Барбара Делински
Три желания (15)

Петнадесета глава

В началото на септември Том написа:

„Скъпи татко, трудно ми е да повярвам, че Денят на труда дойде и си замина. Снимките, които изпращам, направих по време на градското празнуване — голямо барбекю, организирано в едно поле с тикви. Тиквите не бяха узрели, но именно в това бе въпросът. Целият град се събра, за да ги насърчава.

На първата снимка е Брий с приятелите на Литълови и техните деца. На втората виждаш Брий с триото, което управлява града — отляво надясно шефът на полицията, началникът на пощата и председателката на градската управа. На третата снимка е Брий с приятелите си Ангъс, Оливър и Джак и шефа си Флаш. Флаш е добър човек. Ще ти хареса. В момента не е във възторг от Брий, тъй като тя намали работното си време до няколко часа дневно, но и без друго аз не искам да е на крак по цял ден, когато и без това изобщо не е нужно да работи.

Тя не желаеше да изпращам следващата снимка. Казва, че на нея изглежда дебела. Аз обаче мисля, че изглежда бременна и красива. Тъкмо навлезе в шестия месец. Наддала е четири килограма и половина и се чувства отлично. Обичаме да слушаме ударите на бебето. Лекарят се опасява, че ще започнем да ходим на извънредни прегледи, само за да използваме неговия стетоскоп, и аз не изключвам това. Сърдечните удари на бебето са нещо удивително. Както и движенията му. Сега наистина можем да ги видим, приличат на вълничка. След шест деца сигурно си свикнал с това, но на мен ми е за пръв път.

Ще се зарадваш да научиш, че отново практикувам адвокатската професия. Работя заедно с един тукашен юрист. Сега стажувам, тъй като не съм член на съюза на адвокатите в щата Върмонт. Но подадох молба за членство и се надявам след няколко месеца да ме приемат.

Практикуването тук е различно от това в Ню Йорк. Случаите не са зрелищни, но се занимават с живи хора и техните проблеми. В този смисъл, носят по-голямо удовлетворение. Освен това практикуването тук дава възможност за един по-спокоен живот. Работя в кабинет у дома, на пет минути път от кантората на моя работодател. А и наистина съм зает само по няколко часа, така че останалото време прекарвам с Брий. Искам да участвам в отглеждането на бебето. А така това ще е възможно.

След като най-накрая разопаковах натрупаните в кабинета кашони, открих семейните снимки, които сложих в рамка, когато за пръв път започнах да практикувам. Сред тях беше онази с всички ни, направена в деня на дипломирането ми. Помниш ли я? Стояхме на предната веранда и се подготвяхме да тръгнем и Мина от съседната къща дойде да ни снима, така че и мама да я има на фотографията. Тази снимка е една от малкото, на които сме всички. Сега стои на бюрото ми.

Надявам се, че си добре. Скоро пак ще пиша.

С обич:

Том“

Брий писа в средата на септември:

„Скъпа Алис,

Много, много, много благодарности за снимката на малкия Джими. Той е цяло съкровище. Прилича на теб и дори е взел нещо от Том. Том се взира в снимката безкрайно дълго. Все още продължава да я гледа. Сама разбираш колко много означава за него това, че я изпрати.

Остават ни само три месеца и половина очакване. Обзема ме ту такова нетърпение, та не ме свърта на едно място, ту чувството на страх. Не казвам на Том за страха. Глупаво е, нали? Искам да кажа, че лекарите са обръгнали на раждания. Какво би могло да се случи? Направиха амниоцентеза и знаем, че бебето е здраво, но не питахме за пола. Искаме да бъде изненада. Забавно е, че разликата между децата ни ще е по-малко от година, не мислиш ли?

Подготвяме стаята на бебето. Том изтърка и лакира пода. Боядиса таваните в бяло, а стените в жълто. С помощта на шаблон нарисувах палячо, като използвах тъмносиньо, бяло и червено, така че ще е подходящ и за момче, и за момиче. Ако щеш вярвай, но през цялото време, докато рисувах, Том стоеше до стълбата. Страхуваше се да не падна.

Започнах да купувам и някои неща. Благодаря ти за препоръката за количката. Купихме я, както и детската кошара. Кошарата е бяла. Всеки път, когато я погледна, се разплаквам.

Зная, че Том те е поканил, но и аз също ще се радвам, ако ни дойдеш на гости. Аз съм единствено дете. Идеята да имам сестра, е чудесна. Имаме сгъваем диван в третата спалня, както и кошара за Джими. Знам, че баща ти няма да одобри идеята да ни гостуваш, но ако има някакъв начин да ни навестиш, моля те помисли. Много ще се радвам да се срещнем преди раждането на бебето. Както и Том. Само кажи и той ще изпрати билети. Можеш да дойдеш със самолет до Бърлингът или Бостън. Ще те посрещнем, където и да е. Само ни съобщи.

Дърветата започват да пожълтяват. Тук е приказно красиво. Моля те, ела.

С обич: Брий

П.П. Разтегнатият ми стомах ужасно ме сърби. Някакви предложения?“

В началото на октомври Том писа:

„Скъпи Нейтън,

Радвам се на малките ти бележки. Тъй като не съм в крак с последните новини, не знаех, че предпочитаният ми издател е уволнен, още по-малко, че издателската къща е купена. Не знаех и че книгата на Бен Харис е стигнала първо място в класациите. Радвам се за него и за теб. Може би някой като Бен ще те накара да спреш да ми пращаш съобщения по електронната поща. Той е млад и ентусиазиран. Ако още не си го продал на Холивуд, и това ще стане. Книгите му са добри.

Казах ти, че ще размисля дали отново да се заема с писане, и го направих. Но няма да стане, Нейтън, нито сега, нито може би въобще. Подмятай колкото щеш това и онова, но няма да ме накараш да ревнувам от Бен или някого другиго.

Върнах се към адвокатската практика. Да, тук. Не бъди толкова слисан. Сякаш се завръщам към корените си.

Чувствам се удовлетворен. Брий очаква бебе през декември, така че имам много работа. Никога не съм бил по-щастлив. Радвай се за мен.

Твой Том“

В средата на октомври Том писа:

„Скъпи татко,

Двамата с Брий прекарахме последния уикенд в Нантъкет. Тези снимки са оттам. Тази, на която сме двамата, бе направена от собственика на хотела, където бяхме отседнали. Беше очарователно място, малко и тихо, по един частен път към брега. С часове се разхождахме там и надничахме из магазините в града. Брий никога не го е посещавала. Нейното въодушевление ме накара да видя града сякаш за първи път.

Случи се нещо интересно. Когато се отбихме да хапнем в една закусвалня, бях разпознат от жената, която преди няколко години бе взела от мен интервю за «Венити феър».

Тя се приближи и започна да задава въпроси. Преди две години щях да й отговоря. Сега отказах. Може и да съм я обидил, но не ме интересува. С онзи живот е свършено. Единственото, което помислих, е, че тя краде от моето време със съпругата ми.

Брий е прекрасна. Много е наедряла от бременността и й е трудно да обикаля безспирно както преди, но въпреки това не се оплаква. Преображенията й са безкрайни — тя е най-любящата, най-интересната и обичлива жена, която съм срещал.

Предвид някогашния ми живот, аз не я заслужавам. Опитвам се да променя това.

В Нантъкет имахме повод за празнуване. Беше първата годишнина от катастрофата, която ни събра. Плаша се от мисълта, че съм бил на косъм да я загубя. Ако бе умряла в онази нощ, никога нямаше да позная такава любов. Да, ако не я бях познал, нямаше да чувствам липсата й, но това ме кара да се замислям.

Ако си изпитвал към мама същото, което аз чувствам към Брий, мога да разбера защо си толкова наранен от постъпката ми. Ако моето дете постъпи някога по същия начин с Брий, и аз ще се разгневя. Мога единствено да кажа, че не знаех и че съжалявам.

Изпращам малка картичка, нарисувана от един от художниците на острова. Гледката на дюните беше пред очите ни всеки ден. Надявам се, че ще можеш да я почувстваш през маслените бои.

С обич:

Том

П.П. Приключихме с двете цифри. Остават девет седмици до раждането на бебето.“

С още осем седмици пред себе си, Брий седеше в трапезарията ленива и заситена на утринното слънце, когато телефонът иззвъня. Отмести вестника и стана, за да вдигне слушалката.

— Ало?

— Брий?

Гласът звучеше колебливо, непознато.

— Обажда се Алис.

Брий затаи дъх.

— Алис.

Имаше само един човек с това име.

— Алис — пое въздух тя, едновременно облекчена и обхваната от страхопочитание. — Как си?

— Чувствам се като изменница, но иначе съм добре. Придумах редактора си да ме прати на семинар в Бостън. Току-що кацнах.

— В Бостън? — повиши глас Брий. — Том ще бъде толкова развълнуван. Може ли да се видим? Ще дойдеш ли тук? Откъде да те взема? С колко време разполагаш?

— Три дни. Бебето е с мен.

— Мили Боже! Том ще се побърка от радост, щом разбере. Току-що замина на среща със своя партньор в града. Ще му звънна там. След по-малко от час ще можем да тръгнем. Трябваше да се обадиш преди полета. Щяхме да те посрещнем.

— Не знаех дали ще събера смелост да позвъня. Не съм убедена, че постъпвам правилно.

— Разбира се, че постъпваш правилно.

— Баща ми няма да е очарован.

— Ти не го караш да идва.

— Взех това решение в последния момент.

— Шегуваш ли се? Та Том мечтае за това от четири месеца.

Както напоследък и самата Брий.

— Ще дойдеш ли тук с нас?

— Ако няма да ви притесня.

— Не, разбира се. Къде да се видим?

Уговориха се да се срещнат в хотела в центъра на града, където се провеждаше семинарът. Докато Том и Брий пътуваха, Алис посети две лекции. Когато пристигнаха, тя седеше във фоайето, точно толкова дребничка, както в представите на Брий, със същата лъскава кестенява коса и сиви очи като на Том. Бебето спеше в раничка на гърдите й.

Брий беше омагьосана от изражението на Том в първия момент, когато видя Алис. Беше смесица от копнеж и обич, и огромно облекчение. Том спря веднага, след като влезе през въртящата се врата. Алис се изправи. Не пристъпи към тях, но нейната нерешителност сложи край на неговата. Том прекоси разстоянието за секунди, обгърна с ръце Алис и бебето, и ги държа в прегръдките си дълго и мълчаливо.

 

 

Четиридесет и осемте часа, които прекараха заедно, не биха могли да бъдат по-съвършени. Както с всеки изминат километър Бостън оставаше назад, така се отдалечаваха и чувствата, които бяха отворили пропаст помежду им.

Като наближиха Панама, и последният остатък от неловкост бе изчезнал. Градът беше като джоб, в който миналото не можеше да влезе.

Том искаше да покаже на Алис градския парк, църквата, в която двамата с Брий се бяха венчали, кантората над банката. Брий искаше да й покаже градската зала, където се бе състояло сватбеното им празненство, смесения магазин и закусвалнята. Алис искаше да види вилата, пейката край потока, полето с тикви, където беше отпразнуван Деня на труда.

Разгледаха всичко. Времето беше чудесно, есенната шума, макар и седмица след разгара си, запазваше ярките си цветове. Жителите на града махваха за поздрав, докато тримата минаваха с колата покрай тях, и се приближаваха, когато те спираха. Въодушевлението на Алис съответстваше на гордостта на Том. И двете съответстваха на Брийното щастие. Тя дори не завиждаше на свойската непринуденост на Том със сестра му, защото Алис се държеше също тъй непринудено с Брий. Не след дълго изпита чувството, че винаги е познавала Алис.

Поседяха и във вилата, и в закусвалнята. Том гледаше Джими, докато Брий заведе Алис да я запознае с Джулия, а когато стана време да се връщат у дома, двете размениха дяволити усмивки и тръгнаха към хижата на Верити в гората.

Алис беше одухотворена и забавна. Брий се влюби в нея. А бебето? Какво можеше да каже Брий. Джими беше усмихнат и сладък и не искаше нищо друго, освен сухи пелени, майчино мляко и малко внимание. Том му даде повече от това, чичо и племенник — гледка, която трябваше да се види. Ако Брий бе имала и най-малкото съмнение дали си е заслужавало да рискува третото желание заради тяхно собствено дете, то се изпари при гледката на просналия се на пода Том, който очарован наблюдаваше, докато бебето си играеше на сантиметри от него.

Времето на Алис в Панама изтече твърде бързо.

Километър след километър, с наближаването на Бостън, започна да си проправя път тъгата.

— Ще кажеш ли на татко, че сме се виждали? — попита Том.

— Още не. Но той не е безразличен. Чете писмата ти, чете ги повече от един път. И разглежда снимките.

— Ако му се обадя, ще говори ли с мен?

— Не зная. Ходи на гробищата два пъти седмично. Именно след това се прибира у дома толкова твърд и непреклонен. Ще работя върху него, Том. Повече от това не мога да обещая.

Алис го прегърна, после протегна ръце към Брий с изражение, което сякаш питаше „какво да кажа?“. Брий я притисна силно.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Идването ти тук го направи толкова щастлив. Него и мен.

Алис щеше да бъде чудесна леля на детето й. Брий почувства огромно облекчение при мисълта, че Том и бебето ще имат семейство, ако с нея се случи нещо.

 

 

В края на октомври Брий престана да сервира. Ходеше в закусвалнята всеки ден, но работата й бе свързана или с компютъра, или с телефона. Преди и след това, сядаше да побъбри с приятели.

— Остават само два месеца — каза Джейн.

Бяха седнали една до друга на плота и опитваха късната сутрешна закуска от кифли и чай.

— Издържаш ли?

— Едва-едва.

— Изглеждаш добре.

— Чувствам се добре.

Наистина — беше силна, жизнена и щастлива, толкова щастлива понякога, че избухваше в сълзи. Събуждането до Том всяка сутрин беше мечта, още по-невероятно бе усещането да се събужда всяка сутрин до него бременна. Джулия бе права за радостта от бременността, но разликата според Брий беше в бъдещия баща. Том обичаше всяка частица от наедрялото й тяло. Почти не минаваше нощ, през която да не свали нощницата й, за да прокара бавно длани по заобления й корем. Обичаше налетите й гърди, изпъкналия й пъп и вертикалния белег под него. Обичаше да долепя ухо до бебето и да слуша, а тя — да зарови пръсти в косата му или да погали голите му рамене и да ги наблюдава, баща и дете.

Само да не беше този страх. Той идваше и си отиваше, едно стряскащо леко бодване.

Сега посещаваше лекаря два пъти месечно. Той се кълнеше, че всичко е съвсем нормално. Бебето беше по-едро и по-подвижно. Но декември наближаваше.

— Иска ми се всичко да мине добре — каза тя на Джейн.

— Че какво може да се обърка?

Брий зачовърка остатъците в чинията си.

— Помниш ли трите желания, за които ти казах?

Джейн кимна.

— Това бе едно от тях.

— Бебето!

— След катастрофата лекарят ми каза, че не мога да имам деца.

— О, Брий. Не си споменавала за това.

— На никого не казах. Не исках да мисля за това. Казах на Том, преди да се оженим. Той побесня, когато разбра, че съм пожелала да имаме бебе.

— Защо? Какво по-добро би могла да поискаш?

— Това желание може и да е било третото.

Когато изражението върху лицето на Джейн показа, че тя все още не разбира, Брий добави:

— Една част от мен вярва, че съм се върнала на земята заради Том и желанията и щом се изпълни третото, ще умра.

— Това е налудничаво — смъмри я Джейн. Тя понижи глас, но пламъкът остана.

— Не го изричай, не си го помисляй, не го вдишвай.

— Не мога да го превъзмогна — извика Брий.

През повечето време тя вярваше, че бременността е дошла по естествен начин, но нямаше как да е абсолютно сигурна, че желанията нямат пръст в това. Стисна ръката на Джейн.

— Обещай ми, че ако нещо стане, ще бъдеш тук заради Том и бебето.

— Дори не споменавай възможността…

— Обещай ми, Джейн. Ти си най-добрата ми приятелка. Искам да ми обещаеш.

— Аз ще съм тук, но няма да се наложи. Нищо няма да се случи. Ще прелетиш през раждането. После двете с теб ще седим тук и ще се смеем, че дори за миг ти е хрумнало това, което току-що изрече.

Джейн потрепери.

— Господи, Брий, това е ужасно.

Но сега, след като бе получила обещанието на Джейн, Брий се почувства по-добре. Мрачните картини избледняха. Останаха единствено ярките. При вида им тя се усмихна.

— Сега се чувствам добре.

Джейн нетърпеливо смени темата.

— Даряването ще бъде в къщата на Аби. Тя настояваше и тъй като Ноланови притежават най-хубавата къща в парка и понеже детегледачката на Аби може да надзирава и другите деца, предложението изглежда разумно. Следващият петък в пет часа. Дадено?

— Не е нужно да правите това.

— Нужно е. А и вече всичко е организирано. Целият град знае. Няма да отменяме събирането.

Джейн отклони поглед.

Брий се огледа и се усмихна още по-широко, когато видя Верити, облегната на ръба на съседния стол.

— Здравей. Защо не седнеш и не хапнеш една кифла с нас?

Вдигна ръка, за да повика Лий Ан, но Верити я свали.

— Не мога да остана — каза тихо тя. — Питах се дали знаеш пола на бебето. Ще изплета нещичко.

— О, Верити.

Брий беше трогната.

— Искам цветът да е подходящ.

— Толкова мило от твоя страна. Но не зная какъв е полът му.

Верити кимна.

— Тогава ще избера неутрален цвят.

Тя стана от стола и се отдалечи без повече думи. Брий разбра припряността на Доти, която седна на мястото на Верити и погледна към вратата.

— Добре постъпи, че не й каза. Последното, което ти трябва, е нещо, направено от нея.

— Ако знаех пола на бебето, щях да й кажа. С радост бих приела нещо, изработено от Верити. Тя е много талантлива.

— Тя е побъркана.

— Тя ми е приятелка — Брий се обърна към Джейн. — Нали ще дойде на даряването?

— Аз я поканих.

— Така ли? — попита Доти. — Каза, че няма да го направиш.

— Ти ми каза да не я каня. Аз не отговорих нищо.

Доти издаде гърлен звук.

— Просто си невъзможна.

И с израз на погнуса върху лицето тя се отдалечи. Джейн не отмести очи от чая си.

— Не съм по-невъзможна от нея.

— Ти не си невъзможна. Няма място за сравнение.

— Кандидатствах.

Измина цяла минута, преди Брий да осмисли думите й.

— В училище по изкуствата? Това е страхотно.

— Не зная дали ще ме приемат.

— Ще те приемат.

— Не зная дали ще получа стипендия.

— Ще получиш.

Джейн уморено въздъхна.

— Надявам се. Не мога да издържам повече, Брий.

— Няма да е нужно. Ах, толкова се радвам, че се престраши. Кога ще получиш известие?

— След петнайсети декември.

Брий се зарадва още повече. Това означаваше, че ще узнае резултата преди раждането на бебето, което пък означаваше, че ще може да се застъпи за Джейн, ако Доти й създаде проблеми, а това със сигурност щеше да се случи. Доти имаше тежък характер.

Брий се приведе и каза:

— Може би майка ти ще има други планове за пет часа следващия петък?

 

 

Допи присъства на даряването. Верити не. Брий продължи да мисли за това след събирането. На следващия ден, разтревожена, тя отиде в хижата в гората.

Верити изглеждаше несигурна в мига, в който отвори вратата. Покани Брий да влезе и започна да приготвя чай, но отбягваше погледа й.

Така че Брий каза:

— Липсваше ми вчера. Защо не дойде на даряването?

Като продължаваше да я избягва, Верити каза жизнерадостно:

— О, не бях довършила онова, което бях намислила — така сякаш това бе единствената причина, но Брий се съмняваше.

— Все пак можеше да дойдеш. Не беше нужно да носиш подарък.

Верити наля чая.

— Доти ти е казала нещо, нали? — попита Брий. Към чая се присъедини чиния с резени сладкиш с тиква. — Защо я слушаш, Верити? Тя е от онези, за които казваше, че са със затворено съзнание.

Верити сложи парче кекс в чинията на Брий. Тя не го докосна и Верити седна на своето място с приведени рамене.

— Доти каза, че не искаш да идвам. Добави, че ти никога не би ми казала сама, защото си твърде учтива — Верити вдигна очи. — Ти си учтива, знам това.

— Но аз исках да си там. Казах го на Доти. Казах й, че двете с теб сме приятелки. Верити, съжалявам. Тя е вещица.

Верити се разсмя.

Измина минута, преди Брий да осъзнае онова, което бе казала. Тогава и тя се засмя.

— Доти е вещица. Не ти. А тя — внезапно придоби сериозно изражение. — Наистина исках да си там. Искам хората да знаят, че сме приятелки.

Усмивката на Верити стана тъжна.

— Не, не искаш. Не искаш такъв срам.

— Няма никакъв срам. Не и за мен. Не ме интересува какво мислят хората за нашата връзка.

— Съпругът ти може и да се интересува.

— Том ли? О, не. Когато споделих с него подозрението си какво е направила Доти с теб, той каза… няма да го повторя — беше грубо.

А и Верити бе същинска дама южнячка, седнала срещу нея с изящния си порцелан и платнени салфетки. Все още имаше бохемски вид. Но беше изтънчена и чувствителна.

— Доти не е единствената. Има и други хора, които споделят нейните чувства. Сега трябва да мислиш за бебето. Може би тя е права. Може би бебето ще спи по-добре под нечие друго одеяло.

Брий се пресегна през масата и докосна ръцете на Верити.

— Ще бъда поласкана, ако моето бебе има одеяло, направено от теб. То ще му носи късмет.

Верити имаше такъв вид, сякаш наистина й се искаше да вярва в това.

— Бебето може и да се нуждае от късмет — рече Брий тихо, като изправи рамене. — Ако това желание е третото, не зная какво ще се случи.

Искаше й се Верити да може да разчете листата чай в чашата й.

— Ти постъпи правилно — каза Верити. — Забелязах изражението на съпруга ти, когато те гледа. Това изражение е съвсем близко до земната представа за светост.

— Ами ако умра? — попита Брий.

Не би могла да попита някого другиго толкова открито.

— Веднъж вече умря — рече Верити. — Върни се назад и си спомни как се чувстваше.

— Опитвам се, но не мога.

— Пречат ти земните представи.

Да. Може би беше така. Потопена в радостта от живота, Брий се бе отдалечила от съществото от светлина. Искаше да се чувства като нормален човек.

Но не беше нормална. Никога нямаше да бъде.

— Поеми дълбоко въздух — рече Верити. — Затвори очи. Изчисти съзнанието си.

След малко Верити отново проговори, този път тихо.

— А сега си спомни какво се случи в онази нощ.

Онази нощ. Брий си припомни как върви в снега. Забеляза джипът на Том да се изкачва нагоре по хълма и вглеждайки се в отсрещния край на парка, видя търкалящия се към тях пикап. Изживя отново страха, който бе изпитала в онзи последен миг, почувства болката от удара, видя себе си на операционната маса секунди преди смъртта.

В този момент нещо взе превес над мислите й. Без съзнателно усилие да го възстанови, тя почувства, че напуска тялото си и минава през тавана на стаята. Вътрешното й око вдигна поглед нагоре, привлечено от светлина, която ставаше все по-ярка, докато изпълни всичко наоколо. Там имаше любов. Имаше хармония. И щастие.

Брий се почувства по-силна. Страхът изчезна, заменен от абсолютната красота на мястото, в което се бе озовала. Тук всичко бе възможно. Всеки изход беше положителен. Каквото и да се случеше, беше писано да стане.

Вече по-спокойна, пое въздух бавно и дълбоко. Сънена, но възродена, отвори очи. Те се спряха върху Верити.

— Благодаря ти — рече Брий тихо и се усмихна.

 

 

В Деня на благодарността Том писа:

„Скъпи татко,

Седя във всекидневната, камината е запалена, а Брий се е сгушила до мен и спи. Прекарахме един чудесен ден. В Деня на благодарността в Панама се включва целият град, така че този, чието семейство не е голямо, да не се чувства самотен. Това не означава, че не се замисляме какво би било иначе.

Съжалявам, че не можахме да бъдем заедно с всички вас. Съжалявам, че не ни позволи да дойдем. Но въпреки това ми е мъчно. Брий е в края на осмия месец. Лекарят предпочита тя да не предприема пътувания по-нататък, а след като бебето се роди, за известно време ще бъдем като вързани. Искаше ми се тя да се бе запознала с теб — и ти с нея — преди раждането на бебето. Аз съм единственото й семейство. Тя жадува да има близки хора.

Сигурен съм, че си ядосан на Алис заради посещението й, но искам да знаеш, че нито веднъж през цялото време, докато разговаряхме, тя не каза лоша дума за теб. Нито веднъж не изрази мнение, че гневът ти е несправедлив. Недей да мислиш, че гледам на идването й като на точка в моя полза.

Брий много се зарадва на гостуването на Алис и се надява тя пак да дойде. Иска ми се да я насърчиш да го направи. Иска ми се самият ти да ни посетиш, ако не сега, то после, когато се роди бебето. Предложението ми за билетите все още важи, без значение колко души ще дойдете. Къщата ми е малка. Няма да побере всички ни, но наоколо имаме приятели, които с радост ще приютят излишъка от гости.

Татко, аз сгреших. Отнасях се зле към вас още преди мама да се разболее, а после, онова, което направих, беше непростимо. Сега мама я няма. Никога няма да мога да й се извиня. Никога няма да мога да се помиря с нея.

Но бих искал да го направя с теб. Не те моля да забравиш. Дори не те моля да ми простиш. Моля те само да заровиш томахавката и да се опитаме да върнем малко от добрите стари времена. Ти си единственият дядо, който детето ми някога ще има.

С обич:

Том“

 

 

Две седмици по-късно Брий се успокои. Докторът заяви, че здравето й е чудесно, ако и раждането да е още далеч, но тя не искаше да мисли за всички „ако“. Бе решила, че нищо няма да я разстрои, и така стана. Макар напълняла с осем килограма, тя се наслаждаваше на бездействието.

Сезонът бе съвсем подходящ за това. Брий зае най-хубавото място в закусвалнята, за да гледа спускането по „Ийст Мейн“ и получи първа награда при размяната на сладкиши по време на ежедневното събиране на дрехи в църквата. Прекарваше часове наред в четене пред пламтящия огън и още повече време у Верити с прежда и кука в ръка.

Радостта й бе в срещите със скъпи за нея хора. Разбира се, Том оглавяваше списъка. След него идваха Джейн, Лиз и Аби. Верити заемаше по-поверително място, а Джулия по-специално.

В този ден Брий беше с Джулия в закусвалнята и гледаше как тя подрежда зеленината в черните вазички, когато входната врата се отвори. Обедният наплив бе отминал, а вечерният още не беше започнал и посетителите се набиваха в очи.

Брий не се обърна. Наедрялото й тяло се движеше по-трудно, а и след първите няколко секунди бе твърде погълната от изражението на Джулия. Очите й се бяха разширили. Лицето й бе пребледняло. Ръцете й — замръзнали около зелените клонки.

Джулия бавно ги отпусна надолу.

— Мили Боже — промълви тя. — Мили Боже — хвърли на Брий кратък уплашен поглед и стана от сепарето.

Едва тогава Брий се обърна. Новодошлата бе жена, почти на нейната възраст, с тъмна гъста коса, разстилаща се изпод красивата вълнена шапка, с поруменели страни и вид на домакиня. Джулия я прегърна, хвана я за ръка и постоя така неуверено, преди да я поведе към сепарето.

С нервност, която Брий виждаше за пръв път у нея, Джулия каза:

— Брий, това е дъщеря ми Нанси. Нанси Андерсън, Брий Милър.

 

 

Том прекара следобеда в Монпелие в преговори с федерални прокурори, опитвайки се да предотврати обвинението на един свой клиент в измама чрез пощата. Носеше със себе си мобифон, също като Брий. Бяха се споразумели тя да се обади при най-леките признаци за настъпване на раждането, но телефонът мълчеше.

Когато Том се прибра, Брий слагаше масата. В мига, в който го видя, тя изостави работата си и го сграбчи за раменете.

— Никога няма да се досетиш. Появи се дъщерята на Джулия, като гръм от ясно небе. За пръв път идва тук. Джулия така пребледня, та помислих, че е видяла призрак.

Том не беше се чувал с Нанси, откакто й бе предложил да дойде в Панама.

— Дъщерята на Джулия? Много добре. Надявам се, че Джулия е дошла на себе си?

— След известно време. Имаха малки различия. В началото Джулия се държеше предпазливо.

Брий го дари с широка усмивка.

— Здравей, хубавецо. Как мина денят ти?

Том се засмя. Обичаше начина, по който Брий го посрещаше всеки път, когато се прибираше у дома. Улови устните й в целувка и поглади с длан корема й.

— Твърд е като камък. Има ли контракции на мускулите?

— Да, много. Но се чувствам добре.

— Някакви болки?

— Никакви. Том, ще дойдат на вечеря.

— Кои?

Отне му известно време, за да осъзнае.

— Тук?

Преброи приборите на масата.

— Брий, няма да готвиш.

— Джулия каза същото. Но всичко е уредено, Флаш приготви три ястия. Трябва само да ги притоплим и да ги сервираме.

— Ти няма да се занимаваш. Аз ще се справя.

— Бях сигурна, че ще кажеш това — Брий развърза вратовръзката му. Том разкопча яката си.

— Е, как ти се стори дъщерята?

— Много симпатична.

— Сякаш си изненадана.

— Бях. Все още съм.

Брий се намръщи, после рече срамежливо:

— Струва ми се, че изпитах ревност. Джулия изцяло ми принадлежеше, а сега изведнъж някаква непозната нахълтва тук с танцова стъпка. Но Нанси изглеждаше дори по-нервна от Джулия. Дожаля ми за нея. Поприказвахме малко в закусвалнята, после Джулия излезе да я разведе из града. Ще дойдат в седем часа.

 

 

Нещо по време на тази вечер направи впечатление на Том, но той не можеше да разбере какво точно. Нито той, нито Нанси споменаха предишния си разговор. Тя бе много приятна и видимо успокоена да види живота на Джулия със собствените си очи. Джулия изглеждаше щастлива, дори облекчена от присъствието на дъщеря си. Брий се радваше, че може да направи нещо за Джулия, която бе придобила особено значение в живота й.

Три жени, усмихнати, бъбрещи непринудено, наслаждаващи се на вечерта.

Естествено Том извади фотоапарата си. Нанси щеше да бъде в Панама за кратко. Снимките от гостуването й щяха да бъдат нещо специално.

 

 

Едва след седмица Том изщрака и последната поза от лентата, като снима Брий в разцвета на бременността и хубостта й. Остави лентата за проявяване, но когато отново се зае с нея, беше толкова погълнат от коледната подготовка, предстоящото раждане, как ще стигнат до болницата, ако падне сняг, и дали Брий ще бъде добре, че остави снимките настрани, без да ги погледне.