. И чакаха своя бог.