Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The story of My life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Хелън Келър. Историята на моя живот

ИК „Веда Словена-ЖГ“, София, 1995

ISBN: 954–8510–19–7

История

  1. — Добавяне

Глава I

С известен страх започвам да описвам историята на моя живот. В душата ми и до днес се таи особено суеверно колебание дали да повдигна воала, забулил детството ми като златиста мъгла. Трудно е да се пише автобиография. Опитвам се да систематизирам най-ранните си спомени и установявам, че действителност и измислица се сливат и границата между тях избледнява и се губи нейде в годините, свързващи минало и настояще. Жената в мен доразкрасява детинските си преживелици със собственото си въображение. Малко са спомените от първите години на живота ми, които се открояват ярко; останалите са обвити в „тежкия затворнически мрак“. Освен това, много от радостите и скърбите на детството са изгубили остротата си, а много случки от жизнено значение за моето ранно образование, са били забравени покрай вълненията от големите открития. Ето защо, за да не досадя на читателя, аз ще се опитам да разкажа само епизодите, които ми се струват най-интересни и значими.

Родена съм на 27 юни 1880 година в Тускумбия, малко градче в северна Алабама. Родът на баща ми произхожда от Каспър Келър, швейцарец по произход, който се заселил в Мериленд. Един от моите швейцарски прадеди е бил първият учител на глухи в Цюрих и е написал книга за спецификата на този род преподаване — доста знаменателно съвпадение; макар че вярно е и друго: „Няма крал без роб в рода си, или пък роб без крал в своя.“

Дядо ми, синът на Каспър Келър, „придобил“ обширни територии в Алабама и в крайна сметка се заселил там. Разказвали са ми, че веднъж годишно той яхвал коня и отивал от Тускумбия до Филаделфия да купува провизии за плантацията. Леля ми съхранява много от писмата, които е изпращал на семейството и те са пълни с живи и увлекателни описания на тези пътешествия.

Баба ми Келър била дъщеря на един от съветниците на Лафайет, Александър Мур, и внучка на Александър Спотсуд, един от първите колониални губернатори на Вирджиния. Била и втора братовчедка на Робърт И. Лий.

Баща ми, Артър Х. Келър, беше капитан от армията на Конфедерацията, а майка ми, Кейт Адамс, му бе втора съпруга и много по-млада от него. Нейният дядо, Бенджамин Адамс, се оженил за Сюзън Гудхю и живял в Нюбъри, Масачузетс дълги години. Синът им, Чарлс Адам, бил роден в Нюбърипорт, Масачузетс, а после се преместил в Хелена, Арканзас. Когато избухнала Гражданската война той се сражавал на страната на Юга и станал бригаден генерал. Оженил се за Люси Хелън Еверет, която била от рода на Едуард Еверет и доктор Едуард Еверет Хейл. След края на войната семейството се преместило да живее в Мемфис, Тенеси.

Преди болестта, която ме лиши от зрение и слух, живеех в малка къщурка само с две стаи — една голяма за нас и една по-малка за прислужницата. Стара южняшка традиция е до голямата къща да се прави по една пристройка, която да използват в случай на нужда. Такава къщичка построил и баща ми след Гражданската война и когато се оженили с мама, отишли да живеят в нея. Тя бе цялата обвита в лози, пълзящи рози и орлови нокти. Погледната откъм градината приличаше на беседка. Плътна завеса жълти рози скриваше от погледа миниатюрната верандичка. Освен това бе любимо свърталище на пчелички и колибри.

Имението на семейство Келър бе само на няколко крачки от нашия идиличен рай. Наричаха дома ни „Зеления бръшлян“, защото както къщичката, така и околните дървета и оградата бяха плътно обрасли с красив английски бръшлян. А старомодната градина наоколо бе раят на моето детство.

Дори в дните преди идването на моята учителка, аз обичах да опипвам твърдите ъгловати форми на живия плет и като се движех покрай тях, водена от обонянието си, да намирам първите лилии и теменужки. Там отивах да търся и покой след изблиците си на гняв и заравях пламналото си лице в хладните листи и треви. Какво щастие бе да се изгубя сред тази цветна градина, да се лутам омаяна от място на място, докато неочаквано докоснала красивата лоза, да я разпозная по листата и да отгатна, че именно това е лозата, която обвива полусрутената барака в дъното на градината! Тук се виеше и клематис, клюмаше с главичка жасмин и ухаеха някакви редки цветенца, наречени „пеперудки“, защото нежните им листчета наподобяваха крилца на пеперуда. Но нищо не можеше да се сравни с красотата на розите. И никога, в нито една от оранжериите на Севера, не успях да открия такова благоуханно съвършенство, като пълзящите рози в моя южняшки дом. Те се изливаха от верандата като буен водопад и изпълваха всичко наоколо с аромат, ненакърнен от никакви землисти миризми; а в ранна утрин, окъпани от бистрата роса, те бяха толкова изящни, нежни и чисти, че не можех да не ги оприличавам на неувяхващите райски асфодели.

Животът ми започна просто, като всеки друг мъничък живот. Дойдох, видях и победих, както обикновено става с всяко първо бебе в семейството. Естествено, около името ми е имало много спорове. Първото бебе на рода не можело да се нарича как да е — за това всички били категорични. Татко предложил да ме кръстят Милдред Камбъл, на една своя прабаба, която дълбоко уважавал, и отказал да участвува в последвалите спорове. Мама разрешила проблема, като заявила, че ще ме кръсти на майка си, чието моминско име било Хелън Еверет. Но, по време на обичайната бъркотия в деня на кръщенето, татко загубил листчето с името по пътя към църквата. Съвсем естествено, след като и без туй не желаел да има нищо общо с него. Когато свещеникът го попитал как ще се казвам, единственото, което успял да си спомни било, че е решено да ме кръстят на баба ми и обявил името Хелън Адамс.

Разказвали са ми, че докато съм била все още в пелени, аз съм проявявала изключително любопитство и самоувереност. Опитвала съм се да имитирам всичко, което другите правели. На шестмесечна възраст вече съм произнасяла нещо като „Как си?“, а един ден съм привлякла вниманието на всички, като съвсем ясно съм извикала „Чай, чай, чай“. Дори и след болестта, аз все още помнех една от думите, които бях научила в онези ранни месеци. Тя беше „вода“ и аз продължавах да издавам някакъв звук за тази дума дори и след пълната загуба на речта. И чак след като се научих да я изписвам буква по буква, престанах да я произнасям „уа-уа“.

Казват ми, че съм проходила в деня, в който съм навършила една годинка. Мама тъкмо ме била извадила от коритцето и ме държала на скута си, когато изведнъж вниманието ми било привлечено от танцуващите на пода сенки на потрепващите навън листенца. Аз съм се изплъзнала от скута й и почти съм се затичала към тях. Естествено, когато импулсът се е изчерпал, паднала съм и съм заплакала отново да ме вземат на ръце.

Тези щастливи дни обаче не продължили дълго. Една мимолетна пролет, изпълнена с гласовете на червеношийката и присмехулника, едно лято, натежало от плодове и рози и една златисто пурпурна есен изтекоха и положиха даровете си в нозете на едно будно и щастливо дете. А после, през тягостните дни на февруари, ме връхлетя болестта, която затвори очите и ушите ми и ме потопи в неведението на новородено. Нарекли я остро възпаление на мозъка и стомаха. Лекарят напълно ме бил отписал. Една ранна утрин обаче, треската ме напуснала също така внезапно и необяснимо, както ме била връхлетяла. Тази сутрин в семейството царяло буйна радост, но никой, дори и лекарят, не знаел, че аз никога вече няма да виждам и чувам.

Струва ми се, че все още имам откъслечни и смътни спомени за това боледуване. Особено ясно си спомням нежността, с която мама се опитваше да облекчи мъките и болката, и агонията и объркването, с които се събуждах след неспокойна дрямка и извръщах очите си, така сухи и парещи, към стената, по-далеч от обичаната някога светлина, която с всеки изминат ден ставаше все по-бледа и неясна. Но като изключим тези мимолетни спомени, ако те наистина са спомени, днес всичко ми се струва нереално като кошмарен сън. Постепенно свикнах с мрака и тишината, които ме заобикаляха и забравих, че някога е било друго, до деня, в който дойде Тя — моята учителка — и освободи духа ми от оковите на тъмнината. И все пак, през първите деветнайсет месеца от живота си, аз бях зърнала простора на зелените нивя, необятното лазурно небе, цветята и дърветата, които последвалият мрак не можа напълно да изличи. Защото „зрящи ли сме някога били, денят завинаги остава наш“.