Хелън Келър
Историята на моя живот (21)

Глава XXI

Дотук успях да нахвърлям основните събития от моя живот, но все още не съм разказала до каква степен съм зависима от книгите — не само като източник на мъдрост и развлечение, но и на онези познания, които достигат до другите посредством очите и ушите им. Всъщност, книгите са допринесли за моето образование толкова много, че ще започна от времето, когато се научих да чета.

Прочетох първата си свързана история през май 1887 г., когато бях седемгодишна и от този миг до ден-днешен поглъщам всичко във формата на печатна страница, до което се докопат жадните върхове на пръстите ми. Както вече казах, през първите години на своето образование, аз не учех редовно, нито пък в четенето ми имаше някакъв ред.

Отначало имах само няколко книжки с брайлов шрифт — читанки за най-малките, сборник разказчета за деца и една книжка за Земята, наречена „Нашият свят“. Мисля, че това беше всичко. Аз обаче толкова пъти съм ги чела, че накрая думите се смачкаха и изтриха до степен да не мога да ги различавам. Понякога мис Съливан ми четеше, като изписваше върху дланта ми кратки стихчета или разказчета, които знаеше, че ще разбера. Аз обаче предпочитах да чета сама, защото обичах да повтарям многократно нещата, които ми харесваха.

Истински започнах да чета по време на първото ми посещение в Бостън. Позволиха ми всеки ден да прекарвам по няколко часа в институтската библиотека, да се местя от шкаф на шкаф и да взимам всяка книга, върху която се спираха ръцете ми. И аз четях, независимо, че разбирах по една дума от десет, или две от цялата страница. Самите думи ме пленяваха, макар че съдържанието изобщо не достигаше до съзнанието ми. Паметта ми обаче трябва да е била много силна през този период, защото оттогава съм запомнила много думи и дори цели изречения, за чието значение не съм имала ни най-малка представа. По-късно, когато започнах да пиша и говоря, този словесен материал изскачаше съвсем естествено и приятелите ми се чудеха на богатия ми речник. Трябва да съм прочела откъси от много книги (в онези дни не довършвах нищо докрай) и безброй стихове по този несъзнателен начин, докато един ден попаднах на „Малкият лорд Фонтлерой“, която бе и първата значима книга, изчетена докрай.

Веднъж моята учителка ме намери в ъгъла на библиотеката, унесена над страниците на „Алената буква“. Трябва да съм била около осемгодишна. Спомням си, че ме попита дали малката Пърл ми харесва и ми обясни някои непознати за мен думи. После ми каза, че има един прекрасен разказ за едно малко момченце, който ще ми хареса много повече от „Алената буква“. Тази история се казваше „Малкият лорд Фонтлерой“ и мис Съливан обеща да ми я прочете през следващото лято. Това обаче стана чак през август, защото първите седмици от престоя ми на морския бряг бяха така изпълнени с нови впечатления и вълнения, че бях забравила дори за съществуването на книгите. После моята учителка замина да погостува на приятели в Бостън и ме остави за известно време сама.

Когато се върна, едва ли не първата ни работа беше да започнем да четем „Малкият лорд Фонтлерой“. Като сега си спомням времето и мястото, където прочетохме първата глава на този удивителен детски разказ. Беше топъл августовски следобед. Ние седяхме в хамака, завързан за два огромни бора недалеч от къщата. Набързо бяхме измили съдовете, за да ни остане повече време за четене. Докато крачеха към хамака през високата трева, цели рояци скакалци летяха наоколо и се закачаха по дрехите ни. Спомням си, че моята учителка настоя да ги махнем всичките, преди да седнем, което тогава ми се стори ненужно губене на време. Хамакът бе обсипан с борови иглички, защото никой не го беше използвал, докато мис Съливан я нямаше. Топлото слънце обливаше двата бора и изтръгваше целия им аромат. Въздухът бе натежал от благоухания и мирис на море. Преди да започнем разказа, мис Съливан ми обясни нещата, които знаеше, че няма да разбера, а по време на самото четене ми разясняваше непознатите думи. Отначало те бяха толкова много, че постоянно прекъсвахме четенето, но щом схванах идеята, разказът така ме погълна, че престанах да забелязвам някакви си думи и с нетърпение изслушвах обясненията, които мис Съливан смяташе за необходими. А когато пръстите й се умориха да изписват повече думи, аз за пръв път с болезнена острота усетих размерите на своя недъг. Взех книжката в ръцете си и се опитах да напипам буквите с толкова силен копнеж, че и досега си го спомням.

По-късно, мистър Анагнос откликна на горещата ми молба и уреди да издадат книжката на брайлов шрифт, след което я четох толкова пъти, че почти я научих наизуст. През цялото ми детство „Малкият лорд Фонтлерой“ е бил мой най-нежен и любим спътник. Разказах ви всички тези подробности с риск да ви досадя, защото те така ярко контрастират с останалите смътни и объркани спомени от по-ранното ми четене.

С „Малкият лорд Фонтлерой“ започна моят истински интерес към книгите. През следващите две години четях много — и у дома, и по време на пребиваването ми в Бостън. Не помнех всички заглавия, нито в каква последователност съм ги чела, но знам, че сред тях бяха „Героите на Гърция“, „Басни“ от Лафонтен, „Библейски истории“, „Книга на чудесата“ от Хоторн, „Приказки по Шекспир“ от Ламб, „Детска история на Англия“ от Дикенс, „Приказки от 1001 нощ“, „Пътешествието на пилигримите“, „Малките жени“, „Робинзон Крузо“ и „Хайди“ — прекрасна малка книжка, която по-късно прочетох и на немски. Четях в промеждутъците между уроците и играта с все по-голямо удоволствие; не изучавах произведенията, нито ги анализирах, не знаех дори дали са добре написани, изобщо не се замислях за авторов стил и език. Те просто поставяха съкровищата си в краката ми, а аз ги приемах така, както приемаме слънцето и приятелската любов. Харесвах „Малките жени“, защото чрез нея се сродявах с момчета и момичета, които виждаха и чуваха. Животът ми бе толкова изолиран, че единствено в книгите намирах информация за света извън моя.

„Пътешествието на пилигримите“, която така и не довърших, и „Басните“ на Лафонтен не ми харесаха особено. Прочетох втората книга първо на английски, но не бях много очарована. По-късно я прочетох на френски, но нито живите словесни картини, нито виртуозното владеене на езика, успяха да подсилят възторга ми. Не знам защо, но истории, в които животни говорят и действат като хора, никога не са ми допадали особено. Нелепите им карикатури занимават мислите ми до момента на поуката.

Лафонтен рядко успява да докосне нашите най-фини морални струни. Най-много да засегне разума и самолюбието. Във всичките му басни се налага мисълта, че човешкият морал се гради изцяло върху самолюбието и че ако това самолюбие се ръководи и потиска от разума, щастието задължително ще ни споходи. Аз пък, осланяйки се на собствения си скромен опит, мисля, че точно в самолюбието се крие зародиша на всички злини, макар че, може и да греша, тъй като Лафонтен е имал много по-големи възможности да наблюдава хората от мен. Не ме дразнят толкова циничните и сатирични басни, колкото онези, в които важни истини ни се внушават от маймуни и лисици.

В замяна на това, обожавам „Книга за джунглата“ и „Дивите животни, които познавах“. Самите животни са ми безкрайно интересни, защото се истински, а не карикатури на хора. Човек се вживява в техните любови и омрази, смее се на смешките и плаче над трагедиите им. И ако има някаква поука, тя е поднесена така изящно, че дори не я забелязваме.

Някак съвсем естествено и с готовност сърцето ми се отвори за античната история. Гърция, древна Гърция упражнява върху мен някакво тайнствено въздействие. За мен, езическите богове и богини все още бродят по земята и разговарят с хората, затова в сърцето си аз тайничко съм им издигнала светилища. Познавах и обичах цялата плеяда нимфи, герои и полубогове — не, не всичките, защото жестокостта и алчността на Медея са твърде чудовищни, за да им простя. По този повод, винаги се чудех защо боговете са им позволявали да вършат злодеянията си, а после са ги наказвали. За мен това и до ден-днешен си остава загадка и аз често си мисля как „Бог може тъй силно да немее, когато грях озъбен пъпли в чертозите му вечни“.

Произведението, което превърна Гърция в моя рай бе „Илиадата“. Познавах историята на Троя още преди да я прочета в оригинал, затова след като овладях тайните на граматиката, без особено затруднение изтръгвах съкровищата от гръцките думи. Голямата поезия, независимо дали е написана на гръцки или на английски, се нуждае не от преводач, а от отклик в сърцето. Нима тези, които с техните мъчителни анализи, разработки и коментари ни карат да намразим великите поети, не могат да проумеят тази толкова простичка истина. Не е нужно да умееш да определяш всяка дума и да й правиш граматически анализ, за да оцениш голямата поезия. Знам, че моите учени професори са открили много повече богатства в „Илиадата“ от мен, но аз не съм алчна. Доволна съм, че други ще бъдат по-мъдрите. И все пак, с всичките си задълбочени знания и те, както и аз не могат да измерят радостта си от този великолепен епос. Когато чета най-хубавите пасажи от „Илиадата“, усещам как духът ми се възвисява над дребнавите и душни обстоятелства от моя живот. Забравям за физическия си недъг, издигам се и се чувствам като господар на безкрайните небесни селения.

Възторгът ми от „Енеида“ не е толкова голям, но не е по-малко истински. Опитвах се да я чета без помощта на речник или бележки и с огромно удоволствие превеждах епизодите, които най-много са ми харесали. Понякога образното слово на Виргилий е прекрасно, но неговите богове и хора любят и страдат, обичат се и мразят като елегантни фигури от елизабетински маскен бал, докато в „Илиадата“ — правят само три скока и продължават да пеят. Виргилий е спокоен и прекрасен като мраморен Аполон на лунна светлина; Омир е красив и жизнерадостен младеж с буйно развени от вятъра коси и облян от ярките лъчи на слънцето.

Колко е лесно да летиш на книжни криле! От „Героите на Гърция“ до „Илиадата“ съвсем не бе еднодневна екскурзия, нито пък особено приятна. Някой друг може да е обиколил земята няколко пъти, докато аз тромаво се въртях из лабиринтите на речници и граматики, или пропадах в онези ужасни ями, наречени изпити, които училища и колежи копаеха по пътя на търсещите знания. Предполагам, че подобно пилигримско пътешествие в крайна сметка си оправдава мъките, но на мен то ми се струва безкрайно, независимо от приятните изненади, които понякога срещаме зад завоите.

Започнах да чета Библията много преди да мога да я разбирам. Сега ми се вижда странно, че изобщо е било възможно духа ми да е оставал глух за нейната божествена хармония. Но пък отлично помня онази дъждовна неделна утрин, когато нямаше какво да правя и помолих братовчедка ми да ми прочете нещо от Библията. Тя бе сигурна, че няма да я разбера, но все пак започна да изписва върху дланта ми историята на Йозеф и братята му. Тя обаче не успя да ме завладее. Необичайният език и многобройните повторения я правеха да изглежда нереална и далечна и аз заспах. Не мога да разбера защо историята на гърците така неудържимо ме привличаше, а Библията не ми беше интересна. Може би защото в Бостън се бях запознала с няколко гърци и бях вдъхновена от възторжените им разкази за древна Елада. От друга страна, не бях срещала нито един евреин или египтянин, следователно те бяха най-обикновени варвари и всичките тия истории за тях най-вероятно са били измислени, което обяснява безкрайните повторения и странните имена. Между другото, не знам защо, но гръцките имена никога не са ми звучали странно.

Но как да изразя възхитата си от величието, което по-късно открих в Библията? Вече толкова години я чета, а вдъхновението и радостта, които ми внушава, стават все по-силни. Любовта ми към нея не може да се сравнява с отношението ми към нито една друга книга. И все пак, в нея има моменти, срещу които цялото ми същество се бунтува дотолкова, че дори съжалявам, че се е наложило да я прочета цялата. Убедена съм, че познанията, които ми е дала, не могат да компенсират отблъскващите подробности, които ми е натрапила. По мое мнение, литературата от миналото трябва да се изчиства от всичко грозно и варварско в нея, въпреки че аз съм последният човек, който ратува за олекотяване и фалшифициране на тези велики творби.

Има нещо поразяващо и ужасно в прямотата и жестоката простота на книгата за Естер. Нима може да съществува по-драматичен миг от сцената, когато Естер застава пред жестокия си господар? Тя знае, че живота й е в ръцете му и няма кой да я защити от гнева му и въпреки това, надмогва женския си страх и се обръща към него, вдъхновена от най-благородния патриотизъм. Ръководи я една-едничка мисъл: „Ако загина, ще загина само аз, но ако оцелея, ще оцелее народа ми.“

Ами историята на Рут! Колко ориенталски звучи. И все пак, колко е различен животът на тези прости и отрудени селяни, от онзи на обитателите на персийската столица! Рут е толкова вярна и нежна, че не можем да не я обикнем, когато е заедно с жетварите сред разлюлените жита. Прекрасната й всеотдайна душа сияе като ярка звездица на небосклона на онези тъмни и жестоки времена. Любов като нейната, любов, която може да пренебрегне всички противоречия и дълбоко загнездени расови предразсъдъци, трудно може да се открие нейде по света.

Библията ми внушава едно дълбоко премислено убеждение, че „видимото е временно, а невидимото — вечно“.

Периодът, в който заобичах книгите, бе началото и на любовта ми към Шекспир. Не мога точно да си спомня кога започнах „Приказки по Шекспир“ на Ламб, но знам, че първоначално ги разбрах по детски и им се удивих по детски. Тогава, очевидно, „Макбет“ ми е направила най-силно впечатление. Само едно прочитане беше достатъчно завинаги да запечата в паметта ми и най-незначителните подробности. Дълго време вещиците и духовете ме преследваха дори и в сънищата. Виждам, в буквалния смисъл на думата, кинжала и бялата ръка на лейди Макбет — ужасното петно за мен бе толкова реално, колкото и за потъналата в скръб кралица.

Скоро след „Макбет“ прочетох „Крал Лир“ и никога няма да забравя ужаса, който изпитах, когато стигнах до сцената с избождането на очите на Глостър. Обзе ме гняв и пръстите ми отказаха да се движат. Дълго време седях неподвижна, кръвта пулсираше в слепоочията ми и цялата омраза, на която е способно едно дете, се концентрираше в сърцето ми.

Горе-долу по същото време трябва да съм се запознала и с Шейлок и Дявола, защото тези два образа отдавна присъстват в спомените ми. Спомням си, че ги съжалявах. Смътно чувствах, че те дори и да искаха, не биха могли да бъдат добри, защото никой не желаеше да им помогне или поне да им даде възможност да опитат. Дори сега не мога да ги заклеймя изцяло. Има мигове, когато чувствам, че Шейлоковците, Юдите и дори Дяволът са просто счупени спици в огромното колело на Доброто, които с времето иде бъдат поправени.

Странно е, че първият прочит на Шекспир ми е оставил толкова неприятни спомени. Искрящите, нежни и жизнерадостни пиеси, онези, които сега най-много харесвам, като че ли тогава не са ми направили никакво впечатление, може би защото отразяват обичайното за едно дете слънчево веселие. Но „Няма нищо по-капризно от детската памет. Никой не знае какво ще съхрани и какво ще изпусне.“

Оттогава съм чела Шекспировите пиеси толкова пъти, че части от тях знам наизуст, но не мога да кажа коя ми харесва най-много. Предпочитанията ми се менят според настроенията. Малките стихчета и сонети за мен имат същото непреходно значение, както и драмите. Но и с цялата си любов към Шекспир не мога да отрека, че често се измъчвам да открия цялата многозначност на стиховете му, които критиците им приписват.

Отначало се опитвах да помня интерпретациите им, но те ме дразнеха и обезкуражаваха, затова тайничко се договорих със самата себе си да не се опитвам повече. Договор, който наруших едва когато започнах да изучавам Шекспир при професор Китредж. Знам, че и при Шекспир, и в света, има много неща, които не разбирам, и съм доволна като виждам как завесите постепенно падат една по една и ми разкриват нови необятни царства на човешка мисъл и красота.

След поезията най-много обичам историята, чела съм всички исторически произведения, до които съм успяла да се добера — от сухите каталози на факти и дати до безпристрастната „История на английския народ“ от Грийн; от „История на Европа“ на фриман до „Средните векове“ на Емертън. Книгата, която изгради първите ми представи за стойността на историята, бе „Световната история“ на Суинтън, която получих за тринайсетия си рожден ден. Независимо, че книгата надали вече има някаква стойност, аз я пазя до ден-днешен като едно от най-големите си съкровища. От нея научих как различните народи са заселвали земите си и са строели великите градове, как няколко големи диктатора, истински земни Титани, прегазвали всичко с нозете си и с по една решителна дума отваряли дверите на щастието за милиони и ги затваряли за още повече милиони; как различните нации правели първите плахи стъпки в изкуствата и науката, с които проправяли пътя на великите открития през следващите векове; как цивилизацията преживяла трагедията на упадък и деградация, но като феникс възкръснала отново сред благородните северни нации; и как чрез свободата, толерантността и образованието великите и мъдрите предначертават пътя към спасението на целия свят.

В колежа донякъде опознах и френската и немската литература. Немецът винаги поставя силата над красотата и истината над конвенционализма, както в живота, така и в литературата. Има някакъв остър и злостен като длето хъс във всичките му действия. Когато говори, то не е, за да заплени останалите, а защото сърцето му ще се пръсне, ако той не намери отдушник за мислите, които изгарят душата му.

Освен това, в немската литература присъства една специфична резервираност, която ми допада, но основната й сила се крие в преклонението пред женската самопожертвователна любов. Тази мисъл присъства в цялата немска литература.

От всички френски писатели, които съм чела, най-ми харесват Молиер и Расин. Балзак има прекрасни страници, а някои параграфи от Мериме те удрят като внезапен порив на морския вятър. Алфред де Мюсе е невъзможен! Възхищавам се от Виктор Юго. Оценявам гения му, брилянтния език, романтизма, макар че не това е моята литературна страст. Но и Юго, и Гьоте, и Шилер, и всички велики поети на всички велики нации са интерпретатори на вечните стойности и духът ми благоговейно ги следва там, където Красотата, Истината и Добротата са едно и също нещо.

Боя се, че писах твърде много за моите приятели книгите и въпреки това съм споменала само най-любимите си автори, факт, от който някой с лекота би заключил, че кръга на приятелите ми е ограничен и консервативен, което би било голяма грешка. Харесвам много писатели по много причини — Карлайл заради неговата грубоватост и присмех над мошениците; Уъртсуърт, който проповядва единството на човек и природа; странностите и изненадите на Худ ми доставят огромно удоволствие, а осезателния аромат на крем и рози, който излъчва поезията на Херик, е наистина уникален. Харесвам Уитиър за неговия ентусиазъм и морален стоицизъм. Познавах го лично и нежния спомен за нашата дружба удвоява удоволствието от поезията му. Обожавам Марк Твен — като че ли друго отношение е възможно! Боговете също са го обичали и са сипали в сърцето му цялата човешка мъдрост, а после, от страх да не се превърне в песимист, вплели в мислите му дъгата на вярата и любовта.

Харесвам Скот заради неговите свежест, смелост и огромна честност, и изобщо всички писатели, чиито идеи като тези на Лоуел виреят под слънчевите лъчи на оптимизма — гейзери от радост и добронамереност, с редки изблици на гняв или нотки на съчувствие и жал.

С една дума, литературата е моята Утопия. Тук аз не съм онеправданата. Няма я бариерата на сетивата, която да ме отделя от увлекателните разкази на моите приятели — книгите. Те разговарят с мен, без да изпитват неудобство или притеснение. Нещата, които съм научила, и онези, на които са ме научили, ми изглеждат безкрайно незначителни в сравнение с тяхната „огромна любов и божествена благотворителност“.