Барбара Делински
Три желания (13)

Тринадесета глава

Калният сезон в Панама не беше привлекателен. С последното голямо топене на зимния сняг земята подгизна. Склоновете се свличаха и плъзгаха надолу по ливадите. Половината пътища в града, които не бяха павирани, станаха непроходими без вериги, а останалите бяха разкаляни. Калните пръски по колите се увеличаваха, обувките и ботушите се спичаха. Кръпките сняг, които се задържаха из сенчестите места, придобиха раздърпани, почернели от мръсотия очертания. Градският парк загуби привлекателността си.

Началото на калния сезон започваше между петнайсети и трийсети март и продължаваше две-три седмици. През останалото време на годината навън имаше работа. Но през тези няколко седмици цареше бездействие. Досадата от затворените пространства растеше. Духовете лесно се палеха. Идването на пролетта изглеждаше невероятно.

По общо мнение предците, основатели на Панама, бяха провеждали срещата на града в края на март, тъй като не са успявали да се съберат по-рано поради липсата на снегорини.

Съвременна Панама бе загрижена не толкова заради снега, колкото да си създаде развлечения през този най-мрачен, кален и отегчителен сезон.

С тази цел срещата на града беше удължена на три вечери, а преди и след всяко събиране се предлагаха сандвичи.

Брий очакваше седмицата с нетърпение не защото се чувстваше мрачна, кална или отегчена, а защото бе щастлива. Отново работеше в любимата си закусвалня. Пазеше блажени спомени от венчавката и сватбеното пътешествие, както и здравословни следи от карибския тен.

А и бе омъжена за Том, когото много, много обичаше. Страховете й, че той ще започне да мисли другояче, не се оправдаха. Нищо не бе се променило със сватбата, което да охлади жарта му. Той си оставаше все тъй внимателен и грижовен, влюбен и нежен както преди. Брий не бе на себе си от щастие.

Ето защо реакцията й по време на събиранията я свари неподготвена. Гледката на семейства, гледката на семейства с деца събуди у нея същата болка, каквато бе усетила през ноември. Мислеше си, че се е примирила с факта, че не може да има деца. След пътешествието и след многократните уверения на Том, че това е без значение за него, бе решила, че е свикнала с тази мисъл. Тогава видя Том на вечерите, танците и базарите, събиращи целия град, само че сега той не наблюдаваше пълните с топлота семейни групи отстрани, а беше в центъра им.

Всичко започна с Джоуи Литъл. Но Джоуи имаше приятелчета. Когато тези приятелчета откриха, че Том притежава безкрайно търпение и охотно носи на раменете си хлапета, всички те започнаха да се надпреварват да се покатерят. Това доставяше удоволствие на Том. Беше едър и силен. Можеше да подхвърля във въздуха заливащи се от смях дечица с такова внимание, че всеки, който гледаше, също се разсмиваше. Откъсваше малки нослета и ги държеше между пръстите си, можеше да извади монета от 25 цента от ушите си или да прави вълци, вещици и пуйки по стената. Когато бе с деца, Том беше дете. Той беше предопределен да бъде баща.

Брий изпитваше нужда да поговори за това, но не можеше да го обсъди с Том. Знаеше мнението му. Беше го изразявал вече достатъчно често. Брий имаше нужда да разбере какво е нейното желание. Така че, възможно най-небрежно, тя повдигна въпроса пред приятелите си.

Флаш беше първият.

— Чувстваш ли липсата на деца? — попита Брий един следобед в закусвалнята.

Флаш изпробваше нов десерт и бе сложил в една чиния сок от малини.

— Как бих могъл да имам деца? — попита той разсеяно, като поставяше топла бяла сметана в центъра на чинията.

Взе един нож и го прокара от бялото към червеното и обратно.

— Самият аз съм дете.

— Говоря сериозно.

— Аз също. Как бих могъл да се грижа за едно дете? Та аз едва успявам да се грижа за себе си.

— Това не е вярно — укори го тя, макар че, когато по-късно размисли, увереността й намаля.

Така че Брий отиде да види Верити. Верити бе образец на човек, който може да се грижи за себе си. Брий й занесе от нарязаните и замразени парчета от сватбената торта и я укори, защото си бе тръгнала от приема твърде рано, за да опита пресния сладкиш.

— По-добре беше, че си тръгнах — рече Верити.

Тя плетеше толкова чевръсто, че Брий с трудност следваше бодовете на куката.

— Установяваме връзка по-лесно, когато наоколо няма хора. А и не се чувствам добре сред навалицата.

— Заради децата ли?

Ръцете на Верити замръзнаха, въпреки че очите й останаха приковани в плетивото й.

— Защо питаш?

— Защото децата вдигат шум. Те изключват тишината и спокойствието. Или уединението.

— Никога не съм се стремяла към такова уединение. А тишината и спокойствието са част от мен. Така е било през целия ми живот. Това бе единствено възможният начин да оцелея по време на продължителния си брак. Затварях се в себе си.

Пръстите й отново се раздвижиха.

— Ако имах деца, това щеше да е невъзможно.

— Съжаляваш ли?

— Че нямам деца?

Верити не наруши ритъма на работа.

— Предвид обстоятелствата, не. Не исках да имам деца от него. От друг мъж, може би. В друг живот, може би. Но в този е твърде късно. Никакви билки или срещи с извънземни не могат да ми помогнат. Отдавна съм минала детеродната възраст. А и — добави тя — уединението започна да ми харесва.

Единствената друга жена, за която Брий знаеше, че цени уединението колкото Верити, беше Джулия. Наистина, усещаше, че Джулия й казва това, което споделя и с останалите, а то не бе много. Но булчинската рокля ги беше свързала. Брий обичаше да разговаря с Джулия. Беше започнала да се отбива в цветарския магазин, за да поприказват всеки път, когато минаваше оттам.

По една случайност в този ден Джулия връзваше широка розова лента около гърлото на една ваза, пълна с розови и бели лалета, подарък за съпругата на сина на бръснаря, която току-що бе родила момиченце. Брий погледа известно време, после попита:

— Когато правиш такива букети, спомняш ли си за раждането на собствените си деца?

— Понякога — отвърна Джулия и завърза лентата на панделка. — Беше необикновено изживяване.

— Трудно ли беше?

— Раждането? — Джулия се усмихна. — Не. Заслужаваше си.

— Но родилните мъки могат да продължат безкрайно дълго.

Джулия нехайно сбърчи нос.

— Най-трудното е едва накрая, а тогава на помощ идват лекарствата. Не вредят ли на бебето, ще попиташ? Е, нашите деца не изглеждат увредени. По мое време майките не избързваха толкова да се правят на мъченици. Това ставаше след раждането. Отглеждането на децата беше главното ни занимание. Често го поставяхме пред собствените си нужди. По време на раждането ли? Не. Невежеството беше блаженство.

— Като награда за изстраданата бременност?

— О, бременността ми харесваше. Много.

Джулия отдалечи вазата от себе си, огледа я, показа я на Брий.

Но Брий се опитваше да убеди себе си, че не иска да е бременна.

— Чувала съм ужасни истории.

— Говорила си не, с когото трябва — каза Джулия. Замълча, повдигна вежди с надежда и сниши глас.

— Бременна ли си?

— Мили Боже, не. Току-що се омъжих. Твърде скоро е за бебе. Толкова неща ми се случиха с шеметна бързина, че се нуждая от време, за да свикна. Харесва ми работата, харесва ми да оставам сама с Том, а и без това той все още се двоуми какво да прави със собствената си работа, така че не би било честно да му натрапя едно дете.

— Не мисля, че в неговия случай децата ще представляват бреме.

Брий знаеше, че Джулия е права, но това не й помагаше особено. Вярваше в преценката й. Но се нуждаеше от съюзник. Така че след като навалицата около обед намаля, Брий се приведе през тезгяха към Джейн и попита:

— Страхуваш ли се, че остаряваш? Карат ли те приказките за биологичния часовник да се замисляш?

— Непрекъснато — въздъхна Джейн. — Но какво да направя? Аз не привличам мъжете като теб.

— Просто не си срещнала подходящия човек. Някой ден той ще се появи.

Брий вярваше в това. Джейн бе твърде добра, за да изкара живота си сама.

— Някой ден — каза Джейн и въздъхна. — Тогава може и да съм твърде стара за деца.

— Можеш да си осиновиш. Така постъпват самотните майки. Мишел Пфайфър го направи. Роузи О’Донъл също. Ако се съди по някои мъже, жените биха се справили по-добре сами.

— С какво да се справят сами? — попита Доти, сядайки на стола до Джейн.

Джейн хвърли поглед към Брий, който казваше: „Трябваше да ме предупредиш, че е тук“, но самата Брий не бе забелязала присъствието на Доти.

— С отглеждането на деца — вметна Лий Ан, уловила разговора в движение. — Погледнете мен. Нали сама се справих?

И се отдалечи, преди някой да успее да отговори.

— „Погледнете мен“ — промърмори Доти под носа си. — Не я гледайте. Тя не може да бъде образец за майка, след като прави такива неща с косата си. Освен това много е лесно за някоя хубава малка холивудска кукла да си осинови дете. Тези жени не се безпокоят за плащането на сметките.

— Нито пък аз — каза тихо Джейн, докато гледаше Брий. — Имам дом. Нафтата е платена. Също и токът, и телефонът.

Доти се отдръпна и впери очи в Джейн. Едва когато Брий погледна Доти, Джейн направи същото.

— Не се притеснявай, майко. Не съм бременна.

— Не си? Надявам се. За Бога, Брий. Да не би да й пускаш разни мухи сега, след като си имаш съпруг? Във всеки случай Джейн не е омъжена, а и ти самата не трябва да забременяваш. Току-що си се омъжила. Не знаеш дали бракът ще просъществува.

— Ще просъществува — каза Джейн.

— Гласът на опита. Тя е специалист по бракове и бебета.

— Ставаше въпрос за осиновяването — поправи я Джейн.

— Да не си посмяла да направиш това. Не съм готова да отглеждам още едно дете.

— Ако бебето беше мое, аз щях да се занимавам с отглеждането.

— Като с готвенето, така ли? — попита Доти.

Брий се опита да разведри атмосферата.

— Верити казва…

— Верити? — обърна се Доти към Брий. — Тази жена не може да каже нищо разумно. Твърде много разговаряш с нея. Насърчаваш я.

— За какво?

— Да идва в града. Чудесно. Не можем да я държим настрана от градските събирания. Но защо трябва да се присламчва към базара на занаятите. Хората няма да купят плетивата й. Тя изнервя всички ни. А появяването й на сватбата ти? — наежи се Доти. — Ако бях на твое място, това нямаше да ми се понрави.

— Верити е безобидна — каза Джейн, преди Брий да успее да я спре.

Доти подхвана оттам, където беше спряла.

— Това само показва колко малко разбираш. Присъствала си по време на несвързаните й приказки. Нима не разбираш, че това са безсмислици?

— Тя разказва тези истории, за да ни шокира.

— О, така ли? И кой ти каза това?

— Аз — обади се Брий.

Доти въздъхна.

— Брий. Защо разправяш подобни неща на Джейн? Тя вярва в тях.

С поглед, вперен пред себе си, Джейн каза:

— Когато човек приказва с Верити насаме, тя говори смислено.

— С това ли се занимавате? Оттам ли тръгна разговорът за осиновяването?

Доти издиша шумно.

— Бог да ни пази от малоумни.

И стана от стола с нетърпеливото „Идваш ли?“. Докато тя се отдалечаваше, Брий докосна ръката на Джейн.

Разтреперана, Джейн прошепна:

— Някой ден ще ме подтикне да стигна толкова далече, че смелостта няма да е от значение. Мразя я.

И загриза нокътя си. Брий дръпна ръката й.

— Не е вярно. Тя е твоя майка.

Разкаяна, Джейн обви ръце около шията й.

— Извинявай. Зная, че никога не си имала майка. Както казва тя, аз съм егоистка.

— Ако беше егоистка, щеше отдавна да се изнесеш.

Брий отдръпна Джейн от себе си.

— Кандидатствай в училище по изкуствата.

— Училище по изкуствата? — Джейн внезапно придоби уплашен вид. — Това е само мечта.

— Може и да се сбъдне. Кандидатствай. Ще те приемат.

— Никога преди не си казвала това.

— А трябваше. Има толкова голяма вероятност.

— Аз съм на трийсет и пет години. Ще бъда най-възрастната в класа.

— Обзалагам се, че няма да е така. Но дори да е, какво от това? Кандидатствай, Джейн. Ще те приемат.

— А после? Как ще се издържам? От какво ще живея?

— Джейн! — извика Доти от вратата на закусвалнята. Брий хвана Джейн за ръката, преди да е хукнала.

— Стипендия. Обезщетение. Работа. Можеш да получиш всичко това. Тогава ще бъдеш свободна.

Джейн изглеждаше раздирана от съмнения.

— Помисли си.

Джейн кимна бързо и хукна след Доти, но спря на средата на пътя и се втурна обратно. Лицето й бе изопнато от гняв.

— Не я слушай какво казва за децата. Не се колебай, Брий. Ти ще бъдеш най-добрата майка в целия свят.

 

 

Значи Флаш нямаше деца, защото самият той бе отчасти хлапе. Това не се отнасяше за Брий, която всъщност никога не бе имала детство.

Верити не беше родила деца, защото животът й се бе объркал. Това също не се отнасяше за Брий. Беше се омъжила за подходящ човек, в подходящия момент, на подходящото място, с подходящото количество любов, желание и пари.

Джулия, благословена да бъде, не само беше харесвала усещането да е бременна, но също така бе харесала раждането, а това поставяше под въпрос оплакванията, които Брий беше чувала. А и Джулия бе права за Том. Бащинството не би било бреме за него. Той искаше да има семейство повече от всичко на света. Щеше да бъде щастлив. Самата тя също. Джейн беше права. Брий щеше да бъде добра майка, независимо че никога не бе имала собствена, от която да се учи. Брий обичаше децата. Обичаше Том. Щеше да обича неговото дете. Всичко бе толкова логично.

Това, което бе извън всякаква логика, беше как да го направи, защото ако лекарят бе прав и тя не можеше да зачене, единственият начин да го постигне, беше с помощта на желанията. Но Брий все още не знаеше дали те съществуват. Пожарът отчетен като случаен. Жената от закусвалнята отдавна си бе заминала. Две желания ли бяха изхабени? Или нито едно?

Добре. Можеше да поиска и нищо да не стане. В такъв случай щеше със сигурност да разбере, че желанията не са истински, двамата с Том щяха да си осиновят дете и толкова. Но ако желанията наистина съществуваха и това бе третото, после? Можеше да живее щастливо с Том и детето му и всеки ден да благодари на Бога, че е имала смелостта да рискува. А можеше и да умре.

Мисълта беше особена. И съвсем неоснователна. Нямаше доказателство, че ще умре. Дори не знаеше откъде й бе хрумнало.

Но предвид възможността да умре, независимо колко нищожна е, дали желанието да има дете беше безотговорна постъпка? Дете без майка — Брий знаеше какво означава това. Том щеше да поеме товара да го отглежда сам.

Но Панама бе пълна с хора, които ги обичаха. Сватбата беше й показала това. А и Том не бе Хейуд. Той беше силен, общителен и талантлив. Ако останеше да отглежда детето им сам, щеше да получи всякаква помощ.

Брий не искаше да умира. Искаше да бъде с Том. Искаше да бъде с детето им. Но ако не рискуваше да изрече желанието си, може би изобщо нямаше да има дете.

Какво да правя? — попита тя съществото от светлина, но то не отговори. Истински ли са желанията? Дали да рискувам?

В крайна сметка в основата стоеше ненаситността. Едно дете от Том щеше да придаде завършеност на живота й. Брий се опита да разубеди себе си: каза си, че връзката й с Том е повече от това, което много жени някога са имали, и че трябва да бъде доволна, каза си, че биха могли да си осиновят дете, че сбъдването на третото желание не си заслужава риска.

После, на градското събиране, видя Том, който обсъждаше плюсовете и минусите от запазването на позициите на Панама в системата на държавните ведомства. През цялото време, докато говореше, държеше ръцете си зад гърба и правеше смешни движения, за да забавлява две неуморни хлапета на задната редица. И тя разбра.

Съзнаваше, че би могла да се двоуми безкрайно, но истината беше, че сърцето й вече бе наложило волята си над ума й. Достатъчно дълго бе живяла разумно и предпазливо. Очакването на най-лошото не беше начин да се живее. Сега се осланяше на оптимизма и надеждата. Сега гребеше с пълни шепи от живота.

Повече от всичко друго на този свят искаше да дари дете на Том. Нямаше нужда да затваря очи, за да си представи това малко създание. Виждаше го също тъй ясно, както усещаше собствената си радост. Тази радост оправдаваше риска.

И Брий го направи. В нощта след закриването на градската среща, докато беше в банята, преди да легне при Том. Брий сплете пръсти пред брадичката си, силно стисна очи и прошепна: „Искам… да имам дете от Том“. Извика в съзнанието си образа на съществото от светлина и повтори думите: „Искам… да имам дете от Том.“

Остана така дълго време, сърцето й туптеше силно от сериозността на онова, което беше направила. Но желанието бе изречено. Не можеше да го върне назад. Разтреперана си представи как то се издига нагоре върху един звезден лъч и открива съществото от светлина. Неговото сияние беше също тъй ярко и пълно с утеха, както и преди. Постепенно сърцето й възвърна нормалния си ритъм, а треперенето се смени с дълбоко спокойствие. Брий вдиша бавно, дълбоко и уверено и издиша.

Усмихната, вчеса косата си, приглади гънките на копринения си пеньоар и отиде при Том.

 

 

Желанието й се сбъдна същата нощ. Брий бе убедена в това заради усещането за пълнота, което изпита, докато лежеше до Том. И двамата бяха разсъблечени и плувнали в пот. Тялото й излъчваше светлина, която идеше от едно микроскопично зрънце дълбоко в утробата й.

Брий не каза на Том нито тогава, нито седмица по-късно, когато домашният тест потвърди, че онова, което нарастващата с всеки изминал ден в тялото й топчица топлина й беше нашепнала, е вярно. Нито пък се разтревожи. Беше се врекла. Нямаше връщане назад.

 

 

Между възстановяването на нанесените от зимата поражения върху земята, подготовката на меката почва за запланувания гараж и ролята на младоженец измина един забързан месец, преди Том да попита Брий за цикъла й. Тя смяташе, че той ще забележи навреме. Беше свикнал с онези дни, през които тя се чувстваше подпухнала и схваната.

— Как съм го пропуснал?

— Не си.

Брий говореше тихо, потискайки вълнението си, но без особен успех.

— Закъснява.

Том застана нащрек.

— С колко дни?

— С две седмици.

Не успя да прикрие вълнението си.

— Какво мислиш?

— Че трябва да си направиш изследване.

— Вече направих. Резултатът е положителен. А не би трябвало.

Том не се опита да потисне вълнението си и именно това очакваше да чуе Брий.

— Понякога лекарите грешат — каза той. — Няма да е за първи път. Обади ли му се?

Брий кимна.

— Защо не ми каза? Какво е мнението му?

— Имам запазен час след две седмици. Тогава лекарят може да установи дали съм бременна чрез преглед, а не ти казах, защото не исках да се надяваме напразно. Докторът каза, че това би било щастлива случайност.

Брий се бе вкопчила в тази мисъл. Щастливата случайност бе нещо невероятно, нещото, което ставаше рядко, но все пак се случваше. Тя се опълчваше срещу закономерностите, но може и наистина да се бе появила от само себе си, без намесата на някакво желание.

Том хвана ръцете на Брий. Очите й бяха големи и светнали.

— Тестът е бил положителен. Това е невероятно.

Брий отново кимна, вече широко ухилена.

Том постави ръка на корема й и тихо попита:

— Усещаш ли го?

Изражението върху лицето му бе толкова красноречиво, камо ли благоговението в гласа му. Приличаше на човек, който е получил възможно най-ценния дар, и в този миг, независимо дали ставаше въпрос за трето желание или не, Брий изпита огромна радост, че е поела риска.

Покри ръката му със своята.

— Още е твърде малко, за да се почувства, но аз се заклевам, че го усещам. То е като топчица топлина дълбоко в мен. Усещам я, откакто се появи.

— Наистина ли? И не ми каза?

— Помислих, че е просто чувство на щастие. Любов.

Том изстена, обгърна лицето й с ръце, помилва с пръсти страните й и каза:

— Брий, ти преобърна живота ми. Независимо дали си бременна или не, ти ме спаси от една различна участ. Как да ти благодаря за това?

 

 

В отговор на своя собствен въпрос през следващите две седмици Том превърна Брий в център на живота си. Всяка сутрин й сервираше закуската в леглото, подаряваше й цветя, прекарваше свободното си време в закусвалнята, повтаряше й колко е красива. В леглото бе ненаситен, но внимателен. Брий нямаше основания за безпокойство. Нейното бебе бе пуснало корен и нямаше да бъде прогонено, а и тя желаеше Том. Беше винаги готова да откликне на жарта му. Дори когато се събуждаше от дълбок сън и забелязваше желанието му, възбудата й бързо нарастваше. Тялото й откликваше по-мощно и пламенно.

Том я глезеше. Брий обожаваше всеки миг.

 

 

Калният сезон завърши с априлското нарастване на деня и постепенното стягане на земята. Том и Брий седяха с часове на пейката край потока, вслушваха се в напора на водата, вдишваха обещанието за пролет в мириса на влажната земя, гледаха завръщането на прелетните птици.

И преди Брий бе щастлива, но тези две седмици изпълниха щастието й с ново съдържание.

Двамата с Том споделяха радост, която бе непорочна и пълна. Животът им заедно бе богат на удовлетвореност и любов. Брий отново се пощипваше, чудейки се дали не сънува.

 

 

Нито за миг Том не се усъмни в бременността й. Всичко, което се беше случило от онази октомврийска нощ насетне, бе неочаквано. Това беше просто още едно необикновено нещо.

Но колко удивително! Когато Брий определи дата за венчавката, Том реши, че е най-щастливият мъж на земята. Това щастие бе подсилено в деня на сватбата им, когато Брий се появи в църквата като приказно видение, тръгна по пътеката, устремена единствено към него, и се усмихна през сълзи, когато той сложи венчалната халка на пръста й. Бяха женени едва от два месеца, познаваха се само от шест, но тя бе толкова неразривна част от живота му, колкото и сърцето му.

А сега това. Дете. Детето на Брий. Тяхното дете.

 

 

Пол Сийли беше изумен. Когато, след като прегледа Брий, се върна на бюрото си, той погледна последователно и двамата, поклати глава и въздъхна.

— Как да го обясня? От двайсет години съм гинеколог. Безплодието нараства все повече, често причините са нови, но ситуацията беше различна. Касаеше се за добре познат случай на рана, която предизвиква образуването на тъкан, възпрепятстваща зачеването. Имал съм десетки такива случаи. В някои от тях проблемът беше разрешен чрез оперативна намеса. Двамата със Саймън обсъдихме възможността. Не мислехме, че ще помогне, иначе щяхме да направим операция.

Той се вгледа в Брий.

— Никога не бихме ви причинили ужаса от мисълта, че няма да имате деца, ако не считахме, че шансовете за това са повече от 99%.

Сийли се намръщи озадачено.

— Обикновено прогнозите ми са доста точни.

— Наистина ли вероятността беше такава? — попита Брий. — Деветдесет и девет процента?

— По-точно 99,5% против.

— Значи аз съм единствената сред двеста човека, която е забременяла въпреки срастването?

— Така изглежда.

— И сте сигурен, че е бременна? — попита Том.

Знаеше, че тя е сигурна, долавяше това в убедеността в очите и усмивката й, усещаше го по дланта й, която стискаше тъй здраво, че ако това бе шията й, би се задавила. Но Том искаше да чуе още веднъж.

— О, сигурен съм — рече докторът, все още удивен. — Всички признаци са налице. Бременна е в шестата седмица. Пфю-у. Съжалявам за причинената болка. Сгрешили сме.

Дяволски вярно! — помисли си Том. Брий почти щеше да отхвърли предложението му за женитба, защото лекарите бяха сгрешили. Би могъл да ги удуши заради това, да ги удуши или да ги даде под съд, но се съмняваше, че Брий би позволила каквото и да е. Седнала до него, тя бе въплъщение на милосърдието.

— Сега, след като бебето е на път, болката изчезна — каза тя спокойно.

Веднага щом разбереше нещо повече, Том щеше да сподели това спокойствие.

— Значи няма такова срастване? — попита Том лекарят.

— Очевидно не толкова голямо, колкото очаквах.

— Ще повлияе ли по някакъв начин на бременността?

— Не би трябвало. Но считам, че можем да се спрем на раждане чрез цезарово сечение.

— Защо?

— Матката й беше срязана и зашита. Не е имала много време да се възстанови. Не бих рискувал да се получат разкъсвания. А и цезаровото сечение не е опасно. Дори няма да използваме пълна упойка. Ще приложим спинална анестезия. Използваме я при много жени, които раждат по нормалния начин.

Намръщи се, разряза въздуха с юмрук и промърмори:

— Бях толкова сигурен.

Отново поклати глава.

— Не предвиждам никакви усложнения по отношение на самата бременност. Ти си в отлично здраве, Брий. Възстановяването ти от катастрофата е изумително.

Брий погледна Том, за да покаже, че заслугата е отчасти негова. Том усети, че му поникват криле. Сийли взе бланка за рецепта и химикал.

— Всеки ден ще взимаш витамини. Препоръчвам ти умерен хранителен режим. До седмия месец ще правим ежемесечни прегледи, а след това ще се виждаме по-често.

Погледна здравния й картон и извади едно календарче.

— По мои сметки, трябва да родиш на… — върхът на молива отброи седмиците.

— Това вече е прекалено — каза той с усмивка и вдигна очи. — По мои изчисления, трябва да родиш в дните около Коледа. Тук сякаш има някаква магия.

 

 

Тук сякаш има някаква магия.

По пътя на връщане от Ашмонт Том отново и отново дочуваше тези думи и безпокойствието му нарастваше. Ако Брий споделяше това безпокойство, не го показваше. Тя сияеше през целия път.

Настроението й се помрачи единствено когато Том й отказа да седне до него и я привърза с предпазния колан към пасажерското място, но Брий стисна с две ръце ръката му, сякаш без нея щеше да се удави, и продължи да искри от щастие.

Това почти го накара да забрави. Когато тя се обърна сияеща към него, Том почувства дълбоко в себе си силата на усмивката й. Целта на живота му бе да прави Брий щастлива.

Но думите продължаваха да звучат в ушите му. Тук сякаш има някаква магия. И той трябваше да разбере.

— Брий?

— Ами ако е момче? — попита тя замечтано.

Том се усмихна безпомощно.

— Какво ако е?

— Ще прилича на теб.

— Или може би на теб.

— Не-е — простена тя, разтърсвайки ръката му. — Искам един мъничък Том.

Един мъничък Том. Тази мисъл го изпълни с такава гордост, та той почувства, че ще се пръсне. Но другото оставаше.

— Брий?

— Ще го кръстим Том, нали? Том младши.

— Може би той трябва да има свое собствено име. Моминското име на майка ми беше Уайът.

— Уайът — повтори Брий. — Това е много хубаво име. Ако е момиче, можем да я наречем Клоуи.

— Клоуи. Откъде ти хрумна?

— Отникъде. Просто ми харесва. Клоуи Гейтс. Лее се като ручей. Обичах да мечтая как променям името си на Клоуи, но не можах да се освободя от Брий. Това е едно от малкото неща, които имам от майка си.

Том знаеше, че Брий често мисли за нея, още повече след случката в закусвалнята. Всъщност беше разговарял с частния детектив, който в миналото му бе помогнал за много от делата му, но сега разполагаха със съвсем оскъдна информация, за да могат да разберат дали второто желание наистина се е сбъднало.

— Тя не се е казвала Брий.

— Да, но е избрала това име за мен. Баба ми и дядо ми го мразеха. Запазването му бе едно от малкото неща, които баща ми извърши против волята им. Това и на първо място отиването в Бостън. Винаги съм мислила, че Брий е съкращение от друго име. Например Брайъна или Бритъни. Или пък Бриджит. Можеш ли да си ме представиш като Бриджит?

Не можеше. Смени скоростите и отби джипа на банкета край пътя.

Брий се извърна и погледна през задното стъкло.

— Какво става?

Том спря и се обърна към нея.

— Трябва да узная нещо, Брий. Пожела ли бебето?

Тя премигна, после се съвзе.

— Разбира се. Поне десетина пъти. Искам това бебе повече от всичко друго на света.

— Но пожела ли го? Нали разбираш, извърши ли ритуала? Използва ли последното си желание?

— Ти чу доктор Сийли. Той каза, че забременяването ми не е било невъзможно.

— Брий.

Тя не отговори. Не беше нужно. Изражението й разкриваше всичко.

— О, скъпа — въздъхна Том и почувства смразяващ страх. Обви шията й с ръка, придърпа я към рамото си и затвори очи.

— Защо, Брий? Защо!

Тя го сграбчи силно за памучната му фланела. Думите се заизливаха като порой, сякаш Брий се опитваше да убеди самата себе си в правилността на решението си.

— Защото ще бъдеш най-добрият баща и защото искам бебе от теб и защото ако са ми дадени три желания, трябва да ги използвам. Не зная откъде ми щукна, че светът ще свърши с последното желание. Това изобщо не е сигурно, а и колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че е налудничаво да вярваме в тези три желания. В живота не става така. Откъсването на ухото на Джоуи Литъл е фокус. Същото е и с магията, тя е илюзия, за която има разумно обяснение. Да, пожелах бебето, но не заради това съм бременна. Бременна съм, защото те обичам и защото го искахме толкова много, защото ще бъдем чудесни родители и защото когато правим любов, докосването ти ме възбужда толкова много, че всяка частица на тялото ми се отваря. Белегът е безсилен срещу това.

Том не можеше да устои и се засмя.

— Боже, пред такава логика медицинският университет не струва пукната пара.

— Говоря сериозно.

— Аз също.

Смехът му изчезна. Внезапно страхът в сърцето му се превърна в живо, дишащо същество.

— Ами ако грешиш? Ако желанията наистина съществуват? Ако онова за третото желание е вярно? Ако това наистина означава, че…

Том не смееше да довърши.

— Аз няма да умра — тихо рече Брий.

Думите смекчиха страха му. Том я прегърна и зарови лице в косите й.

— Ако нещо се случи, никога няма да си простя. Не искам да живея без теб. Не мога. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало, най-доброто от мен.

Брий клатеше отрицателно глава, но Том вярваше в тези думи.

— Така е. Ти си сърцето и душата ми. Ти си моята съвест. Когато съм с теб, съм в хармония със себе си. Не се чувствам напрегнат. Не изпитвам нужда да бъда победител. Когато съм с теб, ставам добър човек. Състрадателен. Щастлив. Влюбих се в теб, а не в мисълта да имам дете. Не ми трябва бебе. Ще бъда щастлив, ако продължим да живеем така както през последните няколко месеца. Ако теб те няма, детето губи смисъла си.

Брий блъсна Том толкова силно, че той не успя да я задържи. В следващия миг очите й засвяткаха гневно.

— Не казвай това. Не си го помисляй. Точно така разсъждаваше баща ми. Не искам моето дете да бъде отгледано по същия начин.

Гласът й омекна, стана умолителен, дланите й докоснаха лицето му.

— Нима не разбираш. Именно в това е смисълът на любовта ни. Именно това продължава да живее след нас. Всеки умира, Том. Рано или късно.

Той видя сълзите й и се обърка. Това ставаше всеки път. Когато Брий плачеше, той страдаше заедно с нея.

— О, Брий — прошепна Том.

— Ние ще умрем.

— Да, но искам това да стане по-късно.

— Така и ще бъде.

— Иска ми се първо да го беше обсъдила с мен.

Можеше и да успее да я разубеди. Би могъл да предложи да опитат да заченат без помощта на желанията. Разбира се, от ноември насам се бяха любили десетки пъти. Нито веднъж не бяха използвали предпазни средства. Всяка частица от тялото й го бе приемала. Но Брий не беше забременяла.

Тази мисъл увеличи страха му.

— Ти нямаше да се съгласиш — каза Брий.

— Вероятно.

— И щяхме да се скараме. Всичко съм премислила, Том. Повярвай ми. Разгледах всички за и против и желанието ни да имаме бебе надделя. Съществуваше доводът, че е по-добре да не рискувам. Да не рискувам и непрекъснато да се двоумя. Да минат десет години, а аз все още да се питам какво би станало и да съжалявам, а после да разбера, че е твърде късно да опитвам — Брий предизвикателно вирна брадичка. — Освен това, тялото си е мое.

Том изруга мислено разкрепостените жени, но после почувства онази вътрешна сигурност, която винаги усещаше, когато нещата не можеха да се променят.

Искаше да й се сърди, но твърде много я обичаше.

— Стореното сторено — въздъхна той. — Бременна си.

Очите й светнаха.

— Толкова съм щастлива. Радвай се заедно с мен.

— Как бих могъл да не съм щастлив? — попита той. — Поне докато не мисля.

 

 

Ако не друго, Том беше мислещ човек. Нещо повече, той обичаше да обмисля нещата. Именно това му качество имаше най-голяма заслуга за успеха му като адвокат. Том оглеждаше съдебното дело от всеки възможен ъгъл, анализираше всяко доказателство и чертаеше стратегия, която в девет от всеки десет случая, се оказваше успешна.

И той започна да обмисля. На подсъдимата скамейка бе поставена истинността на трите й желания. Ищец беше собственият му душевен покой. Целта на Том бе да докаже извън всякакво съмнение, че едно от тези три желания не се е сбъднало.

Доколкото разбираше от показанията на инспектора, причината за пожара не би могла да се изясни.

Предвид опровергаването на лекарската прогноза, същото можеше да се каже и за бременността.

Единственото доказателство, чиято истинност още не бе проведена и което поради тази причина криеше най-големи обещания, беше установяването на самоличността на майка й.