Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The story of My life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Хелън Келър. Историята на моя живот

ИК „Веда Словена-ЖГ“, София, 1995

ISBN: 954–8510–19–7

История

  1. — Добавяне

Глава IX

Следващото значимо събитие в живота ми бе посещението в Бостън през май 1888 година. Сякаш бе вчера — така добре си спомням подготовката, заминаването с мама и моята учителка, пътуването и най-после пристигането в Бостън. Колко различно бе това пътуване от онова за Балтимор преди две години! Аз вече не бях неспокойното възбудимо същество, което всички във вагона трябваше да забавляват, за да стои мирно. Този път седях спокойно до мис Съливан и жадно поглъщах разказите й за местата, откъдето минаваше влака — красивата река Тенеси, безбрежните памукови плантации, хълмовете и горите, както и за тълпите от засмени негри по гарите, които махаха на хората от влака и подаваха през прозорците прекрасни сладкиши и пуканки. На мястото срещу мен седеше голямата парцалена кукла Нанси в нова басмена рокля и поизмачкано боне и ме гледаше с двете си мънистени очи. Понякога, когато не бях изцяло погълната от описанията на мис Съливан, аз си спомнях за съществуването на Нанси и я взимах на ръце, но по-често утешавах съвестта си, самоубеждавайки се, че Нанси спи.

Тъй като вече няма да имам повод да говоря за Нанси, тук ще би разкажа за нещастието, което й се случи, малко след пристигането ни в Бостън. Куклата беше изцапана с кал — резултат от глинените сладкиши, с които я бях тъпкала, макар че тя лично никога не беше проявявала особен афинитет към тях. Перачката от Института „Паркинс“ тайно от мен я взела, за да я изкъпе. Това обаче дошло твърде много на клетата Нанси. Когато я видях отново, тя беше една безформена купчина памук, която никога не бих познала, ако не бяха двете укорително вперени в мен мънистени очи.

Когато влакът най-после спря на гарата в Бостън, стори ми се, че съм попаднала в оживяла вълшебна приказка. „Имало едно време“ беше сега и „една далечна страна“ бе тук.

Едва пристигнахме в Института за слепи „Паркинс“ и аз вече започнах да се сприятелявам със слепите дечица. Неописуемо ме зарадва фактът, че те умееха да разговарят с ръце. Какво щастие, че най-сетне можех да комуникирам с деца на моя език! До този момент винаги се бях чувствала като чужденец, който разговаря посредством преводач. В училището, в което бе преподавала Лора Бриджмън, аз бях в собствената си страна. Трябваше обаче да мине известно време, за да осъзная, че новите ми приятелчета също бяха слепи. Аз знаех, че не мога да виждам, но ми се струваше невъзможно всички тези щастливи и радостни деца, които се трупаха около мен и охотно се включваха в лудориите ми, също да са слепи. Спомням си учудването и болката, която изпитах, когато забелязах, че когато им говорех те поставяха ръцете си върху моите и четяха с помощта на пръстите.

Наистина, бяха ми го казвали и аз осъзнавах собствените си недъзи, но все си представях, че щом могат да чуват, те сигурно имат някакво „второ зрение“ и не бях готова за откритието, че ето това дете, и онова, и другото са лишени от все същия безценен дар. Те обаче бяха толкова щастливи и доволни, че в радостта от общите игри, аз забравях за болката.

Един ден прекаран сред слепите деца и аз вече се чувствах напълно у дома си в новата среда и колкото повече време минаваше, с толкова по-голямо нетърпение очаквах всяка следваща приятна изненада. И честно казано, не бях много сигурна, че на други места живеят хора, тъй като възприемах Бостън за начало и край на божието сътворение.

Докато бяхме в Бостън посетихме Банкър Хил и там научих първия си урок по история. Разказът за смелите мъже, сражавали се тук през 1775 г. по време на Войната за независимостта, много ме развълнува. Изкачих се до паметника, като броях стъпалата и през цялото време се чудех дали и войниците са се катерели по това огромно стълбище, за да стрелят по враговете си отвисоко.

На следващия ден отидохме до Плимут по вода. Това бе първият ми досег с океана и първото ми пътешествие с параход. Колко живот и движения имаше в него! Тътенът на машините обаче, аз асоциирах с гръмотевици и се разплаках от страх да не ни се провали пикника. Мисля, че в Плимут най-силно впечатление ми направи Скалата на пилигримите — мястото, на което се предполага, че са дебаркирали първите заселници в Северна Америка през 1620 г. Аз можех да я докосна и сигурно затова пътешествието, несгодите и героизма на тези заселници ми се струваха толкова реални.

По-късно често държах в ръцете си моделчето на Плимутската скала, което един любезен господин ми подари, опипвах формите й, пукнатината в центъра, цифрите „1620“, които бяха гравирани отгоре, и прехвърлях в ума си всичко научено за прекрасната история на пилигримите.

Как величието на подвига им възпламеняваше детското ми въображение! Идеализирах ги като най-смелите и благородни мъже, търсили някога дом в непознати земи. Мислех си, че са желаели свобода не само за себе си, но и за другарите си. Затова, години по-късно бях искрено разочарована, когато научих за организираните от тях преследвания, които ни карат да се червим от срам, макар че в същото време се гордеем от смелостта и енергията осигурили ни „нашата земя прекрасна“.

Сред многото приятели, с които се сдобих в Бостън, бяха мистър Уилям Единкот и дъщеря му. Милото им отношение към мен бе семето, от което по-късно поникнаха безброй приятни спомени. Един ден посетихме прекрасния им дом в Бевърли фарм. С удоволствие си спомням как обикалях розовата им градина, как двете им кучета — големият Лео и мъничкият къдрав, дългоух Фриц изтичаха да ме посрещнат и как Нимрод — най-бързият кон на света, навря муцуна в ръката ми, за да го помилвам и да му дам бучка захар. Спомням си също и плажа, където за пръв път в живота си играх на пясъка — твърд и гладък, съвсем различен от рохкавата остра смес, примесена с мидени черупки и водорасли в Брюстър. Мистър Единкот ми разказа за големите параходи, които минавали оттам на път за Европа. След това съм го срещала много пъти и той винаги ми е бил добър приятел. Всъщност, когато наричам Бостън „Градът на добрите сърца“, аз винаги си мисля за мистър Единкот.