Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The story of My life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Хелън Келър. Историята на моя живот

ИК „Веда Словена-ЖГ“, София, 1995

ISBN: 954–8510–19–7

История

  1. — Добавяне

Глава XIV

Зимата на 1892 година бе помрачена от единствения облак, пролазил в небето на иначе сияйното ми детство. Радостта напусна сърцето ми и аз дълго-дълго живях в съмнения, безпокойство и страх. Книгите загубиха привлекателността си и дори сега споменът за тези ужасни дни вледенява сърцето ми. В основата на всичко бе едно малко разказче, наречено „Крал Мраз“, което написах и изпратих на мистър Анагнос от Института за слепи „Паркинс“. За да изясня нещата, ще изложа всички факти, свързани с този трагичен епизод, тъй като чувството за справедливост към мен самата и моята учителка, ме задължава да го сторя.

Написах разказчето докато бях вкъщи, през есента, след като се научих да говоря. Бяхме останали в „Папратовата кариера“ по-дълго от обикновено и през това време мис Съливан ми беше описвала вълшебството на есенните багри. Вероятно, думите й са събудили у мен спомените за някаква приказка, която сигурно ми е била четена и аз несъзнателно съм съхранила в паметта си. Тогава обаче, бях убедена, че сама „измислям историята“ и затова побързах да я запиша, та да не ми се изплъзне идеята. Мислите ми течаха с лекота, усещах щастието на творчеството. Думите и образите се тълпяха върху върховете на пръстите ми и аз трепетно записвах всяко изречение върху брайловата си плоча. Ако сега думите и образите ми хрумват без усилие, това е сигурен знак, че те не са рожба на собствения ми мозък, а заблудени бездомници, които със съжаление пропъждам. По онова време, аз трескаво поглъщах всичко, което четях, без да подозирам, че съществува понятието „авторско право“. Дори сега не мога да намеря точната граница между собствените си идеи и онези, почерпени от книгите. Предполагам, това е защото по-голямата част от моите впечатления стигат до съзнанието ми, чрез очите и ушите на другите.

Когато завърших разказчето, аз го прочетох на моята учителка. И сега отчетливо си спомням задоволството, което изпитвах при по-хубавите пасажи и раздразнението, че ме прекъсват, за да поправят произношението на някоя дума. На вечеря съчинението ми беше прочетено на цялото семейство и всички останаха удивени, че пиша толкова хубаво. Някой ме попита дали съм заимствала историята от книгите.

Този въпрос много ме изненада, защото нямах и най-блед спомен някой да ми я е чел, затова отговорих: „О, не, разказчето си е мое и аз съм го написала за мистър Анагнос.“ После го преписах и му го изпратих за рождения ден. Предложиха ми да променя заглавието от „Есенни листа“ на „Крал Мраз“ и аз го сторих. Лично занесох плика до пощата и през цялото време ми се струваше, че ще полетя от щастие. Изобщо не подозирах колко скъпо ще си платя за този подарък.

Мистър Анагнос много хареса „Крал Мраз“ и го публикува в едно от изданията на Института „Паркинс“. Това беше върхът на моето щастие, от който не след дълго грубо се сгромолясах на земята. Скоро след пристигането ми в Бостън се установи, че разказ, подобен на „Крал Мраз“, но със заглавие „Мразовитите вълшебници“ от мис Маргарет Канби, е бил публикуван още преди да се родя в книжката „Бърди и неговите приятели“. Двете разказчета удивително си приличаха и по идея, и по език и веднага ставаше ясно, че „Мразовитите вълшебници“ ми е бил четен, а моят „Крал Мраз“ е плагиатство. Трудно им беше да ми го обяснят, но когато най-после разбрах, бях учудена и наскърбена. Надали друго дете така до дъно е изпивало горчивата чаша, както стана с мен. Бях се опозорила. Бях накарала най-любимите си хора да се съмняват в мен. И все пак, как се беше случило? До изнемога прехвърлях в съзнанието всичко, което бях чела свързано с мраза, преди да напиша злополучния разказ, но не се сещах за нищо друго, освен общоприетата идея за „Дядо Коледа“ и едно детско стихче „Мразовитите прищевки“, което бях сигурна, че не съм използвала в съчинението си.

В началото, макар и много разтревожен, мистър Анагнос като че ли ми повярва. Държеше се изключително нежно и внимателно с мен и за известно време облаците се поразсеяха. За да му доставя удоволствие, аз полагах големи усилия да изглеждам не само щастлива, но и хубава за тържеството, по случай рождения ден на Дж. Вашингтон, което бе много скоро, след като научих тъжната вест.

Колко добре си спомням маскарада подготвен от слепите момичета! Аз бях Хера. Изящна роба обгръщаше снагата ми, пъстри есенни листа красяха главата ми, зърно и плодове тежаха в ръцете ми, но въпреки всичкото това веселие, някакво чувство за сполитаща беда постоянно караше сърцето ми да се свива.

Вечерта преди тържеството, една от учителките в института ме бе попитала нещо за „Крал Мраз“ и аз й казах, че мис Съливан ми е говорила за Дядо Коледа и неговите прекрасни рисунки. Нещо в думите ми я накарало да си помисли, че съм признала как наистина са ми чели „Мразовити вълшебници“ на мис Канби и побързала да докладва умозаключенията си на мистър Анагнос, въпреки че настойчиво я убеждавах, че греши.

Мистър Анагнос, който много ме обичаше, остана глух за молбите и обясненията ми в невинност. Той беше убеден, или поне подозираше, че мис Съливан и аз сме откраднали прекрасните мисли на друг и сме му ги представили, за да спечелим овациите му. Аз бях изправена пред съд, съставен от преподаватели и служители в института, а мис Съливан — помолена да ме напусне. Подложиха ме на жесток кръстосан разпит, като във всеки въпрос долавях твърдата решимост на съдиите да ме принудят да си призная, че си спомням как са ми чели „Мразовитите вълшебници“. Чувствах съмнението и подозрението им и усещах как любим приятел ме гледа с укор, макар че тогава не можех да изразя всичко това с думи. Сърцето ми лудо блъскаше, кръвта бучеше в ушите ми и аз почти бях загубила способността да говоря и отговарях само едносрично. Дори убеждението ми, че всичко това е една ужасна грешка, не намаляваше страданието ми, и когато най-после ми позволиха да изляза от стаята, бях така зашеметена, че не забелязвах нито милувките на моята учителка, нито нежните думи на приятелите ми, които повтаряха колко смело момиченце съм била и как се гордеели с мен. Тази нощ, докато лежах в леглото си, плаках така, както искрено се надявах, нито едно дете не е плакало. Беше ми ужасно студено и вярвах, че ще умра, преди да се съмне и тази мисъл бе единствената ми утеха. Убедена съм, че ако подобна мъка ме бе връхлетяла като по-голяма, тя безвъзвратно щеше да прекърши духа ми. Ангелът на забравата обаче отдавна е събрал и отнесъл надалеч страданията и горчилката на тези злощастни дни.

Мис Съливан никога не беше чувала за „Мразовитите вълшебници“ или за книжката, в която е бил публикуван разказа. С помощта на мистър Александър Грейъм Бел тя старателно проучи въпроса и най-после установи, че през 1888 година мисис София Хопкинс е притежавала екземпляр от книжката „Бърди и неговите приятели“, а това бе годината, в която ние двете й гостувахме през лятото в Брюстър. Мисис Хопкинс не можа да намери книжката, но ми каза, че когато мис Съливан я нямало, тя се опитвала да ме забавлява, като ми четяла от най-различни книжки. И тя, както и аз, не помнеше да ми е чела „Мразовитите вълшебници“, но беше сигурна, че „Бърди и неговите приятели“ е била сред тези книжки. Обясняваше си изчезването й с факта, че за кратко време е трябвало да продаде къщата си и тогава й се е наложило да прочисти много стари книги и учебници и вероятно „Бърди и неговите приятели“ е била една от тях.

По онова време за мен текстовете нямаха почти никакъв смисъл, но самото изписване на странните думи беше достатъчно да разсее едно дете, което почти с нищо не можеше да се забавлява. И макар и да не си спомням нищо, свързано с това четене, не мога да не си мисля, че съм полагала големи усилия да запомням думите, за да може мис Съливан да ми ги обясни, когато се върне. Едно нещо обаче е сигурно — текстът дълбоко се е запечатал в мозъка ми, въпреки че дълго време никой не го е знаел, а най-малкото аз.

Когато мис Съливан се върна, аз не я разпитвах за „Мразовитите вещици“ вероятно защото тя веднага започна да ми чете „Малкият лорд Фонтлерой“, който веднага изцяло запълни съзнанието ми, факт е обаче, че разказчето на мис Канби ми е било четено някога и години след като изцяло съм го забравила, то се е върнало в мислите ми така естествено, че нито за миг не съм се усъмнила, че е рожба на чужд мозък.

В голямото си нещастие получавах много послания на съчувствие и любов. Най-близките ми приятели, с едно-единствено изключение, ми останаха верни и до ден-днешен. Дори самата мис Канби любезно ми написа: „Един ден ти също сама ще сътвориш някоя прекрасна история, която ще помага и утешава много хора.“ Но това мило предсказание така и не се сбъдна. Аз никога повече не си позволих да заиграя с думите заради самото удоволствие, защото оттогава непрестанно ме измъчва страха, че каквото и да напиша, то няма да е мое. Дълго време, седнех ли да пиша писмо, дори и на мама, изведнъж ме обземаше панически ужас и преписвах изреченията дотогава, докато не се убедях, че не съм ги прочела в някоя книга. И ако мис Съливан неуморно не ми бе давала кураж, мисля, че изцяло щях да се откажа от писането.

След това, разбира се, прочетох „Мразовитите вълшебници“, а също и писмата си от онова време. В едно от тях открих други идеи на мис Канби — то е с дата 29 септември 1891 и е пълно с думи и внушения, досущ като тези в книгата. Това писмо, а и много други, съдържат фрази, които показват, че по времето, когато съм писала „Крал Мраз“, съзнанието ми е било изцяло завладяно от историята. Така например, на едно място цитирам моята учителка, която ми говори за златните есенни листа: „Да, те са толкова красиви, че не усещаме тъга по отминалото лято“ — идея, взета дословно от мис Канби.

Този навик да асимилирам всичко, което ми е харесало и да го пресъздавам отново като свое собствено, се наблюдава в по-голяма част от ранната ми кореспонденция и първите ми опити за самостоятелно творчество. В едно съчинение за древногръцките и италианските градове съм заела блестящите описания от източници, които отдавна съм забравила. Познавах страстната любов на мистър Анагнос към античния свят и възторга, с който оценяваше всички сполучливи идеи за древна Гърция и Италия. Затова и аз събирах от книгите всяко късче история или поезия, което смятах, че ще му достави удоволствие. По повод съчинението ми за античните градове, мистър Анагнос бе казал: „Идеите ти са толкова поетични!“ Не ми е ясно обаче, как е могъл да си помисли, че едно единайсетгодишно сляпоглухо дете би могло да ги сътвори само. Въпреки това ми се струва, че макар и със заимствани идеи, съчинението ми не е лишено от качества. То ми доказва, че съм била способна да изразявам отношението си към красивото и поетичното и то с ясен и жив език.

Тези ранни съчинения бяха просто умствена гимнастика. И аз, като всички неопитни млади хора, се учех да обличам идеите си в думи, като асимилирах и имитирах чуждите. Всичко, което прочитах и ми харесваше, съзнателно или не, съхранявах в паметта си и по-късно адаптирах. Стивънсън е казал, че младият писател инстинктивно се стреми да изкопира всичко, от което се възхищава и пресъздава възхитата си с удивителна многословност. Дори и най-талантливите трябва да практикуват с години, преди да се научат да командуват пълчищата от думи, които изскачат от всяко кътче на съзнанието им.

Аз лично се опасявам, че все още не съм завършила този процес. Сигурна съм, че невинаги разграничавам моите собствени мисли от прочетените, защото всичко, което съм чела, се е превърнало в материя и същност на собствения ми мозък. В резултат, почти всичко, което напиша, силно наподобява безумната комбинация от парцалчетата, които съшивах, докато се учех да боравя с иглата. Имаше красиви парченца от коприна и кадифе, но грубите материи, които бяха по неприятни за пипане винаги преобладаваха. По същия начин и съчиненията ми са съставени от моите по-грубовати понятия, изпъстрени с ярките идеи и зрели съждения на автори, които съм чела. Опитите в писателското поприще силно наподобяват опитите ни да сглобим китайска картинна мозайка. В съзнанието ни има някаква схема, която се опитваме да изградим от думи; думите обаче не пасват на пространствата, а ако това стане — не отговарят на рисунъка. Ние обаче продължаваме да се опитваме, защото знаем, че други са успявали и не желаем да се признаем за победени.

„Единственият начин да бъдеш оригинален е да си се родил такъв.“ — казва Стивънсън, и макар че аз може и да не съм оригинална, понякога храня надежда, че ще надрасна своите натруфени изкуствени съчинения и може би моят опит и моите мисли ще изплуват на повърхността. Междувременно вярвам, надявам се и упорствам, и се опитвам да не допусна горчивия спомен от „Крал Мраз“ да обезсили делата ми.

В крайна сметка излиза, че този нещастен епизод може да е бил и за добро, защото ме накара да се замисля над някои проблеми на творчеството. Единствено съжалявам, че това стана причината да загубя един от най-добрите си приятели, мистър Анагнос.

След публикуването на „История на моя живот“ в „Лейдиз хоум джърнъл“, мистър Анагнос пише в писмо до мистър Мейси, че по време на историята с „Крал Мраз“, той вярвал в моята невинност. Твърди, че съда, пред който ме изправиха, се състоял от осем души — четирима слепи и четирима зрящи. Четирима от тях били убедени, че аз съм знаела, че историята на мис Канби ми е била четена, а останалите не споделяли това мнение. Мистър Анагнос твърди, че той присъединил своя глас към последната група.

Какъвто обаче и да е бил случаят, за когото и да е гласувал — аз знам едно — когато влязох в стаята, където, мистър Анагнос толкова често ме бе държал на коленете си и, забравил многобройните си грижи, се бе забавлявал с моите лудории, заварих трима души, които очевидно не ми вярваха. Имаше нещо враждебно и заплашително в атмосферата и последвалите събития затвърдиха това мое впечатление. Две години този човек даваше да се разбере, че вярва в моята невинност. После, по неизвестни за мен причини, видимо промени становището си. Не съм запозната с никакви подробности от така нареченото „разследване“.

И до ден-днешен не знам имената на членовете на „съда“, които не разговаряха с мен. Тогава бях твърде развълнувана, за да забелязвам каквото и да било, твърде уплашена да задавам въпроси. Дори не бях способна да мисля какво говоря, нито какво ми се говори.

Разказах така подробно за случая с „Крал Мраз“, защо той бе от голямо значение, както за живота, така и за образованието ми. И за да няма недоразумения, изложих всички факти така, както ги виждам, без помисъл да се самозащитавам, или да обвинявам, когато и да било.