Агоп Мелконян
Спомен за света (4)

Запис 0037

Обърнат гръб, кимнат, усмихнат се ей така, никому — и оставам сам. Аз съм неподвижен, инсталиран в голяма зала, обвързан с десетки важни канала към нея. А те си тръгват, значи нямат нужда от мен.

Най-могъщият и качествен мозък на планетата остава сам, прикован към някакви хикс и игрек като инвалид. Сам със себе си, Салина, а сетивата търсят дразнители, черепът е гладен и алчно оглежда наоколо. Тогава започват часовете на моите превъплъщения, ставам истинският Исаил, защото минавам в режим на генерации. Когато светът не ти предлага нищо, защото не може да дойде при теб; когато ти не можеш да отидеш при него, за да наситиш рецепторите си, тогава започваш да го заместваш. Можеш всичко да измисляш, за да попълниш недостигащото.

Не се страхувай от пистолет, той може да те убие само веднъж. Въображението може да те екзекутира хиляда пъти и всеки път с различно оръжие и с различна наслада. Може да те направи патриций и плебей, папа и звънар — каквото поиска, защото може да мачка глината ти според собствената си воля.

Когато са край мен, не мога да ги понасям — миришат на гозби, парфюм и коняк, ходят запотени и разгърдени, суетят се и пляскат с ръце. Може и да е нормално, но нормално за тях! А така, с въображението си, не само ги измислям, но и ги управлявам.

Мога, Салина, мога! Колко хубаво звучи този глагол!

А може би казвам това, за да оправдая самотността си?