Хелън Келър
Историята на моя живот (22)

Глава XXII

Надявам се, че по-предните глави не са оставили читателите с впечатление, че четенето е единственото ми развлечение. Напротив, удоволствията и забавленията ми са много и разнообразни.

Неведнъж в това повествование споменавах за любовта си към природата и спортуването на открито. Още като малка се научих да плувам и греба и лете, когато съм в Рентъм, Масачузетс, аз практически живея в лодката. Едно от най-големите ми удоволствия е дойдат ли приятели на гости, да ги изведа на разходка по реката. Разбира се, не мога да управлявам много добре, но някой обикновено сяда на кърмата и държи кормилото, докато аз греба. Понякога обаче, излизам и съвсем сама. Безкрайно забавно е да се опитваш да насочваш лодката, ръководен единствено от аромата на водните лилии и треви или на крайбрежните храсти. Използвам гребла с кожени завързалки, които не им позволяват да изпаднат от гнездата си, а по съпротивлението на водата познавам дали съм ги поставила в правилно положение. По същия признак се ориентирам дали греба срещу течението. Обичам да се състезавам с вятъра и вълните. Нима има нещо по-вълнуващо от това да направляваш малката си лодчица по искрящите вълни и да усещаш постоянното и упорито съпротивление на водата.

Обичам да карам и кану и предполагам, че ще се подсмихнете като ви кажа, че най ми е приятно на лунна светлина. Вярно е, че не виждам как луната възлиза иззад върховете на боровете и безшумно запълзява по небето, оставяйки ни блестящата си пътека, която да следваме. Но аз знам, че я има и докато лежа сред възглавниците, спускам ръката си във водата и си представям, че докосвам блестящите й одеяния. От време на време, някоя смела рибка се шмугвала между пръстите ми, или пък дланта ми се сблъсква със стеблото на водна лилия. А излезем ли от прикритието на по-закътаните заливчета, изведнъж усещам необятния простор наоколо. Сякаш някакво искрящо топлинно излъчване обгръща цялото ми тяло. Дали идва от дърветата, нагрявани цял ден от слънцето, или от самата вода, за мен остава загадка. Интересното е, че същите странни усещания изпитвам понякога и насред големия град. Случвало ми се е през студени ветровити дни или нощем — сякаш някой ме целува с топли устни по лицето.

От всичко обаче, най обичам ветроходството. През лятото на 1901 година посетих Нова Скотия и за пръв път в живота си имах възможност да опозная океана. След като прекарах няколко дни в провинция Еванджелайн, върху която прекрасните поеми на Лонгфелоу все още хвърлят тайнствена магия, мис Съливан и аз заминахме за Халифакс, където останахме през по-голямата част от лятото. Пристанището беше нашето щастие, нашият рай. Какви прекрасни пътешествия правехме с малката ни яхтичка! И какви безметежно тихи нощи прекарвахме в сянката на огромния и безмълвен боен кораб! О, всичко беше толкова интересно, толкова красиво! Тези спомени ще ми доставят вечна радост.

Един ден имахме вълнуващо преживяване. В Нортуест Арм се провеждаше регата, в която участваха лодките на различните бойни кораби. Ние с нашата платноходка, както и много други, отплувахме да гледаме регатата. Морето беше спокойно и около нас сновяха стотици малки платноходки. Когато състезанията завършиха и ние се насочихме към брега, един от групата забеляза как голям черен облак ни застига откъм морето. Той бързо наедряваше и се разпростираше, докато задъни цялото небе. Излезе вятър и вълните гневно забучаха. Нашата малка лодчица обаче безстрашно се бореше с бурята. С опнати въжета и разперени платна, тя сякаш бе яхнала самия вятър. Ту я въртяха талази, ту политаше върху гърба на гигантска вълна само за да се сгромоляса с грохот в основата й. Падна грота, а ние с разтуптени сърца и напрегнати мишци се борехме с развилнялата се стихия. Ръцете ни трепереха, но не от страх, а от вълнение, защото в гърдите ни туптяха сърца на викинги и знаехме, че капитана владее положението. Със здрава ръка и зорко око той бе прекарвал кораба си през много бури. Големите кораби, които ни задминаваха и онези, закотвени в пристанището, гърмяха салюти в наша чест, а моряците ръкопляскаха и поздравяваха капитана на единственото малко корабче, осмелило се да се опълчи на бурята. Най-после премръзнали, гладни и изтощени, ние достигнахме до кея.

Миналото лято прекарах в едно от най-прекрасните кътчета, на едно от най-очарователните селца в Нова Англия. Почти всички свои радости и скърби свързвам с Рентъм, Масачузетс. Години наред Ред Фарм, домът на мистър Дж. И. Чамберлин и неговото семейство, бе и мой дом. С огромна благодарност си спомням добрината на тези скъпи приятели и щастливите дни, които прекарвах с тях. Безкрайно ценях дружбата си с техните деца, в чиито лудории сред гори и води, участвах наравно. С умиление си мисля за бърборенето на дребосъците и захласът, с който ме слушаха, когато им разказвах приказки за феи и джуджета, за безстрашни герои и диви зверове. Мистър Чамберлин ме посвети в тайните на дърветата и дивите цветя, и окрилена от любовта си към тях, аз започнах да чувам жизнените сокове в дъбовия ствол и да виждам блясъка на слънцето върху росния листец.

Струва ми се, че всеки от нас има вродена способност да разбира чувствата и преживяванията, вълнували човечеството от най-ранните му дни. Всеки индивид има своята историческа памет за зелени поля и бълбукащи води, и нито глухотата, нито слепотата могат да му отнемат този дар от прежни поколения. Тази унаследена дарба е нещо като шесто чувство или качество на душата, която едновременно вижда, чува и усеща.

Много дървета в Рентъм са мои приятели. Едно от тях обаче, величествен дъб, е гордостта на сърцето ми и винаги водя приятелите си при този дървесен властелин. Израснал е върху една огромна скала близо до езерото и според мнението на специалистите, възрастта му е някъде между осемстотин и хиляда години. Легендата твърди, че под неговите клони е склопил очи самият Крал Филип, неустрашимият индиански вожд.

Още едно дърво бе мой приятел — прекрасната липа, която растеше в двора на Ред фарм и бе далеч по-нежна и достъпна от величествения дъб. Един следобед обаче, по време на ужасна гръмотевична буря, почувствах страхотен трясък в основата на къщата и още преди да ми кажат се досетих, че липата е рухнала. Излязохме да видим този доблестен боец, удържал напъна на безброй бури и сърцето ми се сви при вида на вече поваления могъщ ствол.

Увлякох се и замалко да забравя, че исках да ви разкажа специално за миналото лято. Щом изпитите ми привършиха, ние с мис Съливан бързо се приютихме в това зелено кътче, където на брега на едно от трите прочути Рентъмски езера, имаме малка къщичка. Тук безкрайните слънчеви дни бяха изцяло мои и всички мисли, свързани с работата, колежа и шумния град бяха изцяло забравени. И в Рентъм долиташе отзвукът на световните събития — война, съглашение, социален конфликт. Чухме за жестоките и ненужни боеве в далечния Пасифик и научихме за борбата между труда и капитала. Знаехме, че зад стените на нашия Рай мъже ковяха история с пот на челата, вместо да си почиват. Тези неща обаче не ни засягаха. Тези неща щяха да отминат, докато езерата, горите и дъбравите, дъхавите ливади и изпъстрените с маргаритки поляни винаги ще съществуват.

Хората, които смятат, че всичките ни усещания достигат до нас чрез очите и ушите, силно се удивляват, че аз изобщо забелязвам някаква разлика, освен може би липсата на паваж, когато се движа по градска улица или по селски път. Те забравят, че цялото ми тяло откликва на всичко, което ме заобикаля. Ревът и бученето на големия град опъват нервите на лицето ми, да не говорим как болезнено се отразява на духа ми неспирната трескавост на заобикалящото ме невидимо множество. Тропотът и скрибуцането на тежките коли по твърдия паваж и монотонното дрънчене на машините им са още по-изнервящи за онзи, който не вижда и не може да се разсее с пъстрата хорска навалица.

Докато в провинцията човек се среща единствено с прекрасните творения на природата и душата му не се наранява от жестоката борба за съществуване, която вечно присъства в големия град. Няколко пъти съм минавала по мръсните и тесни улички на бедняшките квартали и винаги съм пламвала от негодувание, че иначе добри хора, са доволни да живеят в хубавите си къщи и да бъдат силни и красиви, докато други са обречени да живеят в ужасяващи мрачни и влажни бордеи, където постепенно се превръщат в грозни и повехнали инвалиди. Децата, които пъплят из тези зловонни гета, полуголи и недохранени, уплашено се дръпват при вида на протегнатата ти ръка, сякаш си ги ударил. Тези мили малки нещастничета са се свили в ъгълчето на сърцето ми, откъдето ми причиняват постоянна болка. Но освен тях има мъже и жени, съсипани, обезформени и прегърбени. Докосвала съм техните твърди загрубели ръце и съм се питала колко ли е трудно съществуванието им — неспирна поредица от непосилна борба и отчаяни опити да направят нещо. Животът им изглежда едно огромно несъответствие между усилия и възможности. Твърдим, че слънцето и въздухът са божи дар за всеки, но дали е така? В онези зловонни гета слънцето никога не грее и въздухът трудно се диша. О, човече, как така забравяш и пренебрегваш собствения си събрат, и успяваш да се помолиш за хляба твой насущний, когато той няма нито троха! Защо тези нещастни хорица не напуснат града с неговия блясък и шумотевица и не се върнат в горите и полята, при простия и честен начин на живот! Тогава децата им ще израснат здрави като благородни дървеса, а мислите им ще бъдат чисти и невинни като горски цветенца. Не мога да не си мисля за всички тези неща, когато след целогодишна усилена работа в града, отново попадам сред природата.

Какво удоволствие е отново да усетиш меката, пружинираща земя под краката си, да вървиш по затревени пътища, които отвеждат до обрасли с папрат поточета, където можеш да потопиш ръката си сред водопад от звънтящи капчици, или да се прекатериш през някоя стара каменна ограда сред полето и да усещаш как камъчетата с бунтовнически възторг се ронят под краката ти!

На второ място, след подобна разходка, най обичам да карам велосипед „тандем“. Прекрасно е да чувстваш как вятъра брули лицето ти и да усещаш неудържимия бяг на твоя железен жребец. Бързото порене на въздуха ми създава чувство за сила и жизненост, а физическото усилие кара пулса ми да танцува и сърцето ми да пее.

Съществува ли и най-малка възможност, моето куче винаги ме придружава в разходките, колоезденето и гребането. Имала съм много кучета — огромни мастифи, шпаньоли с топли очи, сетери-ловци и грозновати бултериери. В момента, обект на любовта ми е точно такъв бултериер, който има царствено родословие, завидна опашка и най-сладурската „муцка“ на света. Моите приятели кучетата като че ли винаги усещат недъзите ми и винаги стоят близо до мен, когато съм сама. Обожавам любвеобилното им поведение и дружелюбно размаханите им опашки.

Когато денят е дъждовен и не мога да излизам навън, развлеченията ми са като на всички останали момичета. Обичам да плета на една или две куки; попрочитам по нещичко оттук-оттам, изигравам една-две партии шах или дама с някой приятел. Имам специална шахматна дъска, чиито квадрати са изрязани така, че фигурите да могат да се забождат стабилно. Черните пулове са плоски, а белите заоблени отгоре. Всеки пул има дупка в средата, в която може да се прикрепва медна топка, по която да отличавам царя. Шахматните фигури пък са с два размера, белите — по-големи от черните, така че само трябва леко да прекарам ръка отгоре, за да следя ходовете на противника. Помръдването на дъската след преместване на дадена фигура, ми подсказва, че е дошъл моят ред.

Ако пък случайно съм сама и в по-лениво настроение, безкрайно обичам да си редя пасианси. Използвам карти, белязани в горния десен ъгъл с брайлови символи, така че с лекота ги разпознавам.

Има ли обаче деца наоколо, нищо не ми доставя по-голяма радост от общуването с тях. Смятам, че и най-малкото дете е прекрасен компаньон и със задоволство мога да твърдя, че децата обикновено ме харесват. Те ме водят насам-натам и ми показват всичко, което ги интересува. Естествено, по-мъничките не могат да изписват думите с пръсти, но пък аз успявам да чета по устните им. Ако се проваля, те веднага прибягват до помощта на пантомимата. Понякога бъркам и изпълнявам погрешно указанията им, което се посреща с взрив от детски смях и шоуто започва отначало. Често им разказвам приказки или ги уча на нови игри, така че часовете отлитат неусетно и ни правят щастливи и по-добри.

Музеите и галериите също са източник на приятни преживявания. Естествено, на мнозина ще се стори странно, че ръката, лишена от помощта на зрението, може да долови движение, чувство и красота в студения мрамор. Въпреки това обаче, искам да ви уверя, че изпитвам върховна наслада при досега с големите произведения на изкуството. Докато върховете на пръстите ми следват линиите и извивките, те едновременно откриват мислите и емоциите, вълнували твореца. По лицата на боговете и героите аз мога да почувствам омраза, смелост и любов, със същата лекота, с която ги чувствам върху живите лица, които ми се позволява да докосвам. Само в позата на Диана вече долавям грацията и свободолюбието на гората и духа, който покорява и укротява и планинския лъв, и най-дивите страсти. Душата ми ликува от покоя и изящните извивки на Венера, а бронзът на Баре ми разкрива тайните на джунглата.

На стената в кабинета ми виси гипсова отливка с образа на Омир, достатъчно ниско, та лесно да мога да го достигам и с обожание докосвам красивото му тъжно лице. Колко добре познавам всяка бръчка на това волево чело — бразди на живота и горчиви свидетели за борби и страдания; тези невиждащи очи, които дори и в студения гипс търсят светлината и синьото небе на любимата родина, но търсят напразно; тази красива уста, едновременно и твърда, и искрена, и нежна. Това е лице на поет и човек, дълбоко познал скръбта. О, как добре разбирам неговия недъг и вечната нощ, в която е живял: „О, мрак, мрак, мрак, сред блясък на луна…“.

Във въображението си дори го чувам как пее, докато с несигурни и колебливи стъпки напипва пътя си от лагер на лагер и пее за живота, любовта, войната и прекрасните постижения на своя благороден народ. Това била прекрасна и велика песен, която увенчала слепия поет с безсмъртие и преклонението на всички бъдни поколения.

Понякога се чудя дали ръката не е по-чувствителна към красотата на скулптурата от окото. Струва ми се, че прекрасният ритъм на линиите и извивките се усеща далеч по-цялостно, отколкото се вижда. Но, каквато и да е истината, за себе си знам, че усещам туптенето на сърцата на дребните гърци в техните мраморни богове и богини.

Друго удоволствие, което обаче ме спохожда по-рядко от останалите, е ходенето на театър. Далеч по-приятно ми е да ми описват пиесата, докато се изпълнява, отколкото да я чета, защото тогава ми се струва, че се намирам в самия център на събитията. Имала съм привилегията да се запозная с няколко големи актьори и актриси, които притежават дарбата така да те омагьосват, че да забравиш времето и мястото и отново да заживееш в романтичното минало. Позволиха ми да докосна лицето и костюмите на мис Елен Тери, когато олицетворяваше идеала ни за кралица. Тази жена внушаваше някакво божествено страхопочитание. До нея седеше сър Хенри Ървинг, носещ отличителните белези на крал. Всеки негов жест изразяваше величие и интелект, а всяка извивка на лицето — царствения му характер. В това кралско лице, което бе надянал като маска, имаше такава отдалеченост и недостъпност към страданието, която никога няма да забравя.

Познавах също и мистър Джеферсън и съм горда, че мога да го нарека свой приятел. Ходя да го гледам винаги, когато се намирам на мястото, където гастролира. За първи път го гледах още в училище в Ню Йорк. Играеше Рип Ван Уинкъл. Често бях чела разказа, но никога не бях усетила очарованието на бавните, странни и добряшки привички на стария Рип така, както по време на представлението. Прекрасното, патетично изпълнение на мистър Джеферсън ми достави огромно естетическо удоволствие. Пръстите ми пазят образа на стария Рип и никога няма да го изгубят. След представлението, мис Съливан ме заведе да го видя зад кулисите и аз докоснах странното му одеяние и разветите коса и брада. Мистър Джеферсън ми позволи да опипам лицето му, та да мога да си представя как е изглеждал след онзи странен двайсетгодишен сън и ми показа старческата походка на клетия Рип.

Гледала съм го и в „Съперниците“. Веднъж, когато му бях на гости в Бостън, той ми изигра най-силните сцени от пиесата. Приемната, в която ни бяха поканили, служеше за сцена. Той и синът му седнаха край голямата маса и Боб Ейкърс написа своето предизвикателство. Следвах всяко негово движение с ръката си и почувствах смущението и всичките му непохватни жестове — нещо, което щеше да бъде невъзможно, ако ми бяха чели текста. После двамата скочиха да се дуелират, а аз следвах светкавичните удари на шпагите, а по-късно и колебанията на клетия Боб, който постепенно губеше кураж. После, великият актьор само с едно подръпване на дрехата и смяна на гримасата, ме пренесе в селцето Фолинг Уотър, където усетих треперливата старческа глава на Шнайдер върху колената си. Мистър Джеферсън изпълни и най-добрите диалози от „Рип Ван Уинкъл“, където сълзите са така близо до смеха. Помоли ме, доколкото мога, да дублирам думите му с подходящи жестове. Аз, разбира се, нямам ни най-малка представа от драматично изкуство, и само от време на време успявах да се досетя, но той бе толкова велик актьор, че винаги успяваше да свърже думата и жеста. Въздишката на Рип, когато проронва: „Толкова бързо ли ни забравят, когато вече ни няма?“; отчаянието, с което търси пушката и кучето си след дългия сън и комичната му нерешителност да подпише договора с Дерик — всичко това ми се струва излязло от самия живот. По-скоро от идеалния живот, където нещата стават така, както си ги представяме, че би трябвало да стават.

Много добре си спомням първото си посещение в театъра. Беше преди дванайсет години. Детето-актриса, Елзи Леели, беше в Бостън и мис Съливан ме заведе да я гледам в „Принцът и просякът“. Никога няма да забравя вълните от постоянно застъпващи се радости и печали, които заливаха тази прекрасна малка пиеска от край до край, както и възхитителното дете, което я изпълняваше. След постановката ми позволиха да вляза зад кулисите и да се запозная с нея в кралския й костюм. Надали може да се намери друго дете по-прекрасно и обичано от Елзи, обвита в облака от златистите си къдрици, сияйно усмихната и недаваща никакви признаци на умора, въпреки, че бе играла пред огромна публика. Аз пък тъкмо се учех да говоря и бях повтаряла името й многократно, докато започна да го произнасям без грешка. Представете си какво щастие ме обзе, когато тя разбра малкото думи, които й казах, и без колебание протегна ръка да ме приветства.

Не е ли вярно тогава, че животът ми, с всичките му ограничения, от време на време се докосва до Прекрасното? Всяко нещо, само по себе си, е едно чудо, дори мракът и тишината, и аз се уча да бъда доволна, независимо от състоянието, в което се намирам.

Вярно е, че понякога самотата ме обгръща като ледена мъгла, докато аз седя сама и чакам пред затворените двери на живота. Отвъд тях са светлината, музиката и любовта, но аз не мога да вляза. Съдбата, безмълвна и безмилостна, ми препречва пътя. Напразно се опълчвам срещу жестокото й решение, защото сърцето ми е все още недисциплинирано и чувствено. Езикът ми обаче, не изговаря горчивите и безсмислени слова, които изгарят устните и те обратно падат в сърцето ми, като непроляти сълзи. После, огромна тишина завладява душата ми. А след това с усмивка идва надеждата и ми прошепва: „Има радост и в самозабравата“. И аз се опитвам да превърна светлината в чуждите очи в мое слънце, музиката в чуждите уши — в моя симфония, и усмивката върху чуждите устни — в мое щастие.