Хелън Келър
Историята на моя живот (19)

Глава XIX

В началото на втората си година при мистър Джилмън, преливах от надежда и твърда решимост да успея. Но още в първите няколко седмици се сблъсках с непредвидени трудности. Мистър Джилмън се беше съгласил тази година да изучавам главно математика. В програмата ми влизаха физика, алгебра, геометрия, астрономия, гръцки и латински. За нещастие, много от необходимите ми учебници не бяха готови навреме за започване на обучението, да не говорим, че не разполагах и с голяма част от апаратурата, необходима за някои предмети. Освен това, класовете бяха много големи и преподавателите не можеха да ми отделят специално внимание. Налагаше се мис Съливан да ми чете всички уроци и да превежда казаното от преподавателите и като че ли за пръв път от единайсет години обичната й ръка нямаше да се справи с тази непосилна задача. Налагаше се в час да пиша по алгебра и геометрия, както и да решавам задачи по физика, но това не можеше да стане, преди да си купя брайлова пишеща машина, с чиято помощ да записвам отделните етапи в работата си. Не можех да следя с очи геометричните фигури върху дъската и единственият начин да придобия представа за тях, бе да ги изработвам върху възглавничка, с помощта на прави и закривени телове, които имаха остри и тъпи ъгли. И както пише мистър Кейт в доклада си, в ума си трябваше да съхранявам буквите, с които именувахме фигурите, хипотезите и изводите, конструирането и процеса на доказателството. С една дума, всеки предмет издигаше пред мен своите препятствия. Понякога губех всяка надежда и издавах чувствата си по начин, за който ме е срам да си спомням, особено когато изкарвах гнева си върху мис Съливан — единственият човек, който можеше да облекчи всичките ми неволи. Постепенно обаче, затрудненията ми започнаха да отпадат. Специално пригодените учебници и апаратура запристигаха един по един и аз се хвърлих в работата с нова увереност. Алгебрата и геометрията останаха единствените предмети, които въпреки всичките ми усилия не успявах да проумея. Както писах и преди — очевидно нямах склонност към математиката. Смятах, че нещата не ми се обясняват докрай, а геометричните диаграми ми бяха особено досадни, тъй като не виждах взаимовръзка между отделните части дори и върху възглавничката. Нещата се избистриха, чак след като мистър Кейт се зае с обучението ми. Тъкмо бях започнала да преодолявам и тези затруднения, когато се случи нещо, което промени всичките ми планове. Малко преди да пристигнат учебниците ми, мистър Джилмън беше започнал да твърди пред мис Съливан, че хвърлям прекалено много усилия в работата и въпреки искрените ми протести, той намали броя на часовете ми. В началото се бяхме разбрали, че ако е необходимо, ще остана в училището пет години, за да се подготвя за колежа. В края на първата година обаче, резултатите от изпитите ми показаха на мис Съливан, мис Харбоу — Главният учител на мистър Джилмън, и още на един преподавател, че без много усилия, мога да завърша подготовката си за три години. В началото мистър Джилмън се съгласи, но когато задачите започнаха да ме затрудняват, той заяви, че съм преуморена и че трябва да остана в училището му още три години. Аз не одобрявах плана му, защото исках да постъпя в колежа заедно с останалите си съученички.

На 17 ноември се почувствах неразположена и не отидох на училище. И въпреки че мис Съливан знаеше, че не е нещо сериозно, щом разбрал, че ме няма, мистър Джилмън заявил, че вече съм рухнала физически и веднага направил промени в програмата ми, според които никога не бих могла да си взема матурата заедно с останалите момичета от класа. В крайна сметка, тези различия в мнението на мистър Джилмън и мис Съливан накараха мама да ни отпише с Милдред от Кеймбридж. След известно забавяне, беше уредено да продължа обучението си с частен учител — мистър Мертън С. Кейт от Кеймбридж. Мис Съливан и аз прекарахме остатъка от зимата с наши приятели В Рентъм, на 25 мили от Бостън. От февруари до юли 1898 година мистър Кейт идваше в Рентъм по два пъти седмично и ми преподаваше алгебра, геометрия, гръцки и латински. Мис Съливан превеждаше думите му. През октомври 1898 ние се върнахме в Бостън. В продължение на осем месеца мистър Кейт ми даваше уроци пет пъти седмично с времетраене около един час. Всеки път ми обясняваше всичко, което не бях разбрала от предишния урок, поставяше ми нова задача и взимаше със себе си упражненията по гръцки, които през седмицата бях написала на машината си, проверяваше ги старателно и ми ги връщаше. По този начин подготовката ми за колежа напредваше без прекъсване. Беше ми много по-лесно и приятно да се обучавам сама, отколкото в клас. Така не се налагаше да бързам и не се смущавах. Учителят ми разполагаше с достатъчно време да ми обясни всичко, така че напредвах по-бързо и постигах много по-добри успехи, отколкото в училище. Задачите по математика обаче все още ме затрудняваха. Ех, как ми се искаше алгебрата и геометрията да са поне толкова лесни, колкото езиците и литературата! Но мистър Кейт успяваше да направи дори математиката интересна. Той така видоизменяше задачите, че дори моят мозък ги възприемаше. Поддържаше съзнанието ми напрегнато и будно, научи ме да разсъждавам ясно и да стигам до изводите спокойно и логично, вместо бясно да се мятам насам-натам, без да постигам никакъв резултат. Той беше винаги мил и внимателен, независимо колко трудно възприемах, а повярвайте ми, глупостта ми често би изчерпала и най-голямото търпения.

На 29 и 30 юни 1899 се явих на последните изпити за колежа Радклиф. На 29 държах първо ниво гръцки и второ латински, а на 30 — геометрия, алгебра и второ ниво гръцки. Управата на колежа не позволи на мис Съливан да ми прочете тестовете. Вместо нея, мистър Юджийн Вайнинг, от Института за слепи „Паркинс“, трябваше да препише заданията на американски брайл. Мистър Вайнинг бе непознат за мене човек, с когото можех да контактувам единствено на брайл. Квесторът също беше непознат и дори не направи опит да установи контакт с мен. Брайловото писмо ни помогна да се справим с езиците, но когато стигнахме до геометрията и алгебрата започнаха трудностите. Аз се обърках и обезкуражих, защото губех много ценно време, особено по алгебра. Вярно е, че познавах всички видове брайл, които най-често се използваха — английски, американски и нюйоркски, но различните знаци и символи по алгебра и геометрия в трите системи са много различни, а аз познавах само английската символика. Два дни преди изпита, мистър Вайнинг ми изпрати брайлово копие на един от старите харвардски изпити по алгебра. За мое огромно разочарование там беше използвана американската символика, получих отговора и таблица със знаците още със следващата поща и веднага седнах да ги заучавам. Вечерта преди изпита обаче, докато се мъчех да запаметя някакви много сложни знаци, аз вече не можех да направя разлика между малки, средни и големи скоби. Двамата с мистър Кейт бяхме отчаяни и изпълнени с лоши предчувствия. На сутринта обаче отидохме в колежа преди изпита и помолих мистър Вайнинг да ми обясни по-подробно американската символика. Основната трудност, която срещнах по геометрия бе, че дотогава бях свикнала да ми изписват условията на задачите върху дланта. Сега, макар че всичко бе пред мен и то ясно написано на брайл, аз някак си не можех да го възприема и не разбирах какво точно се иска в задачата. С алгебрата стана още по-трудно. Символиката, която съвсем скоро бях научила и мислех, че знам, силно ме обърка. Освен това не виждах какво пиша на машината си. Винаги до този момент бях смятала на ум или на брайл. Мистър Кейт бе надценил способностите ми да решавам задачите на ум и не ме беше научил да смятам писмено. Всичко това правеше работата ми мъчително бавна. Налагаше се да чета условията безброй пъти, преди да разбера какво трябва да направя. Между другото, и досега не съм убедена, че съм успяла да разчета всички значи правилно. С огромни усилия на волята се мъчех да не загубя присъствие на духа.

Но никого не обвинявам. Управата на Радклиф дори не подозираше какви препятствия ми е поставила, нито знаеше с какви специфични трудности ми се налага да се боря. Но ако те несъзнателно ми поставиха бариери, за мен остана утешението, че ги преодолях всичките.