Хелън Келър
Историята на моя живот (7)

Глава VII

Следващата важна стъпка в образованието ми бе да се науча да чета. Едва бях усвоила изписването на няколко думи и моята учителка ми даде картончета, върху които бяха напечатани думи с релефен шрифт. Бързо схванах, че всяка напечатана дума отговаря на определен предмет, действие или качество. Имах и специална рамка, където можех да подреждам думите в малки изречения, но преди да стигна до там, първо ги подреждах като предмети. Например, намирах картончета, върху които пишеше „кукла“, „е“, „на“, „легло“ и поставях всяко картонче върху съответния предмет, после слагах моята кукла върху леглото с думичките „е“, „на“, „легло“ подредени до куклата, като така образувах изречение от думите и в същото време изразявах идеята на изречението със самите предмети.

Мис Съливан ми разказа, че веднъж съм закачила на престилчицата си думата „момиче“ и съм влязла в гардероба. На полицата съм наредила думата „е“, „в“, „гардероба“. За мен нямаше нищо по-забавно от тази игра. Практикувахме я с часове. Понякога се случваше всички вещи в стаята да са подредени в такива предметни изречения.

Пътят от напечатаните картончета до печатаната книга бе само една крачка. Поех своя първи буквар и жадно затърсих познатите ми думи. Когато ги намерех, радостта ми беше като при игра на криеница. Така започнах да чета, но за периода, в който четях вече свързани текстове, ще разказвам по-късно.

Дълго време мис Съливан не провеждаше занятията си във вид на учебни часове. Дори когато се занимавахме най-сериозно, всичко приличаше по-скоро на игра, отколкото на работа. И всичко, на което ме учеше, моята учителка умееше да илюстрира с прекрасна приказка или стих. Ако пък нещо ми доставеше удоволствие или особено ме заинтересуваше, то тя го обсъждаше с мен, сякаш беше малко момиченце. Неща, които винаги са отблъсквали децата — мъчителното бродене из дебрите на граматиката, трудните сметки и още по-трудните дефиниции, и до ден-днешен са моите най-светли спомени.

Не мога да си обясня интереса, който мис Съливан проявяваше към моите забавления и желания. Може би това бе резултат от дългото й общуване със слепи. Освен това, притежаваше и удивителната дарба да обяснява. Бързо претупваше скучните подробности и никога не ме тормозеше с въпроси, за да провери дали си спомням стария урок. Въвеждаше сухите научни факти малко по малко и на всеки предмет вдъхваше толкова живот, че не можех да не го запомня.

Четяхме и учехме навън, като винаги предпочитахме свежестта на гората пред затвореното пространство на къщата. Всичките ми ранни уроци носят мириса на гората — острият смолист аромат на боровите иглички, примесен с уханието на диво грозде. Седнала под благодатната сянка на дивата магнолия, аз се научих, че от всяко нещо може да се извлече урок и поука. И действително, всичко що жужеше, бръмчеше, пееше или цъфтеше взимаше участие в моето обучение. Шумните кресливи жаби, щурците и скакалчетата стояха в ръцете ми, докато забравеха страха си и отново започнеха да издават кресливите си звуци; малки пойни птички и диви цветенца, разцъфналия дрян, нежните теменужки и плодните дръвчета. Докосвах разпукващия се цвят на памука и напипвах пухкавите власинки и рошавите семенца. Усещах поривите на вятъра сред житните стебла, коприненото шумолене на дългите листа и възмутеното пръхтене на моето пони, когато го залавяхме на пасбището и му нанизвахме юздата. О, Боже! Колко добре си спомням острия му, специфичен дъх на овес!

Понякога ставах на зазоряване и тихичко се измъквах в градината, докато все още тежката роса покриваше треви и цветя. Малцина знаят, какво щастие е да усещаш меката тежест на розовата пъпка в дланта си, или пък изящните движения на кремовете, които се поклащат от утринния ветрец. Понякога с цветето, което откъсвах, улавях и по някое насекомо и усещах слабия шум от пърхане на крилца, докато ужасеното малко същество се опитваше да се измъкне от неочаквания капан.

Другото ми любимо място беше овощната градина в началото на юли, когато зрееха плодовете. Едрите мъхнати праскови сами лягаха в ръцете ми, а подухнеше ли и най-слабия ветрец, ябълките започваха да тупат в краката ми. О, какво щастие беше да събирам плодовете в престилчицата си, да допирам лицето си до гладките бузки на ябълките, все още пазещи топлината на слънцето, и гордо да ги нося вкъщи.

Любимото ни място за разходки беше Пристанът на Келър — стар кей за дървен материал на река Тенеси, на който по време на Гражданската война са дебаркирали войниците. На него прекарвахме много щастливи часове и играехме на география. Аз изграждах язовири от камъчета, правех острови и езера, копаех пътищата на реките — всичко за собствено удоволствие, без нито за миг да ми мине през ума, че имам урок. С нарастващо удивление слушах разказите на мис Съливан за огромната кръгла земя с нейните горящи планини, затрупани градове, движещи се реки от лед и още много все такива чудни неща. Тя правеше релефни карти от глина, за да мога да опипам планинските вериги и долините, да проследя с пръст лъкатушния път на реките. Това също ми харесваше, но деленето на земята на зони и полюси ме объркваше и затрудняваше. Конците, които илюстрираха зоните и двете пръчки, илюстриращи полюсите, ми се струваха толкова истински, че до ден-днешен, само споменаването на температурни зони, извиква във въображението ми серия преплетени окръжности; и ми се струва, че ако някой си го постави за цел, сигурно ще успее да ме убеди, че белите мечки в действителност се катерят по Северния полюс.

Като че ли аритметиката беше единственият предмет, който не обичах. Още от самото начало нямах никакъв интерес към науката за числата. Мис Съливан се опита да ме научи да броя като нанизвам мъниста на групи, а като подреждах пръчици, се научих да събирам и извеждам. Никога обаче не ми достигаше търпение да подредя повече от пет-шест групи. Извършила този героизъм, съвестта ми се успокояваше до края на деня и аз бързо тръгвах да търся приятелите си за игра.

По същия приятен начин изучавах зоология и ботаника.

Веднъж един господин, чието име съм забравила, ми изпрати колекция от вкаменелости — изящни мидени черупки, птичи стъпки и прекрасни папрати, завинаги останали запечатани в пясъчника. Те се оказаха златните ключета към съкровищницата на праисторическия свят. С треперещи пръсти слушах разказите на мис Съливан за ужасните зверове с чудни и непроизносими имена, които някога бродели из вековните гори, кършели клоните на гигантските дървета, за да се хранят и измрели в мрачните блата на непозната епоха. Дълго време тези странни създания навестяваха сънищата ми и този тъмен период остана като мрачен фон на слънчевото настояще, изпълнено със светлина и рози и огласявано от лекия тропот на копитцата на моето пони.

Друг път някой ми подари красива мидена черупка и с детинска радост и удивление аз научих как мъничката малюска строи лъскавата си къщичка и как в тихи нощи, когато никакъв ветрец не полюшва вълните, наутилусът плува по сините води на Индийския океан в своя „перлен кораб“. След като бях научила безброй интересни неща за живота и навиците на морските обитатели — как сред бурните вълни на Тихия океан малките полипи строят дивни коралови острови, а форминиферата е издигнала гипсови хълмове в много страни — моята учителка ми „прочете“ „Затвореният наутилус“ и ми разясни, че изграждането на мидената черупка е процес, наподобяващ развитието на човешкия мозък. Точно както чудодейната мантия на наутилуса променя абсорбирания от водата материал и го превръща в част от себе си, така и частичките знания, които придобиваме, претърпяват подобна промяна и се превръщат в бисери на мисълта.

Друг път растежът на едно растение ни осигури материал за урока. Купихме си крем в саксия и го оставихме на един слънчев прозорец. Много скоро зелените заострени пръчици показаха, че са на път да се разпукнат. Нежните, подобни на детски пръстчета листенца, се отваряха бавно и както си мислех, не желаеха да разкрият красотата, която бяха скътали. Веднъж започнал обаче, процесът на отваряне продължаваше по-бързо, но по ред и по определена система. Винаги имаше една пъпка по-едра и по-красива от останалите, която избутваше външното си покритие по-наперено, сякаш красавицата в меки копринени одежди, знаеше, че тя е Кралицата на красотата и това бе нейно божествено право. По-скромните й сестрици отмятаха зелените си качулки по-бавно, но накрая цялото растение се превръщаше в едно завършено и благоухаещо изящество.

Веднъж, в един стъклен аквариум, пълен с водни растения, се бяха завъдили и единайсет попови лъжички. Спомням си с какъв трепет ги разучавах. Огромно удоволствие ми доставяше да бръкна с ръка във водата и да усещам как хлъзгавите им телца се шмугват между пръстите ми. Веднъж един по-амбициозен екземпляр надскочил ръба на стъкленицата и паднал на земята, където го намерих по-скоро мъртъв, отколкото жив, или поне така изглеждаше. Единственият признак на живот бе лекото потрепване на опашчицата. Но само миг след като го върнах в естествената му среда, той се спусна към дъното и започна да обикаля като луд, трескав от щастие. Той бе направил своя скок, бе видял широкия свят и сега беше доволен да остане в красивата си стъклена къща, докато се сдобие с достойнството на жабок. По-късно отиде да живее в езерцето в дъното на градината, откъдето озвучаваше летните ни нощи със своите любовни песни.

Ето как учех от самия живот. В началото бях само един малък сбор от възможности. Но моята учителка бе тази, която ги откри и разви. След нейното идване, всичко около мен оживя и започна да излъчва радост и любов. От този миг тя не пропусна нито една възможност да ми посочва красотата, която се съдържаше във всичко, не се умори да се опитва с мисъл, постъпка или пример да прави живота ми приятен и полезен.

Геният на моята учителка, нейната отзивчива, любяща душа и вродена тактичност, превърнаха първата година от моето обучение в истинска приказка. Способността й да налучква най-подходящия миг за следващия урок, правеше процеса безкрайно приемлив и приятен. Тя разбираше, че съзнанието на детето е като плитко поточе, което танцува и весело подскача по каменливото корито на знанието и отразява в бистрите си води ту храст, ту цветенце, ту пухкаво бяло облаче. Тя пък се опитваше да напътства мислите ми, защото знаеше, че като поточето и те трябва да се захранват от планински ручейчета и скрити изворчета, докато най-после се превърнат в голяма и дълбока река, способна да отрази върху спокойната си повърхност и стръмните планински върхове, и тежките сенки на дърветата, сияйните лазурни небеса, но и нежното личице на малкото цвете.

Всеки учител може да заведе детето в класната стая, но не всеки може да го накара да учи. То няма да заработи с радост, докато не почувства, че то само решава дали да работи, или да почива; само трябва да усети трепета от победата и тъгата от разочарованието и чак тогава волево да се заеме с неприятните задачи и реши смело да си проправя път сред скучната рутина на учебниците.

Моята учителка е толкова близо до мен, че рядко ми се случва да мисля за себе си като за нещо отделно от нея. До каква степен умението ми да се радвам на красотата ми е вродено и до каква степен го дължа на нея, не мога да кажа. Чувствам съществото й неразделно от моето и стъпките на моя живот следват нейните. Всичко най-хубаво в мен й принадлежи — не мога да назова една дарба, вдъхновение или радост, които да не са били събудени от любящия й допир.