Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The story of My life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Хелън Келър. Историята на моя живот

ИК „Веда Словена-ЖГ“, София, 1995

ISBN: 954–8510–19–7

История

  1. — Добавяне

Глава V

Помня много случки от лятото на 1887 година, които последваха внезапното пробуждане на душата ми. Дълго време не правех нищо друго, освен да опипвам с ръцете си и да заучавам името на всеки предмет, който докосвах. И колкото повече имена и предназначения на предмети научавах, толкова по-голяма радост и самоувереност придобивах, толкова по-силно ставаше чувството ми за общност с останалия свят.

Когато дойде времето на маргаритките и жълтурчетата, мис Съливан ме изведе на полето, където мъжете подготвяха земята за сеитба на брега на река Тенеси. Там, седнала в дълбоката трева, аз получих своите първи уроци за благотворното дело на природата. Научих как слънцето и дъждът карат всяко дърво да пониква от земята и как то е приятно за окото и полезно за прехраната; как птичките строят гнездата си, живеят и прелитат до далечни земи; как катеричката, сърната, лъвът и всяко друго същество намират своите храна и подслон. Колкото повече неща научавах, толкова по-голямо задоволство придобивах от света, в който живеех. Много преди да се науча да смятам, или да описвам формата на земята, мис Съливан ме бе научила да откривам красотата в благоуханните гори, във всяко стръкче тревичка, в извивките и гънките по ръчичката на малката ми сестричка. Тя свърза най-ранните ми мисли с природата и ме накара да почувствам, че аз заедно с „цветенца, птички и тревички сме щастливи равни“.

Някъде по това време обаче, ми се случи нещо, което ме убеди, че природата невинаги е толкова добра. Един ден моята учителка и аз се връщахме от дълга разходка. Сутринта времето беше хубаво, но когато вече си тръгвахме, стана напрегнато и задушно. Два пъти спирахме да си починем под някое крайпътно дърво. Последният път това бе една дива череша, недалеч от дома. Сянката й бе така благодатна, а дървото толкова лесно за катерене, че с помощта на моята учителка аз удобно се настаних между клоните. Обгърна ни приятна прохлада и мис Съливан импулсивно предложи да обядваме на дървото. Аз й обещах да кротувам, докато тя донесе храната от къщи.

Изведнъж с атмосферата стана някаква странна промяна. Цялата слънчева светлина изчезна от въздуха. Знаех, че небето е черно, защото топлината, която за мен означаваше и светлина, се бе стопила незнайно къде. Земята заизпуска странна миризма. Познавах я, тази миризма винаги предхождаше гръмотевичните бури и необясним страх скоба сърчицето ми. Чувствах се съвсем сама, откъсната от приятелите си и от твърдата земя. Необятното и неизвестното ме обгръщаха отвсякъде. Стоях в неподвижно очакване. Вледеняващ ужас пълзеше в душата ми. Жадувах моята учителка да се върне, но над всичко исках да сляза от това дърво.

Настъпи миг зловеща тишина, а после листата бурно заплющяха. Дървото потрепери, а поривът на вятъра бе толкова мощен, че като нищо щеше да ме събори, ако не се държах за клона буквално със зъби и нокти. Дървото стенеше и се огъваше. Малките вейчици валяха наоколо ми като дъжд. Обзе ме диво желание да скоча, но ужасът ме бе вцепенил. От време на време усещах пулсиращи тласъци, сякаш нещо тежко се сгромолясваше и ударната вълна се издигаше нагоре, докато стигнеше до мен и клона, на който седях. Напрежението достигна връхната си точка и тъкмо вече си мислех, че ще рухна заедно с дървото, когато моята учителка ме сграбчи за ръката и ми помогна да сляза. Вкопчих се в нея, като треперех от радост, че отново усещам земя под краката си. Бях научила още един урок — че природата „води открита война срещу своите чеда и под нежни ласки крие страшни нокти“.

След тази случка, трябваше да мине много време, преди отново да се покатеря на дърво. Само мисълта за това ме изпълваше с ужас. И единствено подмамена от сладката съблазън на уханието от цъфналата мимоза, успях да преодолея страха си. Една прекрасна пролетна утрин, когато бях сама и четях в лятната беседка, усетих, че във въздуха се носи прелестен аромат. Изправих се и инстинктивно протегнах ръце. Струваше ми се, че духът на пролетта току-що бе преминал през беседката. „Какво е това?“ запитах се и в следващия миг познах аромата на цъфналата мимоза. Пипнешком се добрах до края на градината, защото знаех, че дървото бе близо до оградата, на завоя на пътечката. Да, тя беше там, цялата трептяща под слънчевите лъчи, а отрупаните с цвят клони почти докосваха високата трева. Нима съществува на света друго такова прекрасно изящество! Нежните му цветчета се затваряха и при най-нежния допир — сякаш дърво от рая бе пренесено на земята. Запровирах се сред дъжд от листенца към голямото стебло и един миг останах в нерешителност. После поставих крака си в широкия чатал между клоните и се повдигнах нагоре. Задържах се с усилие, тъй като клоните бяха много дебели и кората нараняваше дланите ми, но изпитвах удивителното усещане, че правя нещо необикновено и прекрасно, затова продължавах да се изкачвам все по-нагоре и по-нагоре, докато стигнах малката седалка, която някой бе заковал там толкова отдавна, че се бе превърнала в част от самото дърво. Останах да седя сред клоните дълго, дълго, чувствайки се като малка фея върху розово облаче. След този случай прекарвах много щастливи часове на моето райско дърво, обладана от смели мисли или потънала в сладки мечти.