Барбара Делински
Три желания (8)

Осма глава

Животът е хубав.

Не, реши Брий. Животът е прекрасен. Беше лудо влюбена в човек, който също я обичаше и чиято главна цел сякаш бе да й угажда. Имаше моменти, в които Брий бе убедена, че сънува или халюцинира, но когато се ощипеше, Том все още стоеше пред нея и й се усмихваше така, сякаш тя е отговорът на молитвите му.

Допреди няколко месеца Брий не би повярвала, че може да открие толкова грижовен, интелигентен, известен и любящ мъж. Но това беше, преди да види съществото от светлина. Успокоението, което бе почувствала тогава, беше същото като спокойствието, което изпитваше с Том. Същата доброта. Същата любов. Имаше моменти, в които се питаше дали Том не е въплъщение на това същество, дали не е умряла и възкръснала само за да бъде с него, дали тя не е отговорът на неговите молитви. Беше добра за него. Той се нуждаеше от опора и тя му бе опора. Той се нуждаеше от откритост и искреност и тя беше открита и искрена. Макар и провинциалистка, четеше същите книги като него и умееше да отстоява мнението си по всеки въпрос, който повдигаше той. Тя даваше на живота му посока, нещо, което Том не бе имал от твърде дълго. А и сексуално го удовлетворяваше. О, да, наистина. Брий го долавяше в стенанията му, когато галеше гърдите му, усещаше го в трепета, породен от интимните й ласки; а когато Том отмяташе глава назад и разтваряше устни в дълга и страстна въздишка и след това бавно се отпускаше в леглото с израз на чиста любов върху лицето си, Брий знаеше, че е така.

Не му беше казала, че не може да има деца.

Но ако Том я обичаше, това щеше да е без значение. Ако той си тръгнеше през пролетта, наистина щеше да е без значение.

Във всеки случай, имаше време.

А и не искаше да мисли за бъдещето. Съществото от светлина я бе научило на това, макар че, както и в случая с трите желания, Брий не бе доловила никакви думи. По-важното беше, че можеше да живее за мига. Това бе нещо, което можеше веднага да направи.

Не беше готова с трите си желания. Още не.

 

 

От времето, когато предците бяха основали града, Денят на благодарността в Панама беше всеобщ празник.

В онези ранни дни знатните семейства, чиито къщи обграждаха градината, организираха големи вечери с пуйки и отваряха вратите си за хората. С измирането или преместването на тези семейства и с увеличаването на населението нещата се промениха. Къщите около градината все още отваряха вратите си, но сега всеки участваше в приготовленията.

Брий беше зачислена към дома на семейство Нолан. Тя пристигна с две големи салати и с Том. След като изядоха основното ястие там, те, както повеляваше традицията, тръгнаха от къща на къща, за да получат десерт.

Не е приятно, когато вали дъжд, бе отбелязала Брий, спомняйки си калта по време на много предишни празници. Но този път не валеше. В началото облаците бяха гъсти и бели. Когато дойде моментът за обиколката, бе започнало да прехвърча сняг. Градската градина се превърна в омагьосано място, изпълнено с жители с яркоцветни шапки, якета и шалове и лица, зачервени от доброто хапване и пийване, и с лек бял прашец, който невинно прехвърчаше наоколо.

Брий не би могла да мечтае за по-хубав ден. От ранната сутрин до късната вечер тя сияеше. Том рядко я изоставяше, и то само да напълни чинията й, долее чашата й или донесе палтото й. Не се държеше собственически. Просто се опитваше да й угоди по най-мил и ненатрапчив начин.

Важността на присъствието му около Брий не убягна на града. Тя не се беше появявала с придружител, откакто бе отишла на дипломирането си с Къртис Лам. Но пък присъствието на Том не изненадваше. Беше обществена тайна, че всеки ден на обяд той я закарва в закусвалнята, взима я след края на смяната й и прекарва почти всяка нощ в къщата й.

Но нещо се случи по време на този Ден на благодарността. Частица от доброжелателството, на което се радваше всеки местен и още повече някой толкова обичан човек като Брий, поръси и Том. Не че го приеха в прегръдките си. Бдителността остана. Но го включиха в разговорите.

По-точно, разпитваха го. Любопитството измести недоверието.

Разпитваха го за работата му като адвокат. Разпитваха го за работата му като писател. Разпитваха го за семейството му. Задаваха му неизменно едни и същи въпроси, най-напред у Ноланови, после в другите къщи и той отговаряше с неизчерпаемо търпение. Единствено Брий знаеше колко тежки са за него въпросите за семейството му.

Останал за миг насаме с Брий край топлата камина в къщата на Ноланови, Том, потънал в спомени, каза:

— В Деня на благодарността домът ни винаги беше пълен. Братята ми също играеха футбол, така че винаги имаше игра. После всички се събираха вкъщи — приятели, роднини, треньори, учители. Напомня ми за тук.

Не беше нужно да казва, че се пита какво ли прави семейството му сега. Сутринта Брий го бе видяла да вдига телефонната слушалка и дълго да я държи до гърдите си, мислейки, че е сам, преди тихо да я остави. Виждаше тъгата в очите му и сега, когато Том гледаше едно след друго семейства от родители, баби и дядовци, лели и чичовци, снахи, зетьове и деца.

Ако имаше три желания, можеше да поиска Том да направи онова обаждане. Но нямаше право да предлага това. Най-доброто, което можеше да направи, бе да облекчи тъгата му.

Беше готова да му помогне. Това, за което не бе подготвена, беше собствената й мъка, внезапната болка, която я пронизваше, когато видеше увеличилите се отпреди година семейства с дете. Гледаше сополивите нослета и омазаните от пуйка ръчички и си напомняше, че досега не е имала желание за деца. Но болката оставаше.

 

 

В дните след Деня на благодарността Джоуи Литъл стана редовен посетител в сепарето на Том. В началото седеше от другата страна на масата, запращаше капачката на Том, смъкваше се на пода, за да я измъкне от ръцете му, и се катереше обратно на мястото си. Постепенно започна да се промушва под масата и да сяда до Том. Накрая мълчанието му се смени с кикот и писъци.

Един особено силен писък накара Лиз да притича. Тя видя Джоуи, притиснат под мишницата на Том, да правеше физиономии на своето обърнато наопаки отражение в супената му лъжица.

— Мили Боже — каза тя. — Пречи ли ти?

Том притисна хлапето.

— В никакъв случай. Джоуи и аз сме големи приятелчета.

— Понякога е много непокорен.

— Аз умея да укротявам — отвърна Том, без да се замисля.

В редките случаи, когато се бе прибирал вкъщи, беше играл със своите племеннички и племенници. Децата го очароваха. Мотивите им бяха ясни, а желанията им съвсем искрени.

Зарадва се, когато Лиз седна срещу него.

— Как ти се стори Денят на благодарността? — попита тя. — По-различно, нали?

Том беше празнувал Деня на благодарността в хотел „Риц“ в Лагуна Мигел, в изискано имение в северната част на Манхатън, по склоновете на Аспен.

— Различен от всички останали през последните години — каза той на Лиз и добави: — По-хубав. Хареса ми.

— Също и на Брий. Никога не съм я виждала толкова щастлива. И не бях единствената, която мисли така. Мнозина казаха същото. Сигурно на теб трябва да благодарим.

Предишният Том щеше да си припише всичките заслуги. Новият Том не се хвана в този капан.

— Брий преживя интересна есен. Сега гледа на нещата по различен начин. Щастлива е, че е жива.

— Не е само това — каза Лиз и се облегна назад. — Е, ще разбиеш ли сърцето й, като си отидеш, или ще останеш?

— Няма да разбия сърцето й.

Не би могъл да направи това, ако не разбиеше собственото си сърце, а той не беше мазохист.

— Това е само половин отговор.

Том усещаше, че Лиз е приятел. Харесваше съпруга й, имаше слабост и към двамата. И те идваха от големия град. И те имаха професионален живот, независещ от Панама. И те обожаваха Брий.

Затова той се довери.

— Не зная другата половина на отговора. Още не съм решил.

— Мартин Спрейг е убеден, че пишеш книга, чието действие се развива в Панама.

— Не. Не пиша, точка.

— Мартин предпочита да мисли така, защото другата възможност е да отвориш собствена кантора и да упражняваш закона на негова територия.

Том се прокашля.

— Усетих, че е разтревожен. Но аз няма да работя като адвокат.

Лиз впери поглед в масата. Потърка с ръкава на пуловера си мазните отпечатъци от пръстите на Джоуи.

— А можеш. Имаме нужда.

— Мартин се справя.

— Едва-едва — каза тя и вдигна очи към Том. — Не ме разбирай погрешно. Той е прекрасен човек. От години задоволява нуждите на Панама. Проблемът е, че новодошлите като нас идват с нови проблеми — Лиз пое въздух. — Бен и аз изготвяме рекламни кампании за малки фирми. Миналото лято представихме свой проект на един клиент. Президентът не го одобри и нае друга фирма на по-ниска цена. Сега неочаквано компанията предлага реклами, еднакви с онези, предложени от нас. Това е кражба.

— Мартин не е ли съгласен с вас?

— Той не го счита за кражба. Определя го като непочтени делови отношения и твърди, че ще ни излезе по-скъпо да си търсим правата, отколкото бихме получили като обезщетение. Струва ми се, че не е много добър в тази област.

— Той не се занимава с жалби.

— Така е.

Лиз замълча и погледна Том право в очите.

— Ти си добър.

Беше се поддал и се хвана в капана. Лиз беше умна.

— Аз не практикувам.

— Но би могъл.

Том поклати глава.

— Защо? — попита Лиз.

— Първо, не съм практикувал от осем години. Второ, не членувам в местния адвокатски съюз. И трето, това, което ти каза — градът е територия на Мартин.

— Съгласен ли си с него, че няма смисъл да си търсим правата?

— Не бих могъл да се изкажа, без да знам повече. Интелектуалната собственост не ми е специалност. Нямате ли адвокати в Ню Йорк?

— Така мислехме, докато не им се обадихме. Очевидно залогът не е достатъчно голям за техния вкус и в известен смисъл са прави. За нас въпросът е принципен. Нямаме защита на авторските права. Досега не е било нужно.

— В такъв случай нищо не можете да докажете.

— Разполагаме с проекта на рекламата. Имаме копие от рекламата, която се разпространява. Знаем, че точките, срещу които президентът на компанията възрази, се съдържат в сегашните реклами.

— Можете ли да го докажете?

— Имаме запис на разговора с него.

— В който той изказва възраженията си?

— Да.

Том беше изкушен. Но все още съществуваха изброените три пречки.

— Не ми давай отговор веднага — каза Лиз, която отново постъпи умно. — Само си помисли. Става ли?

Огледа се наоколо.

— Къде е Джоуи?

Том посочи към скута си. Свит на кълбо, стоплен от съня, Джоуи Литъл спеше.

 

 

Всеки път, когато отидеше в къщата на Том, Брий откриваше нова изненада. Един път всекидневната бе обзаведена с безкрайни лавици, пълни с книги, а наоколо не се виждаше дори един кашон. На следващия ден кашоните бяха изчезнали от кухнята, а съдържанието им бе преместено в кабинетите. На другия ден по стените на всекидневната висяха картини с маслени бои.

Най-вълнуващи бяха снимките в рамка, които започнаха да се появяват. Повечето бяха малки, бяха много пожълтели. Всяка една имаше история.

— Това е най-големият ми брат, Карл — обясни й Том. — А тук, в низходящ ред сме Макс, Питър, Дан и аз. Това е сестра ми Алис, нагиздена за забавата в шести клас. Обърни внимание, че гаджето й не се вижда наоколо. Беше изплашен от нас.

— Не вярвам.

— Е, уплаши се за малко, но после се върна. Реши, че се страхува повече от това, което ще му сторим, ако не се появи. Живееше надолу по улицата. Познавахме го от малък. Беше симпатично хлапе. Но Алис го заряза.

Брий взе друга снимка. След като направи сверка с първата и отдаде дължимото на времето, каза:

— Това е Макс, нали?

— С жена си Сандра, снимани на сватбата. Имаха ученическа любов, но Сандра замина да учи и се омъжи за друг. Когато бракът й се разпадна, тя се върна у дома. Макс чакаше. Беше невъзможно да се ожени за друга. Хлапетата са от първия й брак. Откакто тази снимка е направена, броят им нарасна на четири.

— Изглеждат щастливо семейство.

— Така е — каза Том.

— Колко са общо внуците?

— Дванайсет при последното преброяване.

Брий долови гордост. Вдигна очи и видя копнеж. Развълнувана, остави снимката и взе друга.

— Това е баща ми — каза Том и посочи едър мъж с изправени рамене, който със собственически жест се бе подпрял на капака на един чисто нов за онова време шевролет. Пръснати пред и около колата стояха Том, братята и сестра му, две кучета и една котка.

— Спестяваше години за тази кола. Беше първият нов автомобил, който бе купил. Скупчвахме се около креслото му, за да надзърнем в рекламната брошура. Всяка година вземаше нова листовка, толкова дълго събираше пари. Не желаеше да я купува на изплащане, беше решил, че ще събере цялата сума. Най-накрая, през шейсет и пета, взе тази кола. Карл и Макс имаха шофьорски книжки, но минаха месеци, преди татко да им позволи да я карат. Макс катастрофира още първия път, когато седна зад волана.

— Какво направи баща ти? — затаи дъх Брий.

— Викаше и крещеше, докато майка ми не му каза да млъкне. Макс изтегли спестяванията си да плати за поправката. След години научи, че татко сам е платил за ремонта и е внесъл парите на Макс в банката. Те покриха сватбеното му пътешествие със Сандра.

Това говори много, реши Брий. То показваше, че под суровата външност на този човек тупти меко сърце. Запита се дали е останало нещо от него.

Брий разгледа снимката и реши, че братята на Том приличат на баща си много повече от него. Той и сестра му Алис бяха по-различни, с еднаква боя и усмивка.

— Вие е Алис сигурно сте се метнали на майка ви. Защо я няма на никоя от тези снимки?

— Защото тя снима.

— Имаш ли нейна фотография?

— На горния етаж.

Снимката стоеше на доскоро празното нощно шкафче, една обикновена, поставена в рамка фотография на двайсет и няколко годишния Том с жена, която бе по-възрастно копие на сестра му Алис. Брий дълго се взира в снимката. Когато вдигна очи към Том, погледът му все още бе прикован върху фотографията.

— Дипломирането ми в юридическия факултет — бе всичко, което каза той.

— Сигурно е била много горда.

Той кимна и остави снимката върху нощното шкафче.

— Обади им се, Том — прошепна Брий.

Той пъхна ръце в джобовете на дънките си и отмести поглед към прозореца.

— Иска ми се.

— Тогава го направи.

Том я погледна почти ужасен.

— Ами ако баща ми затвори?

— Тогава ще се обадиш на Алис. С нея си бил най-близък.

— Ами ако и тя затвори?

— Ами ако не затвори?

Решението да се свърже със семейството си зависеше от Том. Но Брий почувства, че му е дала тема за размисъл, когато, след като я погледна слисано, той поклати глава, подсмихна се и обви ръка около врата й.

— Не се предаваш лесно — каза той и я придърпа към себе си.

— Знаеш ли, може и да го пожелая.

— Да не си посмяла — смъмри я Том. — Тези желания са си твои.

Значи все пак е взел нещо от баща си, помисли си Брий. Суров глас, меко сърце.

— Какво да си пожелая? — попита тя, преливаща от радостта на мига. — Напълно съм щастлива, за да искам нещо. Не ми трябва абсолютно нищо.

— Имаш нужда от нова пещ — каза Том. — Пожелай си това.

— Няма да хабя желание за една пещ — направи физиономия Брий.

— Но твоята едва крета. Може и да ти купя нова.

— Да не си посмял — върна му думите тя.

Нямаше да му позволи да направи това. Все пак, ако нещата се развиваха според очакванията й, нямаше да живее в къщата на улица „Саут форест“ още дълго.

Ето това можеше да поиска, ако трябваше да си пожелае нещо.

През първата седмица на декември, заедно с характерните за сезона студ и лед, пристигна и истинският сняг. Да се каже, че животът в Панама замря, означаваше да се намекне, че градът не може да се справи със зимата, което изобщо не беше вярно. Сега, след като сандъчетата с пясък бяха заели мястото си и снегорините работеха, снегът не представляваше никаква трудност. Това, което забавяше ритъма на живот, беше традицията, и по-точно пързалянето по „Ийст Мейн“.

— Какво става? — попита Том, когато Брий реши да си почине от сервирането и седна в сепарето, за да обясни защо е целият този шум в закусвалнята.

— Заради пързалянето по „Ийст Мейн“ е. Това е състезание. Започва от градския парк и свършва в подножието на хълма. Училищни табли за храна, картонени кутии, капаци от кофи за смет, столове — всичко необичайно влиза в употреба. Има награди за най-бързия, за най-бавния, за най-оригиналния, за най-стария и най-младия участник. Всъщност, всеки, който финишира, получава награда.

— Всеки печели? — попита Том. — Че кое му е интересното тогава?

Брий се усмихна. Том Гейтс може и да беше обиколил света, но имаше какво да узнае за Панама, щата Върмонт. Зарадвана, че може да го научи на нещо, Брий каза:

— Печелиш само ако финишираш, а финишираш, ако се спуснеш от върха до подножието без прекъсване. Можеш да се засилиш надолу, но после трябва да продължиш, без да спираш. Ако се преобърнеш, отпадаш. Ако излезеш от пистата, отпадаш. Ако някой те бутне или ти помогне с каквото и да е, отпадаш.

Брий видя, че мозъкът му заработи. Внезапно Том се подмлади.

— Кога е състезанието? — попита той.

— Ако снегът спре, утре на обед. Има няколко спускания, по шест шейни на спускане.

— И един човек на шейна?

— Бройката няма значение, стига да остане същата от началото до края.

— Всеки ли може да участва?

— Ъ-хъ.

— Ти ще се включиш ли?

— Веднъж, когато бях в гимназията, участвах. Заедно с три приятелки свалихме краката на една стара пейка и намазахме долните дъски с восък. Мислихме, че ще я направляваме, като са накланяме ту на едната, ту на другата страна.

Брий бавно поклати глава.

— Но излязохте извън пистата?

— Още в началото.

— Това ли те отказа от други участия?

— Не. Но баща ми непрекъснато повтаряше, че съм луда да рискувам да се нараня, а след като започнах работа при Флаш, трябваше да му помагам. Закусвалнята е на средата на пистата. Това е единственото място, където наблюдаващите състезанието могат да се приютят. Цял следобед раздаваме горещ шоколад.

Поне това беше правила през изминалите бог знае колко години, но сега то й изглеждаше дяволски скучно.

— Не бих имала нищо против да участвам. Обикновено няма пострадали.

Със сигурност нямаше пострадали като нея по време на безобидната разходка след работа. Том бе заинтригуван.

— Ще се справиш ли? — попита той. — Физически?

Брий се стегна, физически се чувстваше прекрасно.

Емоционално, също. Тази година не се страхуваше от наранявания. Ако й бе писано да умре, вече нямаше да е между живите. А и, по дяволите, нямаше да налива горещ шоколад цял следобед.

— Ще се справя. Имаш ли някакви идеи?

 

Хрумването, на което посветиха цялата вечер и по-голямата част от следващия ден, включваше отрязването на 120 сантиметрово парче от едно широко дърво, което бе паднало в гората на Том, разрязването му на две, издълбаването на вътрешността му, прикрепването на едно първобитно морско кормило към дупка в задната му част, намазване на дъното с восък и спускане с така направеното кану по „Ийст Мейн“. Брий и Том не бяха нито най-бързите, нито най-бавните, нито най-старите, младите или оригиналните, но успяха да финишират.

Никога досега Брий не се бе забавлявала толкова много.

 

 

През следващата седмица Том доби представа какво означава панамска зима. Градът беше връхлетян от втора буря, която изсипа трийсетсантиметров сняг върху старата, вече замръзнала половин метрова покривка. Пътищата бързо бяха разчистени и посипани с пясък, така че Том можеше да откарва Брий на работа, но се чувстваше като заклещен сред толкова много сняг. Том беше отегчен.

За разнообразие той се качи в стаята, която наричаше свой кабинет. Това бе единственото помещение с неразопаковани вещи, но Том не възнамеряваше да подрежда сега. Просто включи компютъра, прикачи го към жака, повика „Лексис“ и направи някои правни проучвания.

После, за разнообразие, тъй като Брий имаше още няколко часа работа, а и той нямаше по-добро занимание, нахвърли някои мисли по случая на семейство Литъл, очерта възможни стратегии и състави примерен текст на писмото, което Мартин Спрейг можеше да напише до президента на компанията, отхвърлила проекта на Лиз и Бен. Постави всичко в плик с размери 5×7 и го пъхна в книгата, която четеше.

После, само за разнообразие, тъй като знаеше, че Мартин се храни в закусвалнята всеки понеделник, сряда и петък, а този ден беше сряда, и тъй като и без друго бе решил да отиде да вечеря с Брий след края на работното й време, се качи в колата и потегли. Ако Мартин не беше там, щеше да остави плика в книгата и да му го даде по-късно. Ако на бара около Мартин седяха хора, щеше да направи същото. Но столът от лявата страна на Мартин бе съвсем празен.

— Как си? — попита Том, сядайки на този стол.

Намигна на Брий, която също му намигна в отговор и тактично се отдалечи.

— Не зле — отвърна Мартин.

— Искам да те помоля за една услуга.

Мартин застана нащрек.

— Каква услуга?

— Говорих с Лиз Литъл за работата й и тя спомена за проблема си с непочтената конкуренция. Имай предвид, че това не е в моята област, но ме заинтригува и направих някои проучвания. Струва ми се, че може да се намери лесно разрешение на проблема, особено след като Лиз и Бен разполагат със записа.

Том махна с ръка на появилата се Лий Ан, че не желае кафе, и продължи тихо:

— Добре премерените заплахи в едно добре премерено писмо може да се окажат достатъчни да принудят президента на тази компания да постигне споразумение със семейство Литъл.

— Какви заплахи? — попита Мартин.

Том повдигна рамене.

— Заплаха за предявяване на иск в съответствие със Закона за труда в щата Върмонт. Заплаха за финансова ревизия. Заплаха за запрещение. Всяко едно от тези неща ще струва на една малка фирма повече пари, отколкото й се иска да похарчи. Поне така мисля аз. Но може и да греша. Както казах, интелектуалната собственост не ми е специалност, а и без друго не членувам в местния съюз на адвокатите. Ти си човекът, който може да се заеме с проблема.

Том измъкна плика от книгата и го плъзна по тезгяха към чинията на Мартин.

— Искаш ли да погледнеш и да кажеш дали според теб случаят има някакви шансове? Що се отнася до Лиз, аз забравих за проблема й веднага след като ми спомена, така че тя не очаква нищо. Но двамата с Бен са свестни хора. Не е честно да не им се плаща за идеи, които са техни. Добре би било, ако след преговорите получат малко пари.

Том удари с длан по тезгяха и стана от стола.

— Те са твои клиенти. Ти решаваш.

 

 

През третата седмица на декември закусвалнята бе накичена за Коледа. Над тигана върху подложките за чиниите бе изрисувана шапката на Дядо Мраз. От тавана висяха снежинки. Украсено коледно дръвче стоеше край грамофона автомат, зареден с празнични песни, които Флаш въртеше непрекъснато на собствени разноски. В черните вазички на всяка маса имаше букетчета от червени клонки кучешки дрян, стръкове бодлива зеленина и имел. Дори ежедневните блюда на Флаш бяха съобразени със сезона. Един ден закусвалнята предлагаше „Коледно суши“, на другия „Коледа в Ница“, на следващия „Коледа по италиански“.

— Твърде кичозно, а? — попита предпазливо Брий Том, знаейки, че е виждал и по-пищна и по-изтънчена празнична обстановка.

— Със сигурност е кичозно. Но пък е страхотно — отвърна той, разкрасявайки сезона, който Брий виждаше поновому и обичаше както никога досега.

Коледите с баба й и дядо й винаги бяха сериозно събитие. Те възприемаха празника като ден за благодарствени молитви за раждането на Спасителя и не виждаха никаква връзка между радостта от неговата поява и разменянето на подаръци помежду им или пък с Брий. Когато беше малка, баща й й даваше дребни играчки, като се оправдаваше пред родителите си, че не иска дъщеря му да мисли, че Дядо Мраз не я обича, но още първата година, когато Брий надрасна вярата си в добрия старец, тази практика свърши.

Брий не бе жадувала за подаръци. Това, за което тя отчаяно бе копняла, беше веселието.

 

 

Тази година то бе в изобилие. Празничната украса в закусвалнята беше само началото. В църквата се проведе ежегодното събиране на дрехи, което не беше нищо друго, освен разменянето на коледни сладки. Състоя се ежегодният танц, отбелязващ зимното слънцестоене, по време на който Брий изпита удоволствието от бавното валсиране с Том. А и самата Коледа наближаваше.

На двайсет и трети, докато Брий беше на работа, Том я изненада с украса на къщата й, придавайки на навъсената викторианска стара мома изненадваща веселост.

„Но аз щях да помогна“, беше единственото оплакване на Брий, и то изречено с половин уста, толкова беше трогната, но дори след това желанието й се сбъдна. Когато на следващата сутрин Том я остави пред закусвалнята, Флаш я побутна обратно навън.

— Какво правиш? — извика Брий, след като той отказа да се отдръпне от вратата.

— Имаш почивен ден — каза Флаш, — и не ми казвай, че те чака много работа, защото и двамата знаем, че не се интересуваш от нея както преди. Вече не ми даваш списък с нещата, които трябва да се направят. По дяволите, дори престана да ми натякваш за Стафорд, въпреки че млякото все още е развалено. Днес не те искам на работа. Искам те ей там.

Брий се канеше да попита „Къде там?“, когато се обърна и видя ухиления до уши Том. Колата му стоеше в очакване със запален мотор. Очевидно Том участваше в шегата.

Брий тръгна без борба, сдържайки радостта си, когато усети, че прелива от щастие. Том я заведе в снежната гора, за да отсекат коледно дърво за къщата му, направиха пуканки и ги нанизаха на връв, отвориха кутии с малки лъскави украшения и панделки от червено кадифе. Когато всичко бе заело подобаващото му се място, Том я повдигна, за да постави тя искрящата звезда на върха на дървото.

Тази нощ отидоха заедно с другите жители на вечерната служба и в това също имаше нещо необикновено.

Макар и да не беше от най-религиозните, Брий се почувства благословена. Седнала в църквата до Том и заобиколена от толкова познати лица, тя изпита същото усещане за единение, което бе почувствала със съществото от светлина.

И в много други случаи долавяше присъствието му. Не знаеше дали това е Бог или Христос, или Свети Петър, или съвсем друг образ, но седнала в църквата, усещаше неговата топлота и любов.

По необясним начин Брий се почувства като новородена, може би защото, когато след църковната служба се прибраха с Том в къщата му, откри куп подаръци под елхата. С детинско вълнение ги разтвори един по един.

— Няма ли да оставиш няколко за сутринта? — попита Том, смеейки се.

Брий само поклати глава и развърза следващата панделка. Подаръците за Том бяха в дома й. Ако бе имала търпение да почака, биха могли да ги отворят заедно. Но за това и дума не можеше да става.

Някои от подаръците бяха за развлечение — ръчно изработена табла за игра, книги, които й се искаше да прочете, нов албум на Гарт Брукс.

Други бяха практични — пуловер от кашмир, с който никога не би се издокарала, комплект от шал и ръкавици, машина за гофрети.

Том запази най-голямата изненада за накрая и поднесе на Брий подаръка, който блещукаше като коледната звезда върху елхата. Това бяха чифт обеци, подозрително приличащи на диамантени топлийки.

Брий преглътна, вдигна очи към Том, преглътна отново и успя да прошепне с благоговение:

— Нали не са… приличат на… нима са…

— Истински — кимна той и се ухили.

Измина дълъг миг, в който Брий се опитваше да укроти треперещите си ръце, преди да улучи дупките на ушите си, дълъг миг на влюбено съзерцаване в огледалото, безкрайно дълъг миг, в който, неспособна да продума, тя прегръщаше Том с благодарност, дълго, дълго преди двамата да потънат в сън.

 

 

Брий нямаше нужда, от каквито и да е три желания. Взе това решение на Коледа и в следващите дни нищо не успя да я убеди в противното. Том превърна седмицата в безкраен празник. Една вечер сготви пуйка, на другата заведе Брий в едно ресторантче извън Бърлингтън. През уикенда между празниците я закара в Бостън, където гледаха „Лешникотрошачката“, спаха в „Четирите годишни времена“, закусиха в „Риц“ и скитаха из магазините на улица „Нюбъри“.

И преди Брий бе ходила в Бостън, но никога не беше прекарвала толкова разточително и заедно с мъжа на мечтите си.

Докато пътуваха към дома, тя се облегна на седалката, обърна се към Том и се ухили:

— Мога единствено да кажа, че умрях и отидох в рая.

— Пак ли?

— Не съм се връщала оттам.

Явно беше така. После дойде новогодишната нощ, а с нея шампанското и лекото пукване в балона на илюзиите й.