Хелън Келър
Историята на моя живот (20)

Глава XX

Борбата за приемане в колежа беше приключила и сега вече можех да постъпя в Радклиф, когато пожелаех. Реши се обаче, че ще бъде по-добре, ако преди това уча още една година под ръководството на мистър Кейт. Ето защо, мечтата ми се превърна в действителност едва през есента на 1900 година. Ясно си спомням своя първи ден в Радклиф, който бе преизпълнен с интересни събития. Толкова години го бях чакала! Някаква скрита в мен вътрешна мощ, по-силна от разумните доводи на приятелите ми, по-силни дори от молбите на собственото ми сърце, ме беше заставила да се равня по стандартите на онези, които можеха да виждат и чуват. Знаех, че по пътя ми ще има препятствия, но бях готова да ги преодолея. В ума ми се бяха запечатали думите на онзи мъдър римлянин, който бе казал: „Да си прокуден от Рим, значи да живееш извън Рим“.

Лишена от широките магистрали на познанието, аз бях принудена да направя своето пътешествие по кривите и пусти междуселски пътища; и знаех, че в колежа има много пътечки, където можех да срещна и да стисна ръцете на други момичета, които мислеха, обичаха и се бореха като мен. Започнах да уча с настървение. Виждах пред себе си един нов свят, преливащ от красота и светлина и чувствах, че мога да науча всичко. В царството на Разума, аз щях да бъда волна като другите. Хората, пейзажът, обноските, радостите и скърбите щяха да бъдат живата и съкровена връзка с реалния свят. Струваше ми се, че духовете на великите и умните витаят из аудиториите, а професорите смятах за живо въплъщение на мъдростта. И ако междувременно мнението ми се беше променило, ще го запазя само за себе си. Скоро обаче открих, че колежът не е онзи романтичен лицей, какъвто си го бях представила. Много от мечтите, красели младежката ми невинност, ставаха все по-малко и „избледняваха на дневния светлик“.

Постепенно започнах да разбирам, че следването в колеж има и своите недостатъци. Един от първите, който почувствах, а и до днес остро чувствам, бе липсата на време. По-рано имах време да мисля, да разсъждавам, да оставам насаме с мислите си. Седях вечерно време и се вслушвах във вътрешните мелодии на духа, които човек чува само в мигове на отмора, когато строфите на любим поет докоснат някоя потайна струна на душата, останала до този миг безмълвна. Но в колежа нямаш време да се отдадеш на мислите си. Очевидно, там отиваш да учиш, а не да мислиш. Прекрачиш ли дверите на учението, трябва да оставиш отвън любимите си развлечения — самотата, книгите, мечтите — отвън при шепнещите борове. Предполагам, би трябвало да се утешавам с мисълта, че сега трупам съкровища, на които ще се радвам по-късно, но характерът ми е такъв, че предпочитам да пилея сега, вместо да „трупам бели пари за черни дни“.

Първата година изучавах френски, немски, история, английски и английска литература. На френски прочетох някои от творбите на Корней, Молиер, Расин, Алфред де Мюсе и Сен Бьоф, а на немски — на Гьоте и Шилер. Бързо си преговорих историята от падането на Римската империя до 18 век, а по английска литература изучих подробно поемите на Милтън. Хората често ме питат как се справям с особеностите на обучението в колежа. В клас, разбира се, аз съм практически сама. Чувствувам професора толкова далечен, сякаш говори по телефона. Лекциите се изписват върху дланта ми колкото се може по-бързо и в старанието си да не изоставам от лудешкото надбягване, губя голяма част от индивидуалността на лектора. В това отношение обаче, момичетата, които си водят записки, не са по-добре от мен. Ако съзнанието ти е заето от механичния процес на чуване и бясно записване на думите върху листа, надали можеш да обърнеш голямо внимание на предмета или начина, по който ти го представят. Аз не мога да правя записки по време на лекции, защото ръцете ми са заети със слушане. Обикновено, когато се прибера, нахвърлям на листове онова, което съм запомнила. Ежедневните упражнения, темите, критическите бележки и тестовете, изпитите междинни и годишни — пиша на машината си, така че професорите не се затрудняват да разчитат оскъдните ми знания. Когато започнах да изучавам латинската прозодия, съчиних и обясних на моя професор система от знаци, които отговарят на различните мерки и количества.

Пишещата машина, която използвам, е марка „Хамълд“. Опитах различни марки, но установих, че „Хамънд“ е най-добре пригодена за спецификата на моята работа. Тази машина работи с различни шрифтове, така че според нуждите можеш да монтираш гръцки, френски или математически символи. Дълбоко се съмнявам, че без нея бих могла да постъпя в колежа. Една съвсем малка част от книгите, които са ми необходими по различните предмети, са пригодени за слепи, затова се налага да ги изписват върху дланта ми. Следователно, аз се нуждая от много повече време за подготовка от другите момичета. Изписването е по-бавно от четенето и аз се сблъсквам със затруднения, които за тях не съществуват. Понякога, вниманието, което се налага да отделям на подробностите и мисълта, че ми трябват цели часове, за да прочета само няколко глави, докато навън другите момичета се смеят, пеят и танцуват, кара духа ми да се бунтува. Аз обаче бързо възвръщам куража си и с усмивка прогонвам разочарованието от сърцето си, защото, в крайна сметка, всеки, който е решил да стигне до истинското познание, трябва сам да изкачи хълма на Мъчението. След като няма павиран друм до върха, аз трябва да се катеря на зигзаг по мои си пътечки. Многократно се подхлъзвам, падам, стоя дълго на едно място или се движа по ръба на пропастта, губя кураж, но после го намирам поукрепнал отпреди, пъпля, напредвам по-малко, добивам смелост, ставам нетърпелива и се изкачвам по-високо, откъдето започвам да съзирам разширяващия се хоризонт. Всяка борба е вече победа. Още едно усилие и достигам сияйния облак, сините дълбини на небето, висините на моите мечти. Но аз невинаги съм сама. Мистър Уилям Ейд и мистър И.И. Алън, Директор на Пенсилванския Институт за слепи, ми осигуряват много от необходимите ми книги с брайлов шрифт. Тяхната грижлива всеотдайност ми оказва неоценима помощ.

Миналата година — моята втора в Радклиф, изучавах английски. Библията като английска литература, правителствата на Америка и Европа, одите на Хораций и латинска комедия. Най-приятни ми бяха часовете по английско съчинения, защото бяха много живи. Лекциите винаги бяха интересни, увлекателни, остроумни.

Преподавателят, мистър Чарлс Таунсенд Коупланд, повече от всеки друг успяваше да изложи пред нас литературния материал с цялата му оригиналност, свежест и мощ. За един кратък час ние имахме възможност да пием от вечната красота на старите майстори, без ненужни интерпретации и експозиции. Прекланяхме се пред изяществото на мисълта им. С цялата си душа тръпнехме пред тътена на Стария завет и се прибирахме вкъщи с чувството, че сме се докоснали до онова съвършенство, в което духът и материята съжителстват в безсмъртна хармония, истината и красотата раждат новите филизи върху древното стебло на времето.

Тази е най-щастливата ми година, защото изучавам предмети, които особено ме интересуват — икономика, Елизабетински театър, Шекспир при професор Джордж Китредж и история на философията при професор Джосян Ройс. Единствено чрез философията човек може да вникне и прозре в традициите на отдавна минали епохи и различни начини на мислене, които иначе ни се струват чужди и лишени от разум. Но колежът не се оказа тази универсална Атина, за която го мислех. Там не срещаш великите и мъдрите очи в очи, не усещаш дори живия им досег. Те са там, това е вярно, но изглеждат мумифицирани. Ние трябва да ги измъкваме от напуканата стена на познанието и да им правим почти дисекционен анализ, за да сме сигурни, че имаме пред себе си Милтън и Исай, а не някоя хитроумна имитация. Струва ми се, много учени забравят, че радостта от великата литературна творба зависи повече от дълбочината на нашето съчувствие, отколкото от проникновеното разбиране. Бедата е там, че съвсем малко от техните сложни тълкувания остават в паметта ни. Разумът ни ги изхвърля така, както натежалият клон изхвърля презрелите си плодове. Човек може да е запознат с едно цвете от корена до тичинката му, както и с целия му процес на развитие и в същото време да не умее да се радва на живия, окъпан от роса цветец. Отново и отново се питах с досада: „Защо изобщо се занимавам с тези тълкувания и хипотези?“ Та те само прелитат в мислите ми и като слепи птици бият въздуха с безпомощни криле.

И през ум не ми минава да се противопоставям на едно пълно познание на прочуто произведение. Въставам само срещу безкрайните коментари и объркани критически бележки, които ни учат само на едно: колкото хора, толкова мнения. Когато обаче големият учен, какъвто е професор Китредж, интерпретира думите на поета, то сякаш „слепият проглежда“, защото той ни връща самия Шекспир.

Понякога обаче, ми се иска да прескоча половината от нещата, които би трябвало да науча, защото претовареното ми съзнание не може да се радва на съкровищата, които е съхранило на такава скъпа цена. Мисля, че е невъзможно, в един ден да прочетеш четири-пет различни книги на различни езици, третиращи съвършено различни проблеми, и да не изгубиш връзката. Когато човек чете нервно и бързо, единствено с тестове и изпити на ум, паметта му като че ли съхранява само най-ненужните подробности. В момента съзнанието ми е толкова задръстено с хетерогенен материал, че почти не вярвам някога да успея да го подредя. Опитам ли се да вляза в пространството, което някога бе царството на разума ми, изведнъж започвам да се чувствувам като прословутия слон в стъкларски магазин. Хиляди отломъци на познанието с трясък се стоварват върху главата ми и когато се опитам да ги избегна, теми-вампири и колежански привидения започват да ме преследват, докато си пожелая — о, Боже прости ми нечестивите помисли — да разбия идолите, които обожавах.

И все пак, изпитите си остават основното мъчение от колежанския ми живот. И въпреки че съм се явявала многократно и съм ги взимала успешно, те пак се възправят насреща ми със заплашителни бледи лица, докато започне да ми се струва, че цялата ми смелост изтича през върха на пръстите ми. Дните преди ужасното мъчение да започне, човек се опитва да натъпче в главата си най-мистичните формули и несмилаеми данни, докато накрая му се прииска земята да се разтвори и да погълне всички книги, науки, че и него самия.

Най-сетне страховитият час настъпва и ти наистина си щастливец, ако се чувстваш подготвен и си способен в подходящия миг да призовеш мислите си, да ти помогнат във върховното усилие. Много често обаче, зовът ти остава нечут. Наистина, не е честно, точно когато имаш най-голяма нужда от паметта си, на нея да й поникнат криле и тя волно да отлети нанякъде, фактите, които си запомнил с толкова усилия, ти изневеряват с поразяваща лекота.

„Разкажете накратко за Хъс и неговата дейност“. Хъс? Кой беше той и какво е направил? Името ти изглежда странно познато. Започваш да ровиш из купищата исторически факти. Все едно че търсиш копринено парцалче в чувал с дрипи. Сигурен си, че е някъде наблизо в паметта ти, нали го видя онзи ден, когато преговаряше началото на Реформацията. Но къде е сега? Измъкваш всякакви парченца от знания — революции, схизми, кланета, различни форми на управление — но Хъс? Къде е той? Удивен си колко много неща знаеш, но не са ти се паднали. Най-после в отчаянието си, грабваш торбата със знанията и изтръскваш всичко на земята. И там, в ъгълчето, съзираш твоя човек, безметежно потънал в собствените си мисли, без дори да подозира за катастрофата, която ти е причинил.

Точно тогава квесторът те уведомява, че времето е изтекло. С чувство на пълно отвращение, изритваш купчината боклук в ъгъла и се прибираш, а главата ти е пълна с революционни помисли да отмениш божественото право на професорите да изпитват без съгласието на изпитвания.

С удивление установявам, че в последните две-три страници на тази глава съм боравила с образи, на които всички биха ми се присмели. Ето обърканите метафори, които ми се подиграват и се хилят насреща ми, сочат с пръст слона в стъкларския магазин, обсипан с парчетии, както и темите-вампири — непознат досега вид. Нека ми се подиграват! Думите така точно описват душната атмосфера на объркани идеи, в която живея, че поне веднъж съзаклятнически ще им смигна и решително ще повторя, че понятията ми за колежа коренно се промениха.

Когато дните ми в Радклиф все още се намираха в бъдещето, те бяха забулени с романтичен ореол, който отдавна е изчезнал. Но, докато траеше метаморфозата от романтиката към реалността, научих много неща, за чието съществуване дори нямаше да подозирам, ако не бях направила този експеримент. Едно от тях е безценната наука на търпението, която ни учи, че образователния процес трябва да прилича на разходка в природата — където хората са спокойни и душите им са гостоприемно отворени за всякакви впечатления. Подобен род познание нахлува в мозъка ни незабелязано и безшумно, но мислите, които възбужда, приличат на приливна вълна.

Знанието е сила. По-скоро, знанието е щастие, защото да притежаваш знание — но дълбоко и истинско — означава да разпознаваш истината от лъжата, низостта от величието. Да познаеш мислите и делата, белязали човешкия прогрес, означава да чувствуваш мощното сърцебиене на хуманността през вековете. И ако в тези пулсации не усетиш божествения стремеж, значи наистина си глух за хармонията на живота.