Агоп Мелконян
Спомен за света (14)

Владислав Жаботински:

След една среща с модела Мария се върна много разтревожена. Не можеше да си намери място в стаята. Уж четях, а всъщност внимателно я следях с крайчеца на окото.

— Искаш ли да ми кажеш нещо? — попитах.

— Ти се сети, че имаш и жена.

Точно с тази фраза започваха нашите скандали. Следваше твърдението, че по-подходящо би било да се оженя за книгите, а накрая завършваше патетично: вие сте книжни плъхове! Всичко мина по сценария, но постепенно разговорът ни мина към „онзи човек, който няма нито ръце, нито крака“.

— Мария, да се разберем — казах. — Той не е човек, той е само изкуствен мозък.

— И какво, изкуствените мозъци нямат ли право на щастие!

След тази великолепна демонстрация на женска логика аз се опитах да й обясня, че човекът е нещо по-комплексно, а тя ни обвини, че сме направили кентавър — получовек-полумашина, че онзи бил самотен, че не сме се интересували от неговите желания и нежелания.

— Знаеш, че аз и Ян продължаваме да го проучваме — казах.

— Какво толкова има за проучване, какво сте си наврял и носовете в него! Той има нужда от щастие, а не от изследвания.

— Стига с това щастие! — креснах. — Няма пол, че да ги направим чифт, не може да има деца, няма нужда от пари, не носи кожени палта и джинси. Откъде да му измислим това щастие?

— Ето, съвсем просташки разбираш нещата.

От този ден тя се промени. Ходеше из стаите като объркана, сякаш непрекъснато разговаряше със себе си или с някого. В очите й имаше укор и неразбиране, след това започна да се страхува от мен, не разговаряхме, не ми даваше да я докосвам — една объркана и уплашена жена. Очите й се зачервиха от безсъние, загуби свежия цвят на лицето си, започна да се облича и сресва небрежно. Аз подозирах причината, но не разбирах, че нещата са толкова сериозни…