Хелън Келър
Историята на моя живот (2)

Глава II

Не мога да си спомня какво се случи през първите месеци след болестта. Знам само, че седях в скута на мама или увисвах на роклята й и я следвах навсякъде, където я водеха домакинските й задължения. Ръцете ми опипваха всеки предмет, усещаха всяко движение и така аз опознавах света около себе си. Скоро почувствувах необходимостта от контакт с околните и започнах да си помагам с най-елементарни знаци. Поклащане на главата означаваше „Не“, кимването — „Да“, подръпването — „Ела“, а бутането — „Върви“. Хляб ли исках? Тогава имитирах рязането на филия и намазването й с масло. Ако пък ми хрумнеше мама да направи сладолед за обяд, имитирах с движения пускането на хладилника и потрепервах, сякаш мръзнех от студ. От своя страна, мама също успяваше да направи така, че да разбирам заръките й. Винаги знаех кога иска да й донеса нещо и веднага изтичвах на горния етаж или където ме бе пратила. И наистина, всичко светло и добро в моята безкрайна нощ, дължа на нейната любяща мъдрост.

Аз разбирах доста от нещата, които ставаха около мен. На петгодишна възраст се научих да сгъвам и прибирам чистите дрехи, които донасяха от пералнята и отлично разпознавах своите след останалите. По начина, по който мама и леля се обличаха, познавах, че се канят да излизат и неизменно ги молех да вземат и мен. Имаше ли гости у дома, родителите ми винаги ме викаха, а когато хората си тръгваха, аз им махах с ръка — според мен, жест, който се бе съхранил нейде в дълбините на спомените ми. Един ден няколко господа посетиха мама. Усетих пристигането им по затварянето на вратата и някои други признаци. Внезапно нещо ми хрумна и аз побягнах нагоре, преди някой да успее да ме спре, за да се облека официално, според моите представи. Застанах пред огледалото, както бях виждала, че правят останалите и наплесках косата си с брилянтин, а лицето — с дебел пласт пудра. После закрепих на главата си воал, който закриваше лицето ми и се спускаше чак до раменете. Около тънкото си кръстче завързах огромен турнюр, който се влачеше отзад и стигаше чак до подгъва на роклята ми. Ето така издокарана слязох долу при гостите, със самочувствието на човек, твърдо убеден, че ще допринесе за по-доброто им прекарване.

Не си спомням кога за първи път осъзнах, че съм различна от другите, но го знаех още преди моята учителка да дойде у дома. Бях забелязала, че мама и приятелите ми не използуват знаци като мен, когато искаха нещо да се направи, а разговаряха с устните си. Понякога заставах между двама говорещи и докосвах устните им, но не разбирах нищо и се дразнех. Самата аз движех устни и трескаво жестикулирах, но безрезултатно. Това понякога така ме вбесяваше, че ритах и пищях до пълно изтощение.

Мисля, че отлично разбирах кога се държа лошо, защото знаех, че бавачката ми, Ела, я боли от ритниците ми и затова, след като гневът ми преминеше, изпитвах нещо подобно на съжаление. Не мога да си спомня обаче, нито един случай това чувство да ме е възпирало да не се налагам, когато не получавах онова, което исках.

В онези дни, едно малко негърче, Марта Уошингтън, дъщеря на готвачката, и сетерката Бел — сега стара, но голяма ловджийка в младостта си, бяха постоянната ми компания. Марта Уошингтън разбираше знаците ми и много редки бяха случаите, когато не успявах да я накарам да изпълни желанията ми дословно. На мен ми харесваше да властвувам над нея, а тя предпочиташе да се подчинява на моята тирания, вместо да рискува да влезе в ръкопашна саморазправа. А аз бях силна, жизнена и не се съобразявах с последствията. Отлично знаех какво искам и винаги го получавах, дори ако трябваше да се боря с нокти и зъби за него. Голяма част от времето си ние прекарвахме в кухнята. Мачкахме тесто, помагахме при правенето на сладоледа, мелехме кафе, карахме се коя по-напред да разбива сместа за кейка и хранехме пуйките и кокошките, които се трупаха пред вратата. Много от тях бяха толкова питомни, че ми позволяваха да ги храня от ръка и да ги галя. Един ден голям пуяк грабна цял домат от ръката ми и го отмъкна нанякъде. Вероятно вдъхновени от пуешкия успех, ние откраднахме кейка, на който готвачката току-що бе направила глазурата, замъкнахме го при купчината с дървата и го изядохме до последната трохичка. После, естествено, ми прилоша и си спомням, че дълго се чудех дали пуякът също е бил застигнат от справедливото възмездие.

Токачките обичат да крият гнездата си и едно от най-големите ми удоволствия бе да издирвам яйцата им сред високата трева. Не можех да кажа на Марта Уошингтън, че искам да отидем за яйца, но сключвах длани и ги поставях на земята, което означаваше нещо кръгло в тревата и Марта винаги ме разбираше. Когато имахме късмет да намерим някое гнездо, аз никога не позволявах тя да занесе яйцата вкъщи и с красноречиви жестове я убеждавах, че може да падне и да ги счупи.

Хамбарът, конюшнята и дворът, в който вечер и сутрин дояха кравите, бяха неизчерпаем източник на забавления за мен и Марта. Краварите ми позволяваха да галя животните, докато ги дояха, и те често ме наказваха за проявеното любопитство.

Коледните приготовления също ми носеха огромна радост. Естествено, не разбирах за какво е цялата тази суетня, но харесвах приятните миризми, които изпълваха къщата и дреболийките, които ни даваха, за да се залисваме и да не се пречкаме на големите. Не че не им пречехме, но това ни най-малко не нарушаваше нашето настроение. Разрешаваха ни да мелим подправките, да похапваме от стафидите и облизваме лъжиците, с които бъркаха разни сладкиши. Аз лично, окачвах чорапа си, защото и другите го правеха, но не си спомням самата церемония да ме е интересувала особено, нито пък любопитството да видя подаръците да е нарушавало здравия ми сън.

Марта Уошингтън обичаше белите не по-малко от мен. През един горещ юлски следобед две малки момиченца седяха на стъпалата на верандата. Едното бе черно като абанос и със ситно къдрава коса, завързана на снопчета с връзки за обувки, които стърчаха по главата й като безброй тирбушончета. Другото беше бяло и с дълги златисти букли. Едното момиченце беше на шест, другото — с две-три годинки по-голямо. По-малкото бе сляпо — това бях аз — а другото беше Марта Уошингтън. И двете съсредоточено изрязвахме кукли от хартия. Скоро обаче, това забавление ни омръзна, и след като накълцахме връзките на обувките си и всички листа на увивните растения, които успяхме да докопаме от верандата, аз насочих вниманието си към тирбушончетата на Марта. Отначало тя се съпротивляваше, но после се предаде. Логично заключила обаче, че явно става дума за играта „ти на мене, аз на тебе“, Марта грабна ножицата и отряза една от моите букли и щеше да ги отреже всичките, ако мама не се беше намесила навреме.

Нашето куче Бел, другата ми приятелка, бе стара и мързелива и предпочиташе да дреме край огнището, вместо да препуска с мен из двора. Упорито се опитвах да я науча да разбира езика на моите знаци, но тя беше несхватлива и разсеяна. Понякога скачаше, цялата разтреперана от възбуда, а после застиваше съвършено неподвижна, както правят ловните кучета, когато открият птица. Тогава не знаех защо Бел се държи по този начин, но знаех, че не изпълнява желанията ми. Това ме ядосваше и урокът винаги завършваше с едностранен боксов мач. Бел се надигаше, протягаше се лениво, изсумтяваше няколко пъти презрително, отиваше от другата страна на огнището и си лягаше отново, а аз отегчена и разочарована тръгвах да търся Марта.

Много случки от онези ранни години са се запечатали в паметта ми изолирани, но ярки и отчетливи, придавайки на този безмълвен, безцелен и потънал в мрак живот далеч по-дълбок смисъл.

Един ден намокрих престилката си и я прострях да съхне пред огъня, който мъждукаше в камината. Престилката обаче съхнеше по-бавно, отколкото ми се искаше, затова се приближих и я хвърлих направо върху горещите въглени. Огънят лумна изведнъж, пламъците ме заобиколиха и само след миг всичките ми дрехи горяха. Издадох някакъв ужасен звук, който доведе старата ми бавачка, Вайни, на помощ. Тя метна едно одеяло отгоре ми и едва не ме задуши, но изгаси огъня. Като изключим косата и дланите, почти нямах обгаряния.

Горе-долу по същото време открих и тайната на ключа. Една сутрин заключих мама в килера, където й се наложи да престои три часа, тъй като прислугата беше в другия край на къщата. Тя блъскаше по вратата, а аз седях на стълбите на верандата и радостно се смеех, като усещах тласъците от ударите. Тази изключително лоша шега убеди родителите ми, че трябва да започнат да ме обучават час по-скоро. Но и след като мис Съливан, моята учителка, дойде у дома, аз използувах първия удобен случай да я заключа в стаята й. Качих се горе с нещо, което мама ми бе дала да разбера, че трябва да й предам. Занесох го, но веднага затръшнах вратата, заключих я и скрих ключа под гардероба в антрето. Не успяха да ме накарат да кажа къде е и татко трябваше да донесе стълба и да извади мис Съливан през прозореца, за моя най-голяма радост. Чак месеци по-късно върнах ключа.

Някъде около петата ми годинка, ние напуснахме малката, обвита с лози къщичка и се преместихме в нова и по-голяма. Семейството ми се състоеше от мама, татко, двама заварени по-големи братя, а по-късно и малката ми сестричка Милдред. Най-ранните ми, отчетливи спомени за татко са как, за да го достигна, си проправям път сред огромни купчини вестници, и най-после добрала се до него, го заварвах да държи някакъв лист пред лицето си. Действията му дълбоко ме озадачаваха. Имитирах го, като дори слагах и очилата му, с надежда те да ми помогнат да разгадая мистерията. Но така и не разбулих загадката в продължение на няколко години. После научих какви бяха тези вестници, и че татко издаваше един от тях.

Аз имах безкрайно любящ и грижовен баща. Той изцяло се беше посветил на семейството си и много рядко ни напускаше, като изключим, разбира се, ловните сезони. Казвали са ми, че бил голям ловец, прочут с точния си изстрел. След семейството си, той най-много обичаше кучетата и пушката си. Гостоприемството му бе голямо, дори прекалено, и той рядко се прибираше у дома, без да доведе гост. Особено се гордееше с градината си, където отглеждаше най-хубавите ягоди и дини в областта, и, разбира се, първите зрели гроздове и най-сочни ягоди той носеше на мен. И сега усещам нежността на ръката му, която ме водеше от дърво на дърво, от лоза на лоза и искрената му радост от всичко, което ми доставяше удоволствие.

Татко притежаваше удивителен разказвачески талант. След като придобих езикови познания, той тромаво изписваше върху дланта ми най-остроумните си анекдоти и за него нямаше по-голяма радост, че успявах да ги повторя в подходящ момент.

През 1896 година бях в северните щати и се радвах на последните прекрасни есенни дни, когато научих вестта за неговата смърт. Боледувал кратко, преживял дни на силни страдания, а после всичко свършило. Това бе моята първа голяма скръб, първият ми личен сблъсък със смъртта.

Как бих могла да пиша за мама? Тя е толкова близо до мен, че ми се струва почти неетично да говоря за нея.

Дълго време възприемах малката си сестричка като нашественик. Усещах, че вече не съм единствената любимка на мама и тази мисъл ме изпълваше с ревност. Милдред постоянно седеше в скута на мама, а преди там седях аз. Освен това ми се струваше, че обсебва цялата й нежност и време. А един ден стана нещо, което според мен, прибави и обида към болката.

По това време аз имах една много обичана и много изстрадала кукла, която впоследствие нарекох Нанси. Тя, уви, беше безпомощната жертва на всичките ми бурни изблици на гняв и любов и това, определено, си личеше по вида й. Имала съм кукли, които говорят, плачат и си затварят очите, но нито една от тях не съм обичала така, както клетата Нанси. Тя си имаше люлка и аз често я люлеех по цял час, че и повече, и бдях над куклата и люлката като орлица. Веднъж обаче открих, че в люлката кротко бе заспала малката ми сестричка. При тази дързост от страна на някого, към когото все още не изпитвах никаква любов, аз побеснях. Хвърлих се върху люлката и я преобърнах и ако мама не бе уловила бебето на време, като нищо щях да го убия.

Ето как ние, залутаните в долината на удвоена самота, не познаваме любовта, породена от нежни думи, жестове и присъствие.