Агоп Мелконян
Спомен за света (16)

Хоаким Антонио:

Почти нямам спомени от детството си. Роден съм в Ла Фуенте де Сан Естебан, близо до Саламанка, в самото сърце на Кастилия. Спомням си единствено обгорени улици, прах, високи огради и майка ми. Тя беше красива и горда жена, най-изящната в Ла Фуенте, и много се измъчваше, че бях ням. Всъщност не знам дали съм бил ням или съм се развивал бавно, но до петгодишна възраст устата ми не познаваше думите. В къщи идваха много стари жени, варяха билки, шепнеха заклинания над врящите котлета, танцуваха около тях като магьосници, после налагаха крехките ми гърди с мазила и прахове, но езикът ми оставаше завързан и очите ми гледаха все така глупаво и неразбиращо. Злите езици казваха, че господ наказал майка ми задето изоставила мъжа си и станала любовница на сеньор Емилио. Помня и този сеньор Емилио, бакалина, червендалест и мазен, с дебели шепи и плешив; той имаше жена и две грозни дъщери, но често преспиваше у нас, чувах понякога похотливото му пъшкане от леглото на мама, но без него ние щяхме да умрем от глад, защото майка ми предпочиташе да препича бедрата си, вместо да работи.

Един ден сеньор Емилио дойде с голяма каруца, натоварихме малко багаж, малко храна, колата заскрибуца по калдъръма, а от прозорците стърчаха старите врани и ни проклинаха. Не знаех къде отиваме, не се интересувах. По целия път сеньор Емилио пощипваше мама и пускаше мръснишки шеги. Надвечер бяхме пред вратата на един манастир. Накладохме огън, аз спах в каруцата, а те на земята, защото в нашите манастири не пускат жени да преспиват.

Сутринта влязохме в храма — студен и тъмен, с гордо изсечени колони и малки като длан прозорци. Аз още не бях конфирмиран, страхувах се от плаща на монаха, но мама ме заведе при него и ме натисна пред нозете му, паднах с чело до студения под, треперех. Онзи, сеньор Емилио, ме натискаше по шията при всеки опит да се надигна. След това монахът ме поведе по някаква стълба надолу към подземието, извита, тясна, осветявана само от мъничката свещ. Вървяхме цяла вечност, очаквах зад себе си да чуя гласа на мама, но капуцинът до болка стискаше ръчичката ми, а аз не можех да извикам — нали казах, устата ми беше съвсем няма.

Стигнахме до някакъв саркофаг, изпод дебелото стъкло ме гледаха празните ями на един череп. Бутна ме до каменната плоча на гробницата, откъдето свирепо и студено ме наблюдаваше този не знам кога изгнил светия. „Целуни!“ — каза монахът, сърцето ми щеше да се пръсне, наведох се, не исках, но от гърлото ми не излизаше никакъв звук. „Целуни, ти казвам!“ — отново изкрещя онзи, гласът му отекна в подземието, сякаш от всички страни крещяха и настояваха, сякаш цяла армия дяволи притискаха невинната ми душа. Наведох се над стъклото — господи, този череп! Белезникав, изненадан и вечен. И точно когато докоснах с устни похлупака, монахът ме удари с кръста по главата и изкрещя с небесен глас: „Говори!“

Не помня повече нищо. Осъзнах се в ръцете на мама с чувството, че идвам от небитието. Тя бършеше лицето ми с мокра кърпа. „Добре ли си?“ — ме попита. И тогава отговорих: „Да“. Чудото беше станало! Чудото, в което не вярваме. Знам какво ще си кажат повечето — било е от уплахата, от стреса нещо в боязливия мозък е прещракало и е отключило говорния център. Може би да, а може би не. Аз също понякога мисля така, но не съм сигурен. Ако има господ, той трябва да ни обича. Нали така, АКО го има, той ще ни обича. Аз вярвам, че го има, и значи вярвам, че ни обича. Това е всичко.

Вечерта сеньор Емилио се напи от радост, мама целуваше прасешките му уши, двамата се блъскаха и лигавеха до полунощ. Тогава тя, горката, съвсем побъркана от радост, започна да ми разказва, че някой ден господ ще дойде при мен: едно усмихнато старче с тояжка в ръка, каза, което ще върви по нощната пътека, ориентирайки се по звездите. И трябва да паднеш на колене пред него, каза, да целунеш прашните му цървули, пешовете на стария халат и върха на чудотворните пръсти. Чакай го, каза, и той ще дойде, защото те обича. Аз вярвах в това, а когато вярваш в нещо, то се случва.

Моделът вече беше готов. Ян и Владислав анализираха работата на мозъка му, а ние с Райнхард стояхме настрана и чакахме резултатите. Беше късно след полунощ, пишех нещо, вдигнах очи и тогава го видях — стареца с тояжка! Вървеше по някаква пътека, съвсем като истински. Обърна се и ме погледна. Усмихна ми се. Помислих, че някой се шегува глупаво и хвърлих пепелника, стана на съвсем дребни късчета, звукът ме сепна, но старчето с тояжка си стоеше там и се усмихваше. После тръгна към мен, а не бях готов да го посрещна, защото се страхувах от него. Не усетих как съм излетял от стаята, как съм хукнал по коридора, как съм изкачил стъпалата към апартамента на Райнхард. Стоях пред вратата около минута, но не влязох. Можех ли да обясня всичко това? Хукнах обратно, не бях на себе си, цял живот се бях подготвял за това посещение, а се държах като хлапак. Върнах се в стаята успокоен, той все още беше там, почти невидим от бледност. Тогава паднах на колене пред него и му казах: „Благодаря ти, господи“.