Барбара Делински
Три желания (9)

Девета глава

— Вярваш ли в новогодишните решения? — попита Брий Том, на връщане от забавата, организирана от семейство Литъл.

Том държеше Брий за ръка, но бе необичайно мълчалив.

— Не зная — отговори той. — Взимах такива решения като малък. Обещавах да не се бия с братята си, да почиствам стаята си без подканяне. В гимназията обещавах да имам по-добри бележки. В колежа високите оценки вече не бяха достатъчни. Обещавах да вадя шестици.

В гласа му се бе прокраднало презрение. Брий беше отвикнала да го чува.

— Какво стана после? — попита тя.

— Изкарах шестиците. Получавах почти всичко, което пожелаех, без да давам обещания, така че престанах — погледна я той. — Бях отвратително високомерен.

„Бях“, повтори си Брий, зарадвана от употребата на минало време. Вдигна ръката му и устните й пробягаха по белега.

— И тъй, вярваш ли в тях?

Том се замисли.

— Да. Те показват стремеж към усъвършенстване.

— Тогава какви са твоите решения?

Той отново я погледна.

— Първо кажи ти.

— Да, но аз те попитах.

— Аз шофирам. Не мога да се съсредоточа. Какви са новогодишните ти решения?

— То е само едно — каза тя. — Да греба от живота с пълни шепи.

Наблюдаваше реакцията му — лека, тъжна усмивка.

— Харесва ми.

— А твоите?

Той зави по „Уест Елм“ и подкара колата по замръзналия път към дървената вила. Снегът проскърцваше под гумите на джипа. Том спря под навеса.

— Том?

— Мисля.

Брий изпита неясна тревога. Не че възразяваше срещу желанието му да мисли, нещо, което отнемаше толкова време, сигурно беше трудно. Не беше нужно да е гениална, за да се досети, че е свързано с бъдещето. Но пък новогодишните решения винаги бяха такива.

Том посегна към дръжката на вратата. Брий докосна ръката му. Прехапал горната си устна, той втренчи поглед във волана и въздъхна.

— Новогодишното ми решение е да преосмисля живота си.

Брий затаи дъх. Том стисна ръката й.

— Нямах това предвид — каза той. — Не се нуждая от преосмисляне на отношенията ми с теб. Но другото ми е мътно. Трябва да подредя останалата част от мозайката.

Брий винаги бе усещала, че това е само въпрос на време. Живеенето за мига не можеше да продължава вечно. Но беше хубаво. Беше приела диамантените обеци просто като проява на обич, бе съумяла да живее ден за ден без никакви очаквания, освен да види Том след работа. Беше доволна, повече от доволна от тази подчиненост на мига. Така се бе предпазила от разочарования.

Сега внезапно изпита страх. За пръв път от седмици се запита дали Том ще си тръгне.

Той отвори вратата на джипа, дръпна Брий след себе си и преметна ръка върху раменете й, докато вървяха към къщата. Оставиха якетата си в кухнята.

Брий го последва във всекидневната и се загледа, докато Том кладеше огън. Когато тресчиците се запалиха и пламъкът се разгоря, тя се обърна към рафтовете, опасващи стените. Погледът й се закова върху написаните от Том книги. Бяха шест, наредени в един ненатрапчив ъгъл над нивото на очите и се губеха сред останалите. Но не беше така. От деня, в който Том ги беше сложил там, Брий остро чувстваше тяхното присъствие.

— Искаш ли да пишеш? — попита тя.

Приведен, с гръб към нея, той разпалваше огъня.

— Не зная. Напоследък препрочитам написаното. Ранните книги не са лоши.

Брий сложи ръце на кръста.

— Имаш ли нови идеи?

— В началото нямах. После нещата се промениха. Сега проблемът не е в хрумванията. Щом взема някой вестник и идеите се появяват.

— Къде е проблемът? В писането?

— Не. Писането никога не ме е затруднявало.

— Тогава какво?

— Това, което идва впоследствие.

А-ха. Неговото възмездие.

— Славата.

Том избърса длани в дънките и се изправи. Пъхна ръце в джобовете и я погледна.

— Не вярвам, че ще мога да се справя с известността.

— Като алкохолик в стая с бутилки?

— Нещо такова, а и без друго не съм сигурен, че искам да пиша. Знам, че мога. Но просто не съм убеден, че го желая.

— Как ще решиш?

Том се почеса по главата.

— Не зная. Ти искаш да живееш на пълни обороти. Аз също. Понякога ми се струва, че вече съм го постигнал. Мога да кажа, че девет десети от живота ми е пълноценен и щастлив. Но останалата една десета нашепва, че баща ми е прав. Пропилявам таланта си.

Том пристъпи към Брий и обгърна раменете й.

— Проблемът е, че не мога да си седя тук, докато ти ходиш на работа. Не е правилно.

— Но аз нямам нищо против — настоя Брий разтревожена. — Харесва ми да работя в закусвалнята. А и не ми трябват лъскави вещи. Ако ми беше подарил речни камъни вместо диаманти, пак щях да им се радвам. Ако става дума за пари…

— Не. Въпросът е принципен.

Човекът с принципи е достоен за възхищение, помисли си Брий, но това не заглуши страховете й.

Онова, което заглушаваше страховете й, бе мисълта за съществото от светлина, то я обичаше и нямаше да допусне да се случи нещо лошо. А съществуваха и трите желания. Ако бяха истински, без колебание щеше да използва едното от тях, за да задържи Том.

 

 

Две седмици след началото на януари Том замина за Ню Йорк. Беше уговорил дата за обяд със своя агент и вечеря с някогашните си колеги адвокати. Брий виждаше смисъл в това. Съзнаваше, че той трябва да поправи оградата, преди да реши дали харесва онова зад нея. Но от мига, в който разбра за заминаването, я обхвана страх.

Том настояваше Брий да ползва джипа в негово отсъствие.

— Нямам много вяра на старата ти бракма — каза той и това я вбеси.

— Тогава защо не ме оставиш да си купя нова. Все ме разубеждаваш.

— Не ти трябва нова кола. Имаш на разположение джипа.

— Това е твоят джип — каза тя. — Аз искам да имам мой.

Брий мразеше да мисли по този начин. Но нима Том не отиваше в неговия Ню Йорк, докато тя оставаше в нейния Върмонт? Дали все пак не бяха от различни светове? И не си ли живееше чудесно, преди той да се появи? Не й харесваше мисълта, че внезапно е станала зависима, че е дала толкова много от себе си на един мъж, който би могъл да го отхвърли.

— Мога да спазаря добра цена за кола. Правила съм го преди.

— Изчакай — помоли той. — Ще отидем заедно, след като се прибера.

Мисълта за завръщането му я накара да се чувства по-добре.

Но не и гледката на Том, облечен в костюм, готов за тръгване. Брий се взира толкова дълго, че самият той се огледа. Попипа вратовръзката, изчетка реверите на сакото си, провери декоративната карфица.

После погледна Брий и прочете мислите й:

— Странно, нали? И аз не мога да се позная.

От врата нагоре всичко бе чудесно. Косата му бе добре вчесана, макар че Брий можеше да се обзаложи, че е по-дълга, отколкото някога е била, когато е носел костюм. Като се прибавеше и тънката резка върху бузата, той се превръщаше в мъж, когото тя познаваше и обичаше.

— Изглеждаш старомоден — каза Брий, докато това, което всъщност мислеше, бе, че с тази неприсъща за един адвокат дълга коса, с ясно изразения белег, костюма и великолепната фигура под него и с цялото си лице, от очите и правилния нос до четвъртитата брадичка, той ще предизвика задръстване по улиците, което означаваше, че само един бог знае колко възможности щеше да му предостави Ню Йорк, но че във всеки случай Том никога нямаше да се върне.

— Два дни, Брий. Само толкова.

Искаше й се да вярва, но съществуваха толкова много съблазни.

— Ами ако нещо е твърде хубаво, за да му устоиш?

— Няма такова нещо. Просто трябва да обсъдя някои въпроси. И да реша за себе си.

— Ще има жени.

— Няма да се заглеждам по тях.

— Но те ще се заглеждат.

Скован в костюма, Том я дари с мечешка прегръдка.

— Обичам те. Имунизиран съм.

Брий измърмори, притисната към ушития по поръчка ревер:

— Така казват всички. Ще си пожелая да се върнеш.

— Брий — отдалечи я от себе си Том. — Недей. Ще бъде абсолютно прахосничество. Ще се върна другиден. Билетите ми го показват. Аз го потвърждавам.

Брий пое дълбоко въздух и извика в съзнанието си образа на съществото от светлината. То съществуваше. Бенката върху тила на Саймън Мийд доказваше това. Съществото от светлина нямаше да я остави да изгуби Том. Дали?

В най-лошия случай й оставаха онези три желания.

 

 

Впоследствие щеше да хвърли вината върху самотата, своето безсилие и честата мисъл за желанията. Но по онова време единственото, което осъзнаваше, бе, че се е събудила в своята отколешна къща без Том и че й е студено.

Измъкна се изпод юргана, напъха премръзнали нозе в чехлите, треперещи ръце в халата. Пристегна здраво колана и докато отиваше към вратата, хвърли поглед към часовника. Беше шест часа сутринта. Бе спала неспокойно. Усещаше липсата на Том, на топлината му.

Къщата бе потънала в мрак, но нозете на Брий познаваха пътя. Затътриха се с досада надолу към първия етаж, през кухнята и се спуснаха по тесните стълби към леденото мазе, застлано с неравен цимент. Пещта бе в другия край. Брий включи осветлението, потрепери и се намръщи.

Натисна едно от копчетата, после второ. Увери се, че лампичката „включено“ работи. Провери дали капаците са отворени. Завъртя шайбата и побутна пещта. След като нищо не се случи, отново я блъсна. Когато изруга, дъхът й образува бяла пара.

Том бе предупреждавал, Флаш бе предупреждавал. Не беше се вслушала. Дори сега не искаше да се вслушва, защото последното, което желаеше да прави, бе да влага пари в тази къща. Не искаше да е тук. Искаше да е с Том. Но Том беше в Ню Йорк, забавляваше се, веселеше се с приятелите си и може би дори обмисляше да се установи там и се чудеше как да й съобщи новината.

Брий се нуждаеше от чудо. Тук и сега.

Отчаяна и достатъчно ядосана, за да постъпи необмислено, тя стисна очи, подпря сплетените си пръсти о брадичката и призова съществото от светлина да й помогне или завинаги да изчезне.

— Искам… да стане… топло.

Представи си съществото от светлина и отново повтори думите, този път по-силно, за да е сигурна, че то ще чуе.

— Искам… да стане… топло.

Отвори очи, скръсти ръце под мишниците си, втренчи се в пещта и я зачака да се включи. Тя не проработи.

Брий се залюля на пети, сви се още повече и пак зачака.

Нищо.

Завъртя се на почти вкочанените си пети, затътри се нагоре по стълбите и запали печката с дърва в кухнята. Когато тя започна да излъчва топлина, Брий вече седеше на сантиметри от нея, увита в един юрган, размишляваше на чаша горещ чай и си казваше, че може би, може би, желанията изискват време.

 

 

Пристигна в закусвалнята в десет, два часа преди началото на смяната й. Ако трите ката пуловери и двата чифта чорапи не бяха я издали, намусената й физиономия със сигурност щеше да го направи.

— А-ха — рече злорадо Флаш. — Какво ти разправях? Ако ме бе послушала, все още щеше да си лежиш на топло и уютно в леглото. Студена ли е къщата?

— Студена е — измърмори Брий, въпреки подозрението, че причината за настроението й бе не само в премръзналите й крайници, но и в разочарованието. Беше чакала почти четири часа, четири часа, но желанието не се сбъдна. Добре, имаше пари да поправи пещта. Новата кола щеше да почака. Но мисълта, че има три желания, бе действала успокояващо.

Флаш натика в ръцете й току-що изпечена, топла кифла с кайсиеви трици.

— Седни и яж. Райтови ще оправят отоплението почти без пари. Ще дойдат да обядват. Тогава ще им кажем.

Райтови бяха тези, които съобщиха новината на обяд.

— Сега не можем да ядем — рече Нед. — Току-що научихме.

Докато той говореше, сирената на градската пожарна на върха на хълма започна да вие, за да свика доброволците.

— На „Саут форест“ има пожар.

Брий помисли най-лошото.

— На „Саут форест“?

— Не знаем в чия къща.

Видя премигващите фарове на колата на Елиът и се спусна към вратата. Когато той слезе от автомобила и погледна към Брий, тя разбра. Грабна якето си и тръгна с Елиът.

Трепереше от ужас толкова силно, че не се осмели да седне зад волана.

След няколко минути пристигнаха на мястото. Брий можеше единствено да стои и гледа. От покрива се издигаше само гъст черен дим, но скоро щяха да се появят и пламъците. Вторият етаж бе обхванат от огъня, а първият отдавна бе изгорял. Брий предположи, че от мазето е останала само овъглена бетонна черупка.

Безпомощна, отчаяна, обхваната от вина, тя наблюдаваше, докато мъжете, които познаваше — водопроводчици, дърводелци и електротехници, преобразени в пожарникари — насочваха мощните водни струи към прозорците на горния етаж. Стъклото се разби. Водната струя отново се устреми нагоре. Въздухът се изпълни с парливия мирис на горящо минало.

Брий не искаше да мисли за щетите, за загубата на една история, за спомените, които никога вече нямаше да бъдат същите, но безуспешно. Беше последната от семейство Милър. Къщата бе единственото, което притежаваше.

— Не такава топлина исках — изплака Брий, без да се обръща към някого определено. — Изобщо не исках такава топлина.

В гласа й звучеше и тревога, и обвинение. Искаше й се да обвини някого другиго, нещо друго. Но викът й потъна в ужасяващия пукот на огъня и трещенето на водата от дългия метри брезентов маркуч.

Когато новината плъзна из града, пристигнаха приятелите й, но присъствието им бе малка утеха за опустошението пред очите й. Още преди огънят да бъде потушен, почти половината Панама се бе стекла, но Брий се чувстваше съвсем изоставена.

— Ще я построиш отново.

— Ще стане по-хубава от преди.

— Можеш да живееш у нас. Таванската ни стая е прекрасна.

— Вземи стаята над гаража ни. Твоя е.

Очите на Брий останаха приковани в останките от нейната къща. Не можеше да ги отмести дори когато се напълниха със сълзи.

Джейн я обгърна с ръка и тихо каза:

— Смяташ да останеш при Том?

Брий кимна. И без това на практика живееше в неговата къща. Ето къде щеше да бъде миналата нощ, ако той не бе отишъл в Ню Йорк. Нямаше да спи в собствената си къща, нямаше да се събуди самотна, ядосана и премръзнала, нямаше да предизвика съществото от светлина да изпълни обещанието си, нямаше от яд да жертва едно желание.

В къщата на Том имаше много топлина.

Може би в някакъв изопачен смисъл желанието й се бе сбъднало?

 

 

Часове по-късно, топла като препечен хляб под дебелата завивка в леглото на Том, Брий още не бе намерила отговор. Стомахът й се преобръщаше всеки път, когато в съзнанието й изникваха овъглените останки от къщата. Бяха нужни два душа, за да отмие зловонието на дима от косата си, и вана с благоуханни масла, за да забравят сетивата й.

Сега Брий отново бе разтревожена. Том не се бе обаждал. Беше казал, че ще телефонира, беше обещал — това бе неговото обещание, не нейно. Ако не бе успял да се свърже у дома й, щеше да опита тук, освен ако не бе толкова обсебен от завръщането си в Ню Йорк, че да забрави. Брий бе изплашена, толкова изплашена.

Седна в леглото и обгърна с ръце коленете си, за да укроти треперещото си тяло. Чудесно. Ако Том я изостави и се върне към живота си в Ню Йорк, ще вземе застраховката от къщата на улица „Саут форест“ и ще купи неговата. Винаги я бе искала. Можеше да живее тук без него и да се върне към собствения си живот, който преди появата му си беше съвсем наред. Съвсем наред. Да, наистина беше. Съвсем наред, преди да се появи Том.

Цифрите на електронния часовник се смениха. Беше полунощ. Том трябваше отдавна да се е обадил.

Брий грабна телефонната слушалка до леглото, позвъни на „Информация“, получи номера на хотела му и при втория опит натисна правилните копчета. Отсреща вдигна телефонистката на хотела. Брий попита за Том. След кратка пауза дойде съобщението, че същия следобед той е напуснал хотела.

Брий не знаеше какво да мисли или направи. В усилието да се успокои тя се опита да си възвърне утехата на съществото от светлина. За пръв път не успя. Можеше да си представи голяма ярка топка, но образът беше плод на разсъдъка й. Не можеше да го почувства. Беше емоционално отделена. И внезапно Брий се озова обратно в света преди онази октомврийска нощ, само че сега той не й се струваше толкова прекрасен, както тогава. Сега й изглеждаше програмиран и ограничен. И самотен. И отегчителен. По някаква ирония изглеждаше дори безплоден.

Неспособна да седи кротко с тези мисли и обзета от желанието да си възвърне настоящето, Брий стана от леглото и тръгна от стая в стая. Така се озова на горния етаж и се загледа през прозореца на свободната спалня към предния двор, когато два фара осветиха улицата. Сърцето й затупка бързо, когато видя, че фаровете са на такси, което спря пред вилата.

Беше Том, прибрал се ден по-рано. Дали защото Ню Йорк му се бе сторил толкова хубав, че бе взел решение?

С туптящо сърце, наблюдаваше как той слезе от колата и се втурна нагоре по алеята. Спусна се тичешком по стълбите, отвори вратата пред Том и уплашено отстъпи назад, докато той остави чантата си. Когато Том протегна ръце, тя се хвърли на шията му и се притисна към него по начин, който би бил невъзможен в другия й живот, но който бе единственото логично нещо в този.

 

 

Измина дълъг миг, преди да осъзнае, че не само тя трепери. Толкова силно я притискаше Том.

— Минах покрай къщата — продума той с толкова дрезгав глас, че тя едва го позна. — Какво се е случило?

— Пожар — беше всичко, което Брий успя да каже, преди думите й да потънат в целувката му. Тази целувка имаше вкуса на страх и нужда от уверение, колкото от нейна, толкова и от негова страна.

Когато устните им се разделиха, той обгърна с ръце лицето й.

— Кога?

Пръстите му изтриха сълзите й.

— Днес на обяд.

Брий сгуши ръце в неговите и докосна лицето му, за да узнае повече, да почувства повече, да се увери, че той е там.

— Обадих се в хотела ти. Казаха, че си напуснал.

— Трябваше да се върна тук. На работа ли беше, когато стана?

Брий кимна и избухна в сълзи.

— Защо не се обади!

— Опитах, но никой не вдигаше.

Том я придърпа към себе си.

— Когато опитах да се свържа в закусвалнята, линията даваше заето, а след това седях в самолета на пистата три часа, докато проклетите компютри проработят. О, скъпа, не плачи. Моля те, не плачи.

Брий се опита да спре — каза си, че неслучайно той е сложил дънки и пуловер под палтото, а не онзи ужасен костюм — но това не помогна.

— Бях изплашена.

— Аз също — прошепна Том в косата й. — Изплаших се в Ню Йорк, изплаших се и тук. Обичам те, Брий.

Тя сключи ръце около гърба му и заплака още по-силно. Не искаше той да заминава, никога повече.

Том я прегръщаше, галеше гърба й, казваше й, че я обича, умоляваше я да не плаче. След като я побутна навътре, затвори вратата, облегна се на нея и придърпа Брий.

— Купил съм ти нещо.

Тя избърса очите с опакото на дланта си.

— Не искам нищо. Само теб.

— Вече ти казах.

— Какво?

— Същите тези думи. Повтарях си ги през цялото време в Ню Йорк. Мразех уличното задръстване. Мразех тълпите хора. Мразех Нейтън, който ми казваше, че ще ми издейства добри пари, ако напиша три книги, и много пари, ако подпиша договор за четири. Мразех колегите адвокати, опитващи се да измерят в долари и центове клиентите от развлекателния бизнес, които мога да доведа. Хотелът беше претенциозен, цените в ресторантите главозамайващи, въздухът замърсен. Непрекъснато се питах какво, по дяволите, правя там, когато единственото, от което имам нужда, си ти.

Брий вдигна глава.

— Наистина ли?

— Да.

В здрача очите му бяха пламенни, гласът му звучеше властно.

— Днес трябваше отново да се видя с Нейтън, но отмених срещата. Обикалях улиците и мислех за хората, които бях решил да посетя, но не го направих. Единственото, което исках, бе да пазарувам.

Том бръкна в джоба си и извади една кутийка. Малка, квадратна, синя, завързана с красива бяла панделка.

Брий отмести поглед към лицето му и отново към кутийката.

— Отвори я — подкани я той.

Тя се освободи от прегръдката му, взе кутийката от ръката му, развърза панделката и повдигна капачето. Вътре имаше друга кутийка. Брий отново погледна Том.

— Продължавай — каза Том и взе външната кутия от ръцете й.

Не смеейки да се надява, Брий подържа кутийката в ръка. После вдигна капачето. Вътре, върху тъмна основа, върху платинена халка лежеше крушовиден диамант и бавно, но сигурно, светлината се върна в живота й, извираща от диаманта, нашепваща за единение и любов, изпълваща я с топлина.

— Нима това е…

— Да.

Брий вдигна очи.

— Предлагаш ми…

— Да.

— О, Боже — промълви тя и се хвърли на врата му.

Само след миг отново впери поглед в пръстена. Никога не бе имала нещо подобно, никога не бе мечтала за нещо подобно.

— Купил си го от Ню Йорк?

— Това бе единственото съществено нещо, което направих през цялото време там.

Брий усети, че не й достига въздух. С кутийката в ръка отново прегърна Том.

— Благодаря — прошепна тя, притиснала устни към бузата му, и миг след това се отдръпна, за да погледне отново в кутийката. Пръстенът беше все още там.

— Сложи го.

Щеше да го направи. Но изведнъж през ума й мина мисъл, която изтри усмивката от лицето й. Без колебание, защото знаеше, че трябва да го каже, тя изтърси:

— Том, аз не мога да имам деца. Не мога. Имам срастване.

Той притихна.

— От катастрофата?

Брий кимна.

— Ти искаш деца. Зная това. Чувала съм те да говориш за племенниците си. Виждала съм те с Джоуи Литъл.

Том поклати глава.

— Ще си осиновим.

— Няма да е същото.

— Напротив.

Извади пръстена и го постави върху ръката й. После повдигна пръстите й към устните си, целуна ги и я погледна в очите.

— Не мислех за деца, докато обикалях из Ню Йорк. Мислех за теб.

— Но ти искаш да имаш семейство. Именно това ти е липсвало.

— Точно така, а основата на едно семейство са мъжът и жената. Ако основата не е стабилна, всичко ще рухне. Ти си единствената жена, с която искам да се свържа — засмя се дяволито той.

Брий почувства искреността му. Сълзите й отново потекоха.

— Ще се омъжиш ли за мен, Брий?

Нямаше значение, че носи неговия диамант на пръста си — изречените думи я оставиха без дъх. Явно изглеждаше слисана, защото Том се разсмя. Гласът му бе пълнокръвен и богат, какъвто щеше да бъде и животът й с него.

— Бях сигурна, че ще предпочетеш Ню Йорк — извика тя. — Лежах тук и мислех, че всичко е свършено, както сънят, който отлита след събуждането.

Когато обърна дланта си, диамантът проблесна. Неговата светлина й донесе особено спокойствие.

 

— Пожелах си топлина — каза му Брий в три часа сутринта. Бяха се любили, ядоха пица и отново правиха любов. Сега бяха потънали в сладкото ухание на страстта и потните си тела, и Брий лежеше, подпряла буза върху гърдите на Том.

Ръката й със свити пръсти почиваше върху гърдите му. Прегъна третия, за да види искрящия диамант. Вълнението заличи умората.

Явно Том бе почувствал същото, защото гласът му съвсем не беше сънен.

— Поиска ли си това?

— Затворих очи, извиках образа на съществото от светлина и си пожелах. Нищо не се случи. Чаках, чаках и най-накрая отидох в закусвалнята. По обед къщата гореше.

Том се закиска.

— И ето те сега в една добре отоплена къща, в която да останеш завинаги. Желанието ти се е сбъднало.

— Наистина ли? — повдигна тя глава. — Исках да ми бъде топло, а избухна пожар. Дали причината е в моето желание, или в нещо по-логично, като например една капризна стара пещ? Мислих за това, Том. В преносен смисъл наистина получих това, което исках. Но в прекия смисъл? Дали всъщност с желанието си за топлина не предизвиках този пожар?

— Ако се чувстваш виновна, недей.

— Не мога. Това беше дом.

— Това бе вещ, която може да бъде заменена.

Внезапно сериозен, Том я помилва по бузата.

— Брий, съжалявам за онова с децата. Съжалявам, че е трябвало да го чуеш от лекаря и да го запазиш за себе си. Ако ми бе казала, щях да споделя болката ти.

— Ти го направи. Онази нощ дойде в дома ми и когато се разплаках, ме прегърна.

— Трябваше да ми кажеш защо плачеш.

— Щеше да се чувстваш още по-виновен за злополуката. А аз не искам това. Не искам да мисля, че си ми подарил този пръстен от чувство за вина.

— По-скоро от егоизъм. Ти си най-хубавото нещо в живота ми. Пръстенът е първата стъпка към обвързването. Е, какво мислиш? Можем да се оженим следващата седмица или следващия месец. Би било хубаво да направим сватбата в деня на Св. Валентин.

Брий сложи глава на гърдите му, усмихна се и вкуси от мига.

— Ще решим.

— Кога?

— Скоро. Никога досега не съм била сгодена. Искам да се порадвам малко.

Тази нощ тя сънува, че има бебе. Беше малко момченце, миниатюрно копие на Том от семейните снимки, които бе виждала. Добре оформено и будно, втренчило стряскащо бистри оченца в тях двамата, сякаш от мига на своето раждане знаеше кои точно са те. Бащинска гордост изду Том толкова много, че той порасна с цели трийсет сантиметра. А Брий бе изпълнена с такава любов, че просто… се пръсна.

Събуди се сепната, все още с усещането за тази любов. И с тъгата при мисълта, че сънят е само сън. Тъгата се стопи първо в прегръдките на Том, после в оживлението, което изпълни закусвалнята, когато приятелите й видяха пръстена.