Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The story of My life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Хелън Келър. Историята на моя живот

ИК „Веда Словена-ЖГ“, София, 1995

ISBN: 954–8510–19–7

История

  1. — Добавяне

Глава XIII

През пролетта на 1890 година аз се научих да говоря. При мен, стремежът да издавам звуци винаги е бил много силен. Правех го, като държах едната си ръка върху гърлото, а с другата опипвах движенията на устните. Всяко нещо, което издаваше звук, ми доставяше голяма радост, затова обичах да докосвам котката, когато мърка и кучето, когато лае. Обичах да поставям ръката си върху гърлото на човек, който пее, или върху пианото, когато свири. Преди да загубя зрението и слуха си, аз много бързо съм се учела да говоря, но след болестта нашите установили, че този процес се е прекратил, тъй като вече не съм могла да чувам. По цял ден седях в скута на мама и държах длан върху лицето й, тъй като движението на устните й силно ме забавляваше. Аз също движех моите, макар че отдавна бях забравила какво значи говор. Приятелите ми разказват, че плачът и смехът ми били съвсем естествени и че известно време съм произнасяла много звуци и дори части от думи, но не като средство за комуникация, а поради непреодолимата необходимост да упражнявам гласните си струни. Имало обаче една дума, чието значение все още съм помнела и това било „вода“. Произнасяла съм я „уа-уа“, но дори и това ставало все по-трудно разбираемо, докато мис Съливан не се зае с обучението ми. Престанах да я употребявам чак след като се научих да изписвам думата с пръсти.

Отдавна знаех, че хората около мен използват средства за контакти съвсем различни от моите и още преди да разбера, че всяко глухо дете може да бъде научено да говори, аз вече изпитвах силно неудовлетворение от средствата, които притежавах. Човекът, който е изцяло зависим от ръчната азбука, винаги се чувства ограничен и ограбен. При мен това чувство започна да приема застрашителни размери. Много често мисълта ми бурно напираше и се блъскаше като птица в стена и аз настоявах да използвам устните и гласа си. Приятелите ми се опитваха да ме разубедят от страх да не се достигне до разочарование. Аз обаче упорствах и скоро се случи нещо, което ми помогна да преодолея това огромно препятствие — чух историята на Рагнхилд Каата.

През 1890 година, мисис Ламсън, една от учителките на Лаура Бриджмън, която току-що се бе върнала от посещение в Швеция и Норвегия, ми дойде на гости и ми разказа за Рагнхилд Каата — едно сляпоглухо норвежко момиченце, което се научило да говори.

Мисис Ламсън едва беше завършила разказа си за успехите на момичето, и аз вече пламтях от възбуда и нетърпение. Бях твърдо убедена, че ще се науча да говоря и не се успокоих, докато моята учителка не ме заведе за помощ и съвет при мис Сара Фулър, директор на училището „Хорас Ман“. Тази прекрасна и блага жена предложи лично да се заеме с обучението ми и ние започнахме на 26 март 1890 година.

Мис Хулър работеше по следния метод: Леко прокарваше дланта ми по лицето си, за да почувствам разположението на устните и езика й при произнасянето на определен звук. Стараех се да имитирам всяко движение и за един час вече бях усвоила шест елемента — М, П, С, А, Т, И. Мис Фулър ми предаде общо 11 урока. Никога няма да забравя изненадата и удоволствието, които изпитах, когато сглобих първото си свързано изречение „Топло е“. Наистина, това бяха накъсани и пресекващи звуци, но те бяха човешка реч. Душата ми, усетила нови сили, разкъса оковите си и чрез тези накъсани срички се устреми към цялото човешко познание.

Няма глухо дете, което искрено се е опитвало да изговори никога нечутите слова и да излезе от замъка на мълчанието, където нито един тон на обич, птича песен или музикална нота не нарушават тишината, което да е забравило трепета от учудването, радостта от откритието, обзела го след произнасянето на първата му дума. Само такъв човек може да разбере страстта, с която говорех на играчките, камъните, дърветата, птичките и животните, или щастието, което изпитвах, когато Милдред притичваше на повикването ми или кучето изпълняваше командите ми. И до ден-днешен за мен остава необяснима магията, която ме научи да говоря с крилати думи, нямащи нужда от превод. А заедно с тях се раждаха и щастливите мисли, които може би напразно щяха да се опитват да се изтръгнат от безпомощните ми устни.

В никакъв случай обаче, не бива да мислите, че съм се научила да говоря за толкова кратко време. Аз бях усвоила само елементите на речта. Мис Фулър и мис Съливан ме разбираха, но повечето хора не биха разпознали и една от сто произнесени думи. Както не е вярно и че след като бях усвоила елементите, останалото съм свършила сама. Ако не бяха талантът, всеотдайността и неуморната упоритост на мис Съливан, аз никога нямаше да постигна такъв напредък в усвояването на естествената реч. Първо само денонощно и упорито се упражнявах, преди да започнат да ме разбират и най-близките ми приятели, на второ място — постоянно се нуждаех от помощта на мис Съливан, за да произнеса звука ясно, или да го комбинирам правилно с всички останали. Дори сега не минава ден, в който тя да не насочи вниманието ми към грешно произнесената дума.

Всички учители на глухи отлично знаят какво означава това и само те могат да разберат специфичните трудности, с които трябваше да се сблъскам. Когато разчитах устните на своята учителка, аз изцяло зависех от пръстите си. Налагаше се с докосване да долавям вибрациите на гърлото, движението на устата и изражението на лицето. И естествено, понякога грешах. В такива случаи често с часове ме караха да повтарям думата или изречението, докато усетя точната вибрация на собствения си глас. Всичко се свеждаше до упражнения, упражнения и пак упражнения. Често ме обземаха умората и отчаянието, но в следващия миг мисълта, че скоро трябва да си бъда вкъщи и да покажа на любимите си хора какво съм постигнала ме импулсираше отново и аз с нетърпение очаквах да се насладя на искреното им учудване.

„Сега вече сестричката ми ще ме разбира!“ бе мисъл по-силна от всички препятствия. „Аз вече не съм няма“ повтарях си възторжено и не можех да се успокоя, докато не изпитам удоволствието да разговарям с мама и да разчитам отговорите по устните й. Удивлявах се колко по-лесно било да говориш, вместо да изписваш думите с пръсти и окончателно се отказах от ръчната азбука като средство за общуване. Мис Съливан обаче, и някои нейни приятелки все още я използват, когато разговарят с мен, защото е по-удобно и по-бързо, отколкото да четеш по устните.

Може би тук е мястото да обясня употребата на ръчната азбука, която очевидно озадачава непросветени. Човек, който ми чете или говори, изписва думите с ръка, като използва едноръчната азбука, с която обикновено си служат глухите, аз поставям дланта си върху дланта на говорещия, но съвсем леко, за да не затруднявам движенията му. Не е никак трудно да усетиш позицията на ръката — все едно, че я виждаш. Аз вече не усещам всяка буква поотделно, точно както и вие не ги виждате отделно, когато четете. Постоянните упражнения правят пръстите много гъвкави. Някои мои приятели, например, изписват думите с бързината на обиграна машинописка. И го правят точно толкова несъзнателно.

След като овладях процеса на говоренето, аз вече нямах търпение да се прибера у дома. И най-после, най-щастливият от щастливите мигове настъпи. По време на пътуването ни към къщи, аз постоянно разговарях с мис Съливан не за да се намирам на приказка, а твърдо решена да се упражнявам до последната секунда! Така и не разбрах кога влакът спря на гара Тускумбия, където на перона ме чакаха цялото семейство. И сега очите ми се изпълват със сълзи като си спомня как мама разтреперана ме притисна до себе си, загубила дар слово от щастие и как поглъщаше всяка произнесена от мене сричка; как малката Милдред бе сграбчила ръката ми, целуваше я и танцуваше; а татко изразяваше своята гордост и любов с едно голямо мълчание. И сякаш за мен се бе сбъднало пророчеството на Исай: „Хълмовете и планините ще се отдръпнат пред теб с песен и всички дървеса в полята ще ти пляскат с ръце.“